Алфред Бестър
Тигър! Тигър! (12)

11.

Резиденцията на Пристейн от Пристейн в Сентръл Парк блестеше от новогодишните светлини. Очарователни древни електрически лампи със зигзаговидни жички и заострени връхчета разпръскваха жълта светлина. Осигурителният джонтлабиринт бе премахнат и парадната врата бе широко отворена за специалния случай. Вътрешността на къщата беше скрита от погледите на тълпата отвън чрез украсен със скъпоценни камъни екран, монтиран от вътрешната страна на вратата.

Множеството бръмчеше и възклицаваше, когато знаменити и почти знаменити представители на клановете пристигаха с коли, карети, носилки и всякакви видове луксозни транспортни средства. Самият Пристейн от Пристейн стоеше пред вратата със своята стоманеносива коса, красив, с властната си усмивка и посрещаше обществото в своята отворена резиденция. Едва влязла през вратата, не успяла още да се скрие зад екрана, една знаменитост се заменяше от нова, още по-прочута личност, която пристигаше с още по-оригинален транспорт.

Фамилията Кола пристигна в автофургон. Фамилията Ессо (шест сина и три дъщери) беше великолепна в своя стъклен грейхаундски автобус. По петите им бяха Грейхаунд с едисоново електрическо автомобилче, което предизвика много смях пред вратата. Но когато Едисон от Уестингхауз слезе от своето Ессо-бъги, като направи преди това един кръг, смехът на стълбите се превърна в гръмогласен рев. Точно когато тълпата гости се приготви да влезе в дома на Пристейн, далечна суматоха привлече вниманието. Чуваше се грохот, яростно тракане на пневматични инструменти, примесено с металическо стъргане. Шумът се приближаваше бързо. В далечния край сред тълпата зрители се разтвори и оформи широк проход. Тежка машина забуча по него. Шестима мъже изхвърляха дървени греди от задната й част. Следваше ги екип от двадесет човека, които подреждаха гредите сръчно в редица.

Пристейн и гостите му гледаха изненадано. Появи се нова огромна машина, която с тракане и грохот пълзеше през гредите. Тя влачеше стоманени релси. Екип с количка и пневматични инструменти прикрепваше релсите към дървените траверси. Железопътна линия във форма на плавна дъга бе прекарана до вратата на Пристейн и после изви надалече. Машините и екипът изчезнаха в тъмнината.

— Боже Господи! — дочу се ясно гласът на Пристейн. Гостите се заизмъкваха от къщата, за да гледат. Наблизо прозвуча пронизително изсвирване. По линията се зададе мъж на бял кон, който носеше червен флаг. Зад него пуфтеше парен локомотив с един-единствен закачен за него луксозен вагон. Влакът спря пред вратата на Пристейн. От вагона слезе кондуктор, следван от придружител. Придружителят постави стълба пред вратата на вагона и по нея бавно слязоха джентълмен и лейди във вечерно облекло.

— Няма да се забавим — каза джентълменът на кондуктора. — Ела да ме вземеш след един час.

— Боже Господи! — възкликна отново Пристейн. Влакът потегли. Двойката се качи по стъпалата.

— Добър вечер, Пристейн — каза джентълменът. Ужасно съжалявам, че се наложи конят да постъпче Вашите зелени площи, но старите нюйоркски правила изискват да има червен флаг пред локомотива.

— Формейл! — развикаха се гостите.

— Формейл от Церера! — аплодираха го и зяпачите. Успехът на приема у Пристейн бе обезпечен, В просторната парадна зала, цялата в кадифе и плюш, Пристейн разгледа с любопитство Формейл. Фойл издържа проницателния стоманен поглед с хладнокръвие, като междувременно кимаше и се усмихваше на ентусиазираните си почитатели, с които вече се знаеше от Канбера и Ню Йорк.

„Контрол — мислеше си той, — кръв, вътрешно спокойствие, съзнание. Той ме измъчва в своя офис цял час след оня смахнат щурм, който извърших срещу «Ворга» Дали ще ме разпознае?“

— Лицето Ви ми изглежда познато, Пристейн — каза Формейл, — срещали ли сме се досега?

— Не съм имал честта да се срещна с Формейл до тази вечер — отговори двусмислено Пристейн.

Фойл се бе научил да разгадава поведението и мислите на хората, но твърдото, красиво лице на Пристейн бе непроницаемо. Стояха лице срещу лице, единият непреодолим и безпристрастен, другият — резервиран и властен. Те приличаха на двойка бронзови статуи.

— Казаха ми, че се гордеете с факта, че сте парвеню, Формейл.

— Да. Взех за пример първия Пристейн.

— Наистина?

