Били Грийн
Върни се, любими (5)

Четвърта глава

— Можеше поне да ме предупредиш — караше се Ралф. — Когато Кейт се обади и започна да задава въпроси за МакКинзи Смит, за малко да не се усетя навреме.

Дейвид премина с мобифона през стаята и застана до прозореца, който гледаше към задния двор.

Беше вечерта след първия му работен ден. Веда го бе развела из къщата, докато Бен беше на училище, а майка му бе излязла да се погрижи за бизнеса си. Икономката беше посочила нещата, които се нуждаеха от оправяне в къщата и в двора. По време на обедната почивка беше преместил малкия си багаж в апартамента над гаража.

Преди шест години малкият апартамент бе използван като жилище за гости. Там отсядаха родителите на съпругата му по време на честите им посещения. Мястото бе достатъчно отдалечено от къщата и Кейт не се срамуваше да се люби, когато те бяха там.

Сега апартаментът изглеждаше по-функционален. Мебелировката и цветовата гама бяха неутрални като в хотелска стая. Опит, предположи той, да се даде възможност на всеки наемател да добави нещо от себе си.

Дейвид нямаше да добави нищо. Трите стаи на апартамента бяха добре подредени и чисти, а на вратата имаше здрава ключалка. Това бе всичко, от което се нуждаеше.

— Общ работник? — продължи Ралф невярващо. — Какво, по дяволите, си намислил? Помниш ли лампата, която монтира в магазина? Онова проклето нещо едва не ме уби с ток. Не искам да нараня чувствата ти, синко, но истината е, че винаги си бил с две леви ръце, що се отнася до инструментите.

— Вече не съм. — Дейвид направи кисела усмивка. — Човек разбира колко много неща може да прави, когато от това зависи животът му. Имам шест години опит с физически труд.

Ралф изруга тихо под носа си.

— Къде беше снощи? — Старецът не се опитваше повече да крие безпокойството си. — Когато разбрах, че не си й казал, а не се върна тук, започнах да се притеснявам.

— Съжалявам. Изкарах нощта, разхождайки се с колата наоколо. Трябваше ми малко време да помисля. — Той наведе глава и прокара ръка през косата си. — Не можах да й кажа, Ралф. Почти успявах на няколко пъти, но тогава започвах да мисля за… — Дейвид спря да говори и поклати глава. — Просто не можах.

— Страхувах се, че промените ще те наранят — каза тихо Ралф.

Дейвид си пое бавно въздух.

— Знаех, че ще бъде различно. Знаех, че животът не е спрял само защото аз не съм бил тук, за да го видя. Но си мислех, че ще мога да се справя с това. Грешал съм — призна той, шепнейки тихо. — Разбрах, че не мога просто да се появя и да кажа: „Това съм аз. Изглеждам по-различно, гласът ми е по-различен, но въпреки всичко това съм аз. Направете ми място“.

През изминалите шест години Дейвид бе прекарал доста време, размишлявайки какво ще прави, когато най-накрая се прибере в Далас. Но никога не се бе замислял за проблемите, които неговото възкръсване щеше да създаде.

— Не ми каза, че тя е Кралицата на автомивките. Има по едно от тези дяволски неща на всеки ъгъл и тя го притежава. — Спря да говори, а пръстите му импулсивно стиснаха слушалката. — Изглежда, че си е прекарвала отлично времето, докато ме е нямало. Как успява да държи в подчинение толкова мъже?

Кейти беше девствена, когато двамата с Дейвид се ожениха. Напълно доверчива и всеотдайна. Сладка и срамежлива в леглото.

Жената, която го нае на работа, не беше срамежлива.

Предния ден, след като си бе тръгнал от къщата й, Дейвид бе отишъл до градската библиотека, за да разгледа старите издания на местните вестници и списания. Бе преснимал всички статии, в които се споменаваше името й.

По-късно бе паркирал отстрани на пътя, съсредоточавайки вниманието си върху годините след набедената му смърт. Откри, че статиите съдържаха повече неща за личния й живот, отколкото за работата й. Изглежда, тази Кейт бе сменяла мъжете си като носни кърпички.

— Това не е всичко. — Гласът на Ралф прозвуча строго и го върна в реалността. — Не си й казал не само защото тя е преуспяваща бизнес дама и като вдовица има няколко приятели от мъжки пол. Очевидно има и нещо друго.

Предния ден, когато я бе чул да разговаря по телефона с един от мъжете и бе осъзнал, че този мъж, както всички останали, я бе докосвал и любил, му се прииска да се нахвърли върху нея и върху тях.

Но Ралф беше прав. Това не беше истинската причина, поради която той не бе разкрил пред Кейт самоличността си.

— Не можах да открия Кейти в нея — каза бавно и дрезгаво той. — Не познавам тази жена. Тя е красива и страшно секси. Но аз не я познавам.

Неговата нежна и уязвима Кейти си бе отишла. Кейт бе заела мястото й.

Дейвид имаше нужда от своята млада съпруга. Това чувство не го бе напускало никога и никога не бе намалявало. През шестте години пленничество единственото нещо, което му даваше сили да оцелее, бе отчаяната необходимост да се върне при Кейти.

