Деби Макомбър
Стефани (3)

Трета глава

Стефи не можа да заспи от изтощение. Непрекъснато се въртеше и усукваше в чаршафите, докато накрая седна на ръба на леглото и отметна дългите си коси назад. Защо да се оправдава със следобедния сън, като отлично знаеше причината за безсънието!

Не я свърташе на едно място. Глождеше я чувството за неудобство и срам. Сълзите напираха в очите й. Спомни си първия път, когато срещна името на Чарлз Томазели. Бе прочела уводната статия в „Апел“ и остана поразена от проницателността на автора и стила на изложение. Не можеше да отрече журналистическия му талант. Текстът бе увлекателен и провокираше мисленето. Чарлз прецизно подбираше думите, стилът му беше лаконичен, изчистен от подробности и наситен с оригиналност. Пишеше по най-разнообразни проблеми — от тенденциите в развитието на обществото до местните политически събития.

От статията лъхаше зрялост, увереността на изказа и стила предполагаха житейски опит. Запознаха се няколко седмици по-късно. От вълнение Стефи не успя да каже нищо смислено и ужасно се смути. Искаше да изрази своето възхищение от рубриката на редактора, но думите заседнаха в гърлото й и прозвучаха странно неестествено и наивно. Чарлз учтиво благодари за комплимента.

Тя не се изненада, че вижда красив мъж на около двайсет, а не на петдесет години. Но я порази внезапното й влечение към него.

За разлика от Валери, която рядко ходеше на срещи в гимназията и колежа, Стефи бе обградена с много внимание от страна на момчетата. Всички я възприемаха добре — дори бе избрана за кралица на бала през последната година в гимназията. Имаше много приятели, но никога не се беше влюбвала. Бе преживявала само моментни увлечения. На двайсет и една още не бе имала сериозна връзка. Не се чувстваше подготвена. Тогава срещна новоназначения редактор на местния вестник „Апел“.

В мига, в който видя този мъж, разбра, че ще го обикне. Не знаеше защо е толкова сигурна, просо предусети неизбежното.

След срещата Стефи бе карала като замаяна до дома. Не сподели своето вълнение дори със сестрите си. Боеше се, че думите й ще прозвучат глупаво. Любовта от пръв поглед си беше запазена марка за сладникавите филми и любовните романи.

Измъчваше я въпросът дали и Чарлз е изпитал същото влечение. Беше по-голям от нея, на двадесет и седем години, поразително зрял и изискан, а тя учеше трета година в колеж. Сигурна бе, че ще срещне взаимност!

Заживя в очакване на следващото издание на „Апел“. Веднага отвори страницата с рубриката на Томазели и попи всяка написана дума. От време на време той пишеше статии, които Стефи настървено изчиташе. Скоро разбра, че много хора следят неговите публикации с жив интерес. Бе дошъл в града преди по-малко от два месеца и вече се бе превърнал в знаменитост и гордост за всички жители…

Стефи се изправи и запали нощната лампа. Явно тази вечер нямаше да заспи, но каква полза да седи в стаята и да се отдава на спомени за Чарлз?

В къщата цареше мрак и тишина. Валери и Нора спяха. Стефи заслиза по тъмното стълбище тихо и предпазливо, за да не ги събуди. Първо реши да си направи чай, после се отказа. Влезе на пръсти в кабинета на баща си. Запали нощната лампа и взе португалски сонети — красивото специално издание, което Дейвид бе подарил на майка й, преди да се оженят. Стефи се настани в люлеещия се стол и се успокои.

Усети допира на хладната кожа. Вълненото одеяло, плетено от майка й още когато бяха деца, беше грижливо сгънато и поставено на кушетката. Стефи го взе, зави се и отгърна на едно от любимите стихотворения. Едва прочете две-три страници и мислите й отново се върнаха към Чарлз…

Не я беше забелязал. Не бе изпитал силата на първото привличане. Дори не помнеше името й. Тя бе съкрушена. Всяка нощ заспиваше с мисълта за него и сънуваше прекрасни сънища. Как се разхождат двамата с Чарлз, хванати за ръце из ябълковата градина, и споделят планове за бъдещия им съвместен живот…

Стефи се оказа изправена пред ново предизвикателство — трябваше да накара Чарлз да й обърне внимание! Преди да го срещне, доста момчета я търсеха и молеха за срещи. За първи път през живота си тя се озова в неизгодно положение. Имаше една-единствена възможност — да загатне по най-деликатен начин за своите чувства. Едва ли това щеше да бъде особено трудно за кралицата на бала. Освен ако…

Първо му написа писмо, в което изрази своето възхищение от неговия журналистически талант и стил. Бе обмислила всяка дума. Но той не благоволи да й отговори. Стефи бе покрусена. И понеже не се отказваше лесно, посети редакцията и сподели с него някои свои хрумвания за разширяване тематиката на вестника.

