Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Безпокойство (7)

7

„Трима мъртъвци — помисли си Атос. — Трима… И един стигаше. — С усилие стана на крака. — Ето го и краят. Глупава работа. Защо се домъкнаха?“ Мъртъвците затвориха усти, главите им се обръщаха след тичащата Нава. После едновременно пристъпиха напред и Атос хукна.

— Назад! — изкрещя той. — Махайте се! Мъртъвци!

Те бяха огромни, плещести, новички, без драскотина, без нито един белег. Невероятно дългите им ръце докосваха тревата. Без да ги изпуска от очи, Атос им препречи пътя. Съществата гледаха някъде над него, като приближаваха бавно и уверено, а той се отдръпваше, отстъпваше, отлагаше неизбежното начало и неизбежния край, повдигаше му се, ала не смееше да спре. Зад гърба му Нава крещеше: „Мамо! Това съм аз! Мамо!“. „Глупави жени — защо не бягат? — рече си той. — Да не се парализираха от страх? Спри се! Веднага се спри — заповяда на себе си. — Колко можеш да отстъпваш?“ Но не можеше да се спре и продължи да отстъпва, като се презираше за това.

Мъртъвците спряха. Рязко, като по команда. Онзи, който крачеше най-отпред, замря с повдигнат крак, а после бавно, сякаш нерешително, го отпусна на тревата. Устите им отново вяло се отвориха и главите им се обърнаха към върха на хълма. Все още отстъпвайки, Атос се огледа. Нава висеше на шията на една от жените, а тя сякаш се усмихваше и я галеше по гърба. Другите две стояха спокойно до тях и разговаряха тихо, едната се решеше. Атос спря и погледна мъртъвците. Бяха застинали и се взираха към върха на хълма. Атос се обърна към жените, които не обръщаха внимание нито на него, нито на съществата. Разговаряха тихо, потупваха Нава и рошеха косите й, усмихваха се и очевидно най-голямата им грижа беше да приведат в ред мокрите си блестящи коси. „Сякаш току-що са се къпали“ — помисли си Атос и се приближи, стъпвайки като насън.

— Бягайте — каза той, осъзнавайки, че говори безсмислици, — защо стоите? Бягайте, докато не е станало късно…

Жените най-сетне му обърнаха внимание. Бяха високи, едри, необичайно чисти, сякаш измити. И всъщност наистина бяха измити — косите им бяха мокри и жълтите им дрехи прилепваха към телата. Едната беше бременна, а другата бе още съвсем млада, с розово детско лице и гладка шия, без нито една бръчица. Майката на Нава беше най-ниската и очевидно най-възрастната. Нава я прегръщаше през кръста и притискаше лице в корема й.

— Защо не бягате? — тихо попита Атос.

— Този е човек от Белите скали — каза майката на Нава, разглеждайки го внимателно, но без какъвто и да е интерес. — Напоследък ги срещаме все по-често. Как ли слизат оттам?

— По-трудно е да се разбере как се качват там — възрази бременната. Тя погледна Атос бегло. — Виждала съм как слизат. Падат. Някои загиват, някои оживяват. Сега ще започне изход — каза тя, обръщайки се към девойката. — Тичай нагоре, ние ще те почакаме.

Момичето кимна и с лекота побягна нагоре по хълма. Атос видя как достигна върха и без да спира, се гмурна във виолетовата мъгла.

— Искаш ли да ядеш? — попита го майката на Нава. — Вие винаги сте гладни и ядете страшно много, абсолютно неразбираемо е защо ви е толкова храна, та вие нищо не работите… Или може би ти работиш? Някои от твоите приятели умеят да работят и дори могат да бъдат полезни за Обсебването, макар да не са наясно какво е Обсебване, а дори бебетата знаят, че Обсебването не е нищо друго, освен Великото Разрохкване на Почвата…

— Ти винаги правиш една и съща грешка — меко я прекъсна бременната. — Влиянието на онази тлъста жълта глупачка върху тебе още личи. Великото Разрохкване на Почвата не е цел, а само средство за Победа над врага.

— Но какво е Победа над врага? — повишавайки глас, попита майката на Нава. — Победата над врага е победа над силите, които са извън нас. А какво означава „извън нас“? То е не само извън мен и не само извън теб, то е извън всички нас, извън Изтока, извън Запада, защото Западът пак сме ние… Обсебването не е Обсебване на Запада, а Обсебване на онова, което е извън Запада и извън Изтока…

Атос слушаше със стиснати челюсти. Всичко това не приличаше на бълнуване, както се бе надявал в началото. Това беше нещо обикновено, просто още непознато, но малко ли непознати неща има в гората? Трябваше да свикне с него, както бе свикнал с ядливата земя, с поведението на мъртъвците и с всичко останало.

