Деби Бедфорд
Любовен триумф (10)

Десета глава

Маркъс бе на върха на щастието, когато влезе във фоайето на болницата в Гънизън. Полетът над Скалистите планини бе направо неописуем. А сега, след броени минути той щеше да я види. Да види Линдзи. Голямата любов на Кендъл. Неговата приятелка. Неговата… Не довърши мисълта си. Не знаеше какво точно представлява за него Линдзи. Знаеше само, че иска да е до нея… в името на Кендъл.

Всеки, който видеше в този момент Маркъс, отсъждаше, че сега мястото му наистина е в болницата. Приличаше на притеснен горд баща. Имаше чувството, че е надхитрил съдбата и всички баби в Тексас и се е измъкнал от Далас, без да го усети никой. Какво бе виновен той, че следващият пътнически самолет за Колорадо от летище Далас — Форт Уърт бе чак утре в седем без петнайсет сутринта! Може би беше редно да вземе със себе си Анджела и госпожа Корнел, но не му се искаше да пътува с тях.

Не знаеше защо държи толкова много да е сам с Линдзи. По време на честите им телефонни разговори и на единствената им вечеря заедно в нея сякаш живееха двама души — тя бе ту тъжна, ту закачлива и весела. След като научи, че носи в утробата си детето на Кендъл, гласът й стана по-мек, в думите й се долавяха повече сила и воля. Маркъс бе сигурен, че нещата, които бе доловил от разстояние, ще проличат още повече сега, след като я види. Онова, което не съзнаваше обаче, бе, че сега той познава и разбира момичето повече от всеки друг. Включително и от своя най-добър приятел Кендъл Алън. Кендъл обичаше безумно Линдзи, но за разлика от Маркъс не я бе виждал смазана от мъка.

Попита в коя стая е Линдзи и сестрата му каза, без изобщо да се колебае. Маркъс бе невероятно красив, бе останал без дъх от бързане, очите му пламтяха и медицинската сестра начаса отсъди, че мястото му е в чакалнята на родилното, при другите бащи.

Разкъсвана от поредната контракция, Линдзи не чу кога вратата се е отворила. От пет месеца насам си втълпяваше, че когато тръгне да ражда, няма да плаче. Беше си представяла, че ще лежи спокойно с розова дантелена нощница, с прибрана назад коса, прихваната с розова сатенена панделка, ще се усмихва, е, от време на време ще издава леки стенания и накрая, румена и засмяна, ще чака нейното детенце да извърне за пръв път очи към нея.

Сега обаче си даваше сметка, че така е само в приказките. Раждането не бе от най-приятните неща. Ластикът, с който бе прихваната косата й, падаше вече за втори път, ала Линдзи нямаше сили да се пресегне и да го вземе. Косата й се бе разпиляла, бе заприличала на сплъстено валмо, беше се слепнала от потта и бе полепнала по бузите и челото й.

Вече бяха откарали втората жена в стаята да ражда. Сестрите смениха чаршафите — явно щяха да настанят при нея друга родилка. Линдзи изобщо не бе подозирала, че в околностите на Гънизън има толкова много бременни. Жената, която току-що бе отишла да ражда, бе с мъжа си, той и за миг не се отдели от нея. Линдзи се подсмихна, когато гордият бъдещ баща снима жена си, минути преди да роди. Но й домъчня, че край нейното легло няма никой. Мъжът на другата жена непрекъснато сменяше влажната кърпа върху челото й и попиваше потта, избила по раменете й, и Линдзи проумя, че прекрасната мечта да раждаш сред розови дантели не струва и пукнат грош, ако до теб няма някой, който да споделя мъката и радостта ти.

Сега Кендъл й липсваше повече, отколкото непосредствено след гибелта си. Какво не би дала, само и само той да поседи минута-две до нея и тя да го държи с лявата си ръка, да го целува по носа, да усеща прегръдката му — тогава нямаше да я боли толкова.

А сега болката от контракциите бе направо непоносима. Отпърво сякаш нещо я прорязваше през кръста, сега обаче Линдзи имаше чувството, че гръбначният й стълб е разчленяван прешлен по прешлен. Д-р Карлтън й обясни спокойно, че раждането ще е трудно. Бе угрижен, но и каза, че няма място за тревога. Силата и мястото на болката просто подсказвали, че бебето е в необичайно положение, ето защо болките вероятно щели да са по-силни.

