Деби Макомбър
Първо се ожениха (6)

Шеста глава

— Най-добре ще е да обединим силите си — каза Жанин на Зак четири дни по-късно.

Срещнаха се рано следобед в дома й, за да очертаят стратегията си. Дядо й беше излязъл и те искаха да го посрещнат готови за разговор по брачната тема. Колкото по-бързо успееха да го разубедят, толкова по-добре. После всеки щеше да поеме пътя си и да забрави този неприятен епизод.

— Много е важно да сме единни — доуточни Жанин.

Зак мълчеше с изражението на човек, който мисли другояче. Е, тя също не бе възхитена, че заговорничи срещу дядо си, но й се струваше необходимо.

— Нали затова съм тук — намръщи се недоволно Зак. Очевидно не беше в най-доброто си настроение.

— Виж какво, ако ще се държиш така…

— Как? — Той бавно стана. Наля си чаша кафе от сребърния сервиз. После се запъти към камината и се опря на нея.

— Като че ли ми правиш голяма услуга — обясни Жанин.

— Ти си онази, която цели три дни ме остави в неведение!

— А знаеш ли на мен какво ми беше? — Преди да успее да се овладее, Жанин скочи с ръце на кръста. — Да понасям многозначителните усмивки на дядо и самодоволния му вид… Стигна се даже дотам, че вчера ми спомена за някакъв добър бижутер!

— Нали ти трябваше да се обадиш! Нали ти твърдеше, че най-важното било да сме във връзка? И след това изчезна. За сведение, и на мен не ми беше приятно като на неделен излет през тези три дни. Може да ти е чудно, но аз имам и друга работа, освен да се разправям с тебе и твоя дядо!

— Да не би да намекваш, че аз нямам друга работа? — сряза го тя.

— Не — той забави отговора си. — По дяволите, Жанин, ние пак се скарахме!

— Вярно. От тези кавги няма смисъл. — Жанин въздъхна тъжно.

— Лошо стана, че дядо ти ни завари онзи ден — намръщи се той. — Бяхме застанали тъй близо и ти така ме беше зяпнала с тия невинни сини очи, сякаш ме молеше да те целуна.

— Изобщо не съм те молила за такова нещо — решително излъга тя. И веднага се изчерви. Зак беше прав, разбира се, но тя не искаше да признае, че без никакво колебание би се хвърлила в обятията му. Най-добре вината за нейната слабост да се прехвърли върху изтощителния полет.

Зак поклати глава и внимателно остави кафето си. Пъхна ръце в джобовете, но остана подпрян на стената.

— Молила или не, важното е, че аз бях готов да те целуна и ако не беше влязъл дядо ти, щях да го направя.

— Наистина ли? — попита тихо тя, леко замаяна от думите му.

Зак се изправи, един мускул на лицето му трепна и привлече вниманието й.

— Не съм от желязо — отрони той. — Признавам, че и аз, като всеки нормален мъж, не мога да устоя на чара на една красива жена, особено когато тя ме моли да я прегърна.

Това вече беше прекалено! Жанин стисна устни, за да не му изкрещи. Затвори очи и пое дълбоко въздух, за да се овладее.

— Вместо да се обвиняваме взаимно за нещо, което не се е случило, бихме ли могли, моля, да се върнем към темата, а именно, моя дядо?

— Да, добре — с готовност се съгласи Зак. — Извинявай! Не биваше да казвам това. — Върна се до тежкия кожен фотьойл и седна. Облегна лакти на коленете си. — Какво мислиш да му кажеш?

— Да му кажа ли? Мислех… Надявах се, че ти искаш да се заемеш с това.

— Напоследък съм позагубил тактичността си — поклати глава той.

— Е, добре, ако си съгласен, аз ще се захвана с тази задача. — Тя се загледа в шарките на килима и се опита да подреди мислите си. — Трябва да му кажем колко много го обичаме и уважаваме и че разбираме добрите му намерения, свързани с нашето бъдеще. Можем дори да му благодарим… — Смехът на Зак остави изречението й недовършено. — Хубаво, щом смяташ, че можеш по-добре, говори ти.

— Ако питаш мене, щях да кажа на този дърт глупак да не си завира носа там, където не му е работа!