Бременната се намръщи, обърна глава и небрежно протегна ръка към мъртъвците. Един от тях незабавно притича, подхлъзвайки се по тревата от бързане, падна на колене и изведнъж някак странно се разтопи и се изви. Атос разтърси глава. Мъртвецът беше изчезнал. Беше се превърнал в удобно на вид кресло. Бременната изпъшка от удоволствие, седна на меката седалка и облегна глава на меката облегалка.

— Приятелко, мога да ти отговоря само едно — каза тя. — Твоите думи са твърде свободни и неподкрепени от доказателства тълкувания на разговорите от последно време, тези разговори не са нищо ново, те започнаха много преди ти да се появиш сред нас. Повярвай ми, Обсебването се състои в победоносната борба със Западната гора и с тези, които тази гора води срещу нас, това го знаят дори мъжете. Ето този, например. Я кажи, човеко от Белите скали, в какво се състои Обсебването?

Атос я гледаше. Странна догадка му дойде на ум. Постара се да не я формулира точно, защото се боеше, че ще се обърка и ще загуби нишката. „После — помисли си той. — После.“

— Защо мълчиш? — попита нетърпеливо бременната.

— Остави го, приятелко — каза майката на Нава. — Какво искаш от мъж, още повече от мъж от Белите скали? Каквото и да отговори, той няма да реши нашия спор. Кого го интересува какво мисли той за Обсебването? Че той изобщо не мисли за него. Той мисли за храна, за своите мръсни жени, за своето жалко жилище. А сигурно и за мъртвите вещи, които е оставил на своите Бели скали. Той е грешка, една от многото грешки на гората, а Обсебването се състои именно в това — да бъдат поправени тези грешки, все едно дали са на Запад или на Изток, дали са в мръсните селца или мръзнат на Белите скали.

— Грешките трябва да бъдат не само поправяни — каза бременната, — грешките трябва да се използват. Ние не трябва да грешим, те могат да бъркат…

Атос забеляза, че Нава няколко пъти понечи да заговори, но всеки път ръката на майка й се отпускаше на главата й и тя млъкваше, като още по-силно се притискаше към нея.

— Кои сте вие? — попита Атос.

Жените го погледнаха с недоумение, сякаш сега си спомниха, че и той присъства, после се разсмяха.

— Този попита ли нещо? — каза бременната.

— Според мен той иска да знае кои сме ние — обясни майката на Нава. — Интересно за какво му е?

— Просто ни се причу — рече бременната. — Но ти повдигна интересен въпрос. Хората от Белите скали непрекъснато си пълнят главите с безполезни знания, аз предполагам, че това произтича от тяхното безсрамно и противоестествено увлечение по мъртвата природа. Едно време дори мислех, че те самите са мъртви, като глупавите им летящи къщи, като дрехите им и предметите от блестящ камък, които мъкнат навсякъде със себе си. Но не е така. Вчерашното изпитание, например, показа, че те крещят от болка също като всеки мъж… Имам идея! — каза изведнъж бременната и се замисли.

Майката на Нава разсеяно се взираше във върха на хълма, докато галеше дъщеря си по рошавата коса. От виолетовия облак на четири крака изпълзяваха мъртъвци. Движеха се неуверено, а от време на време падаха и забиваха глави в земята. Едно момиче ходеше между тях, навеждаше се, помагаше им, побутваше ги и те ставаха, изправяха се и отначало несигурно, после все по-уверено, изчезваха в гората. „Стопаните — помисли си Атос. — Това са господарите. От нищо не се страхуват. Мъртъвците ги слушат. Значи те изпращат мъртъвците да ловят жени. Значи те…“ Атос се взря в мокрите коси на жените. И в майката на Нава, която бе отвлечена от мъртъвци…

— Къде се къпете? — попита той. — Защо? Кои сте вие? Какво искате?

Не му отговориха. Момичето слизаше по хълма, жените я гледаха и си разменяха забележки, които той не разбираше. Долавяше само отделни думи, като в бълнуването на Слухаря. Девойката се приближи, влачейки за лапата неугледен ръкояд.

— Виждате ли какво става там? — каза тя.

