Деби Бедфорд
Любовен триумф (1)

Първа глава

Всеки ден Линдзи Корнел влизаше запъхтяна на лекцията по английска литература с вида на човек, който знае, че в света става нещо чудесно. Деветнайсетгодишна, тя бе студентка втори курс в Южния методистки университет в Далас и животът — подреден, изпълнен с любов, й се струваше прекрасен.

Линдзи не забелязваше, че влезе ли в аулата, всички я проследяваха с поглед: момичетата й завиждаха за дрехите с класическа кройка и за лъскавите тъмносиви чорапи, момчетата се взираха прехласнати в лицето й, в сякаш безкрайните й крака, в тъничкото й кръстче. Тя не забелязваше най-вече Кендъл Алън, който седеше на четвъртата банка откъм вратата, точно зад Линдзи. Той направо затаяваше дъх, когато девойката се приближеше и сядаше така близо, само на сантиметри от него. Струваше му се толкова крехка и уязвима, сякаш бе от тънък порцелан. От седмици Кендъл търсеше случай да я заговори, да й помогне с отговора на някой зададен от преподавателя въпрос. Точно сега имаше страхотна нужда от приятел. Линдзи, с нейната ведра усмивка и дяволит поглед, не му излизаше от главата. Очите й — огромни, с цвят на кафе, бяха напръскани със златистозелени точици и той изпитваше чувството, че взре ли се в тях, ще съгледа вечността.

Когато се смееше, Линдзи приличаше на палава фея и Кендъл й бе измислил прякор — Слънчицето, защото по време на лекции виждаше само косата й, която грееше досущ като слънце. Гледаше като омагьосан как тя се спуска като буен водопад върху раменете й, сетне върху банката. Беше с цвят на тексаски мед и на него му идеше да я докосне, да си поиграе с меките й като свила къдрици, да ги подръпне.

Най-после се отвори случай да се сприятелят — стана нещо, от което Кендъл се изненада, а Линдзи се притесни. Д-р Бодкин четеше лекция върху „Сън в лятна нощ“. Преподавателят говореше много интересно за сюжета в пиесата на Шекспир и Линдзи толкова се улиса, че забрави да записва. Това бе една от любимите й творби, а д-р Бодкин анализираше значението на пасажи и символи, за които девойката никога не се бе замисляла. Бе така погълната от лекцията, че без да иска, сложи ръка върху кошничката под седалката, където слагаше учебниците си. Развеселен, Кендъл погледна надолу. По време на тези дълги отегчителни лекции имаше навика да си подпира краката върху кошничката на предната банка. Линдзи дори не подозираше, че се е вкопчила в маратонките му.

Кендъл не знаеше какво да прави. Дни наред беше репетирал какво ще й каже, как ще я погледне в засмените очи. Бе намислил да й рече: „Хубава си. Искаш ли да сме приятели?“. Тъкмо да изстреля тези думи, когато Линдзи се наведе да си вземе тетрадката и изведнъж видя, че е хванала лявата маратонка на Кендъл.

— Ох, и аз ги правя едни! — възкликна тя малко пискливо. — Извинявай.

Извърна се с лице към него. Беше поруменяла, усмихваше му се гузно с блеснали очи. Думите, които Кендъл смяташе да й каже, сякаш се изпариха и вместо тях той изтърси ни в клин, ни в ръкав:

— Май харесваш краката ми.

Звънкият й смях огласи аулата. Линдзи се наведе към Кендъл, сякаш се канеше да му довери някаква тъжна забранена тайна.

— Нямам навика да си играя с краката на хората — прошепна му. — Извинявай, ако съм обезпокоила маратонките ти.

Очите й пламтяха, блестяха като елмази. Кой знае как, момичето успяваше да е дяволито и същевременно умислено. Кендъл се отчая. Бе пропилял невероятния шанс да направи впечатление на Линдзи и да се сприятели с нея. Сега тя щеше да си тръгне с убеждението, че момчето с маратонките зад нея е лудият на студентското градче.

Случката развесели Линдзи и това й бе добре дошло. През първите месеци в университета бе учила до припадък. Не че й се налагаше да зубри за добрите оценки, с които другите толкова се гордееха. Просто това й бе нещо като параван. Тя нямаше никакво желание да ходи със състудентите си в пицарията, колкото да минава времето. Беше й чуждо да води празни разговори, да се усмихва и кикоти.