— Ох, докторе — изпъшка тихичко Линдзи. — Повечето хора се тревожат да не би детето да тръгне с краката напред или странично. А аз имам чувството, че моето излиза с гърба напред. Това лоша поличба ли е?

— Няма такова нещо — успокои я лекарят, макар да знаеше, че момичето доста ще се намъчи.

Нямаше да е зле някой да стои при него. Но не искаше да го плаши с въпроса дали някой от роднините му ще дойде.

Когато си бе обещала да не крещи, Линдзи още не знаеше за какво точно става дума. Отвори уста и изпищя от болка колкото й глас държи. Прозвуча ужасно, но затова пък й олекна. Така тя се отърсваше от напрежението. Чак й бе приятно да крещи и същевременно да се смее. Това й помагаше донякъде да запази самообладание.

Тъкмо когато за пореден път даде воля на болката си и започна да пищи и да се смее, в стаята на пръсти влезе Маркъс Джеймс. Щом я видя да се гърчи и да крещи, изпита чувството, че тя агонизира, и се насълзи. Но дочул смеха й, разбра, че Линдзи играе някаква игра — сега вече наистина се разплака така, че по страните му се застинаха сълзи.

— Линдзи! — прошепна Маркъс. Тя обаче не го чу. — Лин! — повика я по-силно.

Линдзи реши, че сънува, когато разпозна гласа му и го видя да върви към нея. Протегна отмаляло ръка и той я пое в своята. Дори дланта й бе подпухнала и потна.

— Марк! — пророни младата жена.

Никога не го бе наричала така. Не знаеше дали е използвала гальовното му име, защото го чувства много близък, или просто защото няма сили да изрече пълното му име. При всички положения обаче на него му стана приятно.

— Ето ме при теб! — промълви той и като видя сгърченото й от болка лице, едвам устоя на подтика да я притисне в обятията си.

— Толкова се радвам! — каза Линдзи с усмивка и очите й заблестяха.

Не попита Маркъс защо е дошъл, просто прие присъствието му като нещо, което се разбира от само себе си, като подарък, който не бива да бъде поставян под въпрос.

Съгледал погледа й, Маркъс се развълнува. Бяха си говорили единствено за Кендъл и за бамята, а сега тези теми не бяха кой знае колко важни.

— Дойдох да ти помогна — обясни й и душата му се гмурна в тези дълбоки езера — очите й. — Реших да отскоча и да се погрижа за теб, само че… — Младежът се запъна и погледна безпомощно някъде в пространството. — Само че не знам откъде да почна.

— Благодаря ти, Маркъс — въздъхна Линдзи. — Помагаш ми дори с това, че си до мен. Още не мога да повярвам, че си тук, в стаята.

— Маркъс Джеймс от Далас, щата Тексас, е на вашите услуги, госпожо! — ухили се той. — Но сигурно мога и да направя нещо друго, освен да седя край леглото ти.

Точно в този момент в стаята влезе медицинска сестра, която чу последните му думи.

— Разбира се, че можете да направите нещо — намеси се тя в разговора.

Усмихна се. Бе виждала тази сценка толкова много пъти! Младата красива жена, която се мъчи да е смела. Уплашеният развълнуван съпруг, готов да направи всичко, само и само раждането да мине по-леко. Медицинската сестра подаде на Маркъс мека кърпа и купа леденостудена вода.

— Разхлаждайте челото и раменете й — обясни му. — Дръжте я за ръка, нека я стиска, ако почувства нужда. Говорете й, усмихвайте й се непрекъснато. Това е най-добрият съвет, който мога да ви дам.

Линдзи се чувстваше като малко момиченце, когато Маркъс мокреше кърпата и я слагаше върху челото й. Макар че цялото й тяло бе разкъсвано от контракциите, тя се сгуши под завивките и върху лицето й се изписа спокойствие. Сега, когато той седеше до нея, вече не се чувстваше съвсем самичка в целия свят. Не че бе толкова важно да не е сама. Но усещането бе по-различно. Усмихна се на Марк и й хрумна, че никога досега не се е вглеждала в чертите му. Пясъчнорусата му начупена коса обграждаше като ореол лицето, сиво-зелените му очи блестяха. Маркъс бдеше над нея като орлица. Бе ужасно мил, а засмееше ли се, ъгълчетата на устата му се повдигаха нагоре, сякаш криеше нещо от нея.

