Р. Дж. Пинейро
Обсадата на Лайтнинг (16)

15.

Космически комплекс „Мир“,

329 километра над северна Африка

Командирът Николай Александрович Стракелов изключи радиото след десетминутен разговор с контролната кула в Байконур, главния космодрум за връзка с „Мир“ и център за научноизследователска и развойна дейност в ракетостроенето и спътниците. Вдясно от него седеше бордният инженер Валентина Терешкова. Тя го погледна и се намръщи.

Нещата не вървяха добре още от пристигането им тук преди два месеца. Първо термичните щитове на космическия модул се подпалиха, когато се отделяха от ракетата-носител и приближаваха към „Мир“; после мистериозно избухна „Прогрес VI“, щом влезе в орбита, а сега нареждането от Москва означаваше с още една седмица да отложат прецизно съставената програма за експерименти по време на осеммесечния им престой в „Мир“. Стракелов въздъхна. Нямаха избор. Американските им колеги бяха в беда и се нуждаеха от помощ.

Той даде знак на Терешкова да го последва в „Квант-2“. Комплексът „Мир“ се състоеше от модули, които в продължение на две години бяха извеждани поотделно в космоса, за да бъде сглобен в сегашната си Т-образна форма. В центъра му беше оригиналният модул „Мир“, който в единия край имаше възел за скачване с няколко разклонения, а в другия — единичен възел. Двата модула „Квант-1“ и „Кристал“ бяха свързани с него под ъгъл 180 градуса един спрямо друг откъм края с многото разклонения, а „Квант-2“ — откъм единичния възел. Към другия край на „Квант-2“ пък беше скачен космическият кораб „Союз ТМ-15“.

Главното жилищно помещение беше в „Мир“. В другите модули бяха различните лаборатории и уреди за космически наблюдения. Към възела с разклоненията беше скачен и един временен модул: товарният космически кораб „Прогрес VII“, пристигнал преди две седмици с вода, храна, запаси от въздух, книги, филми, гориво и нови експерименти за екипажа на „Мир“. Стракелов и Терешкова почти бяха привършили дългото му и досадно разтоварване. Възнамеряваха да използват останалото гориво на „Прогрес VII“, за да изведат целия комплекс на по-висока и по-безопасна орбита, преди да откачат празния товарен кораб, който щеше да изгори при навлизането в земната атмосфера. Сега Москва им беше дала нови нареждания: горивото на „Прогрес VII“ да бъде използвано за друга цел.

Стракелов мина през ръкава за скачване в „Квант-2“. Обърна се и погледна Терешкова.

— Какво мислиш? — попита той.

— Мисля, че Москва не съзнава колко вредно е за „Мир“ да стои на тази ниска орбита, Николай Александрович. Ще е необходимо доста гориво, за да го изведем на по-безопасна орбита.

— Зная, че Москва не разбира последствията. Ще изпълним нареждането, а после ще поискаме да ни изпратят друг товарен кораб с гориво. Но това по-късно. Засега трябва да се подчиним.

— Разбирам.

Стракелов се усмихна. Той уважаваше много високия пилот от авиацията. Валентина започна да се обучава само преди пет години. Знаеше, че няма особени шансове — Центърът за подготовка на космонавти имаше високи изисквания към кандидатите. Фактът, че не само я приеха, но и завърши курса, говореше много на Стракелов. За космонавти вземаха само най-добрите, а за разлика от Запада, за да станеш космонавт, се изискваше повече от това да си отличен пилот. Поне така го уверяваха неговите началници. Николай трудно можеше да повярва, че велика страна като Съединените щати ще разреши на хора без многогодишно обучение и образование да пилотират съвременни космически кораби като совалките.

Стракелов обичаше родината си. Беше я обичал дори по време на комунизма, когато изпитваше определени опасения за някои хора с високи постове в правителството. Един от тях ръководеше съветската космическа агенция — човек, към когото Стракелов не хранеше особено уважение след злощастния инцидент преди десет години, който едва не сложи край на кариерата му като космонавт.

