Деби Макомбър
Първо се ожениха (9)

Девета глава

— Тя се казваше Мари.

— Мари, значи — повтори Жанин като ехо.

— Запознахме се по време на една моя командировка в Европа, когато работех към военните. Говореше отлично пет езика и ми помогна да понауча два от тях за времето, през което работихме заедно.

— Колеги ли бяхте?

— Аз бях в армията, а тя работеше за тайните служби. Оказахме се заедно в един свръхсекретен проект, който уж щеше да трае няколко дни, а продължи седмици.

— Тогава ли се влюби в нея? — Тежестта в гърдите не я напускаше. Чак сърцето я заболя.

— Тогава и двамата осъзнавахме, че задачата ни е опасна и трябваше да работим в постоянна близост. — Той млъкна и дълбоко въздъхна. — С две думи, влюбих се в нея. Но не и тя в мене.

— После?

— Помолих я да напусне работа и да се оженим. Тя не прояви интерес. Ако настояваш, мога да ти разкажа подробно.

— Не.

— Скоро след това напуснах армията. Вече не ставах за тази работа. Мари беше друг човек — рисковете осмисляха живота й. Не познавам по-смела патриотка от нея. Колкото и болезнен за мене, отказът й явно е бил основателен. Бракът щеше да й омръзне след не повече от година. Обичах я повече от всеки друг. Сам не вярвах, че съм способен на подобни чувства.

Настъпи мълчание, което Жанин наруши:

— Какво направи, като напусна армията?

— Междувременно бях поспестил малко пари и щом се уволних, реших да започна самостоятелен бизнес. Прочетох всичко за деловите доставки и си създадох метод на работа с клиенти и сметки по модела на фирмата на дядо ти. Пет години по-късно станах основния му конкурент. Миналата година се срещнахме на една конференция и решихме вместо да се борим един срещу друг, да обединим силите си. Останалото, както казват, е минало.

— Беше ли хубава?

Още докато задаваше въпроса, Жанин забеляза колко е безсмислен. Какво значение имаше дали Мари е била претендентка за мис Америка или е изглеждала като горила? Зак е обичал Мари. Повече от всичко на света. И може би вече е неспособен на подобни чувства. За сравнение, онова, което изпитваше към самата Жанин, наистина беше само одобрение.

— Тя беше руса и много красива.

— Досетих се. — Жанин направи слабо подобие на усмивка.

Зак леко тръсна глава, за да избяга от могъщата съблазън на спомена и да се върне към настоящето.

— Няма смисъл да се тревожиш. Това беше отдавна.

— Не се тревожа. — Жанин стана и събра чашите. — Уморена съм. Нали нямаш нищо против да си легна?

Зак гледаше огъня и като че ли не я чу. Ясно беше, че умът му е при красивата Мари.

Десетина минути след като изгаси лампата в стаята си, Жанин чу стъпките му в коридора. Отиваше да спи. За момент като че ли се поколеба пред нейната врата. Жанин реши, че й се е сторило.

От мига, в който Зак й разказа за своята единствена любов, тя изпитваше огромно разочарование. То нарастваше все повече и накрая заседна като буца в гърлото й. От друга страна, Зак не й се беше обяснил в любов, значи не я бе излъгал или измамил.

Измина час. Тя лежеше будна, притиснала ръце на гърдите си. Не я беше яд, че Зак е обичал толкова силно друга жена, а че никога няма да обича със същата страст самата нея. За него женитбата имаше практически и финансов смисъл. Той я „одобряваше“!

Жанин си спомни за радостните и романтични мечти, как след сватбата ще се зароди любовта им и те ще живеят щастливо с децата си в малка къщичка с бяла оградка. А Зак обичал Мари, която посветила своя живот на родината!

Най-патриотичната постъпка на Жанин беше редовното гласуване. Едва ли трябваше да се броят онези два случая, когато приготви кафе за събрания на Червения кръст. Мари е била полиглот. А Жанин знаеше само малко френски от гимназията. Навремето спрягаше отлично разни глаголи, но сега не можеше да се справи даже с обикновен разговор.

