Р. Дж. Пинейро
Обсадата на Лайтнинг (12)

11.

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Чувствувайки се хем бесен, хем изморен, Пруит зави на ъгъла и намали скоростта, докато наближаваше своя дом, третата къща от дясната страна на обточената с дръвчета улица. Беше един след полунощ, а той не се добираше до никакви отговори. От лабораторията на ФБР дойде отрицателен резултат от изследването на изгорените листове. Първият дори не стигнал дотам — разпаднал се скоро след потеглянето от ЦРУ. Не успели да разчетат и информацията на втория лист. Техникът твърдеше, че е изпробвал безуспешно всички известни методи за реставрация. Тънката евтина хартия е изгоряла напълно. При това разпечатката на листа е правена с лазерен принтер, който не оставя дълбоки следи по хартията освен мастиления отпечатък на повърхността. След като той изчезнал при нагряването, не останало нищо. Ако разпечатката е била с матричен принтер, ако е писано на машина или на ръка, резултатът щял да бъде съвсем различен — тогава мастилото се набива в хартията чрез удар или натиск. Пруит въздъхна, спря в алеята, изключи двигателя и слезе от колата.

Едва изкачи стъпалата до едноетажния си дом и отключи. Влезе, затвори вратата зад себе си и мина през покритото с плочки фоайе и всекидневната до кухнята. Посегна към ключа за лампата, но тя светна, преди да успее да го завърти.

— Здравей, Том. Отдавна не сме се виждали. Може би твърде отдавна.

Пруит погледна в кухнята и не видя никого. Сетне си спомни, че осветлението може да се включи и откъм столовата от другия край на дългата кухня. Гласът… този глас му беше познат. Не беше го чувал отдавна, още от времето, когато ръководеше отдел „Западно полукълбо“. Гласът принадлежеше на един от най-будните агенти в неговото ведомство, млад ветеран от Виетнам, който обичаше страната си дотам, че посвети живота си да й служи. Управлението го беше вербувало във Форт Бенинг, Джорджия, за голямо облекчение на младите новобранци, които той обучаваше всекидневно до капване.

След кратък изпитателен срок стажантът беше изпратен във „Фермата“ — тренировъчен център близо до Уилямсбърг, замаскиран като полигон на Пентагона за изследователска и развойна дейност, където Пруит го срещна за пръв път. Много млад и амбициозен, припомни си Пруит. Стажантът беше изкарал курсове по стрелба с леко оръжие, боравене с експлозиви и техника на взривяване и пълен курс по скокове с парашут. Трябваше да го освободя, припомни си тогавашната си мисъл Пруит. Той би могъл да преподава тези курсове. Оттам Пруит го заведе в един тренировъчен център на ЦРУ в Северна Каролина, за да мине и курсовете за напреднали при работа с експлозиви, с леки и тежки оръжия. Пруит се грижеше за своя стажант, докато стана пълноценен оперативен агент година по-късно. Завърши за по-малко от 24 месеца 4–5-годишния подготвителен курс. След кратък престой във Франция, за да се запознае с техниката на шпионажа от времето на студената война, Пруит го изпрати в Мексико да шпионира Съветите и кубинците. Задачите му бяха трудни, изпълнението им първокласно.

Едно от нещата, които Пруит преживя най-тежко след повишението, беше загубата на контакти с мъжете и жените на оперативна работа. Шефът на тайната служба не можеше да участвува пряко в операции. Имаше пълен щаб от сътрудници, които като Хигинс го заместваха при рискови ситуации. Но ето че сега пак възобнови контакта. Гласът не можеше да бъде ничий друг. Мислите на Пруит се потвърдиха, когато видя високата стройна фигура на вратата към столовата.

— Кемрън?

— Здравей, Том. Или трябва да кажа мистър Пруит? — Той пристъпи от сянката в осветената кухня.

Пруит забеляза, че Кемрън не се е състарил много. Лицето му все още беше гладко. Косата му изглеждаше по-тъмна, отколкото я знаеше, но иначе си беше същият. Пруит протегна двете си ръце с дланите напред.