— Човек може да се разтопи от твоята любезност — засегна се тя. — Още отначало всичко това те забавляваше и ти непрекъснато ме измъчваше.

— Преувеличаваш!

— Спомням си колко радост изпита от темата за кравата и десетте кокошки, но сега запя друга песен и…

Тирадата й бе прекъсната от отварянето на вратата. Антон влезе в стаята, съпроводен от стария си приятел, ветеринарния лекар Бърт Колман:

— Зак, Жанин — зарадва се дядо й.

— Дядо! — избухна Жанин и скочи на крака. Неподготвена за срещата и ядосана на Зак, тя каза първото нещо, което й дойде наум. — Изобщо не си мисли, че ще се омъжа за този човек. Той е инат и грубиян и ние определено не си подхождаме! — Разтреперана, тя се стовари на най-близкия фотьойл.

— В случай, че още не си го разбрала, и ти не си цвете за мирисане — гневно се обърна към нея Зак.

— Деца, недейте така — пристъпи дядо й, разперил умоляващо ръце. — За какво спорите?

— Искам веднъж завинаги да се разберем — остро започна Зак. — Няма да си взема беля на главата със съпруга като Жанин!

— Кой, аз да стана твоя съпруга? Можеш само да мечтаеш за мене, Закари Томас!

— Разбираме добрите ти намерения — добави Зак, без да обръща внимание на Жанин. — Но не одобряваме усилията ти да ни ожениш.

Антон седна на фотьойла, доскоро заеман от Зак, раменете му се отпуснаха.

— Мислех, по-скоро се надявах, че между вас ще възникне взаимна симпатия. — Той се усмихна уморено.

— Ако не си прережем гърлата преди това — оплака се Зак.

— Толкова ми е жал да те разочаровам, дядо — Жанин наистина беше покрусена, — но ние със Зак даже не се харесваме. Един разговор дори не можем да проведем като хората. Той е свадлив и груб…

— А тя е непостоянна и инат.

— Трябва ли да си разменяме обиди, за да му обясним по-ясно? — сопна се Жанин с пламнали бузи.

— Няма ли никаква надежда? — Лицето на дядо й се сгърчи като от внезапна болка.

— Абсолютно никаква. — Гласът на Зак беше изненадващо спокоен. — Сигурен съм, че някой ден Жанин ще си намери подходящ съпруг, но това няма да съм аз.

— Сигурен ли си? — Антон се отпусна назад във фотьойла.

— Напълно — отговори Зак достатъчно високо, за да го чуе даже и госпожа Макормик в кухнята.

— Обичам те, дядо — каза Жанин, — и ще направя всичко, което поискаш, но не мога и няма да се омъжа за Зак. Разбираме, че си взел присърце нашето бъдеще, но между нас двамата няма никакво романтично привличане.

Бърт Колман стоеше на вратата с вид на човек, който предпочита да се намира другаде. Очевидно се чувстваше като неудобен свидетел на тази семейна сцена.

— Мисля, че ще е най-добре да дойда някой друг път — понечи да си тръгне той.

— Не! — Антон го повика обратно. — Заповядай, влез. Нали се познавате със Закари Томас?

Двамата мъже си кимнаха, но Жанин забеляза колко смутен е Зак. Срещата с дядо й не беше протекла според очакванията им. Вместо разумна рационалност, надделяха обърканите емоции. И най-лошото беше, че именно Жанин даде начало на злобните обвинения.

Без да я молят, тя наля от кафето за дядо си и приятеля му. Бърт също седна, но явно се чувстваше не на място.

— Трябва да тръгвам — изведнъж обяви Зак. — Радвам се, че ви видях, доктор Колман.

— Аз също — отвърна той. Погледът му се спря за миг върху Зак и после бързо се върна към Антон.

— Ще те изпратя до входа. — Жанин също беше нетърпелива да излезе от стаята.

Двамата се спряха във вестибюла. Вратата към библиотеката беше затворена. Жанин се опита да се усмихне, но Зак я смрази с поглед, от който сърцето й се сви. Сега, след разговора с Антон, трябваше да изпитва облекчение, че краят на тревогите й е дошъл. Вместо това, тя беше необяснимо натъжена.

— Как мислиш, дали го убедихме?