След като завърши с отличие висшата военновъздушна школа в Оренбург, изпратиха Николай в Балтийския флот, където служи като пилот във ВМС до 1979 година. Точно тогава представител на Центъра за подготовка на космонавти посети поделението на Стракелов, за да вербува млади пилоти. Николай беше между малцината избрани и незабавно бе изпратен на курсове, където се научи да лети на няколко вида самолети и получи диплома за пилот-изпитател втори клас. Вървеше му до деня на злощастния инцидент, станал по време на тренировка в изолационната камера. Той превъртя някакъв регулатор, по който неизвестно защо протичаше ток с напрежение 220 волта. Изгори лошо и двете си ръце и изгуби съзнание, а при падането нарани и главата си. Лекарите, които наблюдаваха тренировката, не му се притекоха веднага на помощ — предположиха, че просто е колабирал от изтощение.

Ръководителят на космическата агенция се опита да го отстрани от курса за подготовка на космонавти заради нараняванията, но Стракелов упорствуваше и след многобройни медицински прегледи се завърна в отряда. Година по-късно участвува в първия си полет със „Союз“.

Стракелов и Терешкова се върнаха в модула „Мир“ и седнаха на местата си срещу централното контролно табло на комплекса.

— Данните от Байконур за срещата са вече в компютърната система, Николай Александрович — каза Терешкова, докато гледаше екрана вдясно от себе си.

— Време до старта?

— След десет минути и трийсет секунди — отговори тя така бързо, както изтракваше командите на клавиатурата. Терешкова отговаряше за централната компютърна програма за пълна автоматизация на „Мир“.

Стракелов кимна. Валентина беше много зряла и талантлива млада жена. След като завърши с отличие Московския технически институт за три вместо за четири години, тя изкара 24-месечен курс за пилоти във Висшата школа на ВВС в Чернигов. Имаше и три години служба като пилот на „МиГ-29“ в тактическата авиация на Русия, преди да бъде приета в Центъра за обучение на космонавти. Първият й полет беше със „Союз ТМ-15“.

— Хайде да проверим модулите, Валентина. Аз ще видя „Кристал“, „Квант-1“ и „Мир“. Ти се върни в „Квант-2“ и „Союз“. Имаме само десет минути.

След като ги провери и се увери, че всичко е наред, Стракелов се върна в „Мир“. Терешкова вече го чакаше там, привързана за седалката.

— Всичко наред ли е с велосипедите „Икар“ и скафандрите „Орлон“, Валя?

— Да, Николай Александрович.

— Добре. Колко остава до старта?

Терешкова се залови с клавиатурата.

— Три минути и десет секунди.

Стракелов се привърза за седалката и посегна към микрофона.

— Контролна кула Байконур, тук комплекс „Мир“.

— Продължавай, Николай. Чуваме те ясно.

— По-малко от три минути до старта. Със спомагателните двигатели ще завъртим комплекса на сто и осемдесет градуса.

— Завъртането разрешено, Николай.

Стракелов използва малките двигатели на „Мир“, за да извърти полека комплекса така, че двигателят на „Прогрес VII“ да сочи напред — той щеше да свали космическата станция на по-ниска орбита.

Николай завърши маневрата и включи двигателите в обратна посока, за да спре въртенето.

— Завъртането приключено. Една минута до старта. Сегашна орбита триста и трийсет километра. Планирана орбита двеста трийсет и три километра. Едноминутно включване на двигателя за начално забавяне. След седем часа и двайсет минути второ включване. Ще са необходими пет включвания с общо времетраене три минути. Трийсет и пет секунди до включването на главния двигател на „Прогрес VII“.

— Прието, Николай.

Стракелов се обърна към Терешкова. Тя беше захапала химикалката в устата си, докато тракаше бързо команди за последна проверка преди старта. Остави клавиатурата, извади химикалката от устата си и я пъхна в страничния джоб на ръкава, после погледна Стракелов.

— Всички системи нормални.

Николай кимна.

— Десет секунди до старта… шест… пет… четири… три… две… — Посегна към стартера. — Двигателят включен!