— Ще си спомните, че той се е гордял с натрупването на началното богатство на фамилията, извършено на черния пазар по време на Третата световна война.

— Било е през Втората световна война, Формейл. Но лицемерите от клана ни никога не го признаха. Фамилията ни тогава се е казвала Пейн.

— Не знаех.

— А каква беше Вашата жалка фамилия, преди да я промените на Формейл?

— Тя беше Пристейн.

— Наистина? — зловещата усмивка на властелина показа, че ударът е приет. — Вие претендирате за връзки с нашия клан?

— Ще претендирам, когато дойде моментът.

— А от каква степен?

— Да го наречем… кръбна връзка

— Колко интересно. Забелязвам у Вас известен интерес към кръвта, Формейл.

— Без съмнение фамилна черта, Пристейн.

— Харесва Ви да бъдете циничен — каза не без цинизъм Пристейн, — но говорите истината. Ние винаги сме имали огромна слабост към кръвта и парите. Това е наш порок. Признавам го.

— И аз го споделям.

— Страстта към кръв и пари?

— Да, действително. Дори доста страстно.

— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие?

— Без милосърдие, без прошка, без лицемерие!

— Формейл, Вие сте един млад мъж, който много ми допада. Ако не бяха Вашите претенции за връзка с нашия клан, щях да Ви приема.

— Закъсняхте, Пристейн. Аз вече Ви приех. Пристейн взе ръката на Фойл.

— Трябва да Ви представя на дъщеря си, лейди Оливия. Ще ме последвате ли?

Те минаха през салона за приеми, Фойл триумфираше вътрешно: „Той не знае. И никога няма да разбере.“ После дойде съмнението: „Но никога няма да узная, ако ме е открил. Той е сякаш от закалена стомана. Би могъл да ме научи на доста неща в областта на самоконтрола.“ Познати лица поздравяваха Формейл.

— Прекрасна измама сте направили в Шанхай.

— Чудесен карнавал в Рим, нали? Чухте ли за пламтящия човек, който се появил на Испанската стълба?

— Търсихме Ви в Лондон.

— По какъв възхитителен начин се появихте — обади се Хари Шеруин Уилямс. — Надминахте всички ни. Господи. Накарахте ни да се почувстваме като проклети новобранци.

— Забравяте се, Хари — каза студено Пристейн, — знаете, че не всичко е позволено в моя дом.

— Съжалявам, Пристейн. Къде е сега циркът, Формейл?

— Не зная — каза Фойл, — един момент.

Множеството се събираше и с усмивки на симпатия очакваше следващите лудории на Формейл. Той извади платинения си часовник и отвори капака, на скалата се показа лице на камериер.

— А-а… каквото и да е името ти… Къде се намирате сега?

Отговорът беше с тъничък и слабичък глас.

— Вие дадохте заповед да създадем Ваша постоянна резиденция в Ню Йорк, Формейл.

— О! Така ли заповядах? И?

— Ние купихме катедралата Сент Патрик, Формейл.

— И къде е това?

— Старият Сент Патрик, Формейл. На Пето авеню и това. Което някога е било Петдесета улица. На това място установихме цирка.

— Благодаря Ви — Фойл затвори платинения часовник. — Моят адрес е старият Свети Патрик, Ню ЙорК. Има и едно хубаво нещо, което може да се каже за обявените вън от закона религии… Те поне са построили достатъчно големи храмове, за да могат да приютят цирк. Оливия Пристейн беше седнала на трон, заобиколена от почитатели. Тя беше Снежната дева, Ледената принцеса с коралови очи и коралови устни, властна, недостижима, прекрасна. Фойл я погледна веднъж и сведе очи, смутен пред слепия й поглед. Които можеше да възприема само електромагнитни вълни и инфрачервена светлина. Сърцето му заби по-бързо.

„Не бъди глупав! — мислеше отчаяно той. — Контролирай се. Това може да се окаже опасно…“

Представиха го. Тя се обърна към него с ясен сребрист глас, подаде му тънка, студена ръка, но тази ръка сякаш предизвика у него удар от електрически ток. Това бе началото на взаимно влечение.

„Но как? Тя е символ. Принцесата на мечтите… Недостижимата… Контрол!“

Той водеше такава сложна вътрешна борба, че не успя да забележи как бе изоставен, грациозно и равнодушно. Не можеше да повярва. Той стоеше и зяпаше като дръвник.

— Какво? Все още ли сте тук, Формейл?

— Не мога да повярвам, че мога да бъде изоставен, лейди Оливия.

— Едва ли е така, но ми се струва, че пречите на моите приятели да се приближат.

— Не съм свикнал да ме пренебрегват. („Не. не. Съвсем погрешно?“) И най-малкото някой, който желая да ми бъде приятел.

