Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (8)

8

Атос се събуди, отвори очи и се вторачи в ниския, покрит с варни вадички таван. По него вървяха мравки. Отдясно наляво натоварени, отляво надясно — празни. Преди месец беше обратното и преди месец имаше Нава. А иначе нищо друго не се беше променило. „Вдругиден тръгваме“, помисли си той.

На масата седеше старецът, гледаше го и си чоплеше ухото. Старецът беше съвсем измършавял, очите му бяха хлътнали, зъбите в устата му бяха на свършване. Вероятно скоро щеше да умре.

— Какво става, Мълчаливецо? — през плач попита дядката. — Нищичко няма за ядене, откакто ти отнеха Нава, в къщата няма нищо за ядене, казвах ти: не ходи, не бива. Защо замина? На Куция му дотегна и тръгна, ама разбира ли Куция какво бива и какво не бива? И Куция не разбира, и баща му беше същият, и дядо му беше като него, и целият им Куц род си беше такъв, затова всички измряха и Куция обезателно ще гушне букета, къде ще се дене… А може би, Мълчаливецо, все пак ти се намира храна, може нещичко да си скътал, а? Ако си скрил, вади я, защото искам да ям, без храна не мога, цял живот ям и свикнах вече. Но Нава сега я няма, Опашатия го уби дърво… У него винаги имаше много ядене, по три гърнета наведнъж изяждах при него, макар че неговата храна винаги беше недовтасала и сигурно затова го уби дървото.

Атос стана и затършува из тайниците, оборудвани от Нава. Ядене наистина нямаше. Тогава излезе от къщи, свърна вляво и пое към площада, към дома на Пестника. Старецът се влачеше подире му. На полето нестройно и монотонно припяваха: „Хей сей по-весело! Наляво сей, надясно сей!“. От гората им отвръщаше ехо. Сега всяка сутрин на Атос му се струваше, че гората се е преместила по-близо. Но не беше така, а и да беше, едва ли човешкото око можеше да го забележи. И мъртъвците в гората не се бяха увеличили. Но Атос вече знаеше какво представляват те и ги мразеше. Когато от гората излизаше мъртвец, се разнасяха викове: „Мълчаливецо! Мълчаливецо!“. Той отиваше и унищожаваше съществото със скалпела — бързо, сигурно, с жестока наслада. Цялото село се събираше да наблюдава зрелището и винаги ахкаха в един глас, винаги закриваха очи с длани, когато на обвитото с пара тяло зейваше страшна рана. Дечицата повече не се закачаха с Мълчаливеца, до смърт се страхуваха от него, бягаха и се криеха, щом се появеше. Вечер вкъщи хората си шепнеха за скалпела.

Насред площада в тревата стърчеше Слухаря, обгърнат от виолетов облак, с вдигнати към небето ръце, със стъклен поглед и с пяна на уста. Наоколо се бяха скупчили любопитни деца и слушаха зяпнали. Атос също спря да послуша. (Децата мигом се пръснаха.)

— В битката се включват нови и нови… — с тенекиен глас мърмореше Слухаря. — Победно движение… обширни места за почивка… нови отряди от приятелки… Спокойствие и сливане…

Атос продължи нататък. От сутринта главата му беше бистра, усещаше, че може да мисли, и се сети, че това бълнуване на Слухаря е навярно една от най-древните традиции не само на това село, а на всички села, защото Ново село също имаше свой слухар. Старецът веднъж се хвалеше какви слухари е имало, когато бил дете; можеше да си представи времената, когато мнозина са знаели какво е Обсебване, когато са били заинтересовани да го знаят мнозина, или поне са мислели, че са заинтересовани, а после се е разбрало, че може прекрасно да се мине без тези мнозина — когато са се научили да управляват виолетовата мъгла и от виолетовите облаци излезли първите мъртъвци, и първите села се оказали на дъното на първите триъгълни езера, и възникнали първите отряди от приятелки… А традицията останала, също толкова безсмислена като цялата тази гора, като всичките тези изкуствени чудовища и Градове, откъдето идва разрушение и където никой не знае какво представлява то, но са съгласни, че е необходимо и полезно; безсмислена, както е безсмислена всяка закономерност, наблюдавана не от спокойните очи на естествоизпитателя… Атос се зарадва: стори му се, че най-сетне е съумял смислено да формулира главното, и не само да го формулира, но и да намери в него своето място… „Не сънувам, аз съм тук, не съм естествоизпитател, аз съм частица, която играе тази закономерност.“

Огледа се за Слухаря. Той клечеше в тревата с обичайния си вид на зашеметен и въртеше глава, постепенно осъзнавайки къде е и кой е. Навярно вече много векове хиляди Слухари в хиляди селца, изгубени в горите на огромния континент, излизат всяка сутрин на пустите сега площади и мърморят непонятни, отдавна загубили смисъл фрази за приятелки, за Обсебване, сливане и покой; фрази, които се предават на хиляди хора от хиляди Градове, където също са забравили защо и на кого е необходимо това.