Чарлз бе обяснил учтиво и недвусмислено, че оценява предложенията й по достойнство, но има ентусиазиран екип, чиято работа е да следи и отразява местните събития.

Възнамеряваше да впечатли Чарлз със своите „безценни“ идеи за местните проблеми, а той я покани на вечеря да ги обсъдят заедно. Тогава тя вярваше в успеха на плана си.

Господи, колко наивна съм била, мислеше Стефани и стискаше томчето със стихотворения толкова силно, че кокалчетата на пръстите й побеляха.

Явно доста бе досаждала в редакцията, защото една сутрин Чарлз я покани на кафе. Стефи не можеше да си намери място от вълнение. Бе обнадеждена още повече, когато той избра сепаре в най-отдалеченото и усамотено кътче на кафенето.

Дори сега, след като бяха изминали три години оттогава, споменът за трепетното й очакване още бе жив.

Бе се настанила срещу него, убедена, че той ще забележи обожанието в очите й. Но остана горчиво разочарована от срещата. Чарлз се държа учтиво, ала твърдо. Каза, че не можело да му убегне многото време, прекарвано от нея в редакцията. Това обаче сигурно се отразявало на учебните й задължения. Бил получил писмото й и всички нейни бележки за работата на вестникарския екип. И макар да бил поласкан от вниманието, бил прекалено зает, за да започне връзка с нея…

Когато Стефи настоя за повече обяснения, й бе отговорил, че е твърде млада за срещи. Нещо повече, смятал я за доста наивна.

Стефи бе ужасена от липсата му на такт. Съвсем скоро бе навършила двайсет и една. Беше зряла жена и шест години разлика във възрастта нямаха никакво значение за нея. Щом тя нямаше нищо против, и той не би следвало да има!

Бе посещавала курсовете на Клуба на знаещите в гимназията и беше научила как да води спор. Приложи всички усвоени похвати. Никакъв резултат!

Накрая той заяви, че за него тя е симпатично дете, обаче не проявява интерес към нея. Бил зает човек и нямал нито време, нито търпение да се прави на бавачка… Къде се бе дянала неговата учтивост? А, и още нещо, нямал намерение да я кани на срещи. Ама никакво!

Току-що им бяха сервирали кафето. Чарлз едва отпи от него, хвърли петдоларова банкнота на масата и излезе. Стефи се вцепени от болка и ужас. Не бе в състояние да преглътне поражението. Не помнеше колко време е седяла в сепарето. Накрая реши, че Чарлз Томазели лъже и въздъхна с облекчение.

 

 

— Стефи — долови нежен глас и една топла ръка я докосна по рамото. — Защо спиш тук?

Стефи повдигна глава и премигна. Облечена в дълга домашна роба, Валери стоеше до нея.

— Колко е часът?

— Вече е сутрин. Откога си тук?

Не помнеше кога е заспала. Раздвижи се и неочаквано потрепери от неудобната поза. Краката й бяха изтръпнали, а книгата бе в скута й.

— Преди да тръгна към болницата, реших да си направя кафе и препечена филийка. Искаш ли да приготвя и за теб?

— Да, ако обичаш, Вал.

Стефани разкърши рамене с надежда да раздвижи скованите си мускули. Мислите й бяха напълно обсебени от историята с Чарлз и не помнеше кога е заспала. Интересно дали размишленията бяха нахлули и в съня й. Не би било желателно.

— Не мога да ти опиша колко добре изглежда татко сега, за разлика от предишната седмица — каза Валери, когато Стефи се присъедини към нея в кухнята. — Станало е истинско чудо.

— Щях да полудея, ако стачката ми бе попречила да напусна Италия.

— Знаеш ли — Валери взе чаша за кафе, — донякъде се радвам, че не успя да се върнеш веднага. Затова вероятно татко остана жив. Беше решил да те види, преди да склопи очи.

Стефи не можа да схване думите на сестра си.

— Искаш да кажеш, че татко е можел да реши по собствена воля кога да си отиде от този свят?

— Нещо такова. Беше си примирил със смъртта и я очакваше. Но от преживяното научих, че човешката воля и желание са способни да извършат чудеса.

Стефи се зае да приготвя филиите, извади от хладилника маслото и домашното сладко от ягоди.

— Не мога да проумея смисъла на казаното от теб.