— Не ставайте досаден, Формейл.

— Нима успях да Ви обидя?

— Да ме обидите? Сега ставате абсурден.

— Лейди Оливия… („Христе! Не мога ли да кажа нещо свястно? Къде е Робин?“) Може ли да започнем отначало, моля?

— Ако се опитвате да станете нелюбезен, Формейл, знайте, че успявате чудесно.

— Моля, подайте ми ръката си отново. Благодаря Ви. Аз съм Формейл от Церера.

— Добре — засмя се тя, — ще приема, че се държите като клоун. А сега слезте долу. Предполагам, че все ще откриете някой, който се забавлява на поведението Ви.

— Сега пък какво се случи?

— Дали не се опитвате да ме ядосате, сър?

— Не. („Да. точно това правя. Опитвам се да те докосна някак си… Да пробия леда.“) Първия път ръкостискането ни беше… силно. А сега е никакво. Какво се случи?

— Формейл — каза загрижено Оливия, ще приема, че сте забавен, оригинален, остроумен, интересен, всичко, което желаете, ако само ме оставите.

Той се отдалечи от подиума, препъвайки се. „Животно. Животно. Животно. Не. Тя е мечта и аз мечтая за нея. Леден връх, който трябва да бъде щурмуван и превзет. Да се обсади… нахлуе… похити… да се постави на колене…“

Изправи се лице в лице със Сол Дейджинхам.

Стоеше парализиран, обуздавайки чувствата си.

— А, Формейл — каза Пристейн, — това е Сол Дейджинхам. Той ще бъде с нас само тридесет минути и настоява да прекара една от тях с Вас.

„Дали ме е познал? Дали е изпратил да повикат Дейджинхам, за да се убеди? Атака. Toujours audance.“

— Какво се е случило с лицето Ви, Дейджинхам? — попита Формейл с интерес. Мъртвешката глава се усмихна.

— Аз мислех, че съм забележителен. Радиационното отравяне. Аз съм „горещ“. По-рано казваха „по-горещ от жарава“. Сега казват „по-горещ от Дейджинхам“ — мъртвешките очи шареха по Фойл. — Какво се крие зад този Ваш цирк?

— Страст за слава.

— Аз съм стара кримка в тази област. И в каква насока работите?

— Нима Дилинджър казва на Капоне? — се усмихна в отговор Фойл и започна да се отпуска, криейки триумфа си, че е заблудил и двамата. — Изглеждате по-щастлив, Дейджинхам — моментално съзря грешката си.

— По-щастлив от кога? Къде сме се срещали преди?

— Не по-щастлив от кога, а по-щастлив от мен — Фойл се обърна към Пристейн. — Влюбих се безнадеждно в лейди Оливия.

— Сол, Вашият половин час изтича.

Дейджинхам и Пристейн, които стояха от двете страни на Фойл, се обърнаха. Приближи се стройна дама, величествена в своята смарагдова вечерна рокля, с проблясваща червена коса. Беше Джизбелла Маккуин. Погледите им се срещнаха. Преди ефектът от шока да закипи върху лицето му, Фойл се обърна, направи шест крачки до първата врата, която видя, отвори я и се хвърли през нея.

Вратата зад него се затвори. Намираше се в къс, затворен коридор. Чу се щракане, последва пауза, а после металически глас заговори учтиво: „ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В

ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА МОЛЯ. ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“

Фойл се задъхваше и се бореше със себе си.

„ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА. МОЛЯ, ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“

„Никога не съм предполагал… Мислех, че са я убили там… Тя ме разпозна…“

„ВИЕ НАВЛЯЗОХТЕ В ЧАСТНИТЕ ПОКОИ НА РЕЗИДЕНЦИЯТА. МОЛЯ. ОТТЕГЛЕТЕ СЕ.“

„Свършено е с мен… Тя никога няма да ми прости Сега вероятно съобщава на Дейджинхам и Пристейн за мен.“

Вратата от приемната зала се отвори и за момент Фойл помисли, че вижда своя горящ двойник. Но осъзна че гледа блестящата коса на Джизбелла. Тя не помръдваше, стоеше и му се усмихваше с яростен триумф. Той се изправи.

„За Бога, няма да легна и да хленча.“

Без да бърза, Фойл излезе от коридора, хвана Джизбелла за ръката и я поведе обратно в приемната зала. Той не си направи труд да се огледа за Дейджинхам или Пристейн — те щяха да се появят в необходимия момент, въоръжени и с помощници. Усмихна се на Джизбелла, тя отговори, все още триумфираща.

— Благодаря за бягството ти преди малко, Гъли. Никога не съм предполагала, че ще бъда така задоволена.