Цял живот бе възпитавана да се държи като възрастна. Знаеше какво да каже на преподавателите си, как да разговаря с изявените в професията си хора, с които я запознаваха, и с наставниците измежду приятелите на баща си. Появеше ли се на някой прием, даван от губернатора на Тексас, или на парти, на което биваше представяна най-новата модна колекция памучни облекла, Линдзи приличаше на принцеса, която поздравява поданиците си — толкова достолепно и гордо се държеше. Не знаеше обаче какво да каже на връстниците си, с които се срещаше всеки ден и с които би трябвало да споделя проблемите и чувствата си, да се шегува. Случеше ли се някой от тях да я заговори, тя вече не бе принцеса и губеше цялото си самообладание. Не бе в състояние да мечтае и да се смее с колегите от курса просто защото не бе наясно за какво мечтаят те. Ето защо се затваряше в черупката си и наблюдаваше отстрани живота в студентското градче, където сякаш никой не я забелязваше. До деня, в който сграбчи маратонките на Кендъл Алън.

Той бе първият човек, с когото разговаряше, откакто следваше в университета. Беше смутена, но момчето се държа приятелски с нея. Когато се обърна да му се извини, то я попита дали харесва краката му. И таз добра, да изтърси такава смехория! Линдзи избухна в смях само при спомена за случката. Беше на седмото небе. Слънцето блещукаше на хоризонта, светът сякаш бе изпълнен с милион чудеса. Момичето тръгна към паркинга, където бе оставило колата си. Чувстваше се освежено и ободрено, и то само от една ненадейна приятелска усмивка и от чифт маратонки, пъхнати под банката.

След два дена пак имаха лекция по английска литература и Линдзи реши да се усмихне и да поздрави момчето с маратонките. То бе доста изненадано от усмивката й и Линдзи се подразни от реакцията му. Предната вечер си бе дръпнала конско, задето е толкова саможива. Имаше нужда от приятел, от общителен човек като онзи неин състудент, с когото да не се притеснява. Но явно бе сбъркала — той не бе чак толкова общителен. Щом видя странния израз върху лицето му, девойката реши, че той ще е новото й предизвикателство.

Харесваше го. Очите му бяха бадемовидни, черни като нощта. В тях се долавяше тъга. Очи на куче. Гледат те ту отчаяно и умолително, ту приятелски. Линдзи отсъди, че само с премрежения си поглед Кендъл Алън е в състояние да те накара да направиш каквото си поиска. Устните му бяха чувствени и добре очертани, косата му бе гъста и начупена, с цвят на шоколад, а от тексаското слънце, влизащо пред прозореца на аулата, наподобяваше кехлибар. Когато Кендъл се усмихнеше, върху лицето му се появяваше дяволито изражение, подсилвано още повече от мустаците, единият от които стърчеше леко над другия. Кендъл бе як като канара: снажен и добре сложен, можеше да устои на всичко, което се изпречи на пътя му, дори на ураган.

Линдзи наистина харесваше много Кендъл, същевременно обаче той я плашеше. След като се запознаха онзи ден, когато тя сграбчи маратонката му, той се държеше приятелски, но и някак сдържано. Нещо й подсказваше, че и Кендъл се притеснява не по-малко от нея. Заговореше ли я, не й казваше нищо съществено. Забавляваше я с шегички и се смееше.

Кендъл си даваше сметка, че допада на Линдзи: личеше си от онова, което му казваше, от новото пламъче в очите й. Сега вече, влезеше ли в аулата, д-р Бодкин всеки път бе принуден да гледа строго и да се прокашля, та да почне лекцията — Кендъл и Линдзи вечно си шушукаха и се кикотеха.

На Кендъл му харесваше да се заяжда с Линдзи, да гледа нослето и пълните й устни, превръщащи се в тъничка рязка, когато момичето, нацупено, му правеше забележка за шегите.

— Защо големият пръст на краката ти става морав, когато си с тези сандали? — попита я той веднъж.

— Друг път ми става морав! — отвърна ужасена Линдзи и бързо скри крак под банката. Сетне, възвърнала си самообладанието, добави: — Ако искаш да знаеш, моравите пръсти на краката доказват, че едно момиче наистина е от Далас. И носи високи токове почти откакто е проходило…

Отговорът й му допадна.