— Виж, Кемрън. Зная какво си преживял, но…

— Така ли? — Кемрън приближаваше бавно към него. — Не мисля така. Мисля, че изобщо не ти е ясно под шапката какво значи да си напълно откъснат. Да те набележат за ликвидиране. За ликвидиране! Как можа, Том? След всичко, което преживяхме заедно! Как можа? Нищо ли не значеха всичките тези години?

Кемрън дойде на две крачки от него. Пламтящите му очи и разкривеното лице показваха намеренията му. Пруит знаеше, че трябва да действува бързо или рискуваше да бъде убит от агент, когото сам беше обучавал. Но закъсня.

— За ликвидиране, мръсник такъв!

Пруит усети удара, силен удар с длан в средата на гръдния му кош. Той го запрати в стената. Свлече се по нея на пода.

— Как можа, Том? Защо?

— О-ох… гърдите ми, спри, Кемрън! Не!

Кемрън сграбчи Пруит за реверите, повдигна го и го притисна към стената. Пусна го и Пруит пак се свлече на пода. Кемрън отиде при полицата до умивалника. На дървена поставка имаше комплект кухненски ножове. Кемрън стисна черната дръжка на един от тях и го измъкна от поставката. Обърна се към Пруит. Безчувствен, студен като лед.

— Ще ти дам нещо, което ти пропусна да ми дадеш. Ще ти дам една минута да се помъчиш да ми обясниш защо постъпи така. — Той погледна часовника си. — Една минута. Часовникът я отброява.

Пруит продължаваше да разтрива натъртената си гръдна кост, докато преценяваше бързо различните варианти. Как би могъл да обясни какво е направил? От една страна, искаше просто да се извини. В крайна сметка вече не е сигурен, че доказателствата срещу Кемрън са валидни. Беше се усъмнил в данните на Хигинс, но знаеше, че не може просто да се изправи и да го каже. Най-вероятно Кемрън щеше да стане още по-подозрителен. Набелязан за ликвидиране, а после изведнъж го посрещам с отворени обятия? Не става. Пруит виждаше, че Кемрън изобщо няма да му повярва. Реши да представи нещата по друг начин.

— Имах основания да постъпя така — започна той. — Не беше нищо лично. Всъщност, ако искаш вярвай, ако искаш недей, това беше едно от най-трудните решения, които съм взимал някога. Виждаш ли, онези години наистина значеха нещо.

Пруит забеляза, че в будните кестеняви очи на Кемрън няма нито страх, нито привързаност, но му се стори, че в тях заискри любопитство. Пруит продължи:

— Представиха ми доказателства. Предприех съответни действия. Съобщенията, които четях, показваха, че ти си убил оперативния си началник и трима поли…

— Бях накиснат! Всичко беше изфабрикувано, за да бъда унищожен заради онова, което знаех.

— Докажи това. — Пруит видя искрица надежда в очите на Кемрън. — Докажи го или ме убий. Ако ми докажеш, ще променя нареждането, но няма да отстъпя пред продажен агент. Предпочитам да умра. Избирай.

Кемрън въздъхна няколко пъти, сетне хвърли ножа в мивката и блъсна юмрук в дланта си. Погледна Пруит.

— По дяволите! Нямам никакви доказателства! Само моята дума и тези рани. — Той нави ръкавите на ризата си. Пруит видя многобройните белези.

— Може да си ги получил и на друго място.

— Така е, но ги получих при срещата ми с Потър. Повечето време се търкалях и лазех по земята. Някой го простреля в гърдите и се опита да стори същото и с мен, но успях да избягам.

Пруит се смръщи и го погледна.

— Защо някой ще иска да направи това?

— Поради онова, което зная. Заради онова, което учените от Атена ми разказаха, преди група главорези да щурмува склада и да ги избие.

Пруит пое дълбоко дъх, припомняйки си противоречието между разпечатката от компютъра на Джордж и съобщението на Хигинс за инцидента.

Кемрън въздъхна.

— Добре, Том. Нека да започна отначало.

Пруит стана, облегна се на стената и продължи да разтрива гръдния си кош.

— Продължавай, Кемрън. Слушам те.