„Не можех да не го питам!“ — изстена тя.

Зак никога нямаше да спомене Мари, ако не го беше попитала. Колко щастлива беше, преди да научи! И колко спокойна… Жанин никога нямаше да бъде неговата голяма любов. Завинаги щеше да остане на заден план.

Няколко часа по-късно Жанин чу стъпките на Зак из къщата. Погледна часовника и се стресна, като видя, че утрото е настъпило. По това време бяха планирали вече да са на път. Тя отметна одеялата, скочи от леглото и без да гледа, посегна към домашната роба. Още сънена, тя залитна, блъсна се в стената и силно извика от болка. Покри с длан носа си и затвори очи. По бузите й потекоха сълзи.

— Жанин — почука Зак, — случи ли се нещо?

— Да — извика тя все още с ръка на носа. Погледна се в огледалото. Както очакваше, от носа й течеше кръв.

— Мога ли да вляза? — попита отново Зак.

— Не… махни се! — Тя тръгна към банята, отметнала глава назад, като притискаше носа си с две ръце.

— Не ми харесва гласа ти. Влизам при тебе.

— Не! — изкрещя Жанин. — Не влизай!

Тя опипом потърси кърпа. Сълзите й рукнаха отново — повече от унижение, отколкото от болка.

— Влизам! — раздразнено настоя Зак и влезе. — Какво се е случило?

Притиснала мократа кърпа към долната половина на лицето си с една ръка, Жанин яростно се опита да го прогони с другата.

— Дай да видя! — решително се зае той с носа й. Лекичко я натисна по раменете, принуждавайки я да седна на ръба на ваната и внимателно махна кърпата.

— Какво си правила? Да не се връщаш от боксов мач?

— Да не си посмял да ми се подиграваш! — Сълзите потекоха отново по бузите й, а оттам — като дъжд по яката на копринената й нощница.

Кръвотечението спря след минута. Явно Зак знаеше какво да направи. Жанин изостави войнствените си намерения и му позволи да върши каквото намери за добре.

— Да го целуна ли, за да мине?

Без да дочака отговор, Зак впи устни в нейните. Жанин притихна. Сърцето й изведнъж заби два пъти по-бързо и тя обви ръце около врата му. Зак целуна челото и очите й. Пръстите му избърсаха влагата по страните й. След това целуна шията й. Разтреперана, тя се остави на нежността му. Миналото му нямаше значение. В този миг той беше само неин. Зак я изправи на крака и я поведе към леглото. Може би щеше да му позволи, ако не бе научила за любовта му към Мари. Но мисълта, че щеше да бъде винаги на второ място в сърцето му, бе съкрушителен удар за нейната гордост. И за любовта й. Трябваше да мине време, преди да възприеме факта, че никога няма да е жената, предизвикваща у него безумна страст.

С подобни мисли в главата тя леко го отблъсна, опитвайки се да установи между тях дистанция, преди да е станало твърде късно.

Зак прие решението й. Отпусна ръце, отстъпи и се подпря на вратата, сякаш имаше нужда от опора, за да не падне.

Жанин не можеше нито да го погледне, нито да каже нещо. Обърна се и започна да прибира дрехите си.

— Имаш няколко минути да се облечеш, докато аз приготвя колата. — Гласът му прозвуча странно.

Жанин тъжно кимна. Нищо не можеше да се направи. Нямаше и какво да се каже. Беше я пожелал, а тя му бе отказала. Жанин се облече и петнадесет минути по-късно се появи с куфар в ръка. Реши да се държи сякаш нищо не се е случило, но не и лигаво.

— Готова съм — пусна в ход най-бодрата си усмивка тя.

Зак заключи къщата и потеглиха. През целия път Жанин бъбреше най-приятелски, опитвайки се да прикрие чувствата си. Зак може би забеляза, но не каза нито дума. Явно бяха единодушни за случилото се сутринта. Най-добре беше да забравят инцидента.