— Как да ти обясня? Знам само, че дни наред баща ни е бил на прага на смъртта. Когато пристигнах за първи път, Колби обясни, че може да се наложи хирургическа намеса. Искаше да започне операцията незабавно, ала бе възпрепятстван поради редица усложнения. Ако те интересуват медицинските термини, попитай Колби или Нора. Всичко в общи линии се свеждаше до едно. Татко бе изгубил желание за живот. Беше крайно нещастен без мама. Всички знаем това, макар че едва ли някой бе осъзнал неговата безгранична самота.

— Не биваше да го напускам…

Валери й вдъхна увереност, но не успя да разсее чувството за вина. Стефи изпитваше угризения за влошеното здравословно състояние на баща си. Миналата година, когато я посети в Италия, той се бе държал някак странно. Бе предприел пътуването до Европа не по собствено желание, а защото Нора и Валери искали да съживят духа му. Просто използвали удобния претекст, че неговата Принцеса се намира там.

Стефи бе в стихията си. Гореше от желание да разведе баща си из страната, която бе започнала да обиква, да го запознае с новите си приятели. Внимателно избягваше всички разговори за Орчард Вали и за майка си. Още тогава той я бе подканил да се върне у дома, ала тя вече се бе записала на нови курсове, бе платила наема предварително и бе запланувала да ходи на екскурзия. В действителност си търсеше оправдания да остане там, защото изпитваше панически страх да се прибере у дома. Стефи Блумфийлд, лудетината на семейството, да се бои! Смелата и дръзка Стефи Блумфийлд да се притеснява от някакъв мъж! По-точно, ужасяваше я мисълта да разговаря отново с Чарлз, да го погледне в очите и да се престори, че раната е зараснала и не го обича повече. Да преглътне унижението.

Не можеше с лека ръка да отхвърли миналото, още повече, когато бе толкова по-лесно да остане в Европа. Харесваше часовете по история, с удоволствие пътуваше из Италия, привърза се към семейството на хазайката си и имаше много нови приятели. Освен това откри, че притежава дарба към усвояване на чужди езици. Владееше италиански, ходеше на курсове по френски и немски. Беше категорична, че няма да се върне в Орчард Вали. И наистина остана в Европа…

— Искаш ли да те закарам до болницата? — попита Валери, явно унесена в мислите си.

— Разбира се.

— След това може да се наложи да свърша някоя и друга работа, но ако не се върна да те взема, Нора ще те докара обратно вкъщи.

— Не се притеснявай. И без това още не съм имала възможност да се видя с татко на спокойствие. — Чувстваше се гузно. Онзи ден изхвърча от болницата и не се върна повече да го види.

Оказа се, че малко по-късно са го преместили от интензивното хирургическо отделение. Бе престоял там само четири дни и бързото подобрение на състоянието му учуди всички. Самият доктор Уинстън бе искрено удивен от такова възстановяване след тежката операция.

 

 

— Умът ми не го побира. Как е възможно да си станала толкова красива! — Баща й се събуди от леката дрямка с тези думи на уста.

Стефи седеше до леглото му и решаваше кръстословицата в Ню Йорк Таймс, доволна от себе си — бе успяла да попълни повече от половината отговори.

— Знаеш ли каква съм станала? Превърнала съм се в италианка. На летището в Рим спокойно минавах от английски на италиански език и обратно, без дори да се усетя. Стоях на митницата за проверка много по-дълго от всички останали просто защото служителят недоумяваше как да се оправи с мен.

— Ето кой ще ми приготви истински италиански спагети!

— Ако знаеш само какви спагети ще направя! Обзалагам се, че ще си оближеш пръстите.

— Нали сосът ще бъде с много лук?

Стефи шумно целуна върха на пръстите си и облиза устни при мисълта за божествения вкус на спагетите.

— Ще има достатъчно лук, за да прогони всички насекоми-кръвопийци поне за сто години напред. А и, доколкото чувам, лукът бил полезен за сърцето.

— Да, но е противопоказен за любовни срещи…

— Едва ли някой от нас може да се притеснява от това.

Дейвид Блумфийлд поклати отрицателно глава.

— А, тук не си права, Принцесо. Скоро ще откриеш какво означава да се влюбиш.

Сърце не й даде да му каже, че вече знае всичко, което я интересува по въпроса. Не, татко, благодаря, отвърна на ум. Нямаше намерение да се влюбва отново.

— Нали няма да спориш с мен като Валери?

— Има ли смисъл да го правя?

— Не — отвърна той и широко се усмихна. — Не вярваш, че съм говорил с майка ти, нали?