Бременната стана и започна да разглежда ръкояда. Злобното чудовище, ужасът на селските деца, пищеше жално, дърпаше се едва-едва и безсилно разтваряше страшните си рогови челюсти. Бременната го хвана за долната челюст и с рязко движение я изкълчи. Съществото изхлипа, замря и затвори очите си с пергаментна пелена. Жената говореше нещо: „… защото не стига… запомни, девойче… слабите челюсти, очите му не се отварят напълно… не може да понася и затова е безполезен, а може би и вреден, като всяка грешка… трябва да почистим, да сменим мястото, а тук всичко да почистим…“ „… хълмът… сухотата — говореше момичето, — гората се спира…“ „… помисли върху това — каза майката на Нава. — И не отлагай. Ако си разбрала всичко, тогава ние ще тръгваме, а ти работи.“ Те поговориха още малко, после момичето отново пое към върха. Жените хванаха Нава за ръката и без да обръщат внимание на Атос, тръгнаха към гората. Той ги последва.

„Кой знае защо търсех господарите — помисли си той. — Работата е там, че не очаквах такива господари. Нищо не разбирам. Мислех, че стопаните са съвсем други, а сега не мога да си спомня с каква цел ги търсих, защо ми бяха необходими. Очаквах зли, студени, умни властелини на гората. Тези жени са наистина властелините на гората, но са просто дрънкащи маймуни и сами не знаят какво правят… И аз не зная какво правят и какво искат, но ако те не знаят какво правят и какво искат, то как мога аз да знам… Впрочем не ми е необходимо да зная, съвсем друго ми трябва… — Той се намръщи от шума в главата си… — Какво трябва да зная…“

Припари му на гърба. Огледа се и отскочи встрани. По петите го следваше огромен мъртвец — тежък, горещ, безшумен и ням. „Робот — помисли си Атос. — Слуга. Браво на мен, че го разгадах. Забравих как стигнах до този извод, но това не е важно, важното е, че го разбрах сам…“

— Мълчаливецо! — повика го Нава, обърна се и видя мъртвеца. — Мамо! — закрещя тя и хукна напред, махайки с ръце.

Жените величествено извърнаха глави. Нямаше нещо на този свят, което да си заслужаваше да обърнат бързо глави. „Господари“ — помисли си Атос. Майката на Нава се засмя.

— Стари страхове! — каза тя на бременната, която също се усмихваше нерадостно. — Не се страхувай, момиче — каза майката на Нава. — Това е работник. Посланик. Не трябва да се боиш от него. По принцип от нищо не бива да те е страх: тук всичко е твое. Работниците също ти принадлежат. Утре ще ги командваш и те ще правят каквото им заповядаш и ще отидат където им заповядаш…

— Гората е страшна само за мъжете — каза бременната. — Защото там нищо не им принадлежи. Сега ти стана наша приятелка и гората ти принадлежи.

— Съществуват обаче крадци — каза майката на Нава, готова отново да уточнява и спори. — Вероятно те са най-опасната грешка, но броят им намалява непрекъснато…

— Виждала съм крадци — каза Нава. — Мълчаливеца ги наби с тояга, после те ни гониха, но ние им избягахме, тичахме много бързо, направо през блатото, добре че Куция ми показа пътеката, иначе нямаше да им избягаме. Мълчаливеца остана съвсем без сили, докато тичахме, той не може да бяга… Мълчаливецо, ти не изоставай, следвай ни!

„Да — рече си Атос. — Вървя. Вървя след вас. Защо? — Внезапно разбра, че е загубил Нава и нищо не може да направи. — Тя отива при господарите, а аз оставам… Като противник. Но защо противник? Какво ме интересуват те? Все пак ме интересуват… Трябва да узная нещо от тях… Не, не е това… Да, те държат селото обсадено, значи все пак съм им противник… Тогава защо вървя след тях? Изпращам Нава? — Обзе го мъка. — Прощавай, Нава.“

Стигнаха кръстопътя и жените завиха наляво. Към езерото. Към езерото с удавниците. Точно те са удавниците.

— Към езерото отиваме, нали? — питаше Нава. — Вие там се къпете, нали? Но защо просто лежите, а не плувате? Ние си помислихме, че всички сте се удавили, че са ви удавили мъртъвците…

Майка й отговори нещо, но Атос не чу какво. Минаха покрай мястото, където той бе чакал Нава и бе ял земя. Това беше много отдавна. Почти толкова отдавна, колкото Базата… Едва влачеше краката си и ако зад него не вървеше мъртвец, сигурно би спрял. После жените спряха и го погледнаха. Наоколо шумяха тръстики, земята под краката им бе мокра и кална. Нава дърдореше нещо, а жените замислено се взираха в него. Тогава той си спомни.