Линдзи бе забелязвала тази дружелюбна усмивка всеки път, когато ходеше на летището при Кендъл. Челюстта на Маркъс бе като изваяна — квадратна, с леко издадена брадичка. Чертите му бяха мъжествени и говореха за силен характер, но същевременно с двете трапчинки върху бузите той изглеждаше уязвим като малко момче.

Докато Маркъс попиваше с кърпата потта по челото й, Линдзи отново едвам устоя на желанието да го докосне по бузата. Не биваше да го прави, не бе редно, та тя почти не го познаваше! Ала Маркъс й действаше толкова успокояващо с присъствието си. Линдзи го погледна и най-неочаквано лицето му потъна в мъгла, сякаш пред нея бе изникнал ангел. Тя стисна очи да прогони видението, а когато ги отвори, съгледа пред себе си Кендъл. Този път не устоя на подтика — пресегна се и го помилва. В миг ангелът отново се превърна в Марк и Линдзи се разплака.

— Нищо, нищо, поплачи си — рече Маркъс, след което я погали по косата и попи с кърпата сълзите й. — Знам, тежко ти е. Ти си толкова силна, хубава, прекрасна, имаш право да си поплачеш.

Тя подсмръкна и го стисна за ръката. Мина й през ума, че стига Кендъл да бе с нея, нещата са щели да изглеждат по-различно — щяла е да бъде в болница „Паркланд“ в Далас, а край нея са щели да бдят роднини и лекари, тя е щяла да бъде обградена с всички удобства, които могат да се купят с пари. И докато си мислеше за всичко това, спокойното простичко раждане в затънтената планинска болница, по време на което до нея седеше Маркъс, придоби ново, по-различно измерение. Ето че бе успяла. Бе преобразила живота си. Беше се обградила единствено с нещата, на които държеше — простички, ала истински.

За пръв път от дванайсет часа насам се сети, че сигурно изглежда ужасно. Пресегна се да вземе от нощното шкафче четката за коса. Но Маркъс я изпревари.

— Нека аз! — усмихна й се той и й помогна да се облегне на възглавницата.

Едвам се сдържаше да не прихне в смях — Линдзи се приповдигна тромаво, като шишкава костенурка, наместваща се върху корубата си.

— Какво се подсмихваш такъв? — попита го Линдзи.

— Ами досмеша ме, като те гледам колко грациозно се движиш напоследък.

— Много си мил, няма що! — изплези му се тя, докато младежът развързваше предпазливо ластика, с който бе прихваната отзад косата й.

— Какво да правя сега? — погледна я той уплашено. — Страх ме е да не те оскубя.

— Не бой се — засмя се Линдзи. — Все едно че решиш своята коса.

Маркъс остана с нея почти цялата нощ. Говореха си за най-обикновени неща, за залеза, за багрите и звездите в планината. Линдзи му разказа как навремето е прекарвала с други деца ваканциите в ранчото и как за пръв път е видяла пъстърва. А той й разправи колко много обича Далас и как в прогимназията се е промъкнал в тренировъчния лагер на „Далас Каубойс“. Пазачите, естествено, го изритали като мръсно коте, но той все пак успял да си вземе автограф от полузащитника и от други прочути играчи. Разказа й и колко е щастлив да поправя самолети и как като малък е мечтаел само за едно — да политне в небето, а Линдзи го слушаше прехласната, с очи, блеснали от възхита и сълзи.

Времето минаваше, а контракциите й не ставаха по-чести, затова пък болката бе непоносима, заливаше я като огромна заслепяваща вълна. Когато започна да се развиделява, Линдзи забрави да се сдържа заради Маркъс. Вкопчи се в ръката му и понякога я стискаше до кръв — той имаше усещането, че още малко, и ще я изтръгне. Засмя се, задето му е хрумнало подобно нещо. Сега Линдзи му се струваше толкова храбра и хубава, че Маркъс на драго сърце би пожертвал ръката си.

Почти се бе съмнало, когато акушерката още веднъж прегледа младата жена и реши, че е време да я прехвърлят в родилното.