Само веднъж Зак попита дали я боли носът, но тя бързо го увери, че всичко е наред. Удостои го с една ослепителна усмивка и веднага смени темата.

В Сиатъл от сивото небе се лееше дъжд. Те паркираха в подземния гараж на блока, където живееше Зак. Мълчаливо свалиха багажа и се изкачиха с асансьора до десетия етаж.

Зак спря пред вратата и я погледна скептично:

— Трябва ли отново да те нося през прага или веднъж е достатъчно?

— Веднъж е достатъчно.

— Добре. — Той отключи вратата. Отвори я широко и покани Жанин да влезе първа. Всекидневната беше обзаведена в топла комбинация от кожа и дърво, а широкият прозорец откриваше главозамайваща гледка към покривите на Сиатъл.

— Прекрасно е!

— Ако не ти харесва, можем да се преместим другаде. След като вече сме женени, може би трябва да помислим за самостоятелна къща.

— Защо? — невинно попита тя.

— Надявам се някой ден да имаме деца. Когато си готова. Не искам да те притеснявам, Жанин.

— Знам… — Сърцето й неволно трепна.

Зак отиде до бюрото и включи телефонния секретар на прослушване. Започна дълга поредица от съобщения, свързани с работата му.

На Жанин й беше много по-интересно да проучи жилището, отколкото да слуша натрупалите се съобщения. Тръгна от стая в стая, нетърпелива да разгледа своя нов дом. Забеляза, че Зак тактично е оставил багажа й в коридора между двете спални. Неговият се намираше в по-голямата стая. Сякаш искаше да й каже, че тя сама трябва да избере. Ако възнамеряваше да стане изцяло негова съпруга, трябваше просто да постави куфара си в неговата спалня. Без да е нужно да се говори.

Жанин се колеба не повече от секунда. След това вдигна куфара си и тръгна към спалнята за гости. Когато вдигна очи, забеляза, че Зак стои в антрето. На лицето му се беше изписала болка.

— Ако не ти трябвам за нещо друго, ще тръгвам на работа! — каза рязко той.

— Добре.

Погледът му мина покрай нея и се спря многозначително на леглото в спалнята за гости. Едната му вежда се повдигна въпросително, сякаш й предлагаше да промени решението си.

— Сигурна ли си, че искаш да спиш тук? — попита той.

— Напълно.

— Точно от това се страхувах! — Зак прокара пръсти през косата си и излезе.

 

 

Зак не се прибра за вечеря. Жанин се къпеше, когато телефонът иззвъня. После тя прослуша телефонния секретар и се оказа, че е бил той. Тя вечеря сама пред телевизора, нещастна и лишена от обич. Тъкмо поставяше чиниите в миялната машина и той се прибра.

— Извинявай, че закъснях.

— Няма нищо — излъга тя и се почувства безкрайно самотна.

Зак прегледа пощата на бюрото си, но Жанин беше сигурна, че го прави за втори път.

— Чу ли съобщението ми по телефона?

— Да. Гладен ли си? Да ти направя ли нещо?

— Не, благодаря. Вечерял съм.

После поседяха пред телевизора и накрая решиха да си лягат. Жанин облече строгата си нощница, която сякаш казваше, че с нея шега не бива. Така и не беше успяла още да изпробва подаръка на Пам. Тъкмо излизаше от банята със стърчаща четка за зъби от устата, когато се сблъска със Зак в коридора. Връщаше се за чехлите си, забравени в спалнята й. И двамата вече си бяха пожелали лека нощ и Жанин не очакваше да се срещнат. Неподготвена за срещата, тя почувства как атмосферата между тях се зареди с напрежение. Тя с мъка се овладя да не захвърли четката и да му каже колко копнее той да я дари със същата любов, каквато е получила Мари. След като я задържа, за да не падне, ръцете му останаха върху кръста й. Погали с връхчетата на пръстите си гъстата й кестенява коса и отметна дългите кичури от челото й. Взря се в сините й очи.

— Извинявай! — успя да каже тя със стърчащата от устата й четка.