Кемрън се прокашля и започна да разказва всичко, което знаеше — за първата среща с Мари Гийю, за онова, което му съобщиха в склада учените от Атена, за инцидентите в Ботаническата градина и на летището. Говореше тихо и спокойно, с отмерени думи. Когато привършваше, Пруит вече беше затворил очи, изпитвайки угризения. Душата му се изпълни с неистов гняв срещу Хигинс и с горест за младия Джордж. Огънят в стомаха му го прояде.

 

 

Париж, Франция

В сини джинси и фланелка под коженото яке Мари Гийю приближаваше хотела, носейки плик с покупки от пазара на няколко преки оттук. Макар и външно спокойна, в главата й цареше хаос. Беше осем сутринта. Четиринайсет часа без никакви вести от Кемрън. Къде си, Кемрън? Успя ли да напуснеш Париж? Намери ли помощ? По дяволите!

Мислите й секнаха, когато забеляза след себе си трима мъже с пардесюта. Откъде се взеха? Тя ускори крачки, мъжете също. Мари хвърли покупките и се втурна към хотела. Други двама, също в пардесюта, вече стояха до входа. Тръгнаха насреща й. Тя спря и погледна назад. Тримата тичаха към нея. Един от тях вдигна в ръка служебната си карта.

— Г-жа Гийю?

Докато приближаваха, Мари разпозна картата. ЦРУ! Хванали са Кемрън и сега идват за мен!

Инстинктивно тя се втурна през улицата. Хората от ЦРУ затичаха след нея.

— Моля ви! Спрете! Вие не разбирате! — викаше единият, но в мислите си тя виждаше само убийците, които преследваха Кемрън край реката.

Свежият утринен въздух изпълни дробовете й, докато тичаше през тясната, засадена с мека трева ивица от другата страна на улицата. Краката я боляха, но тя продължи да тича, дишайки тежко, докато навлезе в малък парк. Дръвчетата от двете й страни се размиха в някаква зелена стена, тя се мъчеше да увеличи дистанцията, но губеше сили, зави й се свят. Не беше в състояние да издържи дълго в същото темпо. Трябва да намали…

Изведнъж силна ръка я сграбчи изотзад и я свали на земята зад редица храсти край дръвчетата. Мари яростно зарита, като с лявата си ръка се мъчеше безуспешно да докопа зад себе си нападателя: я кичур коса, я ухо, може би ще успее да издраска лицето му, да го стисне за гърлото… каквото и да е. Но мъжът притискаше здраво устата й с едната си ръка, а с другата блокираше дясната й ръка.

Вече бясна, Мари почувствува как силните ръце я обръщат.

Животни! Вие сте глутница животни!

Издърпа дясната си ръка и се опита да го издраска по шията, но той бързо парира несръчното й движение с лакът. Все още замаяна от краткото, но изнурително тичане, без да обръща внимание на онова, което говореше човекът от ЦРУ, Мари продължаваше безуспешните опити да ритне или да блъсне агента, който лесно блокира всичките й удари.

— Г-жа Гийю, изслушайте ме! — дочу най-сетне думите му, докато той я държеше за раменете. — Всичко е наред! Кемрън е добре! Дойдохме да ви заведем при него. Той е в безопасност във Вашингтон и скоро вие ще бъдете с него.

Очите на Мари се премрежиха. Помисли, че разсъдъкът й си прави лоши шеги с нея, карайки я да вярва на нещо, което тя така отчаяно се молеше да излезе истина. Упорито не искаше да вярва на ушите си, но ето че пак чу същото.

— Моля ви, изслушайте ме! Кемрън е в безопасност, вие вече също! Успокойте се и ни позволете да се погрижим за вас. Моля ви, г-жа Гийю.

Мари не можеше да се съпротивлява повече. Човекът от ЦРУ победи.

Докато тя отпускаше тялото си, очите й бавно различиха лицето на мъжа — непознато лице, но в очите му имаше състрадание и топлота, а Мари се нуждаеше от нещо, което да я извади от това умопомрачение.

— Всичко ще бъде наред, г-жа Гийю.

