Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tiger! Tiger! [=The Stars My Destination], (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 12 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ТИГЪР! ТИГЪР!. 1993. Изд. Летера Прима, София. Биб. Научна Фантастика. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Антоанета Донкова [Tiger! Tiger!, Alfred BESTER]. Формат: 17 см. Тираж: 10 000 бр. Страници: 308. Цена: 17.00 лв. ISBN: 954-8163-07-1.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

6.

Харли Бейкър, доктор по медицина, имаше малка практика във Вашингтон, Орегон, която бе законна, но толкова слабо платена, че едва покриваше стойността на дизеловото гориво, необходимо за участията му всеки уикенд в ралитата с трактори, провеждани в Сахара. Действителните му приходи идваха от неговата необикновена клиника в Трентън, до която БейКър джонтираше всеки понеделник, сряда и петък през нощта. Там за внушителни цени и без излишни, неудобни въпроси Бейкър произвеждаше чудовища за развлекателния бизнес и възстановяваше кожа, мускули и кости за хората от престъпния свят.

С вид на акушерка Бейкър седеше на прохладната веранда на своята огромна къща в Спокейн и слушаше края на разказа на Джиз Маккуин за нейното бягство.

— След като се озовахме на свобода вън от Гуфр Мартел, всичко беше много по-лесно. Открихме една ловна къщичка, проникнахме в нея и си осигурихме дрехи. Там имаше и пушки, забавни, стари вещи от стомана с експлозиви за убиване. Взехме ги и ги продадохме на местни жители. Така си осигурихме средства, за да достигнем до най-близката джонтплатформа, която можехме да си спомним.

— Коя?

— Биариц.

— Пътувахте само нощем, нали?

— Естествено.

— А правихте ли нещо за лицето на Фойл?

— Опитахме с грим, но не стана. Проклетата татуировка прозира. Купих сурогат за тъмна кожа и напръсках лицето му.

— И свърши ли работа?

— Не — Каза Джиз ядосано, — трябва да държиш лицето си спокойно, защото в противен случай сурогатът се напуква и пада. Фойл не може да се контролира. Никога не е могъл. Той е същински ад.

— Къде е той сега?

— Сам Куейт го взе.

— Мислех, че Сам си почива от безкрайните си празненства.

— Да, почива си — Каза мрачно Джизбелла, — но той ми е задължен и сега се грижи за Фойл. Те обикалят, джонтирайки, за да стои далеч от ченгетата.

— Интересно — промълви Бейкър, — не съм виждал татуировка през целия си живот. Мислех, че е забравено изкуство. Бих искал да го прибавя към моята колекция — нали знаеш, че колекционирам куриозни случаи, Джиз?

— Всеки знае за зоологическата ти градина в Трентън. Бейкър. Ужасна е.

— Миналия месец намерих истински сиамски близнаци — започна ентусиазирано Бейкър.

— Дори не искам да чуя за това — рязко подхвърли Джиз. — И не искам Фойл да попадне в зверилницата ти. Можеш ли да махнеш маската от лицето му? Да го почистиш? Той казва, че в Главната болница се отказали.

— Те нямат моя опит, мила. Хм-м-м. Струва ми се, че си спомням — четох нещо веднъж… някъде… Но къде ли беше…? Почакай за минута.

Бейкър се изправи и изчезна. Джизбелла се заразхожда нервно по верандата, докато той се появи отново след двадесет минути с парцалива книга в ръце и триумфално изражение на лицето.

— Открих го — каза Бейкър, — видял съм го в библиотеката преди три години. Можеш да ме поздравиш за моята памет.

— По дяволите твоята памет. Може ли да се направи нещо за лицето му?

— Може! — Бейкър потупа тънките страници и се замисли. — Да, може да се направи. Индиготиндисулфонова киселина Може би ще трябва да се синтезира киселината, но… — Бейкър затвори книгата и кимна уверено. — Мога да го оправя. Само че ми е жал да унищожа това толкова уникално лице, ако е такова, каквото ми го обрисува ти.