— Как да стигна до Базата? — попита. На лицата им се изписа изумление и той усети, че говори на руски. Учуди се — вече не си спомняше кога за последен път е говорил на руски.

— Как да ида до Белите скали? — настоя той.

Бременната отвърна с усмивка:

— Няма да можеш да се добереш до Белите скали. Ще загинеш по пътя. Дори ние не рискуваме да пресичаме бойната линия. Дори да се приближиш до нея…

— А и ние сме защитени — добави майката на Нава. — Наистина, това не е бойна линия, а фронт на борбата за Разрохкването на Почвата, но това не променя същността. Няма да можеш да минеш. А и защо да го правиш? Така и така няма да успееш да се изкачиш на Белите скали…

— Няма да преминеш фронтовата линия на боевете между Запада и Изтока — каза бременната. — Ще се удавиш, а ако не се удавиш, ще те изядат, а ако не те разкъсат, ще те погребат жив, а ако не те погребат жив, ще те преработят и ще се разтвориш… С една дума, няма да минеш. Но може би си защитен, а? — В очите й се мерна нещо като любопитство.

— Не отивай, Мълчаливецо, не отивай — каза Нава. — Защо да отиваш? Остани с нас в Града! Нали искаше да стигнеш в Града, ето го езерото, то е и Градът, мама ми каза, нали мамо?

— Твоят Мълчаливец няма да остане тук — каза майката на Нава. — Но и фронта на Разрохкването няма да премине. Ако бях на негово място — забавно е, приятелко, сега ще се опитам да се поставя на негово място, на мястото на мъж от Белите скали… Та ако бях на негово място, щях да се върна в селото, което напуснах така лекомислено, и там щях да чакам Обсебването, защото то е неизбежно и редът на неговото село ще настъпи, както преди това дойде редът на много, много други села, също толкова мръсни и безсмислени…

— И аз искам да се върна с него в селото — внезапно заяви Нава. — Не ми харесват приказките ти. По-рано не говореше така…

— Ти просто бъркаш — спокойно отговори майка й. — Може би и аз някога съм грешала, въпреки че нямам спомени за това. Дори със сигурност съм бъркала, докато не станах приятелка…

Бременната непрекъснато гледаше Атос.

— Да не би да си защитен? — повтори въпроса си тя.

— Не разбирам — каза Атос.

— Значи не си защитен — каза жената. — Това е добре. Не ти трябва да ходиш към Белите скали, нито да се връщаш в селото. Ще останеш тук…

— Да, с нас — каза Нава. — Аз така исках и въобще рядко греша. Когато греша, винаги казвам, че греша, нали, Мълчаливецо?

Майка й я хвана за ръката. Атос видя как около главата на възрастната бързо се сгъстява познатото виолетово облаче. Очите й за миг станаха стъклени и се затвориха. После тя каза:

— Да вървим, Нава, чакат ни.

— А Мълчаливеца? — попита Нава.

— Ти нали чу, че той остава тук… Няма какво да прави в Града.

— Но аз искам да е с мен! Как не разбираш, мамо, той е мой мъж, дадоха ми го за съпруг и той отдавна е мой мъж…

Бременната се намръщи отвратена. Майката на Нава също.

— Повече да не съм те чула да говориш така — каза тя. — Тази дума е грозна. Трябва да я забравиш. Ще я забравиш. На приятелките не им трябват мъже. Те не са нужни на никого. Те са излишни. Те са грешка.

Атос неволно погледна към бременната. Тя го видя и се засмя.

— Глупак — каза тя. — Ти дори това не разбираш. Страхувам се, че напразно си губя времето с теб.

— Да вървим, Нава — каза майката. — Той ще остане тук. Добре де, ти после ще се върнеш при него.

Тя повлече към тръстиките Нава, която непрекъснато се обръщаше и викаше:

— Не си тръгвай, Мълчаливецо! Аз скоро ще се върна, не си и помисляй да тръгваш без мене, лошо ще постъпиш, нека да не си ми мъж, щом не трябва, но все едно, аз съм ти жена, отгледах те и ти трябва да ме чакаш…

Той гледаше след нея, знаеше, че повече никога няма да я види, а ако я види, това вече няма да е Нава. Кимаше, помахваше вяло с ръка и се стараеше да се усмихва. Те изчезнаха и останаха само тръстиките. После Нава млъкна, чу се плясък и всичко утихна. Той преглътна буцата, заседнала в гърлото му, и попита:

— Какво ще правите с нея?

— Няма да разбереш — пренебрежително каза бременната. — Ти си мъж и си въобразяваш, че си нужен на света, а светът вече толкова много години великолепно съществува без мъже… Но да оставим това, не ми е интересно. И така, ти не си защитен. Иначе не би могло да бъде. Какво умееш?