Тя склони глава на рамото му и зарида безгласно.

 

 

Белият дом

Макар че за трети път вече влизаше в Овалния кабинет, Пруит почувствува как стомахът му се свива, когато се изправи пред един сънен президент, един много сприхав министър на отбраната, пред държавния секретар и председателя на Съвета на началник щабовете. Не успяха да се свържат навреме за заседанието с директора на ЦРУ, който беше в отпуск и ловуваше из планините. Кемрън седеше на един диван до министъра на отбраната. Пруит знаеше, че заеманият от него пост сам по себе си не е достатъчно влиятелен, за да събере с толкова кратко предизвестие тези държавници в една стая. Уважението, което предизвика с действията си по време на предишни кризи, всъщност измъкна президента от леглото. Пруит знаеше, че той цени високо неговото мнение.

Президентът се подпираше на ръба на дъбовото бюро срещу канапетата. Беше в светлосиви памучни панталони и бяло поло. Пруит стоеше встрани пред малка масичка с тринога.

— Господа — започна президентът, — искам да се извиня, че ви вдигам от сън в такова време, но Том ми се обади преди час с доста тревожна информация. Отнася се за бъдещето на НАСА. По-нататък имаш думата ти, Том.

Пруит си пое въздух. Никога не му ставаше по-леко в такива моменти. Два пъти през живота си беше заставал пред лидерите на нацията и двата пъти язвата вцепеняваше гръдния му кош и почти притъпяваше сетивата му. Почувствува как киселините в стомаха му се увеличиха и стисна зъби, но бързо успя да си придаде бодър вид, когато всички в кабинета обърнаха погледи към него.

— Благодаря Ви, господин президент. Господа, вие всички вече сте осведомени за проблемите, с които се сблъсква в космоса совалката на НАСА „Лайтнинг“. Първо, един от главните двигатели отказа при излитането, а после…

— Можем да четем, Том — изведнъж се обади министърът на отбраната Карлтън Стайс. Той размаха поверителната записка, която Пруит лично бе връчил на президента. В нея се описваше подробно сегашното състояние на космическия кораб.

— Моля ви да ме изтърпите, сър.

— Продължавай, Том — каза президентът.

Въпреки стомашните си проблеми Пруит се усмихна в себе си. Казаното от президента означаваше „не го прекъсвай пак, по дяволите, докато не завърши!“

— Благодаря Ви, сър. След по-малко от час се повредиха двигателите на системата за маневриране в орбита, по време, когато трябваше да изведат „Лайтнинг“ на по-висока и по-сигурна орбита. За щастие отказаха, след като тя набра достатъчно скорост, за да достигне все пак някъде между предишната и желаната орбита. Причината не може да бъде точно установена, докато совалката не се завърне на земята и учените от НАСА не получат възможност да ги разглобят и прегледат. Господа, заявявам тук пред вас, че проблемите на „Лайтнинг“ възникнаха не от неправилно функциониране на двигателите, а се дължат на саботаж.

Последва незабавна реакция от слушателите. Министърът на отбраната подхвърли някаква реплика на председателя на Съвета на началник щабовете, а държавният секретар затвори очи и затърка голямото си чело.

После Стайс се обърна към Пруит.

— Том, откъде знаеш това?

— От един от моите агенти, господин министър. Кемрън Стоун.

Пруит погледна Кемрън, после другите в кабинета. Те всички се втренчиха в него, в това число и президентът. Пруит се прокашля и започна историята от самото начало: тайнствената злополука с колата на Клод Гийю, разкритията на Мари Гийю за унищожаването на руския космически кораб, престрелката в хотела, предадената на Кемрън информация от учените на Атена, стрелбата в склада и последвалите инциденти, замесващи пряко ЦРУ. Пруит разказа всичко по възможно най-добрия начин. Завърши с кратко описание на ракетния комплекс на Атена във Френска Гвиана.

В кабинета беше тихо.

— Как, Том? Как можеш да повярваш на подобно нещо без конкретни доказателства? — попита Стайс.