— Не знам — тихо отвърна Зак. — Човек не може лесно да разбере дядо ти. Може никога повече да не повдигне въпроса за женитбата и да ни се размине. Дано да е така. Но е възможно и да ни остави на мира за няколко дни, докато прегрупира силите си. Не вярвам да се предаде толкова лесно.

— И аз не вярвам.

— Трябва да тръгвам — повтори Зак и погледна часовника си.

Не й беше приятно, че си тръгва, но нямаше причина да го задържи. Посегна към дръжката на вратата и изведнъж се поколеба.

— Не исках да кажа онези обидни неща за теб — изрече тя с виновен вид.

— Да не искаш да кажеш, че си съгласна да се омъжиш за мене?

— Не! — ужаси се тя. — Имам предвид, когато ти казах, че си инат и грубиян. Това не е съвсем вярно, но трябваше да измисля защо си неподходящ за мен. Иначе не мисля за тебе така.

— И с мене стана същото. Аз също не те намирам толкова непоносима. Надявах се, ще разбереш, че го правим заради дядо ти.

— Разбрах — увери го тя. Всъщност не за първи път беше наранил гордостта й.

— Малко е да се каже, че последните четири дни бяха тежки — продължи Зак. — Антон непрекъснато споменаваше Шотландия. Не стига това, ами по цял ден ми подхвърляше доволни погледи и многозначителни усмивки. Няколко пъти го чух да си мърмори на родния език. Дори не смея да си помисля за какво.

— Ами, ще ти кажа, защото и на мен повтаряше същото. Говорил е за бебета.

— Какви бебета? — Зениците му се разшириха от изненада.

— По-конкретно нашите.

— Боже мили! — Ъгълчето на устата му се повдигна нагоре, сякаш мисълта за него и Жанин като евентуалните родители му се стори забавна. Или невероятна.

— И аз казах същото. Колкото пъти го виждах през последните дни, дядо все започваше разговор за… за тях.

— Напълно те разбирам. И на двама ни не е било лесно.

— Хубаво стана, че се изяснихме с дядо. — Ако беше така, защо се чувстваше толкова разочарована? — Може би е разбрал мотивите ни. И сега трябва да се сбогуваме.

— Май така трябва да направим — отвърна Зак, но не помръдна от мястото си.

Жанин се зарадва на тези няколко мига — те й даваха възможността да запомни чертите на гордото му лице. Тя запази спомена си за дните, когато едва ли щеше да има повод за нещо повече, освен за някоя случайна среща със Зак.

— Разбира се, остава вариантът Антон да поднови опитите си да ни ожени.

— Естествено — бързо отвърна Жанин и се ядоса на вълнението, което я обзе. — Тогава ще се наложи отново да кръстосаме шпаги с него. Няма да допуснем да ни разиграва като пионки.

Зак тъкмо се канеше да добави нещо, когато вратата на библиотеката рязко се отвори и Бърт Колман се появи с уплашен израз на лицето:

— Жанин, трябва да повикаме лекар за дядо ти!

— Какво му е?

— Не зная със сигурност. Силно пребледня и има затруднено дишане. Мисля, че е нещо със сърцето…

Следвана от Зак, Жанин се втурна в библиотеката. Доктор Колман беше прав: никога не беше виждала дядо си толкова зле. Той дишаше тежко, със затворени очи и отпусната на облегалката глава. Изглеждаше внезапно остарял. Тя грабна телефона и усети обземащата я паника.

— Нищо ми няма — дрезгаво прошепна дядо й, отвори очи и бавно се надигна. Махна с ръка към Жанин, за да я спре. — Какво се защурахте всички? Не може ли един възрастен човек да почине няколко минути със затворени очи? — Все още блед, той се усмихна. — Хайде сега, никакви лекари! Миналата седмица бях на контролен преглед и съм здрав като камък.

— Не изглеждаш точно така — възрази Зак.

Жанин забеляза, че лицето му е почти толкова бяло, колкото и на дядо й. Зак коленичи до Антон, за да измери пулса му.

— Нищо ми няма — настоя Антон.

— Боли ли те някъде?

— Не. — Той отхвърли съмненията им с кратко, но твърдо поклащане на главата.

— Доктор Колман, да позвъня ли на лекаря му? — попита Жанин.

— Защо питаш Бърт? — укори я дядо й. — Той разбира не от сърдечни болести, а от коне.