— Ще престанеш ли с твоето хоби? — възкликна Джизбелла отчаяно — Ние сме натясно, разбираш ли? Първите, които някога са успели да избягат от Гуфр Мартел. Ченгетата няма да се откажат, докато не ни върнат обратно там. За тях това е специален случай.

— Но…

— Колко дълго мислиш, че можем да издържим вън от Гуфр Мартел с Фойл, който препуска наоколо с това татуирано лице?

— Защо толкова се сърдиш?

— Не се сърдя. Аз обяснявам.

— Той ще бъде щастлив в зоологическата — каза Бейкър убедително. — И там ще бъде под прикритие. Ще го сложа в съседство с момичето циклоп…

— За зоологическата е изключено. В това съм съвсем сигурна.

— Добре, мила. Но защо се безпокоиш, че Фойл ще бъде хванат? Това няма нищо общо с теб.

— Защо се грижиш за моите безпокойства? Аз те моля да свършиш една работа. И ще платя за нея.

— Ще струва скъпо, мила. А и аз съм привързан към теб. Опитвам се да ти спестя разходи.

— Не, не се опитваш.

— Тогава да кажем, че съм любопитен.

— Тогава да кажем, че съм му благодарна. Той ми помогна, сега му помагам аз. Бейкър цинично се усмихна.

— Тогава нека му помогнем. Като му създадем съвсем ново лице.

— Не.

— Така си и мислех. Ти искаш само да го почистя, защото се интересуваш от това лице.

— Дявол да те вземе, Бейкър, ще свършиш ли работа или не?

— Ще струва пет хиляди.

— Не е ли множко?

— Хиляда — за синтезиране на киселината. Три хиляди — за хирургическата работа. И хиляда за…

— Твоето любопитство.

— Не, мила — той се усмихна отново, — хиляда — за анестезиолога.

— А защо анестезия?

Бейкър отново отвори старите текстове.

— Операцията изглежда болезнена. Знаеш ли как се татуира? Взема се игла, потапя се в боята и се забива в кожата. За да премахна тази боя, аз трябва да обработя лицето пора след пора и да вкарам индиготиндисулфон. Ще боли.

Очите на Джизбелла блеснаха.

— Можеш ли да го направиш без наркоза?

— Аз мога, мила, но Фойл?

— По дяволите Фойл! Аз плащам четири хиляди, Без наркоза, Бейкър. Нека Фойл страда.

— Джиз! Ти не знаеш на какво го подлагаш.

— Зная. Нека страда — тя се засмя така истерично, че Бейкър се стресна. — Нека лицето му го накара да страда.

* * *

Клиниката на Бейкър заемаше пететажна сграда и се намираше зад ракетните силози на Трентън, където някога е имало завод за мотриси. Те са били предназначени за метро, преди джонтирането да премахне нуждата от метротранспорт. Страничните прозорци на клиниката гледаха към кръглите отвори на силозите, изправили антигравитационните си снопове нагоре, и пациентите на Бейкър можеха да се развличат, като наблюдават космическите кораби, които се издигаха тихо нагоре и се спускаха надолу по посока на антигравитационните лъчи, с блестящи люкове, мигащи разпознавателни сигнали и бляскави корпуси.

Партерният етаж на клиниката беше зает от зоологическата колекция, представляваща анатомически куриози, естествени уроди и чудовища, закупени, наети, похитени и отвлечени. Бейкър, подобно на останалата част от света, беше страстно привързан към тези нещастни създания и прекарваше дълги часове сред тях, вдъхновявайки се от зрелището на техните уродства по начина, по който други хора се упояват от красотата на произведенията на изкуството. Средните етажи на зданието бяха заети от стаи за реанимация, лаборатории, помещения за обслужващия персонал и кухни. На най-горния етаж се намираха операционните.