Главният двигател на „Прогрес VII“ заработи на обратна тяга, намалявайки бързо скоростта на „Мир“. Тъй като бяха с лице към предната част на комплекса, и двамата политнаха напред.

— Двайсет секунди. Скоростта падна на 33 100 км/ч. Височина на орбитата 318 километра — четеше Терешкова от монитора на компютъра.

Стракелов следеше дигиталния брояч пред себе си и натисна леко бутона за изключване на двигателя.

— Едноминутното включване завърши. Всички системи нормални. Скорост трийсет и една хиляди. Ще влезем в стабилна орбита на височина двеста осемдесет и девет километра след седем часа. Второ включване на двигателя след седем часа и осемнайсет минути.

— Чудесно, Николай.

Стракелов се усмихна и погледна Терешкова. Тя също се усмихваше. Но усмивката й бързо изчезна, а и неговото лице се изопна при мисълта, че в този момент екипажът на „Лайтнинг“ бавно се задушава в кораба си. Тук горе няма никакви страни, мислеше Стракелов. Нямаше значение дали наричаха някого астронавт или космонавт; за него те всички бяха човешки същества, живеещи в космоса. Принадлежаха към една и съща раса — човешката. Националните граници нямаха никакво значение, или поне така му се струваше сега, докато се носеше с хиляди километри в час над крехката на вид планета. Земята беше просто земя, а не конгломерат от страни, които се мъчат да съществуват съвместно… Имаха нова задача. Спасителна мисия. Беше твърдо решен да успее, още повече че досега не се бе провалял в нищо.

 

 

Северно от Куру, Френска Гвиана

Вратите на транспортно-десантния самолет „С-141 Старлифтър“ се отвориха. Мощното боботене на четирите турбореактивни двигателя „Прат енд Уитни“ нахлу властно и заплашително в товарния отсек, оглушавайки Ортис и другите от „Мамбо“. Всеки се беше хванал здраво с дясната си ръка за една от многото скоби на стените. Ортис беше втори в редицата зад Зимър.

Той присви очи, когато залязващото слънце се промъкна през огромния отвор в задната част на фюзелажа под опашната секция. Усети вибрациите, породени от увеличената тяга, през отворената врата на товарния отсек. Алуминиевият под се тресеше от тях.

Ортис почувствува как адреналинът му се увеличава, докато гледаше червената лампа над вратата. Макар че имаше зад гърба си повече от сто скока, това никак не улесняваше нещата. Винаги съществуваше риск парашутът да се оплете. Постави ръка върху резервния парашут, привързан към стомаха му, единствения му шанс, ако главният не се отвори.

Както всеки път, и сега пред очите на Ортис се занизаха ярко спомените от първия му скок. Направи го след двуседмична тренировка от парашутната кула. След като усвоиха основните неща, стигнаха и до истинския скок. Ортис и група новобранци се хвърлиха от височина 275 метра. Парашутите им се отваряха автоматично. Но и първият скок не беше така ужасяващ, както вторият. Тогава Ортис вече знаеше точно какво го очаква, включително и прогизналия от урина комбинезон при приземяването. Необходимо му беше много самообладание, кажи-речи ритник в задника, за да скочи отново след онзи ужасяващ пръв скок. После беше малко по-лесно, припомни си той, докато лампата над вратата засвети жълто.

— Добре. Време е! — Ортис чу вика на Зийгъл въпреки шума от вятъра и двигателите.

След време Ортис натрупа решителност и се вля в редиците на онова особено племе в специалните части — парашутистите, които скачаха със свободно падане.

Зимър се обърна и се усмихна.

— Ще се видим долу, Тито!

Ортис сложи очилата, които висяха на каишка около врата му. Беше готов.

Светлината стана зелена.

— Давай, давай, давай!

Ортис видя как Зимър излетя през вратата. Пое дъх, прекръсти се, отлепи крака от алуминиевия под и скочи в бездната.