— Повикай лекар! Един преглед няма да му навреди — посъветва Бърт.

— Дрън-дрън! — викна дядо й. — Аз съм съвсем здрав!

— Отлично — бодро каза Жанин. — Но искам доктор Мадисън да го потвърди. — Тя набра номера и заговори високо, за да надвика протестите на дядо си. Няколко минути по-късно остави слушалката й се обърна към Зак. — Доктор Мадисън каза, че можем да го закараме още сега.

— Няма да губя ценно време в разходки до града. Ние с Бърт ще вземем картите и ще изиграем няколко партии крибидж.

— И утре е ден за карти. — Доктор Колман беше неумолим. — Ти забравяш, Антон, че вече не ходим на работа по цял ден.

— Но аз имам работа във фирмата!

— Никаква работа нямаш — твърдо заяви Зак. — Имаш час при лекаря. Ние с Жанин ще те заведем там без повече приказки. Разбрахме ли се?

Антон присви очи, сякаш се готвеше да протестира остро, но очевидно промени решението си, защото се отпусна и кимна с нежелание:

— Е, добре, заради вас ще дойда. Но ви предупреждавам отсега, че напразно ще се разкарваме.

Следващите два часа се сториха на Жанин безкрайни. Докато доктор Мадисън преглеждаше дядо й, тя и Зак крачеха нервно из чакалнята. Междувременно се изредиха няколко пациенти.

— Защо се бави? — попита Жанин неспокойно. — Дали постъпихме добре, като го докарахме тук? Защо не отидохме направо в болницата за спешни случаи?

— Нямаше да се съгласи — каза Зак.

— Че кой щеше да го слуша? — Тя седна на крайчеца на един стол и стисна ръце толкова силно, че кокалчетата й побеляха. — Странно, никога не съм смятала дядо за стар човек. Винаги е бил толкова жизнен и здрав. Не знам какво би станало, ако той внезапно се разболее.

— Той ще се оправи, Жанин.

— Нали видя колко зле изглеждаше — изплака тя. Бореше се срещу ужаса, който я изпълваше.

Ръката на Зак стисна нейната и страховете, които я бяха разкъсвали допреди малко, се разсеяха. Той й внушаваше увереност и сила, а тя имаше нужда точно от тях. Вратата към лекарския кабинет се отвори и двамата скочиха на крака.

— Доктор Мадисън ви очаква — бодро каза медицинската сестра. Въведе ги в малък кабинет и обясни, че лекарят ще дойде след няколко минути. Жанин седна на един от меките столове и се зачете в дипломите, закачени по стените.

Доктор Мадисън не се забави. Здрависа се със Зак и кимна учтиво на Жанин.

— Изследванията не дават основания за тревога — каза той и подреди книжата на бюрото си.

— Но какво му е, защо беше толкова блед? Защо се задъхваше? — попита Жанин.

— Не мога да кажа със сигурност. — Доктор Мадисън се намръщи и скръсти ръце. — Според него не се е подлагал на физическо натоварване преди това.

— Не, той просто пиеше кафе и разговаряше с един свой приятел, когато това се случи.

— Да е получавал някакви отрицателни новини свързани с бизнеса му? — кимна доктор Мадисън.

— Не — отвърна Жанин след поглед към Зак. — Бизнесът му върви по-добре от всякога. Дядо даже се готви да се пенсионира. Ужасно би било нещо да му се случи тъкмо сега.

— Не зная какво да ви кажа — замисли се доктор Мадисън. — През следващите няколко дни не бива да се подлага на вълнения. Иначе не намирам нищо тревожно.

— Слава богу! — въздъхна Жанин със затворени очи.

— В момента господин Хартман се облича — каза докторът и стана в знак, че разговорът е приключил. — След няколко минути ще бъде при вас.

— Благодаря ви, докторе — с жар каза Зак.

Вълна на облекчение заля Жанин. Тя стана и се усмихна на Зак. Усмивката й беше пълна с благодарност, каквато човек изпитва към добър приятел, когато се е случило нещо неочаквано хубаво. Усмивка, каквато обикновено си разменят съпрузи. Тази мисъл я накара да сведе поглед.

Когато се появи в чакалнята, дядо й изглеждаше много по-добре. Сините му очи излъчваха раздразнение, а кожата му беше възвърнала здравословния си цвят.