— Моля?

Жанин изтича обратно в банята и изплакна устата си. Обърна се и се подпря на ръба на мивката.

— Казах ти „извинявай“, задето се блъснах в тебе.

— Ще ти бъде ли удобно в стаята за гости?

— Да, съвсем.

— Може да ти потрябва — подаде й той едно одеяло.

— Благодаря — опита се да придаде на гласа си спокойствие тя. Взе одеялото и си помисли, че има нужда от любов и всеотдайна страст, а не от одеяло.

— Телефонирах на дядо — каза тя, опитвайки се да отложи момента, когато всеки ще отиде в стаята си. Прокле слабостта си.

— Аз също мислех да му се обадя, но се увлякох в работа.

— Гласът му звучеше добре. Играеше карти с доктор Колман и двама техни приятели.

— Радвам се да чуя, че се забавлява.

— И аз.

Настъпи мълчание.

— Лека нощ, Жанин! — каза Зак след малко и погледна намръщен към стаята й.

— Лека нощ! — отвърна тя смутено.

Жанин бе сигурна, че и той не е могъл да мигне през тази нощ. Делеше ги само коридора, но ако се съдеше по емоционалната пропаст помежду им, със същия успех можеше да бъдат на двата края на Америка.

Когато будилникът на Зак звънна сутринта, Жанин беше будна. Тя отметна завивките, облече се и когато той влезе в кухнята, вече го чакаше с готово кафе.

Зак се изненада, като я видя.

— Благодаря ти — измънка той и пое чашата си. — Много е… съпружеско така, нали?

— Кое? Че съм направила кафе?

— Че си станала да изпратиш съпруга си на работа.

— Бях будна и си помислих, че нищо не ми пречи да стана.

Той отвори хладилника, намери портокаловия сок и си наля една чаша.

— Аха. — Върна на мястото сока и се облегна на шкафа. — Нали ти се съгласи женитбата ни да бъде истинска?

— Да, съгласих се — наежи се тя. Но тогава не знаеше за неговата голяма любов. Зак я беше предупредил, че сред мотивите му за женитба любовта заемаше последно място. Тогава Жанин се беше съгласила с надеждата връзката им да има щастлив край — една сутрин да се събудят с откритието, че са лудо влюбени един в друг. Сега беше ясно, че това никога нямаше да стане. И тя не бе сигурна дали може да понесе това разочарование.

— Жанин — прекъсна Зак мислите й, — наред ли е всичко?

— Разбира се.

— Но очевидно нещо те измъчва. Имаш вид на човек, който е изгубил най-добрия си приятел.

— Трябваше да ми кажеш! — избухна тя и избяга от кухнята.

— Какво да ти кажа? — извика Зак, като я догони в коридора.

Бясна, тя влетя в спалнята си и седна на крайчеца на леглото, изпънала ръце със свити юмруци покрай тялото си.

— За какво говориш? — настоя той, застанал на вратата.

— За жената, която… си обичал!

— Мари ли? Какво общо има тя с нас?

— Ти сам каза колко си страдал, когато тя те е отхвърлила. Ти си я обичал… Тя е била смела и прекрасна, а аз изобщо не съм! Не мога да понасям болка и… Искам да съм патриотка, но не мога да направя нищо повече, освен да гласувам от време на време. А на френски знам само да спрягам няколко глагола!

— Но какво общо има това с нас двамата? — повтори Зак с дрезгав глас и вдигна ръце нагоре. — По дяволите! За какво говориш?

Беше невъзможно да му обясни. Жанин поклати глава и кичурите й се разпиляха по лицето.

— А мене просто „одобряваш“!

— Поправка — пристъпи Зак в стаята, — „ценя“ те!

— Не е достатъчно! — Тя се чувстваше самотна, нещастна и ненужна.

— Какво значи „не е достатъчно“? Твоят единствен довод да се омъжиш за мене бе, че се целувам хубаво. Така че нямаш право да ме кориш за моите подбуди да се оженя за теб.