Ортис почувствува порива на вятъра, докато разперваше ръце и крака в класическата поза за скок при свободно падане. Автоматът „Колт Командо“ беше привързан здраво на кръста му. Зимър, който беше на около шест метра под него, летеше към Вързопа — 227-килограмовия продоволствен контейнер, изхвърлен от задната врата на товарния отсек. Щяха да приближат до него, но не много близо. Непредсказуемо животно от аеродинамична гледна точка, Вързопът можеше лесно да извие и да им налети в небето. Ортис прибра дясната си ръка, но остави лявата разперена. Така бавно се придвижи вдясно. Погледна малкия висотомер върху резервния парашут.

Три хиляди деветстотин шейсет и пет метра.

Погледна хронометъра на часовника. Единайсет секунди след скока от „Старлифтър“. За това време беше минал 610 метра. Всичко е точно, помисли Ортис, докато се носеше надолу със скорост 55 м/сек.

Зимър доближи на трийсетина метра от Вързопа и се прегъна от кръста нагоре, за да забави инерцията и да остане на безопасно разстояние. Ортис продължи завоя вдясно, докато стигна на девет метра от Зимър и също на около трийсетина от Вързопа.

Две хиляди четиристотин и четирийсет метра. Трийсет и осем секунди.

Гледаше как останалите момчета от взвода заемаха позиции около Вързопа. Почти като по часовник, реши Ортис, докато висотомерът изприпка под хиляда и осемстотин метра, а хронометърът показа, че са изтекли петдесет секунди.

Той изчакваше. Шестстотин и десет метра. Седемдесет секунди. Стоп. Беше прелетял общо три хиляди деветстотин шейсет и пет метра за седемдесет секунди.

Изтегли шнура на парашута. Рязкото дръпване му показа, че се е отворил.

Усети лекия ветрец по лицето си. Слънцето почти се беше скрило под хоризонта. Огледа небето около себе си и видя кръга от парашути около двойния купол на Вързопа.

Тъмнозелената земя идваше насреща му. Гледката беше ведра, величествена, мирна. Той приближаваше бавно, контролираше движенията си. Последва Зимър към голямото сечище, което Пруит им беше показал на картата. Беше на няколко километра северно от Куру. Достатъчно далеч да не бъдат открити, но и достатъчно близо, за да стигнат за два часа до целта. Два часа едва ли бяха достатъчни, за да скрият парашутите, да вземат от Вързопа останалата екипировка и да стигнат до определеното място. Но те бяха „Мамбо“. Елитна бойна част. „Мамбо“ можеше да направи това.

Мислите на Ортис изчезнаха бързо, когато се стовари в сечището. Падна по хълбок и се претърколи два пъти. Стана и задърпа парашута към себе си.

На борда на „Старлифтър“ Кемрън наблюдаваше взвода. Бяха стигнали зоната за приземяване точно за три минути. Той се обърна към Пруит.

— Като че ли си знаят работата, Том. Не бих го направил по-добре, дори в най-добрата си форма.

Пруит се усмихна и тръгна към кабината. Отвори вратата и я огледа. Двамата пилоти бяха в седалките си. Вдясно от Пруит беше щурманът. Вляво бордният инженер се занимаваше с комуникациите.

— Да, сър? — извърна глава към тях щурманът. Беше младо момче, не по-възрастно от 25 години, прецени Пруит. Рус, синеок, средно телосложение.

— Необходима ми е телефонна връзка с базата. Трябва да проведа няколко бързи разговора.

Младият щурман се усмихна.

— Няма проблеми, сър.

Бордният инженер се обърна.

— Сър?

Пруит погледна вляво.

— Да?

— Току-що получих потвърждение от „Мамбо“. Всичко е наред.

— Добре. Дръжте ме в течение, ако възникне нещо.

— Да, сър.

Пруит и Кемрън тръгнаха обратно към сравнително малката кабина в задната част, където Мари спокойно гледаше облаците през кръглото прозорче. На стената имаше телефон. Пруит вдигна слушалката и избра един номер на Белия дом, който знаеше наизуст. Надяваше се да чуе спокойния глас на президента, но вместо това се обади Стайс. Пруит се намръщи.

— Да? — каза Стайс.

— Отрядът се приземи, сър. На два часа път до обекта.

— Начало на акцията?

Пруит погледна часовника си.

След около три часа.