Пруит не трепна и втренчи поглед в министъра на отбраната. Макар че киселините в стомаха му почти притъпиха сетивата му, той се прокашля и се обърна към присъствуващите:

— Господа, представих ви данни, които, изглежда, потвърждават информацията на мистър Стоун. Признавам, че не мога да ви дам неопровержими доказателства, но реалното състояние на нещата в разузнаването е такова, че често не можем да получим подобни доказателства. Обикновено тръгваме от поредица факти. После трябва да градим теории и да ги съпоставяме с тях, докато намерим най-подходящата версия. Възприемаме я и се надяваме, че новите факти ще продължат да се вместват в нея. В този случай трябва да призная, че отначало се колебаех, но след като нашите хора в НАСА ме информираха за проблемите, с които се сблъсква „Лайтнинг“… да, господа, вече беше очевидно, че става дума за нещо изключително сериозно. За момента можем да направим едно от двете неща. Да затворим очи, да не обръщаме внимание и да се надяваме, че НАСА ще се справи сама с положението. Или да приемем ситуацията, каквато е, и да предприемем нещо по въпроса. Избирайте, господа. Аз просто ви запознавам с информацията.

Мълчанието продължи. Пруит забеляза, че Стайс се е втренчил в пода. Беше понагрубил министъра на отбраната.

— Близо ли е до брега онова място във Френска Гвиана? — попита председателят на Съвета на началник щабовете.

— Какво имаш предвид? — осведоми се президентът, преди Пруит да успее да посочи на картата на Френска Гвиана, закрепена с кабърчета на масичката.

— Просто искам да проуча всички наши варианти, господин президент.

Президентът кимна и погледна Пруит, който пристъпи към масичката и посочи крайбрежния град.

— Да, сър, така е. Комплексът е близо до Дяволския остров, на шейсетина километра от столицата Кайена.

— Можем ли да потвърдим разполагането на ракетата?

Пруит се усмихна и извади две спътникови снимки.

— Снимките са точно отпреди час, направени при преминаването на сателита КН-11. Ето ракетния комплекс. — Той посочи някакво съоръжение в дясната част на снимката. — А тук, в центъра, е самата ракета. Моят специалист потвърди, че това е ракетата „Атена V“, която може да извежда полезен товар в геостационарна орбита. Много мощна ракета, сър. И абсолютно надеждна. Тя ще бъде изстреляна точно в 23:35 часа местно време, 22:35 часа наше време. — Пруит погледна часовника си. — Точно след шестнайсет часа и петнайсет минути.

— Боже мой — възкликна председателят на Съвета на началник щабовете. — Трябва да действуваме незабавно, господин президент. Ако информацията на Том е достоверна, както е било в миналото, трябва да действуваме незабавно.

— Ами ако не е? — попита Стайс. — Том разполага единствено с догадки. Няма никакво веществено доказателство, само твърденията на Стоун. С това не искам да те обидя, Стоун.

Кемрън се намръщи.

— Не съм се засегнал. Но бих искал да изтъкна, сър, че Мари Гийю, която е на път от Париж за тук, ще потвърди казаното от мен. Тя самата е учен и присъстваше, когато убиха учените от Атена.

— Известно ни е — Стайс въздъхна и се обърна към президента. — От това, което знаем, сър, Атена се кани да изведе в орбита един много усъвършенствуван спътник за австралийското правителство. Имаме си работа с двеста милиона за спътника и с още трийсет милиона за ракетата. Не можем просто да идем и да унищожим всичко това, нали?

Пруит си пое дъх дълбоко — язвата вече не му даваше мира. Страшно му се искаше да бръкне в джоба за пакетчето с антиацид, но реши да не го прави.

— Догадки ли? Не съм съгласен — отговори той небрежно и колкото може по-сдържано. — Всичко зависи от това как гледате на сведенията, г-н министър. Не вярвам в съвпадения, но станаха твърде много взаимносвързани инциденти, за да не им обърнем внимание и да ги отпишем като случайни. Нека всички си припомним също факта, че „Лайтнинг“ имаше неприятности точно тогава, когато данните прогнозираха, че това ще се случи. По мое мнение проблемите с „Лайтнинг“ са вещественото доказателство, от което се нуждаем. Господа, сведенията тук сочат съвсем определено, че нещо не е наред. Показанията на Кемрън Стоун… и на Мари Гийю… просто обобщават всичко това.