— Щом си истинско момиче от Далас, значи си и спец по модата — рече Кендъл и запрелиства тетрадката.

— Естествено — кимна Линдзи този път съвсем сериозно. — С майка ми обикаляме по цели дни магазините. Тя е главен закупчик на дрехи в „Найман-Маркъс“. Слушай сега — продължи момичето и започна да изброява на пръсти магазините за дрехи: — В „Маршал Фийлд“ ще намериш аксесоари, шапки с малка периферия и тънички воалетки, обувки, с каквито дори крак като моя изглежда малък и елегантен. — Тя вдигна дългия си източен крак, огледа го, сетне продължи: — В „Найман“ се продават дрехи с класическа кройка, вълнени жилетки и костюми.

— Да си умреш от скука! — вметна Кендъл.

— Чакай малко! — каза през смях Линдзи. — Прихванат ли те лудите, иди в „Саковиц“. Защо не си записваш, Кендъл Алън? В „Саковиц“ дрехите са по-екстравагантни и скъпи. Там пробвах рокля, която струваше, кажи-речи, пет хиляди долара. Права до ханша, а надолу чак до земята пада на волани. Цялата бе обшита с морскосини пайети, които проблясваха и при най-малкото движение. — Известно време момичето мълча. Кендъл наблюдаваше възторга, изписал се върху лицето му. — Просто нямам думи да ти опиша както удоволствие е да си с такава рокля. Чувстваш се невероятно.

— Вие, момичетата, сте много суетни — изпуфтя Кендъл. — Хубави сте и с джинси за десет долара, и с рокля за пет бона.

— Сигурно си прав — съгласи се Линдзи. — Но мен ако питаш, тук става дума не дали сме хубави, а дали имаме самочувствие. С рокля за пет бона се чувствам… съвършена.

— Не виждам причина да си мечтаеш да си съвършена.

— Как така не виждаш! — учуди се Линдзи. — Ако случайно не знаеш, живеем в Далас, щата Тексас. В Юга. Тук от всички жени се очаква да са красавици, да поддържат идеален дом, да преуспяват в професионалното поприще, да гледат две прекрасни дечица и пак да са хубави, остроумни и забавни. А това, драги ми господинчо — натърти тя, — не е никак лесно в наши дни.

— Сега вече разбирам — каза Кендъл и подпря с длан брадичката си.

— Това вече е друго — усмихна се Линдзи и се наведе към него, сякаш имаше да му съобщава някаква сензация. — Ще ти призная нещо.

— Какво?

— Аз, Линдзи Корнел, не съм съвършена — прошепна му тя.

— Не думай!

— Вече не съм само момиче от Далас — продължи да шепне Линдзи. — Освен това съм и момиче от планините.

— Я изплюй камъчето! — подкани Кендъл и я озари с една от най-чаровните си лукави усмивки.

Погледът на момичето помръкна.

— Баща ми почина преди дванайсет години. Беше спортен коментатор, загина при автомобилна катастрофа в Хюстън, където отразяваше турнир по голф. Вече бях голяма и го помня, помня какво ме учеше и колко много ме обичаше. Та баща ми си умираше за едно ранчо в Колорадо, високо в планината. Завел там мама за медения им месец, по-късно е водил и мен. Ранчото е на леля му и на мъжа й. Разположено е в малка долина — Тейлър Парк, и отвсякъде е заобиколено от зъбери: Кълиджийт Пийкс. Невъзможно е да ти опиша колко е красиво. Не личи и от снимките. Преди няколко години лелята на татко — Марджи Хауард, ми позвъни и ме помоли през лятото да им помагам в туристическото селище към ранчото, да чистя бунгалата. Получи се чудесно, защото мама тъкмо бе повишена в службата — бе станала заместник-главен закупчик в магазин „Найман“. Често ходеше в дълги командировки и се притесняваше, че ме оставя сама. Оттогава прекарвам лятото все в ранчото на Хауардови и живея два живота: живот в града, където се издокарвам, и живот на петдесет километра от най-близкото шосе, където ходя по джинси. Там се научих да ловя риба и да танцувам по забавите, научих се да върша чудеса. И знаеш ли, там се чувствам спокойна и сигурна… Предпочитам този живот пред всички рокли за по пет бона.