— Дръжте ме в течение.

— Разбира се.

— Довиждане, Том.

— Довиждане, сър. — Той окачи телефона и погледна Кемрън.

Едва ще успеем, Том. Едва.

Пруит разтърка гръдния си кош и пое въздух. Бръкна в пакетчето с антиацид и глътна две хапчета.

 

 

Ортис току-що беше скрил парашута под голям отсечен дънер, наполовина затънал в мътната вода. Целият район беше в блата.

— Ама че шибана история, Тито — обади се Зимър, докато идваше към него. — Сведенията на Зийгъл са, че теренът, през който ще минем, е блатист. Ще затънем до гуша в мръсотия, човече.

Ортис се усмихна.

— Какво му е смешното? Да не би да ти харесва в задника ти да се напъхат разни кални буболечки?

Ортис бавно поклати глава. Продължаваше да се усмихва.

— Не, братле. Забавен ми е начинът, по който го каза. Мислил ли си някога да станеш комик?

— Не ме премятай, Тито. Не съм в настро…

— Хайде, хора! Нямаме на разположение цял ден! Тръгвайте! — извика Зийгъл. — Тито!

— Сър?

— Ти водиш. Вървиш на девет метра пред нас. Томи, ти го прикриваш отзад. Останалите в индианска нишка. На три метра един от друг. Ясно ли е?

— Да, сър.

Ортис стоеше на брега на блатото. То чезнеше напред в тъмнината. Някъде на другия край беше обектът. Стисна здраво колта и нагази във вонящата вода. Дебелият маскировъчен халат моментално прогизна, но това му подействува някак си освежително. Черната вода беше хладка. Докато халатът и здравите боти го пазеха от пиявици и други гадини, помисли Ортис, всичко е наред. Той не понасяше буболечките, особено пиявиците. Само при мисълта за тях му се повръщаше. Лигави, лъскави гадини! Като хлапак ги ръсеше със сол и гледаше как се сгърчваха. Но сега нямаше защо да се тревожи. Армията му беше дала защитно облекло да го пази от пиявици, а умът му да е в изпълнението на задачата. Той беше разузнавачът на „Мамбо“. Неговите очи и уши. Отрядът му разчиташе на него.

Погледна блатото и присви устни в погнуса. Проклети пиявици!

 

 

На борда на „Блу Ридж“

Капитан-лейтенант Кенет Кроу от американските ВМС току-що беше заспал, когато усети нечия ръка на рамото си.

— Разкарай се! Не ми пука кой си!

Не подействува. Ръката остана на рамото му. Кроу не помръдна. Толкова му беше удобно. Това беше първата му истинска почивка след двудневното учение с хеликоптери „Сий Сталиън“. Венецуелските ВМС ги бяха купили, за да евакуират при спешни случаи сондьорите от крайбрежните петролни платформи в района.

— Съжалявам, капитане. Капитанът иска да говори с вас.

— О-о, майната му!

— Да, сър. Както искате, но капитанът ми нареди изрично да ви заведа на мостика след десет минути.

Кроу се извърна и седна в леглото.

— По дяволите! Каква е тази щуротия? Току-що свърших — бъхтих се цяла седмица, за да науча тези бананови пилоти как да летят с току-що купените им проклети хеликоптери. Сега почивам. Почивам, и капитанът знае това! По дяволите!

Кроу стана бързо. Беше само по гащета и бяла фланелка.

— Ще ми хвърлиш ли оная риза? — Вдигна панталоните си от пода и ги обу.

— Ето, сър.

Кроу изсумтя и я грабна. Отдясно беше пришита лентичка с името му, а над левия й джоб имаше няколко нашивки и чифт сребристи крилца, които показваха, че е пилот от военноморските сили.

— Имаш ли представа какво става? — попита той, докато закопчаваше ризата си, доста тясна в ръкавите. Издутите бицепси бяха донякъде несъразмерни с телосложението му от кръста нагоре.

— О, не, сър. Само това, че трябва да ви придружа до мостика след…

— Да, да, след десет минути.

— Шест.

— Както и да е. — Той седна на леглото и се обу.