В една от тях, малка зала, обикновено използвана за очни експерименти, Бейкър работеше върху лицето на Фойл. Под студеното осветление на лампите той се бе навел над операционната маса и педантично работеше с малко стоманено чукче и платинена игла. Бейкър следваше знаците на старата татуировка по лицето на Фойл, всяка минута откриваше белег от старо пробождане и пъхаше иглата в него. Главата на Фойл беше пристегната със скоби, но тялото му не бе вързано. Мускулите му се сгърчваха при всеки удар на чукчето, но тялото му не помръдваше. Той стискаше страничните ръбове на операционната маса.

— Самообладание — произнесе той през зъби, — ти искаше да се науча на самоконтрол, Джиз. Аз се упражнявам.

Той трепна.

— Не мърдай! — заповяда Бейкър.

— Правя го, за да се забавляваме.

— Всичко върви добре, синко — Каза Сам Куейт, но беше пребледнял. Той хвърли скрит поглед към яростното лице на Джизбелла, — Какво ще кажеш, Джиз?

— Той се упражнява.

Бейкър продължи да топи иглата и да я удря с чукчето.

— Слушай, Сам — измънка Фойл едва-едва, — Джиз ми каза, че имаш собствен кораб.

— Да, имам. Малък, четириместен. С два двигателя. От вида, който наричат „Сатурн Уикендър“.

— Защо „Сатурн Уикендър“?

— Защото уикендът на Сатурн продължава деветдесет дни. Корабът може да носи храна и гориво за три месеца.

— Точно такъв ми трябва — промърмори Фойл. Той се сгърчи отново, но се овладя. — Сам, искам да наема кораба ти.

— За какво?

— За една моя тайна работа.

— Законна?

— Не.

— Тогава не е за мен, синко. Нервите ми са съсипани. Джонтирането с теб на една крачка пред полицаите ми го показа. Предпочитам да съм далеч от тия неща. Просто искам спокойствие.

— Ще ти платя петдесет хиляди. Не искаш ли петдесет хиляди? Можеш да си прекарваш неделите в броене на пари.

Иглата се забиваше безжалостно. Тялото на Фойл потръпваше при всеки удар.

— Аз вече получих петдесет хиляди. Имам десет пъти повече в брой във Виенската банка — Куейт бръкна в джоба си и извади халка с блестящи радиоактивни ключове. — Ето го ключа за банката. А това е ключът за къщата ми в Йобург. Двадесет стаи, двадесет акра. Това е ключът за моя „Уикендър“ в Монток. Не можеш да ме съблазниш, синко. Аз получих своето. Ще джонтирам обратно в Йобург и ще живея щастливо през остатъка от живота си.

— Дай ми „Уикендър“. Можеш да си стоиш на сигурно В Йобург и пак да получиш сумата.

— Кога ще я получа?

— Когато се върна.

— Искаш моя кораб на доверие и с обещание да платиш след това?

— Гарантирам ти. Куейт изсумтя.

— Каква е гаранцията?

— Това е спасителна работа на астероидите. Кораб на име „Номад“.

— Какво има на „Номад“? Какво гарантира покриването на разходите по спасяването?

— Не зная.

— Лъжеш.

— Не зная — измънка Фойл упорито, — но там трябва да има нещо ценно. Питай Джиз.

— Слушай — каза Куейт, — ще ти кажа нещо. Ние сме коректни, нали? Знам какво се върти в главата ти. Ти си пипнал нещо тлъсто и не искаш никой да ти се бърка. Ето защо искаш кораба…

Фойл се сгърчи от болка, но все още завладян от жаждата да притежава, повтори:

— Аз не знам, Сам. Попитай Джиз.

— Ако искаш честна сделка, то направи и честно предложение — каза Куейт сърдито, — недей да бродиш наоколо като дяволски татуиран тигър, готвещ се за скок. Ние сме единствените приятели, които имаш. Не се опитвай да заблуждаваш…

Куейт беше прекъснат от вик, откъснал се от устата на Фойл.