— Надявам се, че сега и двамата сте доволни — изграчи той, докато закопчаваше палтото си. — С тази глупост пропиляхме целия следобед.

— Ти беше напълно прав, дядо — ведро каза Жанин. — Здрав си като камък и напразно пропиляхме времето ти за игра на крибидж.

— И аз трябваше отдавна да съм се върнал в офиса — вметна Зак и размени усмивка с Жанин.

— И кой е виновен за това? — остро попита Антон. Той изтупа няколко въображаеми прашинки от ръкавите си. Дори не им благодари. Жанин и Зак отново размениха по една многозначителна усмивка. Изведнъж мисълта за споделената интимност в тези погледи ги сепна и те бързо се загледаха в различни посоки.

Зак откара Жанин и дядо й у тях, като през цялото време Антон високо протестираше за проваления следобед. Изглежда най-важната му задача сега беше да уговори нов час за партията крибидж.

Жанин изпрати Зак до колата му.

— Благодаря ти за всичко — каза тя и скръсти ръце на раменете си, за да потисне внезапното си желание да го прегърне.

— Ако възникнат някакви усложнения, позвъни ми! — каза той и отключи колата си. Поколеба се за миг и я погледна право в очите. — Довиждане, Жанин.

Тя вдигна ръка за довиждане и я обзе някаква тъга.

— Довиждане, Зак — опита да вложи игривост в гласа си тя. — Благодаря ти!

Изтече един безкраен миг мълчание, очите му не се отделяха от нейните.

— Обади ми се ако имаш нужда от нещо, а? — повтори той.

— Добре.

Но и двамата знаеха, че няма да го направи. Най-добре да приключат сега. Веднъж завинаги!

Тя остана на алеята, докато колата му се скри зад завоя. Чак тогава се прибра.

 

 

— Толкова мило от твоя страна — прошепна Пати Сейнт-Джон и връчи спящото бебе на Жанин. — Не знам какво щях да правя, ако трябваше да водя Майкъл с мен на събеседването. Много искам да получа тази работа.

— Радвам се, че мога да ти помогна. — Жанин се загледа в сладкото личице на спящото шестмесечно бебе. — Извинявай за неудобството да доведеш Майкъл тук, но гледам да не излизам, защото напоследък дядо не се чувства добре.

— Няма нищо — прошепна Пати и остави торбата с пелени на пода. Тя се огледа наоколо. — Страхотно жилище имаш. Нямах представа, че ти… такова… си толкова добре финансово.

— Къщата е на дядо ми — обясни Жанин, докато нежно люлееше Майкъл. Изненада се от топлината и нежността, която изпитваше към бебето. „Разбираемо е“ — помисли си тя. Цяла седмица дядо й прекара в приказки за забележителните бебета, които тя и Зак биха имали. И ето, че сега я обзеха неподозирани майчински инстинкти.

— След час съм тук — каза Пати и целуна челото на Майкъл. Бебето даже не трепна.

С детето в ръце Жанин тръгна към вратата, за да изпрати приятелката си.

— Успех! — пожела Жанин.

— Благодаря, дано стане. — Пати се усмихна измъчено и кръстоса пръсти за късмет.

Още не беше затворила вратата, когато Антон влезе в стаята. Замръзна на място като видя Жанин, люлееща се на стария стол, принадлежал някога на жена му.

— Това в ръцете ти да не би да е бебе? — Широка усмивка се разля на лицето му.

— Нищо не ти убягва, а, дядо?

— Чие е? — засмя се той.

— На Пати Сейнт-Джон. Споменавала съм ти за нея. Заедно работихме към Клуба на приятелите на доброволни начала. Тя напусна работа, за да роди Майкъл, но сега си търси нещо на половин работен ден.

— Ти ли ще й гледаш бебето?

— Не, само днес — обясни Жанин. — Бавачката, която е наела, е болна.

— Мислех, че ще излизаш — намръщи се леко дядо й. — Цяла седмица стоиш у дома. Живееш като отшелник.

— Имам с какво да се занимавам — отвърна тя тихо от страх да не събуди детето.

— Знам. Наглеждаш дядо си — наежи се той. — Мислиш, че не виждам? Още колко време смяташ да вървиш подире ми? Защо не си потърсиш някое развлечение, вместо да се съсипваш от тревоги по мене? Не съм болен, разбери. Послушай ме!