— Бягство? Моя мила Джиз!

— Е!

— Не мога да опиша колко очарователно изглеждаш тази вечер. Ние изминахме дълъг път от Гуфр Мартел, нали? — Фойл се движеше към балната зала. — Ще танцуваме ли?

Очите й се разшириха от изненада, предизвикана от неговото самообладание. Тя му позволи да я съпроводи до балната зала и да я прегърне.

— Между другото, Джиз. Как успя да избегнеш Гуфр Мартел?

— Дейджинхам го уреди. Значи ти вече танцуваш, Гъли?

— Танцувам, говоря що-годе четири езика, изучавам науки и философия, пиша жалка поезия, подхвърлям се на идиотски експерименти, фехтувам като глупак, боксирам се като палячо… Накратко, аз съм прочутият Формейл от Церера.

— И Гъли Фойл вече го няма.

— Само за теб, мила, и за този, на когото си казала.

— Само на Дейджинхам. Съжаляваш ли, че му казах?

— Не мога да очаквам да се владееш като мен.

— Не, не можах. Името ти просто ми се изплъзна. Какво би платил, за да си затварям устата?

— Не се превземай, Джиз. Този инцидент ще ти донесе печалба от около 17 980 000 Кредита.

— Какво искаш да кажеш?

— Казах ти, че ще ти дам това, което остане, след като свърша с „Ворга“.

— И ти приключи с „Ворга“?

— Не, мила, ти приключи с мен. Но ще спазя обещанието си. Тя се засмя.

— Щедрият Гъли Фойл. Бъди още по-щедър, Гъли. Остави тези неща. Забавлявай ме малко.

— Да лая като куче ли? Не зная как, Джиз. Трениран съм само да преследвам — нищо друго.

— И аз убих тигъра. Задоволи ме напълно, Гъли. Ти спомена, че си близо до „Ворга“. И аз те унищожих, когато беше на половин крачка от финала. Така ли стана?

— Бих желал да съм на половин стъпка, но не съм, Джиз. Аз съм доникъде. Тази вечер съм тук, защото се опитвам да проследя една нова нишка.

— Бедният Гъли. Може би аз мога да ти помогна да се измъкнеш от тъмнината, в която се намираш. Мога да кажа, о, че съм сгрешила… или съм се пошегувала… че ти в действителност не си Гъли Фойл. Зная как да объркам Сол. Мога да го направя, Гъли… ако още ме обичаш.

Той погледна надолу към нея и тръсна глава.

— Никога не е имало любов между нас, Джиз. И ти го знаеш. Твърде дълбоко съм поел към една цел и не мога да бъда нищо друго освен преследвач.

— Твърде устремен към една цел, за да бъдеш нещо друго освен глупак!

— Какво искаш да кажеш, Джиз? Дейджинхам уреди да се измъкнеш от Гуфр Мартел… Ти знаеш как да объркаш Сол Дейджшнхам? Какво ще направиш с него?

— Работя за него. Аз съм един от неговите куриери.

— Искаш да кажеш, че те е изнудвал, заплашил те е, че ще те изпрати обратно в Гуфр Мартел, ако ти не…

— Не. Решихме го в минутата, в която се видяхме. Той започна да ме оплита, а накрая стана обратното — аз оплетох него.

— Как да те разбирам?

— Не можеш ли да познаеш?

Той я погледна. Очите й не се виждаха, но той разбра.

— Джиз! С него?

— Да.

— Но как? Той…

— Трябва да съм предпазлива, То е… Не искам да се впускам в подробности, Гъли.

— Добре. Той все още не се е върнал.

— Върнал?

— Дейджинхам. За да ме залови.

— О. Да, разбира се — Джизбелла се засмя отново, а след това заговори с нисък, ядосан глас. — Ти не знаеш по каква хлъзгава плоскост се движеше досега, Гъли. Ако беше започнал да ми се молиш за прошка, да ме подкупваш или се беше опитал да ме заблудиш с любовни обяснения… За Бога, щях да те унищожа. Щях да съобщя на целия свят кой си ти… Да го изврещя от покрива на къщата.

— Какви ги говориш?

— Сол няма да се върне. Той не знае. Можеш да вървиш по дяволите, ако искаш. — Не ти вярвам.

— Да не мислиш, че му тряббаше толлова време, за да те хване? На Сол Дейджинхам?

— Но защо не му каза? След като избягах по този начин…

— Защото не искам той да отиде по дяволите заедно с теб. Не говоря за „Ворга“. Имам предвид нещо друго — ПирЕ. Това е причината да те преследват. Целта им е да се доберат до него двадесет паунда ПирЕ.

— Какво е това?