— Не мърдай — каза Бейкър с отвлечен глас, — когато си мърдаш лицето, не мога да контролирам иглата.

Той изгледа продължително Джизбелла. Устните й потрепваха. Внезапно тя отвори портмонето си и извади две банкноти по петстотин кредита. Хвърли ги до мензурата с киселината.

— Ние ще чакаме отвън — каза тя.

В хола й прилоша. Куейт я завлече до един стол и намери сестра, която я свести с ароматизиран амоняк. Джизбелла започна да плаче така сърцераздирателно, че Куейт се изплаши. Той освободи сестрата и я наглеждаше, докато хълцането й затихна.

— Какво, по дяволите, става? — попита той. — Какво означаваха тези пари?

— Това бяха проклети пари.

— За какво?

— Не искам да говоря за това.

— Добре ли си?

— Не…

— Мога ли да направя нещо за теб?

— Не.

Последва дълга пауза. После Джизбелла попита със загрижен глас:

— Възнамеряваш ли да сключиш тази сделка с Гъли?

— Аз? Не. Изглежда безнадеждна история.

— Трябва да има нещо ценно на „Номад“. Иначе защо Дейджинхам ще преследва Гъли?

— Аз все още не съм заинтригуван. А ти?

— Аз? Също не се интересувам. Няма да участвам в други сделки с Гъли Фойл.

След още една пауза Куейт попита:

— Мога ли да се прибирам вече вкъщи?

— Ти имаше трудности с нас, нали. Сам?

— Струваше ми се, че ще умра хиляди пъти, докато се грижех за тоя тигър.

— Съжалявам, Сам.

— Трябваше да ми се случи, след като постъпих така с теб, когато те хванаха в Мемфис.

— Да се спасиш беше най-естественото, Сам.

— Ние винаги вършим естественото, но понякога не би трябвало да го правим.

— Зная, Сам, зная.

— И прекарваш остатъка от живота си в старание да поправиш стореното. Мисля, че съм късметлия, Джиз. Мисля, че днес ми се удаде тази възможност. Сега да се прибирам ли вкъщи?

— Обратно в Йобург и щастливия живот?

— Да.

— Не ме оставяй сама. Сам. Срамувам се от себе си.

— За какво?

— За проявена жестокост към беззащитно същество.

— Какво значи това?

— Няма значение. Постой още малко. Разкажи ми нещо за хората, които са щастливи. Какво толкова хубаво намират в тоя живот?

— Добре — отговори любезно Куейт, — те имат това, за което са мечтали като деца. Ако можеш на петдесет години да имаш всичко онова, което си искал, когато си бил петнадесетгодишен, ти си щастлив. Когато аз бях петнадесетгодишен… — и Куейт продължи да разказва за мечтите, амбициите и разочарованията на своето детство, които сега той беше реализирал, когато Бейкър се появи от операционната. — СВърши ли? — попита нетърпеливо Джизбелла. — Свърших. След като го упоих, беше много по-лесно да работя. Сега бинтоват лицето му. Ще се появи след няколко минути.

— Изтощен ли е?

— Естествено.

— След колко дни ще може да се свалят бинтовете?

— Шест или седем дни.

— И лицето му ще бъде ли чисто?

— Мислех, че не се интересуваш от лицето му, мила, Трябва да бъде чисто. Мисля, че не съм пропуснал нито едно пигментирано петно. Можеш да се възхищаваш на сръчността и умението ми, Джизбелла, а също и на мъдростта ми. Аз ще подкрепя Фойл за спасителната операция на „Номад“.

— Какво? — засмя се Куейт. — Ти правиш залог при шанс хиляда към едно, Бейкър? Мислех те за по-умен.

— И съм. По време на упойката той говореше. На борда на „Номад“ има платинени кюлчета на стойност двадесет милиона.

