Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Орчард Вали (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Stephanie, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,9 (× 32 гласа)

Информация

Сканиране
stontontina (2009)
Корекция и форматиране
ganinka (2014)

Издание:

Деби Макомбър. Стефани

ИК „Арлекин-България“, София, 1993

Редактор: Ани Димитрова

ISBN: 954-11-0098-8

История

  1. — Добавяне

Осма глава

— Искаш ли още вино? — Чарлз посегна към бутилката бяло бургундско, което се изстудяваше в сребърна поставка.

— Не, благодаря. — Стефани се усмихна мило.

Вечерята беше прекрасна. Отлично приготвена камбана и морски скариди. И най-вече неотразимото присъствие на Чарлз.

— Искаш ли десерт?

— Не мога повече! — Тя бавно поклати глава с ръце на стомаха.

— Аз също. — Облегна се на стола и се загледа през прозореца към Колумбийската река.

Тя течеше през една от най-живописните части на Орегон. Стефи винаги бе обичала да гледа как величествената река се вие през коридора от скали.

— Отдавна чакам тази вечер — обърна се към нея Чарлз.

— Аз също.

Досега само бе мечтала да бъде заедно с него като негова равностойна, зряла, обичана жена.

— Никога не съм те виждал толкова красива.

Стефани се изчерви. Бе подбрала тоалета с вкус — лека италианска плетена рокля в бледо тюркоазен цвят. Малки изкуствени диаманти бяха разпръснати по раменете и се спускаха към деколтето. Валери бе отстъпила на Стефи седефената огърлица и обиците си, а Нора я напръска с най-скъпия си парфюм.

Явно сестрите и баща й бяха заложили много на тази вечер. Без съмнение, цялото семейство очакваше да се случи някакво чудо. Самата тя просто се радваше, че прекарва вечерта с любимия мъж.

— И ти изглеждаш чудесно, Чарлз.

Не бе просто връщане комплимент, а реален факт. Беше облечен в двуреден черен костюм с копринена вратовръзка с преливащи се цветове на фона на светлосиня риза.

— Тогава сме много представителна двойка тази вечер. — Чарлз държеше чашата с вино и леко я разклащаше.

— Сигурно — съгласи се Стефи.

Той допи остатъка от виното и остави настрана чашата.

— Ти бе достатъчно щедра да ми предоставиш три желания онази вечер, помниш ли?

Как можеше да забрави? С трепет си мислеше за техния среднощен телефонен разговор и се потапяше в сгряващата топлина на спомена.

— Един почтен джентълмен като мен, толкова талантлив и красив, както самата ти изтъкна, се чувства задължен да върне жеста. Вие, скъпа лейди, също имате право на три желания.

— Каквото си поискам?

— В границите на разумното, разбира се. Съгласен съм да те закарам тази вечер до водопада Мултнома, за да го видиш на лунна светлина. Обаче ако решиш да поискаш мир на земята, може и да ме поставиш в затруднено положение.

— Да видим водопада на лунна светлина ли? — повтори тя.

— Надявах се да пожелаеш тъкмо това.

Тя премигна учудено от начина, по който Чарлз успя да превърне въпроса й в неизказано желание.

— Чарлз, ти си много романтичен!

— Не се впечатлявай толкова.

— Но аз наистина съм впечатлена. Никога не бих предположила…

За нейна изненада той се намръщи.

— Така е, защото още не сме разговаряли за това, което се случи преди три…

— Не тази вечер — прекъсна го тя и постави пръст пред устните си. — Приеми го като едно от моите желания. Нека не говорим на неприятни теми.

Той се намръщи още повече.

— Според мен се налага. Има много неща, за които…

— Сега е твой ред да изпълняваш моите три желания — припомни му със сериозен вид.

Той кимна. Явно не беше очарован.

— Имаш право, не отричам. Щом си решила да прахосаш едно от твоите желания, далеч съм от мисълта да те спирам.