— Когато отвори сейфа, намери ли в него малка кутия?

— Да.

— И какво имаше вътре в нея?

— Двадесет капсули с вещество, което има вид на йод на кристали.

— Какво направи с капсулите?

— Изпратих две за анализи. Но никой не успя да открие Какво съдържат. Опитвам се и сам да анализирам третата в моята лаборатория, когато не съм зает да се правя на палячо пред публиката.

— О, ти го анализираш? Защо?

— Аз напредвам във всички посоки — любезно каза Фойл. — Досега не съм предполагал, че целта на Пристейн и Дейджинхам е такава.

— А къде държиш останалите капсули?

— На сигурно място.

— С тях не може да има сигурност. Те никога няма да бъдат на достатъчно безопасно място. Не зная какво означава ПирЕ, но знам, че то е пътят към дявола, и не искам Сол да се разхожда по този път.

— Ти го обичаш толкова много?

— Толкова много го уважавам. Той е първият човек който ми обясни, че понякога е необходимо да си двуличен.

— Джиз, какво е ПирЕ? Ти знаеш.

— По скоро се досещам. Подредих всички подмятания, които съм чула. И добих представа. Мога да ти я кажа Гъли, но няма да го направя — лицето й изразяваше гняв. — Този път аз ще те изоставя. Оставям те в неизвестност и мрак. Нека и ти да видиш как се чувства човек в такава обстановка! Забавлявай се!

Тя се отдалечи от него и пресече залата за танци. В този момент паднаха първите ракети.

Дойдоха като метеорен рояк — не толкова много на брой, но далеч по-смъртоносни. Те улучиха сутрешния квадрант — тази четвърт част от земното кълбо, в която нощта си отиваше и идваше утрото. Удариха Земята в челната страна при нейното въртене около Слънцето. Бяха пропътували разстояние от четиристотин милиона мили.

Космическата им скорост бе равностойна на бързината на отбранителните военни компютри на Земята, които за микросекунди засякоха и пресрещнаха в пространството тези новогодишни подаръци от Сателитите на Външните планети. Множество нови звезди избухнаха ярко в небето и изчезнаха. Това бяха ракети, засечени и взривени петстотин мили над целта им.

Но времето за защитна реакция беше толкова кратко, че част от ракетите успяха да пробият отбраната. Те преминаха през стратосферата и удариха Земята. Невидимите траектории завършиха с титанични сътресения.

Първата ядрена експлозия, която разруши Нюарк, разтърси резиденцията на Пристейн с невероятен трус. Стени и подове се раздрусаха, гостите се строполиха на купчини заедно с мебелите и декорациите. Трусовете следваха един след друг, докато ракетните попадения пиближаваха към Ню Йорк. Бяха оглушаващи, вцепеняващи, смразяващи. Тътенът, трусовете и зловещите светлинни избухвания на хоризонта бяха толкова ужасне, че лишиха хората от разум, като ги превърнаха в стадо подивели животни, които трепереха, тичаха и се бореха за спасение. Само за пет секунди новогодишното тържество на Пристейн се превърна от изискано празненство в див хаос.

Фойл се надигна от пода. Погледна към борещите се фигури върху паркета на балната зала, видя Джизбелла, която се бореше да се освободи, направи крачка към нея и спря. Той завъртя глава изумен, чувствайки, че това не е неговата задача. Тътенът не намаляваше. Видя Робин Уенсбъри да залита в приемната зала, докато я блъскаха. Понечи да пристъпи към нея и отново спря. Вече знаеше къде трябва да отиде.

Акселерира. Взривовете и светкавиците слязоха надолу по спектъра до скърцане и светлинно трепкане. Конвулсивните трусове се превърнаха във вълнообразни трепвания. Фойл претърси светкавично огромната къща и накрая я откри. Тя стоеше на пръсти в градината върху мраморна скамейКа и изглеждаше като статуя за възбудените му сетива в състояние на екзалтация.

Той дезактивира. Чувствата му отново пробягаха по спектъра и той отново бе оглушен от бумтежа на бомбардировката.

— Лейди Оливия! — повика той.

— Кой е там?

— Клоунът.

— Формейл?

— Да.

— И Вие дойдохте да ме търсите? Аз съм трогната, наистина трогната.

— Вие трябва да не сте на себе си, за да стоите навън по този начин. Моля Ви да ми позволите…

— Не, не, не. Чудесно е. Великолепно!

— Разрешете ми да джонтирам с Вас на някое място, което е сигурно.

— А, Вие си представяте, че сте рицар в броня. Рицарят спасител. Не Ви подхожда, мили, нямате усет за това. По-добре си тръгвайте

— Ще остана.

— Като влюбен в красотата!