Маркъс загледа тъжно как няколко медицински сестри я местят на количката. Цяла нощ Линдзи бе имала огромна нужда някой да й прави компания. Ето че сега бе заобиколена със сестри и санитарки. По време на раждането щяха да й окажат най-добрата медицинска помощ. Маркъс си даде сметка, че сега вече той е капнал от умора и е ужасно самотен. Последните няколко часа, които бе прекарал край Линдзи, се бе чувствал толкова щастлив, че сега му идеше да изкрещи да не му я отнемат. Прииска му се до него да е Кендъл Алън и той да си поплаче на воля върху рамото на най-добрия си приятел. Знаеше само, че е уморен и уплашен, имаше усещането, че заедно с Линдзи са откъснали и част от плътта му.

Докато санитарите минаваха с количката покрай него, Маркъс извика:

— Чакай! — Сетне изрече единственото нещо, за което си бе мислил цял ден и цяла нощ: — Линдзи! Обичам те!

Погледите им се срещнаха и след като младата жена осъзна какво й е казал Маркъс, очите й станаха огромни. Тя се извърна и санитарите изкараха количката в коридора.

 

 

— Маркъс Джеймс! Какво, по дяволите, правиш тук! — възкликна Анджела Алън, след което се завтече от другия край на чакалнята и го прегърна през раменете.

Маркъс скочи като ужилен. Беше задрямал. Присъни му се някакъв кошмар: че Линдзи плаче, някакво новородено пада, а в далечината тътнат двигателите на самолет. Погледна глуповато двете жени, които току-що бяха влезли в болницата.

— Сега ли пристигате? — попита, колкото да смени темата.

И той не бе съвсем наясно какво прави тук, а и нямаше намерение да дава обяснения на двете жени.

— Да, току-що — отвърна Анджела Алън и го изгледа подозрително. — Това беше първият самолет, след като се обади Линдзи. Я кажи как успя да ни изпревариш? — попита тя и запали цигара. — Пак се вгледа в Маркъс и прихна да се смее. — Както и да е. Не ми отговаряй — рече госпожа Алън и се извърна към жената с нея. — Вече знам. Бях забравила какво е да имаш пилот в къщата си. Винаги ще ти сервира някоя изненада. Всъщност нека ти представя Катерин Корнел, майката на Линдзи.

— Много се радвам — рече Маркъс, след което пое ръката на жената и я стисна.

Беше хубава. За разлика от косата на Линдзи, нейната бе тъмна, но тя имаше същите красиви очи и чипо носле.

— Има ли някакви новини? — не се стърпя Катерин Корнел.

— Вече е в родилното — поясни Маркъс. — Не съм съвсем наясно с акушерството, но знам, че Линдзи ще роди трудно.

И наистина, тя съвсем се измъчи. Опитваше се как ли не да обича детето, което толкова болезнено идваше на белия свят, и почти се срамуваше от мислите си. Всичко вървеше наопаки. Наложи се гинекологът да спука водата. Линдзи се разкъсваше между неописуемата тревога и омразата. Дали детето не умираше? Дали самата тя не се сбогуваше със света? Или може би не и бе писано да роди детето на Кендъл? Това бе равнозначно на смърт за всичко, което Линдзи обичаше и искаше. Медицинските сестри сновяха угрижено около нея, правеха всичко възможно да й поолекне малко, но тя нямаше нужда от угрижени хора, трябваше й човек, който да й помогне. И да я отведе далеч оттук. Чу сякаш в просъница как призовава на помощ Кендъл, Марк, Господ, майка си.

— Хайде, напъни се, напъни се още малко! — подканяха я в хор лекарят и акушерките.

Единствената мисъл на Линдзи бе да роди час по-скоро, да се отърве от бебето, да си почине. В тялото й не бе останала и капчица сила. Бе непоносимо. Помисли си, дали ако умре, ще липсва на някого в Колорадо и Тексас. Тази мисъл й се видя толкова нелепа, че тя се засмя. Някъде дълбоко в нея, погребана под мъката и болката, се обади смелостта й и тя проумя, че това е животът в най-прекрасното му, най-рядко проявление. И намери куража да продължи. В осем без седемнайсет сутринта, петдесет и две минути, след като лекарят спука водата, Линдзи усети как изведнъж й олеква. Акушерките изръкопляскаха и тя чу оглушителния писък на новороденото. Напъна се още веднъж и ето че най-сетне бе свободна, можеше отново да си поеме дъх! Гинекологът я попита иска ли да види новородения си син.