— Вечерта е прекалено хубава, за да се ровим в миналото, особено когато то е свързано с неприятни спомени. Нека просто се опитаме да гледаме напред…

— Добре. — Обърна се и благодари на сервитьора за двете чаши горещо кафе, които бяха сервирани на масата.

— Ще гледаме само напред. Помни, че ти остава едно желание.

— Трябва ли да го изрека веднага? — Стефи се поколеба.

— Не, но в полунощ желанията ще изгорят.

— Караш ме да се чувствам като Пепеляшка — засмя се тя.

— Може би защото искам да бъда твоят принц.

В тъмните му очи се четеше дързост. Стефи сведе поглед от страх да не издаде силата на завладялата сърцето й любов.

— Изплаших ли те с приказките ми за принца? — попита той след миг.

— Не. Мислех, че аз съм те изплашила, като споменах за Пепеляшка.

— Ни най-малко — засмя се той.

Изпиха кафето в мълчание, за да не би думите да развалят приятната атмосфера. Чарлз плати сметката и се отправиха към водопада Мултнома. Вземаше завоите с лекота. Стефи бе ходила няколко пъти до водопада и винаги се боеше да пътува с кола дотам. Но Чарлз преодоляваше острите завои плавно и леко, така че тя се отпусна.

— Обичам това място. — Чарлз паркира колата срещу пътя откъм водопада. Беше делничен ден и паркингът пустееше. Силуетите на грамадните величествени скали до водопадите изпъкваха на фона на небето. Гористите склонове вече тънеха в мрак, когато Стефи и Чарлз бавно се заизкачваха по криволичещата пътека към мястото, откъдето се откриваше гледката към водната стихия. Мултнома беше най-високият водопад в Орегон. Водната струя се спускаше към площадка, където се образуваше огромен водовъртеж, а после падаше от височина сто и осемдесет метра надолу и се вливаше в реката.

Шумът от водопада изпълваше мрака с тайнственост. Когато стигнаха до тесния мост, Чарлз хвана Стефи под ръка. Пред тях се разкри великолепната гледка. Грохотът на водопада отекна в душите им. Беше студено и над разпенената повърхност на водата бушуваше силен вятър. Стефи потръпна. Добре, че беше взела една лека наметка.

— Ако изчакаме малко, ще видим отражението на луната. — Чарлз застана зад Стефи и я прегърна през кръста.

Тя затвори очи от наслада. Бе завладяна от усещането за сигурност в обятията на Чарлз.

— Мечтал съм да те прегръщам така — прошепна той. — Да те притисна до себе си и да се опивам от присъствието ти…

Стефи остана безмълвна. Думите бяха заседнали в гърлото й. Преглътна и пое дълбоко дъх с надежда, че това ще помогне. Толкова думи имаше неизказани, толкова неща — несподелени!

— Не искам повече да се разделям с теб! — Гласът му прозвуча дрезгаво.

Не го разбираше. Преди три години Чарлз бе станал причината тя да замине в Италия. Бе направил всичко, за да я отдалечи от себе си. Без да се откъсва от обятията му, Стефи се обърна с лице към него и помилва страните му. Чарлз се усмихна, хвана ръцете й и нежно целуна дланите.

— Знаеш ли, много неща не успях да ти кажа преди три години… — започна той.

— Имам още едно желание — прекъсна го тя. — И то е да ме целунеш. Сега!

Бяха се целували и преди. Ала величествената природа разпали страстта им като никога досега. Устните им се впиха в чувствена целувка. Сякаш водната стихия плавно ги унасяше и разкрепостяваше порива на желанието им. Стефи бе искала това, беше се стремила към този миг с цялото си същество, а сега се почувства объркана. Чарлз я бе прогонил от живота си, бе се присмял на обяснението й в любов, бе я унизил… А сега се оказваше, че нито е искал, нито някога ще поиска тя да замине надалеч. Стефи се обърка напълно. С цялото си сърце копнееше да се потопи в бездната на неговите целувки, но съмнението я разяждаше. Дали просто я желае, или и в него пламва искрата на любовта? Целувката му заличи всички мисли от съзнанието й. Радостно усещане замести страха и съмнението.