— Не, като влюбен.

— Вие все още сте скучен, Формейл. Вдъхновете се. Вижте каква величествена чудовищност. Кажете ми какво виждате?

— Няма нищо особено — каза той, като се огледа наоколо и потрепера. — Светлина по целия хоризонт. Избухващи кълба от светлина. Над хоризонта — ефект, подобен на сияние. Като блещукане на коледни светлини.

— О, Вие виждате толкова малко с Вашите очи. Чуйте сега какво виждам аз! Виждам един огромен купол от цветни дъги. Цветовете варират в целия прекрасен диапазон от дълбоко звънтене до блестящо пламтене. Така определям с цветове това, което виждам. Какво ли представлява този купол?

— Радарният екран — каза тихо Фойл.

— И там се въздигат широки стреловидни огнени копия, насочени нагоре, люшкат се, танцуват, профучават със замах Какво е това?

— Търсещи лъчи Вие виждате цялата електронна защитна система.

— Виждам също и ракетите, които падат надолу. Бързи резки с цвета, който Вие наричате червен. Но не вашия червен цвят, а моя. Защо мога да ги виждам?

— Те са загрети от въздушното триене, но за нас загрятата оловна обвивка не показва цветове.

— Вижте колко по-добре се справяте като Галилей, отколкото като Галахад. О! Ето една, която пада на изток Гледайте я! Тя пада, пада, пада… Сега!

Светлинен блясък на източния хоризонт доказа, че това не бе нейното въображение

— Има и друга на север. Много близо. Много. Сега! От север се разнесе трясък.

— И експлозиите, Формейл… Те не са само светлина. Те са тъкан, паяжини, гоблени от мрежести цветове. Така прекрасни. Като изящна плащеница.

— Такива са, лейди Оливия.

— Страхувате ли се?

— Да.

— Тогава бягайте надалеч.

— Не.

— А, Вие сте предизвикателен.

— Не зная какъв съм. Страхувам се, но няма да избягам.

— И ще гледате опасността в лицето. Ще направите демонстрация на рицарски кураж — звънкият глас звучеше забавно. — Помислете си само, Галахад. Колко време е необходимо, за да се джонтира. Можете да бъдете в безопасност за секунди — в Мексико, Канада, Аляска. Така подсигурен. Сега там трябва да са пристигнали милиони. Ние вероятно сме последните, останали в града.

— Не Всеки може да джонтира толкова далече и толкова бързо.

— Тогава ние сме последните от можещите. Защо не ме оставите. Идете на безопасно място. Аз скоро ще загина. Никой никога няма да узнае, че сте избягали подвита опашка.

— Животно.

— А, сърдите се. Този шокиращ език. Той е първият знак за слабост. Защо не приложите Вашето правилно решение и не ме отнесете насила в името на моята безопасност? Това би бил вторият знак.

— Да те вземат дяволите.

Той пристъпи по-близо до нея, като яростно стисна юмруци. Тя докосна бузата му със студена, спокойна ръка.

— Не, твърде късно е, мили мой — каза тя тихо. Идва цял рояк от червени резки… надолу, надолу, надолу… точно върху нас. Няма спасение. Бързо, сега! Тичай! Джонт! Вземи ме с теб. Бързо! Бързо!

Той я събори от пейката.

— Животно! Никога!

Задържа я, намери меките коралови устни и я целуна, впивайки жестоко устните си в нейните в очакване на окончателния взрив.

Никакво сътресение не се появи.

— Номер! — Възкликна той. Тя се засмя. Целуна я отново и накрая си наложи да я освободи от прегръдката, Тя си пое въздух, после отново се засмя. Кораловите й очи блестяха.

— Вече отмина — каза тя.

— Още не е започнала.

— Войната ли?

— Войната между нас.

— Нека бъде хуманна война — каза яростно тя. — Ти си първият, който не се е измамил от моя вид. О, Господи! Досадата от рицарите кавалери и тяхната сладникава страст към принцесата. Но аз не съм такава… вътрешно. Не съм. Не, не съм. Никога. Нека бъде дива война между нас. Не ме побеждавай… унищожи ме! Внезапно тя отново стана лейди Оливия — снизходителната ледена дева.

— Мисля, че нападението свърши, драги Формейл. представлението свърши. Каква прекрасна прелюдия за Нова година! Лека нощ.

— Лека нощ — отговори като ехо той.

— Лека нощ — повтори тя. — Наистина, драги Формейл, нима сте толкова непохватен, че не улавяте кога е настъпил подходящият момент да се оттеглите? Можете да си тръгнете сега. Лека нощ.