— Двадесет милиона? — лицето на Сам Куейт почервеня и той се обърна към ДАизбелла. Но тя също бе ядосана.

— Не ме гледай. Сам. Аз не знаех. Той криеше това и от мен. Кълнеше се, че не знае защо Дейджинхам го преследва.

— Дейджинхам е този, който му е казал — обясни Бейкър, — това също му се изплъзна.

— Ще го убия — ядосваше се Джизбелла, — ще го разкъсам на части със собствените си ръце и няма да намерите нищо в това тяло освен черна мръсотия. Ще стане експонат на зверилника ти, Бейкър. Обещавам пред Бога, че ще ти го дам.

Вратата на операционната се отвори и двама санитари изкараха болнично легло на колела, на което лежеше Фойл, леко потръпвайки. Цялата му глава беше едно голямо бяло бинтовано кълбо.

— В съзнание ли е? — попита Куейт.

— Аз ще се заема с това — избухна Джизбелла, — аз ще говоря с този кучи… Фойл!

Фойл слабо проговори под бинтованата маска. Точно когато Джизбелла си пое въздух и се приготви за яростна атака, една от стените на болницата изчезна и се чу такъв гърмеж, че повали всички. Цялата сграда се затресе от повтарящи се експлозии и през дупките на стените униформени мъже започнаха да джонтират от улиците вътре в сградата като лешояди на мърша.

— Нападение! — извика Бейкър, — Нападение!

— Боже Господи! — тресеше се Куейт. Униформените мъже плъзнаха навсякъде из сградата, като крещяха:

— Фойл! Фойл! Фойл! Фойл!

Бейкър звучно изчезна. Санитарите също джонтираха. Като изоставиха леглото, от което Фойл слабо размахваше ръце и крака и издаваше приглушени звуци.

— Нападение! — Куейт разтърси Джизбелла. — Бягай, момиче! Бягай!

— Не можем да изоставим Фойл! — викаше Джизбелла

— Съвземи се, момиче! Бягай!

— Не можем да го изоставим!

Джизбелла хвана количката и затича с нея по коридора. Куейт си пробивзше път до нея. Шумът в болницата нарасна

— Фойл! Фойл! Фойл!

— Остави го, за Бога! — настояваше Куейт — Нека го заловят.

— Не. — Ако ни хванат. ще ни определят лобо, момиче! Лоботомия, Джиз.

— Не можем да бягаме без него.

Те свиха зад ъгъла и се врязаха в тичаща тълпа от следоперативни пациенти, хора птици с пляскащи криле, русалки, влачещи се като тюлени по пода, хермафродити, великани, пигмеи, двуглави близнаци, кентаври и сфинксове. Те задърпаха в ужас Джизбелла и Куейт.

— Махни го от Количката! — извика Джизбелла. Куейт измъкна Фойл от леглото. Той стъпи на крака и се огъна. Джшзбелла и Сам го подхванаха от двете му страни и го вкараха през вратата в отделението, където Бейкър беше настанил същества с ускорено чувство за време, блъскащи се в стените със светкавичната бързина на ято птици и издаващи пронизителни писъци подобно на прилепи.

— Джонтирай с него. Сам.

— След като той се опита да постъпи така с нас?

— Не можем да избягаме без него, Сам. Досега трябваше да разбереш това. Джонтирай с него. На мястото на Кейсър.

Джизбелла помогна на Куейт да вземе Фойл на ръце. Съществата около тях изпълваха отделението с писъци. Вратата се отвори с трясък. Дузина мълнии от пневматично оръдие започнаха да вият в отделението и прекъснаха лутането на пациентите. Куейт бе блъснат назад, към стената и изпусна Фойл. Тъмносиня подутина се появи на окото му.

— По дяволите, бягай оттук! — хриптеше Куейт. — Аз съм свършен.

— Сам!

— Край с мен. Не мога да джонтирам. Бягай, момиче!