— Някой идва — прошепна Чарлз, задържа я още миг в прегръдките си и нежно докосна с устни челото й. После леко се отдръпна…

 

 

Късно вечерта тя безшумно се промъкна в къщата. Под вратата на кабинета се процеждаше светлина и Стефи реши да се отбие при баща си.

— Татко?

Беше се разположил в кожения люлеещ се стол близо до камината, завит с вълненото одеяло на майка й. Главата му беше леко наклонена встрани, а устните — полуразтворени.

Бе продумала, преди да осъзнае, че Дейвид е заспал. Вече излизаше на пръсти от стаята, когато той се размърда.

— Стефи?

— Извинявай, не исках да те будя — тихо каза тя.

— Добре направи. Чаках те. — Прокара пръсти през косата си. — Как мина вечерята с Чарлз?

Стефи се отпусна на кушетката. Погледът й беше замечтан.

— Чудесно.

— Чарлз поиска ли ти нещо?

— Да ми поиска нещо ли? — повтори небрежно. — Какво би могъл да иска от мен?

— Много неща — намръщи се Дейвид Блумфийлд. — Надявах се да спомене нещо за сватба. За вашата сватба.

— О, това ли било? — Засмя се безучастно. Ако не бе прекарала такава чудесна вечер, подобна привързаност сигурно би я подразнила. Но беше прекалено щастлива и не възрази.

— Искаш да кажеш, че вече ти е направил предложение? Какво му отговори? Не ме дръж в напрежение, Принцесо!

Стефи разпери пръсти и започна да изучава гладкия, плавно нанесен, лак по ноктите си.

— Казах, че ще обсъдим въпроса в неделя — въздъхна тя.

— В неделя? Ще мъчиш хубавото момче чак до неделя?

Тя кимна.

— Покани ме на езда и аз предложих неделята като възможен ден. За това ме питаше, нали?

— Не — последва разочарованият отговор на баща й. — И не се прави на разсеяна. Очаквах, че той ще поиска ръката ти.

— Е, той не го направи, а дори и да беше…

— Е? — Пак се намръщи. — Слушай сега, Стефани, и ти си проклета като майка си в това отношение. Не ме залъгвай напразно, от години си влюбена в Чарлз. Ако е поискал ръката ти…

— Но той не я поиска и доколкото виждам, няма никакво намерение да го стори.

— Не съм съгласен.

— Мисли каквото искаш, татко, обаче не забравяй, че става дума за моя живот и няма да ти позволя да се месиш в него! Недей да забравяш, че и Чарлз не обича да му се бъркат.

— Не е поискал ръката ти… — замърмори под носа си Дейвид. — И според теб изобщо не възнамерява да го стори, така ли?

— Доколкото ми е известно, нещата стоят точно така.

На лицето му се изписа явно възмущение.

— Тогава най-добре да поговоря с този младеж. Няма да му позволя да нарани чувствата ти!

— Татко! — Едва се сдържа да не се присмее на старомодния му начин на мислене. Сигурно и Чарлз би се разсмял, ако Дейвид го помолеше да не си играе о чувствата й.

— Напълно съм сериозен, Стефани. Няма да позволя на Чарлз да те нарани отново! — за втори път настоя Дейвид.

— Ще ме нарани, ако му позволя, а това няма да стане.

— Въпреки всичко, по-добре да си поговоря с него, Принцесо.

Тя запази привидно спокойствие, но вътрешно се бунтуваше неудържимо.

— С никого няма да говориш!

— Явно Чарлз Томазели изобщо не си знае интересите…

— Татко! Вече обсъдихме въпроса, спомняш ли си? — От доброто й настроение не бе останала и следа. — Сега те моля да ми обещаеш, че няма се месиш в отношенията ми с Чарлз! — Баща й обаче упорито мълчеше. — Ужас ме обхваща само като си помисля, че ще повдигнеш въпроса за женитба пред него!