Пестника безшумно се приближи отзад и го плесна между плешките.

— Стои тук и се звери — каза той. — Един също така се зверил, зверил, счупили му ръцете и краката, и вече не се звери. Кога тръгваме, Мълчаливецо? Докога ще ме баламосваш? Мойта дъртата отиде в друга къща, аз вече трета нощ нощувам у старейшината, а довечера мисля да отида при вдовицата на Опашатия. Храната дотолкова се скапа, че дори онзи дядка не ще да кльопа, цупи се и казва: „Всичко при тебе е прокиснало, не само не се яде, но и смърди, та се не трае…“ Само че за Дяволските скали аз не тръгвам, Мълчаливецо, а ще тръгна с тебе за Града, там ще се сдобием с женички. Ако налетим на крадци, ще им дадем половината без съжаление, а другата половина ще доведем на село, няма защо да плуват там за тоя що духа, нека тук си живуркат. Една така плувала, плувала, па като я фраснали по носа — и вече не плува, и вода не може да гледа. Слушай, Мълчаливецо, да не си излъгал за Града, или ти се е привидял. Крадците са ти откраднали Нава и на теб от мъка ти се е привидяло. Ето Куция не вярва и смята, че ти се е привидяло. Какъв е този Град в езеро? Всички разправяха, че е на хълм, а не в езеро. Че нима в езеро може да се живее, ние там ще се удавим, там има вода, нищо че вътре има и жени. Аз във водата за тях няма да вляза, не мога да плувам, пък и за какво? Мога най-много на брега да стоя, докато ти ги измъкваш от водата… Та значи, влизаш в езерото, а аз стоя на сушата и двамата с теб бързо ще се справим…

— Откърши ли си тояга? — попита Атос.

— Че къде да ти намеря сопа в гората? — възрази Пестника. — За тояга трябва да се отиде на блатото. А аз нямам време, пазех храната, за да не я изплюска дядката, пък и за какво ми е тояга, като нямам намерение да се бия с никого… Един така се бил, бил…

— Добре — каза Атос. — Сам ще ти отчупя сопа. Вдругиден тръгваме.

Той се обърна и пое обратно. Пестника не се бе променил. И никой от тях нямаше да се промени. Колкото и да се стараеше да им втълпи, те нищо не бяха разбрали, а може би не бяха му повярвали. Идеята за надвисналата опасност просто не се помества в главите им. Гибелта се приближаваше твърде бавно. А бе започнала да се приближава твърде отдавна. Може би имаше връзка с това, че гибелта е понятие, свързано с един миг, с катастрофа. Те не умееха да обобщават, не умееха да мислят за света извън своето село. Имаше село и имаше гора. Гората беше по-силна, но гората винаги е била и винаги ще бъде по-силна. Какво общо има тук гибелта. Такъв е животът. Един ден те ще се усетят. Когато не останат повече жени, когато блатата дойдат до праговете им, когато насред улицата изригнат гейзери и селото започне да потъва под водата… Впрочем може би и тогава няма да се опомнят — просто ще кажат: „Тук вече не може да се живее“ — и ще идат в Ново село…

Куция седеше на прага, поливаше поникналите през нощта гъби със закваска и се готвеше да закусва.

— Сядай — покани той Атос приветливо. — Ще хапнеш ли? Гъбите са хубави.

— Да — отвърна Атос и седна до него.

— Хапни, хапни — подкани го Куция. — Няма я Нава вече, кога ще свикнеш без нея… Чувам, че пак тръгваш… Защо така не ти се седи вкъщи? Ако си седиш вкъщи, ще ти бъде добре. За Тръстиките ли тръгваш, или за Мравуняците? В Тръстиките бих дошъл. Завиваме по улицата вдясно, после през рядката горичка, пътьом ще наберем гъбки, ще вземем закваска и направо на място ще хапнем, там гъбите са чудесни, в село такива не растат, пък и другаде ги няма, и там яж, яж — до насита. А като хапнем, излизаме от горичката, покрай Хлебното блато пак ще хапнем, добро жито се ражда там, сладко, просто да се чудиш, че в мочурище може такова жито да расте… А после, разбира се, право след слънцето, след три дни ходене си в Тръстиките…

— Ние с теб ще идем на Дяволските скали — търпеливо му напомни Атос. — Тръгваме вдругиден. Пестника също идва.

Куция поклати глава със съмнение.