Превъзмогвайки болката от контузията, която му пречеше да джонтира, Куейт се концентрира и се хвърли напред върху влизащия в отделението униформен мъж. Джизбелла хвана Фойл за рамото и го повлече навън към задния вход на отделението, минавайки през помещението за инструменти, през клиниката, склада. за бельо и надолу по стара стълба, която скърцаше и вдигаше облаци прах.

Те стигнаха до склада за провизии. Обитателите на зоопарка на Бейкър бяха се измъкнали от клетките си и бяха нахлули в помещението като пчели в разбунен кошер. Момичето циклоп беше натъпкало в устата си шепа масло, изстискано от туба. Нейното единствено око, разположено над носа, бе впито злобно в тях.

Джизбелла преведе Фойл през склада за храни, намери залостена дървена врата и я отвори. Те се запрепъваха надолу по неудобни стъпала и се озоваха на място, което някога ще да е било склад за въглища. Бъркотията и шумът над главите им звучаха вече по-глухо. Улеят в едната страна на склада беше преграден с решетеста стоманена врата, закрепена посредством железни скоби. Джизбелла постави ръцете на Фойл върху скобите. Те заедно ги отвориха и се измъкнаха навън от склада през улея за въглища.

Вече бяха вън от клиниката, близо до задната стена. Пред тях бяха силозите на космодрума на Трентън и докато се бореха за глътка въздух, Джиз видя да пристига кораб, плъзгайки се надолу по антигравитационния лъч в чакащия силоз. Кръглите илюминатори на кораба блестяха и сигналните му светлини просветваха със зловеща неонова светлина, която озаряваше задната стена на болницата.

Една фигура скочи от покрива на болницата. Беше Сам Куейт, които правеше безнадежден опит да се спаси. Той заплува в пространството с мятащи се ръце и крака, като се опитваше да достигне изправящия се антигравитацонен лъч на най-близкия силоз, който би могъл да го подхване по средата на полета му и да смекчи падането. Начинанието му беше добре замислено. Седемдесет фута над земята, той попадна в стрелите на лъча. Но лъчът не бе включен. Куейт падна долу и се разби върху ръба на силоза.

Джизбелла изхълца. Все още автоматично стискайки Фойл за ръката, тя изтича през напукания бетон към тялото на Сам Куейт. Там тя пусна ръката на Фойл и внимателно докосна главата на Куейт. Пръстите й се изцапаха с кръв. Фойл разкъса част от превръзката пред очите си и направи отвори, за да гледа през бинтовете. Докато слушаше Джизбелла да плаче, си мърмореше и чуваше виковете зад гърба им от клиниката на Бейкър.

— Трябва да вървим — изграчи той, — трябва да се измъкнем навън. Вече са ни видели.

Джизбелла не помръдваше. Фойл събра цялата си сила и я изправи.

— Таймс Скуеър — промърмори той. — Джонтирай, Джиз! Таймс Скуеър. Джонтирай!

Около тях се появиха униформени фигури. Фойл разтърси ръката на Джизбелла и джонтира на Таймс Скуеър, където върху гигантската площадка джонтираха много хора, които погледнаха с изненада към грамадния мъж с бяло кълбо вместо глава. Платформата имаше размери на футболно поле. Фойл се огледа наоколо със замъглени очи. Джизбелла не се виждаше никъде, но тя можеше да бъде навсякъде. Той извиси глас:

— Монток, Джиз! Монток! Платформата Фоли. Фойл джонтира с последни сили, като се молеше. Студен северозападен вятър духаше в посока на Блек Айлънд и помиташе ледените кристали по платформата и средновековните руини, познати под името Фишърс-Фоли. На площадката имаше още една фигура. Фойл се заклатушка към нея, пробивайки си път през вятъра и снега. Беше Джизбелла, която изглеждаше замръзнала и отчаяна.

— Благодаря, Господи — промълви Фойл. — Благодаря, Господи. Къде се намира корабът на Сам? — той разтърси лакътя на Джизбелла. — Къде Сам пази кораба си „Уикендър“?