— Но, Принцесо…

— Имам ти доверие, татко. Лека нощ.

Стана, целуна го по челото и тръгна към спалнята си.

 

 

— Искрено ти благодаря, че ме откарваш до летището — каза Валери, когато в събота рано следобед излизаха от града. Самолетът на сестра й отлиташе по разписание в пет, така че имаха достатъчно време да стигнат спокойно до Портланд. Валери отиваше на среща с Роуди Касиди да го уведоми за сватбата си и да го помоли да уреди преместването й.

— Удоволствието е изцяло мое — увери я Стефи.

Валери бе задвижила подготовката за сватбата и можеше да си позволи да отиде до Хюстън. Освен разговора с Касиди, й предстоеше да уреди и няколко други въпроса. Трябваше да събере вещите си и да обяви мебелите и обзавеждането на апартамента за продан на търг.

— Колби изяви желание да дойде с мен, но програмата му е претоварена — обясни Валери с тъга. — Явно и на двама ни ще се наложи да се приспособяваме.

— Към претоварените програми ли?

Валери кимна.

— Ще се наложи да говоря за това с Роуди.

— Мислиш ли, че ще се съгласи да оглавиш клона на ЧИПС на Западния бряг?

— Трудно ми е да отговоря… Едва ли ще бъде очарован от желанието ми да напусна Хюстън, обаче нямам друг избор. — За първи път сестра й не говореше убедително. — Човек трудно може да предвиди действията на Роуди. Възможно е искрено да се зарадва за мен и Колби. Може и да се разгневи, че вземам продължителна отпуска за подготовка на сватбата. Той още не знае цялата истина защо не се върнах в уречения ден.

— Защо не си му казала? — Стефи откъсна поглед от пътя и настоятелно стрелна с очи сестра си в очакване на отговор.

— Знам, че беше редно да го известя, но според мен това не е разговор за телефон. Освен това се опасявам, че Роуди вероятно… Той бе проявил интерес към мен. По едно време дори си помислих, че и аз проявявам интерес към него! Господи, та аз не знаех нищо за любовта, преди да срещна Колби. Не искам да обидя чувствата на Касиди, ала не мога да му дам никаква надежда.

— Искаш ли да дойда с теб?

— О, не. Роуди е галантен джентълмен, нищо че има вид на безцеремонен човек.

— Знае ли Колби за чувствата на Касиди към теб?

— Предполагам, че се досеща. Никога не сме обсъждали каквото и да било, свързано с Касиди, а и не е нужно. Честно казано, Колби скоро би забравил за него.

— Не е ли по-добре да си отвори очите на четири?

— Не му казвай нищо! — разпали се сестра й. — Отношенията ни с Роуди са наша грижа.

— Да не би Колби да е ревнив? — Спомни си деня, в който видя Чарлз, застанал до Уенди. До този момент Стефи не бе предполагала, че е ревнива. Само при спомена за изпълнените с обожание очи на очарователната блондинка кръвта й кипна.

— Не знам дали е ревнив. Знам само как бих се почувствала аз на негово място. — Валери се замисли, преди да продължи. — Преди решението ни да се оженим Колби излизаше с една медицинска сестра. Мисля, че е приятелка на Нора. Явно се бяха срещали известно време. Всички очакваха да обявят годеж. Нора нямаше такова предчувствие, но това е друг въпрос.

— Кълна се, Нора има шесто чувство за тези неща.

— И аз мисля така — кимна Валери. — Но първоначално и двамата с Колби смятахме, че бракът ни е напълно немислим, въпреки взаимните ни симпатии. Затова той ме помоли да побързам със заминаването си, защото моят престой правел нещата твърде болезнени.

— Не може да бъде! — Стефи се ядоса. — Добре, че не съм била наблизо.

— По онова време вероятно е мислел така — засмя се Валери, — защото аз много усложних връзката ни.