— Харесвам работата си, знаеш ли — продължи той. — Но възможностите на всеки човек си имат граници, а силите ми са на изчерпване. Трябва ми сън. Адски изтощен съм!

— Съжалявам, капитане, но капитанът ми даде…

— Да вървим.

Следван от помощника си, Кроу тръгна към мостика на десантния кораб. „Блу Ридж“ извършваше различни наблюдателни операции, включително следеше нисколетящите самолети от Колумбия и Венецуела в северна посока. Главното му предназначение беше да проследява — това обясняваше антените на горната палуба. „Блу Ридж“ нямаше за задача да сваля самолетите, работата му беше само да ги открива.

На борда си носеше два броя „Сий Сталиън“, едни от най-големите и най-мощни хеликоптери във ВМС, които можеха да пренасят 55 войници с цялата им екипировка на повече от 400 километра.

На кораба имаше и трима пилоти. Два хеликоптера и трима пилоти. Схемата гарантираше винаги един да е на разположение, ако другият е преуморен, както бе сега с Кроу.

Все още сънен, Кроу се прозя, докато отваряше металната врата към мостика. Влезе и забеляза останалите двама пилоти пред капитана на кораба Джон Девънпорт.

— Какво става? — попита той. — Току-що свърших дежурството и…

— Зная какво си мислиш, Кени — отговори Девънпорт, сетне погледна помощника, който кимна, обърна се и излезе от каютата, затваряйки вратата след себе си.

— Сър — упорстваше Кроу. — Моите уважения, но съм много уморен и…

— Няма да повтарям, Кени. Млъкни! От „Блу Ридж“ се иска да осигури подкрепа за една текуща тайна операция. Трябва да измъкнем от Френска Гвиана наш отряд от специалните части точно след час и половина. Ние сме на 320 километра от мястото. Това означава, че имаме време само за хеликоптер. Искам да изпратя и двата. Единия като резерва.

Кроу просто не можеше да повярва. Девънпорт съвсем сериозно възнамеряваше да го лиши от почивка.

— Сър, моля да ме изслушате, това е в интерес на изпълнението на задачата. Изобщо не съм в състояние да…

— Не, по дяволите! Не! Ти ме изслушай! Виждаш ли тези двамата тук? — Той посочи към пилотите, които стояха мирно до Кроу. — Те нямат никакъв шибан опит! Разбираш ли? Добри пилоти са, но и двамата са новобранци от школата. Искам да пратя там ветеран. За това става дума, за бога! Трябва ми някой, който да може да взема добри решения за части от секундата, а това не се учи при учебните полети. Научава се от опит. Кени, ти имаш този опит и искам ти да отидеш там с един от хеликоптерите. Разбра ли?

Кроу хвърли бърз поглед на младите пилоти и си пое дъх, мъчейки се да се примири с факта, че Девънпорт е абсолютно прав. Това беше спасителна операция. Той имаше необходимия опит. Истинския опит, натрупан при превозването на пехотинци от горещи точки по цяла Югоизточна Азия, нещо, което беше усъвършенствувал доста добре. Той кимна и срещна погледа на Девънпорт.

— Сър, по 320 километра в двете посоки. Нашият обсег на действие не…

— Ще ви попълним запасите от гориво във въздуха, преди да стигнете там, Кени. От „Хауърд“ вече излетя един самолет-цистерна „КС-97“. Ще се срещнете на 80 километра от крайбрежието. Освен това се движим с пълен напред към брега на Гвиана. Ще сме някъде на 192 километра оттам, когато сте готови да се връщате.

Кроу се намръщи. Обсегът на действие на „Сий Сталиън“ беше само 411 километра. Ако не ги заредят, преди да кацнат в Гвиана, хеликоптерът щеше да има гориво за не повече от 15–20 минути след излитането им обратно.

— Дано цистерната е там, капитане, иначе ни пишете мъртви.

Девънпорт се усмихна.

— Не се тревожи. Ще бъде. Гледайте вие да сте там за срещата.

— Добре. Къде точно трябва да бъдем…, между другото, има ли тук някъде близо кана с кафе? Май ме чака дълга нощ.