— Така е, но ти не ми беше казал, че си обичал друга. Не стига това, но тя се оказва и почти героиня. А към мене изпитваш само одобрение. Е, не ти ща одобрението, Закари Томас! — скочи Жанин и се опита да подреди мислите си. — Ако държиш на мене, щеше да ми кажеш за Мари преди сватбата! А така се получи много нечестно. Много!

— И ти, скъпа, не си ми споменавала за Брайън! — С буреносно изражение Зак пъхна ръце в джобовете си.

Жанин беше толкова поразена, че отново седна на леглото. Изпълнен с предизвикателство, погледът му не се отместваше от нея. Тя бавно се овладя, изправи се и присви очи:

— Кой ти каза за Брайън?

— Дядо ти.

— Той откъде знае? Никога не съм му казвала за Брайън.

— Явно е научил.

— Явно. — Идеше й да ревне с глас. — Тогава дядо е споменал и как Брайън ми каза, че ме обича, докато през цялото време ме е лъгал с друго момиче. — В главата й се появи нова, още по-неприятна мисъл. — Дядо ти е разказал тази история, за да предизвика съжаление у тебе и… да се ожениш за мене!

— Не, Жанин!

Унижението изби по бузите й и тя покри лицето си с длани. Беше по-лошо, отколкото си представяше.

— И ти ме съжали, нали?

— Не мога да те лъжа, макар че трябва да направя точно това! — Зак закрачи из стаята. — Все пак дядо ти спомена за влюбването ти в Брайън едва след като го водихме до болницата.

— Изчакал е да се опознаем по-добре — прошепна Жанин. Трудно й беше да приеме мисълта, че през цялото време дядо й е знаел за Брайън.

— Аз вече бях открил, че нямам нищо против тебе.

— Ако има нещо по-лошо от „одобрявам“, това е „нямам нищо против“ — прошепна тя.

— Изслушай ме, моля те!

— Добре — въздъхна тя. И без това вече нищо нямаше значение… — Гордостта й току-що бе понесла още един тежък удар. Голямата любов в неговия живот е била онази великолепна патриотка, докато Жанин се беше подлъгала по един слабохарактерен женкар.

— Изглежда по-зле, отколкото е в действителност — опитваше се да я успокои Зак.

— Представям си какво ти е казал дядо ми!

— Той се страхуваше, че си загубила вяра в собствената си преценка. Наблюдавал те как от доста време избягваш дори намеци за интимна връзка. Изглеждало като че ли не искаш да мислиш за мъже и ти е достатъчно да си ближеш раните.

— Не е вярно! Редовно излизах с Питър Донахю!

— Една напълно безопасна връзка. Сама знаеш, че никога не би се влюбила в Питър. Което е било и единствената причина да излизаш с него.

— Да не би… заради случая с Брайън дядо да е решил да ни ожени?

— Донякъде. А също и тревогата му за твоето бъдеще. Аз самият не мога да си обясня и до ден-днешен всичките му мотиви. Но едва ли има някакво значение. Той целеше щастието и сигурността ти. Антон знаеше, че никога не бих те наранил умишлено. В представите му ние двамата сме идеалната двойка. — Зак седна до нея, потърси ръката й и преплете пръсти с нейните. — Има ли някакво значение? Вече сме семейство.

— Аз — преглътна с мъка тя — може да не съм руса красавица или пък много смела, но смятам, че заслужавам да имам съпруг, който да ме обича. И ти, и дядо ми сте пропуснали да вземете това предвид! Не ми трябва съжалението ти, Закари Томас!

— Чудесно, защото аз не те съжалявам. Ти си моята съпруга и аз съм много щастлив от това! Животът ни може да бъде много хубав, ако забравиш тези глупости.

— Ти никога не би ме избрал за съпруга. Още при първата ни среща разбрах какво си помисли за мене — че съм разглезена богаташка, в чийто живот никога не е имало проблеми. Обзалагам се, че си помислил и как един счупен нокът би бил истинска катастрофа за мен!

— Добре, признавам, че бях останал с погрешни впечатления, но това беше преди — не отстъпи Зак.