Той се поколеба, потърси подходящи думи, но накрая се обърна и напусна къщата. Трепереше от възбуда и смут. Движеше се зашеметен, без да осъзнава бъркотията и хаоса около себе си. Хоризонтът беше осветен от червени пламъци. Ударните вълни от атаката бяха раздвижили атмосферата така странно, че духаха ветрове, завити в странни вихри. Трусовете от експлозиите бяха разтърсили града така силно, че тухли, корнизи, стъкла и метал се въргаляха навсякъде. И всичко това при положение, че не бе попаднал директен удар върху Ню Йорк.

Улиците бяха празни, градът беше изоставен. Цялото население на Ню Йорк беше джонтирало в отчаяно търсене на сигурност… до лимита на собствените възможности… пет мили, петдесет мили, петстотин мили. Някой бяха джонтирали в центъра на прекия ядрен удар. Хиляди бяха загинали при джонтексплозии, тъй, като обществените платформи не са били проектирани да поемат тълпи от емигриращи.

Фойл забеляза въоръжения, облечен в бяло Спасителен екип, който се появи на улицата. Един повелителен сигнал, отправен към него, го нагара да осъзнае, че на бърза ръка ще бъде задължен да участва във възстановителните работи. Проблемът с джонтирането беше не как да се евакуира населението от града, а как да се задължи да се завърне обратно и да се възстанови законността. Фойл нямаше никакви намерения да прекара една седмица в борба с пожари и джак-джонтъри. Той акселерира и заобиколи Спасителния екип.

На Пето авеню дезактивира. Акселерацията извличаше толкова много енергия от тялото му, че бе принуден да я възстанови с почивка от няколко минути. Дългите периоди на акселерация изискваха дни за възстановяване.

Крадци и джак-джонтъри бяха вече на работа по авенюто — индивидуално, на тълпи, плахи, но диви. Чакали разкъсваха тялото на живо, безпомощно животно. Спуснаха се към Фойл. Всичко тази вечер беше тяхна плячка.

— Нямам настроение — каза им той. — Играйте си с някой друг. Той изпразни парите от джобовете си и им ги подхвърли. Грабнаха ги, но не останаха доволни. Те искаха забавление, а той очевидно беше само един безпомощен джентълмен. Половин дузина от тях заобиколиха Фойл с намерение да го подложат на мъчения.

— Любезни джентълмен — усмихнаха се те, — ние сме решили да си направим малко парти.

Фойл бе виждал осакатеното тяло на човек, който е бил гост на такова парти. Той въздъхна и отклони мислите си от виденията, свързани с Оливия Пристейн.

— Добре, чакали — каза той, — хайде да направим партито. Те се приготвиха да го вкарат във въртележка, която наричаха „танц на писъците“. Фойл напипа с език командното табло в устата си и се превърна в най-убийствената машина, изобретявана някога — командос убиец в продължение на седем опустошителни секунди.

Всичко беше извършено без съзнателна мисъл или воля от негова страна. Тялото му следваше програмата, заложена в мускулите и рефлекса Той остави шест тела, прострени върху улицата. Катедралата Сент Патрик се изправяше стабилна и вечна. Далечните огньове се отразяваха с трепкане в зелената медна обшивка на покрива й. Вътре беше пуста и изоставена. Палатките на Фор Майл Съркъс изпълваха храма, осветени и обзаведени, но персоналът на цирка си беше отишъл. Слуги, готвачи, камериери, атлети, философи и мошеници бяха избягали.

— Но ще се върнат да плячкосват — промърмори Фойл.

Влезе в собствената си палатка. Първото нещо, което видя, беше фигура в бяло, свита на килима, която си тананикаше весело. Беше Робин Уенсбъри. Роклята й бе дрипа, съзнанието — също.

— Робин!

Тя продължи да припява без думи. Той я повдигна, разтърси я и я удари. Тя се усмихваше и продължаваше да тананика. Фойл зареди спринцовка със солидна доза ниацин. Отрезвяващото действие на инжекцията върху нейния патетичен полет и връщането в реалността беше мъчително. Атлазената й кожа стана пепелява. Прекрасното й лице се изкриви. Тя разпозна Фойл, спомни си това, което се беше опитала да забрави, изкрещя и падна на колене. Разплака се.

— Така е по-добре — каза й той. — Ти си вечно бягаща от живота, а? Първо самоубийство, а сега това. Какво ще бъде следващото?

„Махай се!“

— Може би религия. Мога да си те представя в редиците на тайната религиозна секта. Контрабанда с библии и мъченичество в името на вярата. Не можеш ли да посрещнеш проблемите на живота?

„Никога ли не си бягал от действителността?“

— Никога. Бягството е за безволевите. За невротиците.