Линдзи мечтаеше за този миг от толкова отдавна! Вече седмици наред се питаше дали, щом погледне малкото, ще види очите на Кендъл и своя нос или неговите уши и ръцете на дядо си… Ала сега единственото, което забеляза, бе, че детенцето е като нарисувано. Беше мъничко и розово. Имаше сбръчкани крачета, а ноктите му бяха направо съвършени. Линдзи щеше да помни до сетния си дъх тези малки нокти. Това бе последната й мисъл, преди акушерката да вземе момченцето и съвсем изнемогнала, тя да се свлече върху възглавницата.

 

 

Маркъс се чувстваше като звяр в клетка. От двайсет и осем часа не бе напускал болницата. Нямаше смисъл да ходи в мотел, и там щеше да снове напред-назад из стаята. Не знаеше какво да очаква. Може би щяха да се държат с него като с баща на детето. Или най-малкото като с негов чичо. Самосъжаляваше се и го знаеше. От дванайсет часа Линдзи бе в интензивното. От раждането бе получила кръвоизлив. Маркъс нямаше представа какво значи това, а и не искаше да пита. Ето защо седеше, без да продумва, до Анджела Алън и се правеше, че му е ясно всичко. Чувстваше се безпомощен и много, много самотен. Новороденото още бе в кувьоз, но бе здравичко. Макар да се бе родило цели две седмици преди термина, бе добре развито и след броени дни щяха да го изпишат заедно с майката. Долепил нос до стъклото, Маркъс с часове се любуваше на момченцето. Намери го веднага — акушерките бяха сложили табелка: „Алън. Момче. 2 кг 850 гр“.

— Пак си се справил добре, Кен — прошепна Маркъс на духа на мъртвия си приятел и продължи да гледа свитото на кравай бебе.

Стига да пожелаеше, можеше да иде да види Линдзи в интензивното. Акушерките още мислеха, че той е неин съпруг. Но майка й не се отделяше от нея и Маркъс не искаше да им се натрапва. Предната нощ Линдзи бе имала нужда от него, сега обаче всичко бе наред и на Маркъс дори му минаваше през ума да се качи на самолета и да се прибере в Далас. Бе объркан не защото се правеше на благороден. Просто бе притеснен. Предната нощ бе загубил самообладание и бе забъркал голяма каша. Бе казал на Линдзи, че я обича. Сега, след като го призна на нея, а и на себе си, имаше чувството, че я е обичал винаги. Тя бе частица от самия него, от сърцето му, от неговия живот. Бе направил добре, като бе дошъл тук при нея.

Погледът, който бе видял в очите й, миг преди да я изкарат с количката от стаята, щеше да го преследва цял живот. Маркъс се молеше Линдзи да е забравила след тежкото раждане излиянията му. Предната нощ бе споделил толкова много с нея. Сега, в ослепителната светлина на деня и на действителността, му се струваше, че се е държал ужасно глупаво.

Преди двайсет минути бяха прехвърлили Линдзи в обикновена болнична стая. Хемоглобинът й се бе вдигнал, кръвното й налягане се бе стабилизирало. Маркъс бе замаян от вълненията и от огромните количества кофеин. Вече не помнеше колко чаши кафе е изгълтал през последните часове. Сега при Линдзи бе Анджела Алън — двете се смееха, шегуваха се и умуваха как да кръстят момченцето. Линдзи не бе пожелала да види Маркъс. Той реши да си тръгне, но първо се отби в цветарницата в болницата и поръча да занесат в стаята на младата майка червена роза. Дълго се чуди какво да напише върху картичката. Накрая написа: „На прелестната майка и новородения й син. Пожелавам ви много слънчеви дни! Целувки, чичо Марк“. Прочете текста наум и остана доволен — бе общ, казваше всичко, но и нищо.

Тъкмо вадеше от портфейла си десетдоларова банкнота, за да плати на продавачката, когато по рамото го потупа Анджела Алън.

— Изглеждаш ужасно — рече му тя и се усмихна. — Откога не си се бръснал?

— И аз не помня — призна си чистосърдечно той.

— Е, не е толкова важно. Отивай веднага в стая 308. Линдзи дори не подозираше, че още си тук. Помоли да идеш незабавно при нея.