 

 

На борда на „Лайтнинг“

— „Лайтнинг“, тук Хюстън. Събудете се.

Кеслър разтърка очи, когато чу гласа на Хънтър по радиотелефона.

— Все още сме тук, Хюстън.

— Как сте с кислорода?

— Засега нормално, но сме на границата. Май първоначалните ни преценки се оказаха оптимистични. Докъде стигнахте с „Атлантис“?

— Току-що го монтирахме на стартовата площадка. Изстрелването след трийсет часа, но вие ще получите помощ преди това.

Кеслър се измъкна от койката и провери как е Джоунс. Беше все още в безсъзнание и хъркаше тихичко.

— Какво означава това, Хюстън?

— Нашите руски приятели тръгнаха към вас. Те ще пристигнат много по-бързо от нас. Ще се прехвърлите в тяхната космическа станция, докато пристигне „Атлантис“ и ви подаде достатъчно електроенергия, за да затворите вратите и да се справите с проблема с плочките. Какво е състоянието на Джоунс?

— Стабилно, но още е в безсъзнание. Някакви новини от призраците?

— О, не. Дотук нищо.

— Какво разправяте на широката публика за това? Какво им е известно?

— Казваме им, че полетът протича по план и че всички системи действуват нормално.

— Ами фактът, че „Атлантис“ се готви за полет?

— Общ полет на двете совалки за трениране на спасителни операции при извънредни обстоятелства.

— И те вярват на това?

— Засега.

Кеслър се усмихна при отговора на Хънтър, докато се придвижваше към камбуза. Беше страшно изгладнял.

— Добре, Хюстън. Излиза, че едва ли мога да направя нещо тук горе, освен да чакам, така че смятам да похапна.

От богатия асортимент в камбуза той си избра голяма пържола, сушени праскови, лимонада, шоколадови бисквити.

Погледна часовника и се намръщи. Времето изтичаше. Започна бавно да осъзнава сериозността на положението. За пръв път Кеслър почувствува как го обхваща страх от смъртта. По една или друга причина той беше твърде зает до момента, за да мисли повече по въпроса, но сега, когато запасите от кислород в „Лайтнинг“ бавно намаляваха, Кеслър започна да се пита дали в крайна сметка ще успеят… Спри, Майк!, каза си той. Ако почнеш да мислиш такива работи, по-добре опри пистолета в главата си и натисни спусъка. Ти си командир на кораба, по дяволите! Действувай като такъв!

Кеслър затвори очи за малко и си пое въздух. Трябва да се бори. Няма друг изход. Ако не заради себе си, трябваше да го направи за Джоунс. Кеслър му дължеше толкова много. Не можеше да го подведе отново.

 

 

Куру, Френска Гвиана

Фредерик Вандерхоф погледна през прозореца към осветената от прожектори ракета „Атена V“, която се намираше на около километър и половина на стартовата площадка. Беше готова. Сега оставаше само да изберат точно времето, когато тя да излети в космоса и да пресрещне „Лайтнинг“. Той се усмихна, върна се до бюрото и взе цигара от пакета „Кемъл“. Запали я, дръпна дълбоко и изпусна дима през носа си. НАСА беше обречена. Беше почти сигурен в това. Стига ракетата да достигне целта. После американските средства за информация ще се погрижат за останалото. Заливайки обществеността с подробни съобщения, раздухвайки отново приказките за неуспехите на НАСА, те ще забият последния гвоздей в ковчега й.

Премести отново поглед към прозорците и видя, че от площадката между неговата сграда и стартовия полигон излетя патрулен хеликоптер. Бе наредил районът да се наблюдава денонощно до изстрелването на ракетата. Вандерхоф трябваше да допусне най-лошото: че Стоун по някакъв начин е успял да се свърже със съответните инстанции и да ги уведоми за подозренията, изложени пред него от бившите учени на Атена, преди хората на Шардон да ги ликвидират. Вандерхоф не беше сигурен как ще реагира американското правителство на подобен агресивен акт. Логиката му диктуваше да очаква най-лошото, каквото и да означаваше това.