„Невротици… Ти си много образован, нали? Така самоуверен. Уравновесен. Избягваш проблемите в живота си.“

— Аз? Никога. Цял живот съм преследвал.

„Ти бягаш. Никога ли не си чувал за атаката бягство? Да бягаш далеч от реалността чрез атакуването й, отричането й, унищожаването й? Ето това правиш ти.“

— Атака бягство? — Фойл трепна. — Искаш да кажеш, че бягам от нещо?

„Очевидно.“

— От какво?

„От реалността. Ти не можеш да приемеш живота такъв какъвто е. Отказваш. Атакуваш, опитваш се да го натикаш в свой собствен шаблон. Ти атакуваш и разрушаваш всичко, което застава на пътя на твоите собствени ненормални норми — тя повдигна измокреното си от сълзи лице. — Не мога да издържам повече. Искам да ме оставиш да си отида.“

— Да си отидеш? Къде?

— Да живея свой собствен живот.

— Ами семейството ти?

— Ще го търся по свой собствен път.

— Защо? Какво има сега?

— Много ми става… ти и войната… защото ти си толкова лош, колкото и войната. По-лош. Това, което ми се случи тази нощ, е същото, което изживявам всеки момент, когато съм с теб. Мога да издържа на едното или на другото, но на двете — не.

— Не — каза той, — ти си ми необходима. — Готова съм да платя за правото си да те напусна.

— Как?

— Ти загуби всичките си нишки към „Ворга“, нали?

— И?

— Аз открих нова.

— Къде?

— Няма значение къде. Ще се съгласиш ли да ме оставиш да си отида, ако ти разкрия.

— Мога да го измъкна от теб.

— Продължавай. Вземи го — очите и блестяха. — Ще ти свърши работа.

— Мога да те накарам да го издадеш.

— Можеш ли? След бомбардировката тази нощ? Опитай.

Той бе възпрян от твърдостта й.

— Как мога да бъда сигурен, че не блъфираш?

— Ще ти подам едно крайче. Нали помниш човека в Австралия?

— Форест?

— Да. Той се опита да ти каже имената на екипажа. Спомняш ли си единственото име, което издаде?

— Кемп.

— Той умря, преди да свърши изговарянето на цялото име. То е Кемпси.

— Това ли е твоята нишка?

— Да. Кемпси. Името и адреса. Като отплата за обещанието ти да ме оставиш да си отида.

— Сделката е уредена — каза той, — можеш да си вървиш. Дай ми адреса.

Тя веднага отиде до пътната си рокля, която носеше в Шанхай. От джоба й извади лист частично обгорена хартия.

— Видях това върху бюрото на Сергей Орел, когато се опитвах да потуша огъня… огъня, който запали Горящият мъж.

Тя му подаде парчето хартия. То беше част от писмо съдържащо молба и гласеше:

„… Правя всичко, за да се измъкна от този бактериален кошмар. Защо трябва човек да бъде третиран като куче, само защото не може да джонтира? Моля те помогни ми, Серж. Помогни на стария приятел от кораба, който ние не споменаваме. Можеш да си позволиш сто кредита. Спомняш ли си всички услуги, които съм ти правил? Изпрати ми сто или поне петдесет кредита. Не ме оставяй в беда!

Роджър Кемпси Баража 3, «Бактерия, Инк», Нубийско море, Луна“

— Боже мой! — възкликна Фойл — Това е нишката. Този път не може да пропаднем. Ще знаем какво да правим. Той ще ми каже всичко… всичко — Фойл се усмихна на Робин.

— Тръгваме за Луната утре вечер. Направи резервации. Не. Нямаме никакви проблеми с разходите при този рейд. Купи кораб.

— Ние? — попита Робин. — Искаш да кажеш ти.

— Искам да кажа ние — отговори Фойл — Ние отиваме на Луната. Ние, двамата.

— Аз напускам.

— Не напускаш. Ти оставаш с мен.

— Но ти се закле, че…

— Порасни, момиче. Трябваше да се закълна, за да науча това. Сега си ми по-нужна от всякога. Не за „Ворга“. Ще се оправя сам с „Ворга“. За нещо много по-важно.

Той погледна скептичното й лице и се усмихна мрачно

— Много лошо стана, момиче. Ако ми беше дала това писмо преди два часа, щях да удържа на думата си. Но сега е много късно. Трябваш ми за в обществото. Влюбен съм в Оливия Пристейн.

Тя скочи на крака и го погледна яростно. „Ти си влюбен в нея? В Оливия Пристейн? Влюбен си в тази бяла мумия?“ Горчивият гняв в нейното телепатично послание се оказа внезапно откровение за него — „А сега вече ме губиш. Завинаги. Сега аз ще те унищожа!“

Тя изчезна.