— Ами…

Не че не му вярваше. Той беше сигурен в истинността на своето преживяване и нейното мнение беше без значение. Твърдеше, че провел дълъг и приятен разговор с майка й, докато се разхождал покрай някакво божествено красиво езеро. Така бе споменала Валери непосредствено след като Стефи пристигна. И Нора й разказа същата история. Техните думи предизвикаха жив интерес у нея. Дали баща й вярва, че наистина се е случило? По-склонна беше да приеме, че е бил изпаднал в някакво откровение. Дотук добре, но дали то е било свръхестествено, както си мислеше той, или е било просто сън, плод на неговата фантазия?

— Не си първата, която не ми вярва, обаче аз наистина говорих с майка ти.

— Не става въпрос за това, татко.

— Не се притеснявай. Времето ще покаже, че съм прав.

— Че си прав? За какво? — Разнесе се ясен мъжки глас зад гърба й, Стефи застина и усети как страхът я залива като огромна вълна. Чарлз Томазели!

— Как се чувстваш, Дейвид? — попита той.

— Бил съм и в по-добра форма.

— Не се съмнявам.

Стефи се изправи, обзета от нетърпение да напусне стаята, и с престорена веселост каза:

— Ще ви оставя да си поговорите насаме.

— Не си отивай — помоли баща й и протегна ръка към нея. — Усмивката ти озарява като слънчев лъч. Нали, Чарлз?

Сърцето й трепна и тя стисна ръката на баща си, преди Чарлз да успее да отговори.

— Според мен не е разумно при теб да има едновременно толкова много посетители.

— Права е, Дейвид. Освен това искам да обсъдя с теб нещо. Предполагам, любопитно ти е да узнаеш резултата от статията за работниците.

Дъхът й замря, но скоро разбра, че Чарлз няма намерение да занимава Дейвид с нейното скандално посещение в редакцията. А когато чу журналистът да споменава как комисарят О’Дел усърдно работел по програма за проверка на фактите, Стефи се успокои. Въпреки това още стоеше с гръб към Чарлз и не смееше да срещне погледа му. Отлагаше момента колкото се може по-дълго. Наведе се и нежно целуна баща си по бузата.

— Ще се прибера вкъщи заедно с Валери и Нора, но довечера пак ще дойда и тогава ще продължим разговора.

— Добре, Принцесо.

Тя кимна и се отдели от леглото на баща си със свито сърце. Хвърли плах поглед към Чарлз. За нейно най-голямо учудване, очите му се впиха в нейните така, сякаш никой от двамата не можеше да устои на взаимното привличане. Радостна тръпка премина по тялото й. Дали и той изпитваше същото?

— Довиждане, Стефи.

— Довиждане, Чарлз. — Гласът й прозвуча тихо и приглушено. — До скоро, тате.

— До довечера, Принцесо.

Тя излезе и се озова в коридора. Изгаряше от нетърпение по-скоро да се махне оттук! Като стигна края на коридора, сърцето й вече биеше лудо и бе останала без дъх — и всичко само заради случайната среща с Чарлз Томазели! Явно трябваше да се подготви психически за подобни ситуации.

С огорчение си спомни, че дори преди три години не се бе държала толкова плахо с него…

Тогава, когато я бе поканил на кафе, той се отнесе с нея като с дете. И тя се почувства длъжна да му докаже противното. Не беше трудно да открие къде живее. В Орчард Вати никога не бе имало сериозни проблеми с престъпността, а Чарлз се бе оказал достатъчно любезен да остави входната врата отключена.

Когато той се върна няколко часа по-късно, в дневната се носеше благоуханна миризма от запалените свещи, а в кухнята се изстудяваше бутилка шампанско.

— Ти ли си, скъпи? — бе извикала Стефи от банята.

Беше престояла във ваната с пяна повече от час и кожата й бе започнала да се сбръчква. Притесняваше се да не изгорят свещите и да не се стопли шампанското, но не смееше да мръдне, защото нямаше да може да нагласи отново пяната във ваната. Важно бе да създаде впечатление у Чарлз, че няма никакви дрехи по нея, макар в действителност да бе по бикини.

Чарлз не отвърна. Влезе наперено в банята и рязко спря на прага, смаян от гледката.

— Какво, по дяволите, правиш тук?

— За мен бе важно да разбереш, че не съм дете.

— Тогава какво си? Да не би да си морска сирена?

Тя се засмя и вложи страст и убедителност в гласа си:

— Не, глупчо. Жена съм и ако дойдеш при мен, ще се увериш сам.

— Излез навън.

— Да изляза? Но… Очаквах да се присъединиш към мен.

— Това няма да стане, миличка. Или сама напусни дома ми, или ще се обадя в полицията.