— Сам е мъртъв.

— Къде пази той този „Сатурн Уикендър“?

— Сам се оттегли. Няма да се страхува повече.

— Къде е корабът, Джиз?

— В двора, долу при фара.

— Хайде, ела!

— Къде?

— При кораба на Сам — Фойл разтвори огромната си ръка пред очите й. Връзка ключове блестеше в дланта му. — Аз взех ключовете му. Хайде.

— Той ти ги даде?

— Взех ги от тялото му.

— Чудовище! — тя започна да се смее. — Лъжец!… Мръсник!… Тигър!… Чудовище!… Крачещо влечуго!… Гъли Фойл.

Въпреки това, тя го последва през снежната буря до светлините на Монток.

* * *

Трима акробати с напудрени перуки, четири пищни жени, носещи питони, дете със златни къдрици и цинична усмивка, професионален дуелист със средновековна броня и мъж, носещ кух стъклен крак, в който плуваше златна рибка, стояха пред Сол Дейджинхам.

— Добре, операцията свърши — Каза им той, — Повикайте обратно останалите и им кажете да докладват в щаба на Куриерите.

Колоритната група джонтира и изчезна. Реджис Шефилд прехапа устната си и попита:

— Как да преценя цялата тая лудост, Дейджинхам?

— Тя направо разтревожи твоя уравновесен ум, нали? Това бе част от нашата З.Ф.О.К. операция: забавления, фантазия, объркване и катастрофа.

Дейджинхам се обърна към Пристейн и на лицето му се появи мъртвешка усмивка.

— Ще Ви върна таксата, ако желаете, Пристейн.

— Нали не напускате?

— Не. Аз се забавлявам. Ще работя без възнаграждение. Никога досега не съм имал насреща си човек от калибъра на Фойл. Той е уникален

— Как? — попита Шефилд.

— Аз уредих нещата така, че да успее да избяга от Гуфр Мартел. Той действително избяга, но не по замисления от мен начин. Опитах се да го опазя от ръцете на полицията чрез обърквания и катастрофи. Той й убягна, но не както исках аз, а по свой начин. Опитах се да го задържа извън полезрението на Централното разузнаване чрез забавления и фантазии. Той остана чист, и то отново по свой собствен път. Опитах се да му дам възможност да попадне на кораб, сам да намери пътя към „Номад“, за да ни заведе. Той не възприе тази възможност, но откри собствена. И сега е на път със свой кораб.

— И го следвате?

— Естествено — Дейджинхам се поколеба, — но какво правеше той в клиниката на Бейкър?

— Пластична операция? — предположи Шефилд. — Ново лице.

— Невъзможно. Бейкър е добър специалист, но не може да направи пластична операция толкова бързо. Беше много кратка хирургична намеса. Фойл беше на крака с превързана глава.

— Татуировката — каза Пристейн. Дейджинхам кимна и усмивката изчезна от лицето му.

— Това е, което ме безпокои. Вие разбирате, Пристейн, че ако Бейкър е премахнал татуировката, ние никога няма да познаем Фойл.

— Драги Дейджинхам, лицето му няма да се промени.

— Ние никога не сме виждали лицето му, а само маската.

— Аз изобщо не съм срещал този човек — йаза Шефилд, — как изглежда тази маска?

— Като тигър. Аз имах две продължителни срещи с Фойл. Би трябвало да съм запомнил лицето му наизуст, но не го зная. Всичко, което съм запомнил, е татуировката.

— Невъзможно — Каза Шефилд рязко.

— Не, за да повярвате, трябва да видите Фойл. Както и да е, това няма значение. Той ще ни заведе до „Номад“. Ще ни открие вашите кюлчета и ПирЕ, Пристейн. Аз почти съжалявам, че всичко вече свършва. Както казах, аз се забавлявам. Той действително е уникален.