Опърничавостта е отличителна черта и на трите сестри от семейство Блумфийлд, печално помисли Стефи.

— След въпросния разговор Колби започна да се среща с Шери. Бяха излизали заедно четири-пет вечери. Не знаех това. По-скоро го чувствах. Не бях ни най-малко изненадана, когато научих. Горката Нора! Тя се вживя в цялата история много повече от мен.

— Ти изпита ли ревност?

— Отначало бях толкова заслепена от ревност, че ми се искаше да издера очите на тази Шери. Представях си как преследвам Колби до дупка и как го карам да страда.

— Трябваше да се обърнеш към мен за помощ. Щях да ти помогна с удоволствие.

— Това се казва истинска сестра! — Валери потупа Стефи по рамото. — Обаче това бе първата ми реакция. По-интересното е, че ревността ми не продължи дълго. Размислих и осъзнах колко е егоистично това от моя страна. Ако обичаш истински, би следвало да се радваш на щастието на любимия човек. Ако Колби се оженеше за Шери Уотърман, значи така ни било писано…

— С други думи, била си съгласна да се откажеш от него?

— Да. И това щеше да бъде повратен момент в моя живот. Не ме разбирай погрешно, болката бе непоносима. Спомняш ли си деня, в който трябваше да отлетя за Хюстън?

— Разбира се!

— Щом си стегнах багажа, трябваше да положа неимоверно много усилия да се овладея. Мислех, че ще избухна в сълзи още на стълбите пред къщата.

— Знаех колко си разстроена…

— Естествено, Колби трябваше да реши да се отбие на посещение точно тогава. Нюхът на този човек при избора на най-подходящия момент може да се окаже сериозен проблем за в бъдеще. — Валери поклати глава с престорен гняв.

Стефи се засмя. Дай една седмица на Валери и само гледай как ще промени живота на Колби изцяло!

— Все пак намерих сили да се овладея. Спомням си как седнах в колата и — странно, но изпитах чувство на облекчение. Не знам дали изобщо мога да го обясня. Бях осенена от някакво благородство. Не се смей, Стефи, говоря напълно сериозно. Не бях престанала да обичам Колби. Дори осъзнавах, че го обичам още по-силно. Вижте ме как доброволно напускам единствения мъж, когото съм обичала истински!

— Как ми се искаше тогава да удуша Колби! А на теб?

— Не, бях доволна. Напусках го и в същото време му предоставях възможност да намери сам своето щастие. Това ме караше да се чувствам някак извисена.

Стефи си спомни колко бе ядосана на Колби в момента на сбогуване пред входната врата.

— Не знам дали ще бъда способна на такова благородство по отношение на Чарлз.

— Как стоят нещата между вас?

— Не знам… — Стефи не лъжеше. — Прекарахме чудесна вечер в четвъртък, после отидохме до водопада Мултнома да му се полюбуваме на лунна светлина.

— Звучи романтично.

— Наистина беше романтично. Вървяхме чак до тесния мост и си говорихме.

— Не се и съмнявам! — разсмя се Валери.

— Наистина си говорихме! Но повече се целувахме.

Чарлз бе настоявал да обсъдят заедно миналото. Призляваше й само при мисълта, че болката от миналото ще се върне. Повече се притесняваше обаче от своето нелепо държане. Превъплъщението й в омайна съблазнителка в банята му преди три години бе крайно унизително. Един ден можеха и да се върнат към миналото, но не сега. Още бе твърде рано.

— Татко явно смята, че вие двамата ще се ожените.

Разговорът заприлича на всички онези препирни с баща й от последните две седмици.

— Нали знаеш какво става, когато му пуснат някоя муха? Наложи се да го накарам да обещае, че няма да спомене нито дума за женитба пред Чарлз.

— Сериозно ли вярваш, че ще те послуша? — полюбопитства Валери.

— Дано!

Валери намръщено се загледа през прозореца на колата. Стефи здраво хвана волана и хвърли поглед наоколо. Диви рододендрони цъфтяха покрай шосето и яркорозовият им цвят изпъкваше на фона на зеленината.