Маркъс грабна розата и рестото и хукна към стълбището. Забрави картичката с пожеланията върху щанда, но чудо голямо! Нали щеше да ги поднесе лично заедно с розата! Линдзи искаше да го види! Маркъс бе на седмото небе от щастие.

Още щом сви зад ъгъла, чу смях, огласил целия коридор. При нея на свиждане явно бяха дошли колегите от вестника.

— Занапред никакви отпуски! Виж какво става без теб! — пошегува се някой.

— Видяхте ли бебчето? — чу се гласът на Линдзи и на Маркъс му се подкосиха краката от вълнение.

— Голям сладуран! — отсъди някой.

— В редакцията са се получили цяла купчина поздравителни писма за теб — допълни някакъв мъж. — Всички в Тейлър Вали са ти благодарни, задето си защитила интересите на местните жители.

— Вчера Джак Дженсън подаде оставка — поясни трети. — Оповести го само час, след като се появи броят с твоята статия.

— Стига, стига! — обади се пак Линдзи. — До гуша ми дойде от вас. Току-що съм родила и имам право да си почина от всичко това. А вие ми се изтърсихте цялата редакция в болницата. Мира нямам от вас! Имам чувството, че съвсем ще превъртя, ако не престанете поне седмица-две да ме занимавате с този проклет вестник.

Посетителите започнаха да се разотиват един по един.

— Добре, добре, тръгваме си — намеси се пак някакъв мъж. — А ти излизай в отпуска. Ако щеш, замини на околосветско пътешествие. Но гледай да се върнеш, че не знам какво ще правя без теб. Нямаш равна като журналистка.

— Благодаря за комплимента — чу Маркъс смеха на Линдзи.

Когато се увери, че всички са си тръгнали, надникна в стаята и се усмихна.

— Мога ли да вляза, госпожо?

— О, Маркъс! — възкликна Линдзи и протегна ръце към него. — Само да знаеш откога я чакам тая прегръдка! Идвай бързо тук!

Маркъс остави розата и отиде до леглото на младата жена. Прегърна я нежно и плахо, сякаш се страхуваше, че ще я нарани.

— Просто не знам как да ти се отблагодаря! — прошепна тя и очите й се насълзиха.

Маркъс приседна на крайчеца на леглото. Бе хубав. Невероятен! Същински ангел пазител! Бе дошъл точно когато Линдзи имаше най-голяма нужда от него и тя бе решила, че се е върнал със самолета в Далас, когато е пристигнала майка й. Бе неописуемо щастлива, но и объркана. Почти не помнеше какво се е случило предния ден. Помнеше само, че е виждала като в просъница пред себе си лицето на Марк, че е чувала нежния му глас, с който младежът я е насърчавал и успокоявал, казвал й е, че ще се справи, че е хубава и той я обича.

Знаеше, че също го обича, но като малко момиченце. Изпитваше потребност да усеща ръката му върху своята. Да си изплаче мъката пред него по телефона. Знаеше обаче и че не е в състояние да го обича като жена. Маркъс заслужаваше толкова много, а Линдзи бе опустошена и не можеше да му предложи кой знае какво.

Веднага след раждането й се прииска да си поговори с него. В интензивното, затвореше ли очи, виждаше лицето му пред себе си. Сетне то се замъгляваше и биваше измествано от безплътния лик на Кендъл. На три пъти Линдзи взимаше телефонната слушалка, за да се обади на Маркъс на Лъв Фийлд. Но и трите пъти в стаята влизаше било лекарят, било акушерката, било майка й и тя се отказваше. Не искаше никой да чува какво ще му каже.

И през ум не й бе минавало, че Маркъс още е в Гънизън, в чакалнята три етажа по-долу и се моли тя да го повика. Щом научи, че той още чака, бе толкова щастлива, че й идеше да скочи от леглото и да хукне да го търси.

— Тичай да го повикаш — изкрещя тя на свекърва си.

Но до мига, в който Маркъс влезе в стаята, не знаеше какво да му каже. Сега обаче думите бликнаха сами, като порой.

— Къде изчезна?

— А, не съм изчезнал, чаках — ухили се Маркъс. „И бях щастлив. И притеснен“, каза си той наум. — Не знаех дали си в настроение да ме видиш.