— На Дяволските скали… — повтори той. — Не, Мълчаливецо, до Дяволските скали няма да стигнем. Знаеш ли къде са Дяволските скали? Може изобщо да не съществуват, само така да си приказват: скали, Дяволски… Тъй че за Дяволските скали не тръгвам, не вярвам в тях. Виж, да беше за Града, или по-добре за Мравуняците, ей ги де са, на хвърлей място, тогава идвам. Слушай, Мълчаливецо, що не поемем към Мравуняците? И Пестника ще дойде. В Мравуняците не съм стъпвал, откак си повредих крака. Нава ме молеше: да идем, вика, в Мравуняците. Много й се искаше да види дупката, в която си повредих крака, а аз й казвах, че не помня къде е тази дупка, и изобщо Мравуняците може вече да ги няма, отдавна не съм ходил там…

Атос дъвчеше гъби и наблюдаваше Куция. А онзи приказваше ли, приказваше, приказваше за Тръстиките, за Мравуняците, очите му бяха сведени и рядко поглеждаше към него. Атос изведнъж си помисли, че Куция само с него разговаря така — като със слабоумен, като с човек, неспособен да се съсредоточи на една мисъл. А Куция иначе беше виден оратор и добър опонент, с него се съветваше дори старейшината, а старецът направо го бе страх от него и не го обичаше. Куция е бил най-добрият приятел и спътник на известния Обида-Мъченик, човек, търсещ и с неспокоен дух, но не открил нищо и загинал нейде из гората… И тогава Атос разбра, че Куция просто не иска да го пуска в гората, страх го е за него, че Куция е добър и умен човек, но гората за него е гора — опасно и гибелно място, където мнозина са отивали, но малцина са се връщали. И ако малоумният Мълчаливец е успял веднъж да се върне, изгубвайки там момичето си, то втори път подобно чудо няма да се случи.

— Слушай, Куция — каза той. — Чуй ме внимателно и ми повярвай. Аз не съм луд и не отивам към Дяволските скали, защото не ми се седи вкъщи. Хората, които живеят на Дяволските скали, са единствените, които биха могли да спасят селото. При тях отивам. Разбираш ли, че отивам да ги викам на помощ.

Куция го гледаше. Бледите му очи бяха непроницаеми.

— Ами да — каза той. — Напълно те разбирам. Ще излезем оттук, ще свърнем наляво, ще стигнем полето и покрай двата камъка ще излезем на пътеката, веднага ще я познаем — там има толкова много камъни, че краката да си строшиш. Ама ти яж гъби, Мълчаливецо, хапни си, добри са… Та по тази пътека, значи, ще стигнем до гъбеното село, за него май ти разказвах. Пусто е, обрасло цялото с гъби, но не като тези, например, а гнусни, няма да ядем от тях. От тях се боледува и може да се умре. В това село няма да се спираме, а веднага ще го отминем и след време ще стигнем до селото на чудаците, където гърнетата се правят от глина — ето какво измислиха, след като през тях мина синята трева. И нищо не им се случи, само дето започнаха да правят гърнета от пръст… И там няма да спираме, няма какво да правим там, а веднага след това вдясно, и ето ти я глинестата поляна.

Атос го гледаше и мислеше. Обречени. Нещастни обречени. Наистина не знаеха, че са нещастни. Не знаят, че силните на тази планета ги смятат за излишни, за жалка грешка. Не знаят, че стопаните, заети със своята непонятна планетна дейност, вече са насочили към тях облаци управляеми вируси, колони от роботи и стените на гората. Не знаят, че за тях всичко вече е предопределено, че бъдещето на човечеството на тази планета е в партеногенеза и раят е в топлите езера. А което е най-страшното — историческата истина на тази планета не е на тяхна страна, не знаят, че те са реликти, осъдени на гибел от обективните закони, и че да им помагаш, означава да вървиш срещу прогреса, да задържаш прогреса… „Но мен това не ме засяга — помисли си Атос. — Какво общо имам с техния прогрес, това не е моят прогрес, пък и го наричам прогрес само защото няма друга подходяща дума за обозначение на обективния ход на историята. Тук не главата избира, тук избира сърцето. Може би, макар сега да виждам, че това е невъзможно, но да предположим… Ако приятелките ме бяха взели, ако ме бяха излекували и приласкали, ако ме бяха приели като свой, ако ме бяха съжалили, може би тогава щях да се пречупя и да обединя сърце и разум, щях да застана на страната на този прогрес и Куция би бил за мен просто досадна грешка, която доста дълго поправяме… Но мен ме спаси, отгледа и приласка Куция и неговото село стана моето село, неговите беди станаха моите беди, и неговите ужаси станаха мои ужаси… Какво като Куция е само досадно камъче в мелницата на техния прогрес. Ще направя всичко според силите си това камъче да спре мелницата и ако стигна до Базата, ще направя всичко тази мелница да спре. Ако не успея, а почти сигурно е, че няма да успея да убедя колегите, ще се върна сам, но вече не със скалпел… Тогава ще видим.“

— Значи се разбрахме — каза той. — Вдругиден тръгваме.

— Разбира се! — веднага отвърна Куция. — Оттук веднага наляво…

На полето се вдигна глъчка. Жените писнаха. Много гласове закрещяха в хор:

— Мълчаливецо! Мълчаливецо!

Куция трепна.

— Да вървим! — каза той и бързо стана. — Хайде, искам да погледам.

Атос стана, извади скалпела от пазвата си и тръгна към края на гората.