— Доктор Мадисън каза да те наглеждаме няколко дни.

— Но вече измина една седмица!

Защо трябваше да й казва всичко това? И сама виждаше, че не я свърта вече у дома. Не беше виждала никой от приятелите си през това време. Нито пък Зак. Едва ли той щеше да й се обади. Дядо й сигурно се беше примирил, а може би кроеше нови планове.

Майкъл се размърда и тя нежно го притисна към гърдите си, за да го приспи отново.

— Утре отивам във фирмата — обяви дядо й и предизвикателно я погледна, сякаш очакваше тя да възрази.

— Ще видим — каза тя, отлагайки разискванията по въпроса.

Майкъл се прозя, надигна глава и се огледа наоколо. Бръчиците по лицето на дядо й се подредиха в нежна усмивка.

— Добре — съгласи се той неочаквано леко, — ще видим. — Той подаде на детето пръста си. Майкъл го сграбчи и веднага го захапа.

Жанин се засмя на интереса на дядо й към детето. След няколко минути на Майкъл му омръзна играта, прозина се отново и се изпъна. Жанин реши, че е време да му смени пелените. Тя стана и взе плика, оставен от Пати.

— Ей сега ще се върна — каза тя на дядо си. Беше стигнала до средата на стаята, когато Антон се обади:

— Отива ти с това бебе в ръцете. Естествено се получава.

Жанин се усмихна, но не посмя да му каже, че се чувства по същия начин.

Тя преповиваше бебето, когато се чу входният звънец. Обикновено отваряше тя, но сега беше заета, така че дядо й или госпожа Макормик щяха да се погрижат за това. С щастливо гукане Майкъл изучаваше пръстите на краката си, докато тя му обуваше найлоновите гащи.

— Бъди търпелив с мене, бебчо — му каза тя и внимателно закопча крачолите на джинсовото гащеризонче. Вдигна бебето над главата си и се засмя на доволния му писък. Все още се усмихваха, когато се върнаха в хола.

Дядо й седеше на стола до рояла. Срещу него — Зак. Сърцето й подскочи, когато погледите им се срещнаха. Смехът й секна.

— Здравей, Зак — каза тя с най-равнодушния си тон и подпря Майкъл на хълбока си. Хвърли на дядо си един подозрителен поглед, но в отговор получи само невинна усмивка.

— Зак ми е донесъл да подпиша няколко документа — обясни Антон.

— Няма да ви преча. — Жанин не отместваше очи от Зак. Той я дари с обичайното си подобие на усмивка, за която тя не беше сигурна дали изобщо е усмивка, но я привличаше като магнит. Стори й се, че помежду им прескочи някаква искра на нежност или може би желание.

— Не ни пречи, нали така, Зак? — попита дядо й.

— Не — отвърна рязко Зак. Той я поглъщаше с поглед, от избелелите джинси и размъкнатата розова тениска до гукащото бебе в ръцете й.

— Извинявайте — прокашля се дядо й, — но ще отида да си взема нещо за писане.

— Как си? — попита я Зак, когато останаха сами.

— Добре.

— Виждам, че си побързала да си намериш нов обожател — кимна той към Майкъл.

Тонът му беше лек и закачлив и Жанин последва примера му.

— Майкъл Сейнт-Джон — тя обърна бебето с лице към Зак, — позволете ми да ви представя господин Томас.

— Здравей — поздрави с жест Зак. Явно не умееше да се държи с деца. — Помагаш на някоя приятелка?

— Да, тя също работеше на доброволни начала. Сега си търси нещо на половин работен ден, но не може да уцели подходящи часове. В момента е на събеседване.

— Ясно.

Жанин седна на отоманката пред стола на Зак и постави Майкъл на коленете си. Леко го залюля и закачливо попита:

— След като животът ти отново влезе в нормалното си русло, откри ли колко много ти липсвам?

— Кога беше последният ни разговор? — Той тихо се засмя. — Мина ли седмица? Да ти кажа, Жанин, не успях да се скарам с никого през това време.

— Би трябвало да си щастлив.

— Би трябвало… но не съм. По дяволите, Жанин, беше ми толкова скучно. И отговорът ми е: да, липсваше ми!