Известно време Линдзи мълча. Понаведе глава и погледна Маркъс като уплашено птиче, което ще политне и при най-малкото му движение.

— Искам да ти призная нещо — рече му най-накрая.

— Хайде, изплачи си душата — намигна й Маркъс.

— Още не съм казала на акушерките, че си ненормалник, дошъл на свиждане от другия край на Щатите — поде Линдзи след дълбока въздишка и го хвана за ръката. — Всички си мислят, че си ми роднина. А това означава… — Тя направи драматична пауза. — Това означава, че можеш да подържиш Матю Лорънс Алън.

— Матю кой?

— Моят син — прошепна Линдзи и бързо допря пръст до устните си. Точно в този момент вратата се отвори и медицинската сестра влезе с мъничко синьо вързопче в ръце.

Маркъс загледа как Линдзи поема новороденото и го притиска до себе си. Открай време смяташе, че не е виждал по-хубава жена от нея, сега обаче направо му спря дъхът. Линдзи сякаш грееше и той разбра, че детето е запълнило огромна празнота в живота й. Докато беше мъничък, майка му му беше разказвала безброй пъти за Рождество Христово, за хубавата Дева Мария, родила младенеца във Витлеем. Едва сега обаче, докато се любуваше на радостта, на вълшебството върху лицето на Линдзи, прогледна за истинския смисъл на библейското предание. Този крехък живот бе заличил цялата мъка от живота й. Новороденото момченце бе прокудило злото от нейните дни и ги бе озарило с вяра и надежда. Гледката бе невероятна! Онази нощ, когато бе признал на Линдзи, че я обича, Маркъс бе дал воля на всички чувства, преизпълнили сърцето му, бе смятал, че никога няма да я обича повече. Ала сега видя, че е сбъркал. В този миг тя бе толкова съвършена, толкова крехка и нежна, че чак го достраша да се пресегне и да я докосне.

— Мат, Мат, Мат! — повтаряше Линдзи гальовно. — Виж го, Марк! На кого според теб прилича. Погледни му очите! — Тя му подаде повитото момченце. — Хайде, подръж го! И го разгледай.

Маркъс пое плахо новороденото. Взря се в него и се засмя.

— Нищо особено. Дете като дете! Като онези, дето ги показват по телевизията. Симпатяга. Сладуран. Но наистина е взел очите на баща си.

— Мат, мъничкото ми! — прошепна отново Линдзи и целуна сина си. — Чичо ти Марк току-що ти направи страхотен комплимент. Приличаш на телевизионна звезда и си одрал кожата на баща си. Е, вече мина качествен контрол!

Марк й се усмихна. Докато отново й подаваше момченцето, не се сдържа, хвана я за ръката и каза:

— Благодаря ти.

— За какво? — учуди се Линдзи.

— Задето не ме отпрати. Не бях на себе си. Не знаех дали изобщо е трябвало да идвам.

— Ако можеше да те види, Кендъл щеше да се зарадва — изрече младата жена, очите й пламтяха. — Пък и аз щях да умра, ако не бе дошъл.

— Аз също — призна й Марк. — Само ми е мъчно, че…

— Мълчи! — помоли Линдзи и отново допря пръст до устните си. Знаеше какво се кани да й каже Марк.

— Но съм длъжен. Извинявай, ала не мога да си затварям очите за онова, което става с нас… най-малкото с мен. Казах ти, че те обичам. Вече знаеш истината. Винаги ще те обичам, Линдзи. А сега ми се струва, че и винаги съм те обичал.

— Знам, Марк, че трябва да поговорим. И аз съм длъжна да ти кажа какво изпитвам към теб. Аз също те обичам, но не в онзи, традиционния смисъл, за който си мечтаят хората, а като приятел, като брат.

— Лин… — опита се той да я прекъсне.

Ала Линдзи се взря в очите на новородения си син, сякаш очакваше да прочете в тях отговора на всички въпроси, които си задаваше, и продължи:

— Не мога, Маркъс. Не мога току-така да забравя Кендъл. И да те обичам както искаш, както заслужаваш.

Той усети, че пребледнява. Линдзи не беше жена, която ще седне да го разиграва. Помъчи се да не издава какъв удар са за него думите й. Беше се опитал да се подготви за реакцията й на неговото обяснение в любов, макар да знаеше, че е безполезно.