— Нищо не умея — вяло отвърна Атос.

— Можеш ли да подчиняваш живите?

— Някога умеех — каза Атос.

— Заповядай на това дърво да се сгъне — каза жената.

Атос погледна дървото и сви рамене.

— Добре — каза жената търпеливо, — тогава убий го. И това не можеш… Извикай вода. (Тя каза нещо друго, но Атос така го разбра.) Какво можеш тогава? Какво си правил на твоите Бели скали?

— Изучавах гората — отвърна той.

— Лъжеш — възрази жената. — Сам човек не е в състояние да изучава гората, все едно да преброи тревичките. Признай, че не искаш да кажеш истината…

— Наистина изучавах гората — каза Атос. — Изучавах… — той се смути. — Изучавах най-дребните същества в гората. Онези, които не се виждат с просто око.

— Пак лъжеш — с равен глас рече жената. — Не е възможно да се изучава онова, което не се вижда.

— Възможно е — рече Атос. — Само че са необходими… — той пак се смути. — Микроскоп… прибори… Не може да се разкаже… Ако разгледаш капка вода през необходимите прибори, в нея се виждат хиляди дребни животинки…

— За това не са необходими прибори — каза жената нетърпеливо. — Вие там сте изпаднали в блудство с вашите мъртви вещи на вашите Бели скали, изгубили сте способността да виждате това, което всеки нормален човек вижда в гората… Почакай, почакай, ти за дребните животни ли говориш, или за най-дребните? Може би имаш предвид строителите на всичко?

— Може би — отвърна Атос. — Не те разбирам. Говоря за микроскопичните животни, които причиняват болести, които могат да лекуват и помагат да се приготви храна и да се правят вещи… Исках да открия тяхното устройство тук, на тази земя.

— Ти толкова отдавна си напуснал тази земя, че си забравил вече… — саркастично каза жената. — Впрочем добре разбрах с какво се занимаваш. И разбрах, че нямаш никаква власт над строителите… Всеки селски глупак може повече от теб. Какво да правя с теб? Какво да правя с теб, след като си вече тук?

— Тръгвам си — каза Атос уморено. — Довиждане.

— Не, почакай, — каза тя. Атос усети нажежени клещи, които стиснаха лактите му. Дръпна се, но беше безсмислено. Жената разсъждаваше на глас: — Те не стават абсолютно за нищо. Да ги ловиш за разтваряне е дълго и безсмислено, още повече, че плътта им не струва. И почти нищо не могат, дори онези умници от Белите скали. Но пък са многобройни и е глупаво да ги оставиш просто така. Но защо да мисля за това? Има нощни работници, нека те да мислят… — Тя махна с ръка, обърна се и бавно, поклащайки се, навлезе сред тръстиките.

И тогава Атос почувства, че го връщат на пътеката. Лактите му се схванаха и сякаш се овъглиха. Той се дръпна с всички сили, но менгемето се стегна още повече. Не разбираше какво го очаква и къде го водят, но внезапно си спомни отминалата нощ, призраците на Карл и Валентин в черния квадрат на рамката на ниската врата и отчаяните стонове и вопли от болка. Тогава се изхитри и ритна мъртвеца, ритна назад, наслуки, но с всички сили. Кракът му потъна в нещо меко и горещо. Мъртвецът изгрухтя и отслаби хватката. Атос падна по лице в тревата, скочи и се обърна — мъртвецът отново го приближаваше с широко разперени неимоверно дълги ръце. Беше страшно и Атос закрещя. Нямаше нищо под ръка — нито тревобой, нито закваска, нито тояга, нито камък. Меката топла земя под краката му жвакаше. След това си спомни, бръкна в пазвата си и когато мъртвецът се наведе над него, той го удари със скалпела някъде между очите, замижа и натисна с цялото си тяло — разпори го от горе до долу, после падна.

Лежеше, притиснал буза в тревата, и следеше съществото, което се люлееше бавно и се разтваряше като куфар по цялата дължина на белезникавото си туловище. След това мъртвецът отстъпи и рухна, като опръска всичко наоколо с гъста бяла течност. Потръпна няколко пъти и замря. Тогава Атос стана и тръгна. По пътечката.

Смътно си спомняше, че искаше да изчака някого, че искаше да узнае нещо, че имаше намерение да направи нещо. Но всичко това беше вече несъществено. Трябваше да се махне далеч, макар да осъзнаваше, че никъде няма да може да отиде. Нито той, нито много, много други.