— Преди какво?

— Преди да те опозная.

— Доколкото си спомням, твоят основен мотив да се оженим беше, че не съм толкова лоша. — Раменете на Жанин потръпнаха от едва сдържани емоции. — Сигурно е трябвало да припадна от удоволствие при подобен комплимент!

— Тогава ти казах, че не ме бива по думите, които вие, жените, обичате да слушате. — Въздишката на Зак издаваше безсилието му. — Нищичко не знам за любовта като романтика. Но аз държа много на тебе, Жанин! Не е ли достатъчно?

— Нужно ми е нещо повече — промълви тя. Как да му обясни, че я бяха привлекли надеждите за тяхното бъдеще и перспективата да открият заедно любовта?

— Преди да се оженим, ти ми каза, че не държиш на романтичните слова. — Зак се намръщи. — Преди да научиш за Мари, всичко беше наред. Как стана така, че след това всичко се промени? — Зак започваше да губи търпение.

— Не мога точно да ти обясня, но то промени нещата. Съжалявам, Зак! Наистина съжалявам. — Тя сведе поглед и преглътна мъчително.

— Аз също — прошепна той и се обърна.

Миг по-късно входната врата хлопна след него. Зак я беше оставил сама.

„А ти какво очакваше? — изплака тя, скрила лице в шепите си. — Той да падне на колене и да ти се обясни в безсмъртна любов?“

Картината с гордия и внушителен Закари Томас в ролята на безумно влюбен съпруг й се стори почти комична. Ако го направеше за някоя жена, това би била смелата и прекрасна Мари, а не Жанин.

 

 

След тази несполучлива сутрин отношенията им станаха още по-обтегнати. Зак излизаше рано за работа и се прибираше късно, обикновено след вечеря. Жанин никога не разпитваше къде е бил или с кого, въпреки че щеше да се пръсне от любопитство.

Ако не съпруг, Зак се оказа поне идеален съквартирант — приветлив, учтив и ненатрапчив. От своя страна тя се отдаде изцяло на социалната работа в Клуба на приятелите, където прекарваше по няколко часа седмично. Постара се да прикрие колко е нещастна, но това се оказа трудно пред дядо й.

— Нещо ми се виждаш бледа — каза той веднъж, когато тя го посети на обяд. — Отслабнала ли си?

— Де да можех — опита да се пошегува тя. Седяха в трапезарията. При всяко свое влизане и излизане госпожа Макормик хвърляше тревожни погледи към Жанин. Жанин потисна желанието си да скочи и демонстрира няколко физкултурни упражнения, за да докаже, че е напълно здрава.

— Не бива да отслабваш повече! — изгледа я строго Антон. Сервира в чинията й допълнително хлебче и шумно остави пред нея съда с маслото.

— Не отслабвам — възрази тя и си намаза повече масло, за да зарадва дядо си.

— Занесох порцелановата чайка, която ти ми подари, във фирмата — продължи дядо й, без да откъсва очи от нея. — Зак я видя и ме попита откъде я имам. Като му обясних, той замълча, но явно не беше доволен. Искаш ли си я?

— Не! Не, разбира се! — Жанин не беше очаквала, че дядо й ще занесе Честър в кабинета си. Тя му беше подарила порцелановата птица, защото не искаше повече да й напомня за онези чудесни първи дни със Зак.

— Как ми се иска да разбера какво не е наред при вас двамата! — избухна дядо й в неочакван изблик на безсилие. Той запокити салфетката си върху чинията. — Би трябвало да сте щастливи. Вместо това имате вид на хора, които са прекарали тежка форма на грип и още не са оздравели напълно. Зак работи толкова много! Чудо е, че издържа на такова напрежение.

Жанин внимателно разчупи хлебчето си на четвъртинки. Поколеба се дали да не повдигне въпроса за Брайън, но се отказа.