Президентът, Пруит и Кемрън мълчаха, докато останалите проучваха алтернативите и изказваха различни мнения как да се справят с положението.

Накрая президентът стана и отиде до бронираните прозорци, които гледаха към розовата градина на Белия дом. През стъклата се процеждаше жълтеникавата светлина от халогенните прожектори. Президентът просто гледаше навън, вирнал брадичка, с ръце зад гърба си. В кабинета сега беше тихо. Всички знаеха, че е изслушал всичко, което е искал да чуе, и сега формулира своя отговор на кризата.

Президентът се обърна и погледна Пруит.

— Някой уведоми ли НАСА за това?

— Не, сър.

— Ами ФБР? Там знаят ли нещо?

— Двама техници от лабораторията за анализи участвуваха в разследването за откриване на двойния агент, сър.

— Добре. Ще се погрижа съответните хора да научат за тези неща, ако това е пътят, по който ще тръгнем. Междувременно пази в тайна цялата работа.

— Да, сър.

— Том, както винаги, ти обясни ситуацията ясно и стегнато. Чудесно изложение.

— Благодаря, г-н президент.

— Благодаря и на вас, г-н Стоун.

— Няма защо, г-н президент.

— Сега, ако не възразявате, бих искал да обсъдя възможностите за действия с моя щаб. Върнете се в Ленгли. Ще ви уведомя за нашето решение.

— Разбрано, сър.

Пруит остави картата и снимките на масичката, взе куфарчето си и даде знак на Кемрън да го последва.

Затвориха вратата зад себе си. Пруит остави куфарчето и бръкна в джоба си.

— Том?

— Да — отговори той, докато дъвчеше таблетките.

— Мисля, че моето участие в тази работа свърши. Направих, каквото се очакваше от мен. Сега на вас, момчета, се пада да…

— Поостани малко. Кой знае, може да се случи нещо интересно.

— Точно от това ме е страх.

— Както и да е, не бързай. Освен това, ако нещата наистина станат интересни, ще ни е необходима и помощта на Мари.

— Защо и тя? Струва ми се, че вече преживя достатъчно неприятности.

— Тя е работила на площадката в Куру, нали?

— Да, но… почакай малко, Том. Не искам да я излагам на…

— Спокойно. Може да ни потрябва само малко разузнаване на ракетния комплекс, преди да се намесим, ако изобщо се намесим.

Кемрън въздъхна и погледна часовника си. Самолетът на Мари трябваше да пристигне между дванайсет и тринайсет часа.

 

 

Международно летище „Дълес“,

Вашингтон, Федерален окръг Колумбия

Кемрън крачеше насам-натам край вратата, докато пътниците слизаха от самолета „ДС-10“ на компанията „Трансуърлд еърлайнс“. Макар и много развълнуван от предстоящата среща с Мари, той като професионалист не показваше външно чувствата си. Пруит беше прав. Колкото и да му се искаше да прекрати участието си в тази операция, проблемът далеч не беше решен. Заговор заплашваше да унищожи бъдещето на Америка в космоса. Кемрън знаеше, че трябва да остане поне още мъничко.

После спря да се разхожда и се обърна към вратата. Очите, лицето й. Видя я да се усмихва, щом го забеляза, и тя се втурна покрай сепнатите пътници в ръцете му. Кемрън затвори очи и пое дълбоко дъх, чувствувайки тялото на Мари, прилепнало към неговото. Нямаше нужда от думи.

— Толкова се страхувах — прошепна тя накрая в ухото му. — Не знаех дали ти…

— Ш-шт. Добре съм, Мари, а и ти също.

— Не знаеш какво ми беше да…

— Не се тревожи. Вече няма да те напускам. Обещавам.

Мари го прегърна силно. Кемрън не се възпротиви. Логиката може да почака, докато душата му се облива в любов, каквато не бе изпитвал близо две десетилетия.