Стефи пъхна палеца на крака си в крана за вода.

— Май че ми се е заклещил палецът.

— Чудесно. Ще извикам водопроводчика.

— Чарлз, скъпи…

— Никакъв „скъпи“ не съм ти аз! — отсече той, хвърли се към нея, сграбчи я за ръката и рязко я дръпна.

Стефи бе принудена да се изправи във ваната в цял ръст. Чарлз й хвърли хавлия и заяви, че й дава пет минути да напусне къщата му.

Стефи си бе тръгнала много бързо, но все пак бе успяла да съзре блясъка на мъжкото обожание в очите му. Затова нито за миг не беше загубила кураж. Точно обратното, кроеше нов план…

Тя обикаляше чакалнята и търсеше Валери. Някой от санитарите спомена, че сестра й отишла да вземе някакво офис оборудване. Обаче Стефани не си спомняше дали сестра й щеше да се връща в болницата, или щеше да отиде направо вкъщи.

О, господи, накъде без Нора?

За пет минути успя да я открие в съблекалнята. Сестра й се готвеше да встъпи в дежурство. В болницата не достигаше персонал и сега, когато баща им бе започнал да се съвзема, Нора се върна на работа. Стефи реши изобщо да не я занимава с въпроса за прибирането.

Върна се в хирургическото отделение с надеждата, че Чарлз вече си е заминал. Но късметът отново й изневери. Срещнаха се пред асансьора.

— Мислех, че си се прибрала.

— Налага се да изчакам Валери — готова бе да го подмине — или ще се опитам да хвана такси.

— Няма нужда. Ще те откарам до вас. — Препречи пътя й.

— Не, благодаря — отвърна му сухо.

— Така или иначе искам да говоря с теб. А няма по-подходящ от настоящия момент.

— Не се налага да си правиш труда, Чарлз.

— Напротив, налага се.

На излизане от болницата забеляза на паркинга същата червена спортна кола, която журналистът бе карал и предния ден. Съвестта й се успокои. Добре, че колата бе останала невредима след онова безсмислено надбягване през градините!

Той й отвори кавалерски вратата. Стефи тъкмо закопчаваше предпазния колан, когато Чарлз се настани на шофьорското място до нея. Стори й се, че светът се смалява и губи реалните си очертания. Седяха един до друг с опрени рамене, бедра и ръце. За миг тя престана да диша.

— Спомена, че искаш да говориш с мен — каза Стефани, като се притискаше колкото може по-плътно до вратата, по-далеч от него.

— Смятах да обсъдим въпроса на чаша студен чай, но едва ли имаш намерение да ме поканиш у вас, нали? — Обърна се към нея и се усмихна ведро, по момчешки. Винаги бе харесвала тази усмивка!

— Само ако имаш желание — неуверено промълви тя.

— Имам.

Изминаха десетте километра до дома й за цели петнайсет минути! Стефи можеше да се закълне, че Чарлз умишлено проточва времето, като кара твърде бавно. В колата беше съвсем тясно и въпреки усилията й, бе невъзможно да не се опира до него. Опита се да прокуди спомена за вчерашната споделена целувка, но напрежението не намаля.

Затвори очи. Как искаше той да побърза! Поне да беше повел някакъв неангажиращ разговор. Щом обаче Чарлз нямаше намерение да говори, тя щеше да стори това. Само да се разведри потискащата атмосфера.

— Баща ми изглежда твърде весел, не намираш ли?

— Наистина е така.

— Сега той открива смисъла да живее, а така се променя и цялото му отношение към света. Не знам какво да си мисля за неговото видение, но…

— Какво видение?

— Ами… Не е важно. — Как можа да изрече това? Както беше изнервена и решена да наруши мълчанието, бе изтърсила нещо, което не биваше да издава за нищо на света!

Щом Чарлз спря колата на алеята пред къщата, Стефи изпита облекчение. Тя не го изчака, а направо изскочи от колата, като държеше ключовете от входната врата в ръка. Той успя да я настигне едва когато вече бе отключила.

Влязоха в кухнята.

Още сутринта Нора бе приготвила чай. Стефи мислено благодари на сестра си за съобразителността и извади от хладилника изстудената кана с чая. За няколко минути намери две високи чаши, сложи лед и наряза лимон. Само след минута напитките бяха готови.

— За какво искаше да говорим, Чарлз? — подхвана Стефи, както бе облегната на тезгяха.

— За това, което се случи вчера. — Той отиде до прозореца с изглед към задния двор. Там се намираше и конюшнята. — Или по-точно за това, което не биваше да се случва…