— Притеснявам се за татко, Стефи.

— Защо? — Не успя да прикрие изненадата в гласа си. — Състоянието му се подобрява с всеки изминат ден. Но не може да се възстанови изведнъж, като по заповед на Щуката. Самата ти неведнъж си го казвала.

— Добре, ще се изразя по друг начин. Притеснявам се за теб.

— За мен ли? И за какво?

Що се отнасяше до Стефи, едва ли някога се бе чувствала по-добре. Беше кандидатствала да се включи в програмата за докторска степен и планираше скоро да се захване с дисертацията. Плановете за кариера щяха да почакат засега. А що се отнасяше до Чарлз… Ами, нещата бяха потръгнали добре. Вярно, че съществуваха много неизвестни, но времето щеше да покаже.

— Татко прекалено се възгордя от успеха — напомни Валери. — Явно е на мнение, че след като нещата между мен и Колби се уредиха, сега идва вашият ред с Чарлз. Точно така е било в съня му.

— Знам. Вече неведнъж сме говорили по въпроса. През последните две седмици поне два пъти на ден ми дотягаше с неговите приказки, че ще се омъжа за Чарлз до края на лятото. Аз вече само се усмихвам, кимам и го оставям да си мисли каквото иска.

— Не се ли засягаш?

— На път съм да полудея.

Вероятно защото неистово желаеше да повярва в думите му.

— Не се ли притесняваш, че татко може да не се стърпи и да реши да поговори с Чарлз?

— Не — последва моменталния отговор на Стефи. — С татко се разбрахме по въпроса. Нищо няма да казва на Чарлз.

— Де да имах твоята увереност!

През останалата част от пътуването Стефи караше бързо и ставаше все по-загрижена…

Още щом Валери се качи на борда на самолета, Стефи потегли обратно към Орчард Вали. С всяка измината минута желанието й да се прибере по-скоро у дома се увеличаваше. Валери както винаги бе посяла семената на съмнението и бе отлетяла. Сега Стефи трябваше да мисли за покълналите бурени!

Изпита истинско облекчение, когато зави по алеята към къщи. Всичко си беше наред, страховете й бяха малки прашинки в безкрайната пустиня. Нямаше никакви проблеми. Баща й седеше пред портата, както всяка друга вечер. Видя я, усмихна се и махна с ръка.

— Здравей, татко! — Тя излезе от колата. — Как мина денят?

— Прекарах чудесен следобед. Всеки ден за мен е прекрасен, нали животът ми вече придоби смисъл, преди да съм забравил, Чарлз намина да те види. Може би пак е имал работа наоколо. — Очите му радостно искряха. — Сигурно чака да му се обадиш.

Стефи застина на място. Отново я загложди съмнение.

— Не си споменавал нищо пред него за това, което говорихме, нали, татко?

— Принцесо, не съм споменал нищо, което би те разстроило.

— Сигурен ли си?

— Както съм сигурен, че седя тук.

Обнадеждена от думите на баща си, Стефи влезе в къщата. В кухнята Нора месеше тесто за хляб върху набрашнения тезгях.

— Случайно да си виждала Чарлз? — попита в движение. Отвори хладилника и извади кутийка студена кока-кола.

— По едно време се отби и поседя малко при татко. Не е стоял повече от петнайсетина минути.

— Ще му звънна по телефона. — Отпи голяма глътка от прохладната напитка.

Стефи се прибра в стаята си, седна на леглото и вдигна слушалката на телефона. Явно Чарлз очакваше обаждането й, защото се обади веднага.

— Здравей, Чарлз. Татко каза, че днес си наминал.

— Да, наминах. — Гласът му беше студен и Стефи примря от страх.

— Всичко ли е наред?

— Не съвсем. Може да се каже, че съм разочарован. Мислех, че си се променила, Стефи, че си пораснала и си престанала с наивните номера. Но съм сгрешил, нали?