— Значи, казваш, че си добре и всичко е наред между тебе и Зак. — В думите му прозвуча сарказъм. — Странно, същото ми каза и той. Само дето допълни да съм си гледал работата. Не точно с тези думи, но разбрах намека му. Работа е там, че момчето изглежда толкова нещастно, колкото и ти. Нищо не разбирам! Вие направо сте родени един за друг! — Бръкна в джоба си за пура. — Ще се срещна със Зак днес следобед и ще му дам да се разбере. Ти заслужаваш щастие. — Той потупа единия край на пурата в масата.

— Ние ще се оправим, дядо. Моля те, не се меси!

Той не отговори и задълго остана втренчен в пурата си.

— Сигурна ли си, че не искаш да влея малко ум в главата на това момче? — попита той накрая.

Тя си представи как Антон се опитва да го стори и това предизвика за миг усмивката й:

— Да, сигурна съм! — отговори и погледна часовника си. Имаше среща с Пам. — Но след като така и така имаш среща със Зак, би ли му предал, че вероятно ще закъснея за вечеря? Да не се притеснява и… да вечеря без мене.

— Това често ли се случва? — Въпросът му съдържаше упрек.

— Не — поклати тя глава, — за първи път. Пам иска да й помогна за едно домашно и не знам кога ще свършим.

— Ще му кажа. — Дядо й се намръщи, запали пурата си и смукна дълбоко.

 

 

Жанин остана при Пам по-дълго, отколкото възнамеряваше. Домашното не беше трудно, но Пам я помоли да поседи с нея. Баща й беше до късно на работа и момичето изглежда имаше нужда да бъде с Жанин повече от всякога.

Беше почти девет часа, когато Жанин паркира в подземния гараж. Първото нещо, което забеляза, беше колата на Зак. Напоследък атмосферата между тях бе ужасяващо изпълнена с фалшиво внимание и тя се боеше от всяка среща. След онази сутрин Зак не бе правил никакви усилия да разговаря с нея относно ролята й в живота му. Жанин не търсеше поетични обяснения в любов. Една-две думи, но по-дълбоки от „одобрявам“ и „нямам нищо против“, щяха да са достатъчни, за да я убедят, че тя значи нещо за него.

Жанин пое дълбоко въздух, за да се успокои и тръгна към дома си.

Тя отключи вратата и в този момент Зак влетя във вестибюла като ураган.

— Къде, по дяволите, беше?! — кресна той.

Жанин бе така изненадана от силния му гняв, че не можа да реагира.

— Като твой съпруг настоявам да зная къде си била! — Зак яростно зарови пръсти в косата си.

Тя съблече жилетката си и внимателно я закачи в гардеробчето. Зак продължаваше да вилнее, ядосан от мълчанието й:

— Имаш ли представа колко е часът? Не можа ли да се сетиш, че може да се притеснявам за теб?

— Нали знаеше къде съм?

— Антон каза само, че ще закъснееш. Нито къде си, нито с кого си. Естествено, че ще се притеснявам!

— Извинявай! Следващия път ще ти оставя телефона на Пам, ако ти потрябвам за нещо. — Тя се прозя. — Денят беше доста изморителен. Ако не възразяваш, мисля да си лягам. Освен ако няма да ме питаш нещо друго.

Той я изгледа сърдито, след това поклати глава, завъртя се рязко и я остави.

През нощта Жанин се събуди от някакъв звук, идващ от съседната стая. Приличаше на приглушено хлипане. След секунда тя разбра, че това е Зак. Нима го измъчваше кошмар?

Отметна завивките и бързо тръгна към стаята му. Звуците ставаха по-силни и по-измъчени. На светлината от коридора тя го видя да се мята в леглото.

— Зак! — извика тя и се спусна към него. Седна на ръба на леглото и нежно положи ръце на раменете му. — Събуди се! Сънуваш кошмар. Това е насън! Няма нищо страшно…

— Жанин! — Той мъчително произнесе името й през зъби и бавно отвори очи. Пресегна се към нея и я прегърна с такава сила, че тя остана без дъх. — Боже мили! — каза той с неузнаваем глас. — Мислех, че съм те изгубил!