Кендъл не каза нищо, само наблюдаваше все по-учуден и очарован израза върху лицето на Линдзи. Когато тя говореше за долината, от нея се излъчваше невероятно спокойствие, някаква удовлетвореност. Страните й бяха поруменели, още малко, и тя сякаш щеше да запее. Винаги му бе харесвала, сега обаче бе направо ослепителна.

Той усети, че изгаря от желание да й каже колко много си мисли и мечтае за нея. Ала не смееше да го сподели. Понечеше ли да го стори, езикът му сякаш се вдървяваше. За да се разсее, й разправяше шегите от вечерното шоу на Тони Карсън, което бе гледал предния ден. Имаше да й казва толкова много неща, които бяха наистина важни за него: например за неговата църква, за мечтата си да лети отново, за кучето си на име Ас. Дори за Сара. Кой знае защо, му се струваше, че на всяка цена трябва да разкаже на Линдзи за Сара.

По ирония на съдбата тъкмо заради Сара не си позволяваше да признае на своята състудентка колко много означава тя за него. Сара все още бе нещо реално, докато Линдзи бе само блян. Кендъл се страхуваше дори да я докосне. Приличаше му на пеперуда, чиито крилца, доближеше ли се до тях, щяха да се прекършат. Имаше дни, минути, мигове, когато той бе готов на всичко, само и само да протегне ръце към нея, да я закриля, да я обича и да й помага. Реши, че някой ден, много скоро… ще й разкаже за своя самолет. За това как отново се учи да лети. Някой ден. Веднага, щом събере смелост.

Линдзи бе смутена от начина, по който я гледаше Кендъл. Имаше дни, когато й разправяше смешки с такъв отнесен, тъжен поглед, че на нея й се доплакваше. Кендъл изглеждаше толкова смазан и покрусен, приличаше на малко момченце, което се е изгубило и има нужда някой да му помогне. Понякога я разсмиваше до сълзи, ала в смеха му се долавяше горчивина, която Линдзи бе започнала да забелязва едва напоследък. Би дала всичко на тоя свят, за да разбере какво му е на душата, какво му тежи толкова много.

Ала си казваше, че не си заслужава усилието. И се ядосваше. Днес имаше нужда Кендъл да е спокоен и ведър. Не че й се бе случило нещо катастрофално, за което трябваше да се посъветва с някого, проблемите й бяха дребни: беше се скарала със своята съквартирантка, болеше я глава, беше получила ниска оценка на тест, за който се бе готвила. Имаше нужда някой да я прегърне, знаеше обаче, че не може да го очаква от Кендъл. Той изобщо не се докосваше до нея — телом и духом. Опитваше се да се сближи само със своите шеги, но Линдзи оставаше глуха за тях.

Кендъл усети, че нещо не е наред още щом тя влезе в аулата. Ала нямаше как да разбере какво се е случило. Имаше усещането, че опита ли да я утеши, ще разруши крехкото им неангажиращо приятелство. Още повече, че и той имаше нужда да бъде утешаван. След лекцията излязоха заедно от сградата, Кендъл продължаваше да дърдори, Линдзи се бе умислила. Той се опитваше с думи да прогони лошото й настроение. А от онова, за което си мислеше, Линдзи се вкисваше още повече. Наближаваше лятото и тя трябваше да хвърли доста усилия, за да запази отношенията им. Каза си, че ще си избие от главата Кендъл. Притрябвал й e! Оставаха още две лекции до края на семестъра, после едва ли щеше да го види отново. Беше сигурна, че той никога няма да я потърси, да й определи среща. Беше сбъркала някъде, но не знаеше къде. Знаеше само, че нещо му тежи и го отдалечава от нея.

Стигнаха ректората. Линдзи спря и изчака Кендъл да отвори вратата и да я покани с ръка да влезе. Докато минаваше покрай него, тя се препъна в излъсканото циментово стъпало и залитна напред, а Кендъл я хвана за лакътя.

— Ох, толкова разсеяна съм! — каза Линдзи с тъжна усмивка. — Имах ужасен ден. Благодаря ти!

Кендъл погледна към ръката си, с която държеше лакътя на момичето, и я дръпна рязко, сякаш се бе докоснал до нагорещено желязо. Линдзи влезе във вестибюла, като се опитваше да запази самообладание и да не обръща внимание на леката тръпка, която усещаше там, където я бе докоснал Кендъл.