— Не мога без теб — заяви някак делово Линдзи. — Вероятно не съм справедлива и те ограбвам, понеже в замяна не мога да ти дам нищо. Това дете — кимна тя към Матю Лорънс — ще зависи от мен във всичко. Ще очаква не само любов, не само храна. То си няма никого, освен мен. Да, Маркъс, имам нужда от теб. Но позволя ли да се влюбиш в мен, значи да те обрека цял живот да даваш, без да получаваш.

— Странно, вече съм го чувал — изрече Маркъс, макар да знаеше, че е жестоко.

Линдзи помръкна. Той имаше предвид Кендъл, който бе изпитвал същото със Сара.

— Без удари под кръста! — рече тя с пламнали очи.

— Това не са удари под кръста — възрази младежът. — Просто съм откровен. Обичала си един мъж, него вече го няма и ти смяташ, че оттук нататък не можеш да принадлежиш на никой друг. Не се обричай на подобно нещо, Лин! В края на краищата няма никакво значение в кого ще се влюбиш, дали в мен, или в Робърт Редфорд, или в Кинг Конг. Моля те само за едно — да не затъваш в угризения на съвестта. Това ще те погуби. Ще угаси пламъчето в очите ти, ще изпие всичката ти енергия.

— Да де, но не това погуби Кендъл — сопна се Линдзи.

В този момент влезе медицинската сестра и тя й подаде момченцето. Маркъс изчака жената да излезе.

— Кендъл щеше да продължава в този дух, ако ние с теб не го бяхме спрели. И слава богу, че го направихме. — Той кимна по посока на вратата, зад която току-що се бе скрила медицинската сестра с новороденото. — Да, Кендъл бе щастлив съвсем за кратко. Да, животът не бе справедлив към него. Но известно време той живя пълноценно, Линдзи. А какво щеше да стане, ако бе чакал още? Въобразяваш си, че разполагаш с неограничено време, нали? Също като съпруга си, който вече е мъртъв.

При тези думи Линдзи трепна.

— Не говори така, Маркъс!

— Може би не постъпи съвсем правилно. Но какво щеше да стане, ако беше чакал още?

— Сигурно и сега щеше да е жив — изрече тя горчивите думи.

— Точно така — каза язвително Маркъс. — Сигурно щеше да е жив и да зяпа като малоумен телевизия. Но нима смяташ, че щеше да се чувства щастлив? Че щеше да е доволен от избора, който е направил?

Разплакана, Линдзи го стрелна с изпълнен с мъка поглед.

— Така е. Прав си. Вероятно не съм толкова силна като него.

— Силна си, Линдзи! — Идеше му да я хване за раменете и да я разтресе. Трябваше да направи нещо, та тя да проумее истината. Ала точно в този момент бе ужасно объркан. — Искам да се грижа за теб, Линдзи. Да ти дам всичко, което имам.

— Няма нужда. Моля те, разбери го.

— Разбирам го, и още как!

Линдзи се опита да не се разплаче, но не успя. Но може би така бе по-добре — не искаше да крие нищо от Маркъс.

— Е, да вървя — изправи се той и извърна очи. Нямаше сили да я погледне в лицето. Линдзи му бе причинила болка, но и нея едва ли я болеше по-малко. Маркъс бе сигурен — някой ден тя ще прогледне за истината, която й е казал. Някой ден ще намери кураж. Линдзи бе най-безстрашният, най-силният човек, когото познаваше. Бе силна, защото не искаше да се самозалъгва, да затваря очи за истината. Маркъс би трябвало да се засегне. Защо дори сега, след като Линдзи му показа вратата, той продължаваше да я цени толкова много? Имаше чувството, че полудява. Извърна се към нея и поклати глава.

— Може ли да си толкова глупава! Виж от какво се отказваш!

Той протегна ръце към нея.

— Ох, Маркъс! — засмя се Линдзи през сълзи. — Изобщо не се отказвам от теб. И аз не знам какво ме прихвана. Може би искам просто да съм откровена.

Маркъс не каза нищо. Само я прегърна и й намигна.

— Дръж се! И се грижи за онова малко сладурче! Ще ти звънна след седмица-две.

Не изчака Линдзи да му отговори. Беше му все едно какво ще му каже. Но ако се бе обърнал, преди да излезе от стаята, щеше да види как тя му кимва в знак на съгласие.