Но точно както в съня, Кейти си бе отишла. И още веднъж Дейвид бе останал сам в лабиринта.

— Не, не съм сам — каза неочаквано той.

— Какво?

— Не съм сигурен за много неща, Ралф. Все още се опитвам да поставя всичко на място в съзнанието си. Но едно нещо е безусловно и непроменено. Аз имам син.

Имаше нещо в светските новини на един от последните броеве на вестниците, което не можеше да излезе от ума на Дейвид. Авторът на съобщението намекваше за предстоящ брак на Кейт Мур и, изглежда, всеки в града се обзалагаше за това кого ще избере като свой следващ съпруг.

— Приех работата, без да знам всъщност какво правя — каза бавно Дейвид. — Струва ми се, че исках да се навъртам тук за малко, да преценя нещата, докато реша какво да правя. Но се радвам, че приех. Трябва да бъда близо до Бен, да видя как плановете на майка му за бъдещето ще се отразят на него. Трябва да бъда с момчето, Ралф. Трябва да се убедя, че то е здраво и щастливо. И че ще бъде така и занапред.

— А ако не стане?

Дейвид поклати глава.

— Не знам. Ще мисля за това, когато му дойде времето.

След като прекъсна връзката, той хвърли телефона на леглото и отиде да седне в голямото кресло близо до прозореца.

Ралф бе разстроен. Разстроен и обезпокоен. Искаше му се да чуе от Дейвид уверение, че всичко ще бъде наред. Нужно му бе той да се разкрие пред него. Но имаше неща, за които Дейвид не можеше да говори. Все още не можеше. Не и докато не ги бе изяснил първо за себе си.

Като начало трябваше да открие причината за гнева и яда, който изпитваше към жената, която преди — но не и сега — бе била негова съпруга.

Дейвид се усмихна кисело. Приспособяването към свободата не бе толкова лесно, както си го бе представял.

Зачуди се колко процента от сегашната му дезориентация се дължаха на липсата на сън. Ще настъпи ли някога време, когато ще може да изкара една цяла нощ, без да се събуди, облян в студена пот? Кога ще спре да се притеснява да отиде, където му се иска и да направи каквото желае? Кога думата „свободен“ ще започне да има истинско значение?

Когато вратата се отвори, Дейвид погледна рязко нагоре. Вече беше на крака, заел отбранителна стойка, преди Бен да влезе в стаята.

— Почуках — обясни момчето, — но ти не ме чу. Знаех, че си вътре, щото те видях от кедъра.

Издишайки бавно, Дейвид седна обратно на мястото си и се опита с всички сили да отпусне мускулите си, докато изучаваше момчето, което бе негов син.

Седем. Синът му бе на седем години. Не можеше да разбере напълно това. Последния път, когато го бе видял, Бен беше едно бузесто дете, което се опитваше да пристъпва. Едно бебе. А сега бе наполовина пораснал.

На Дейвид бяха необходими големи усилия, за да се въздържи да не сграбчи момчето и да го задържи в прегръдките си. Мили боже, мразеше да се прави на непознат пред собствения си син.

Но всичко ще се промени, той беше уверен в това. Просто трябваше да бъде търпелив. Щеше да мине време, преди да навакса всичките тези години, които бе пропуснал.

— Крия се — каза му Бен сега.

Дейвид повдигна едната си вежда.

— Така ли трябва да е? Не го правиш много добре. Все още те виждам.

Момчето се изкиска.

— Не от тебе, глупчо. От чичо Джулиън. Каза ми да му викам чичо, но той не ми е такъв, затова не разбирам защо трябва да го наричам така.

Бен се разхождаше, докато говореше, разглеждайки внимателно стаята.

— Нямаш ли някакви снимки? — попита той, поглеждайки през рамо. — Аз имам снимки навсякъде из къщата. На лели и чичовци… истински чичовци, не като чичо Джулиън. На няколко братовчеди и един умрял дядо, и един жив дядо, и друг, който ми е почти дядо — това е Ралф. Има и много снимки на моя баща.

Той спря да върви и се извъртя.

— Искаш ли да видиш снимка на баща ми? Мога да се промъкна обратно вътре, без да ме забележат, и да взема една да ти покажа. Най-много харесвам онази, на която язди кон. Макар че не прилича на каубой. Прилича повече на един от полицаите, които яздят в парка. Но не е и съвсем като него. Майка ми казва, че бил учител в университет и преподавал икономика. А това е онази работа за купуването и продаването. Той сега е мъртъв.

Бен изрече последните думи равнодушно, все едно че говореше за нещо, което бе гледал в някакъв филм. Сякаш смъртта на баща му не бе свързана с действителността.

Дейвид се изправи и отиде до прозореца, заставайки с гръб към момчето.

— Липсва ли ти? — попита тихо той.

— Разбира се. Умрял е, когато съм бил малък, затова не го помня, но се правя, че си го спомням. Гледам снимките и се преструвам, че си спомням как съм яздил кон с него. Или как сме играли бейзбол или нещо подобно. Разбира се, че ми липсва.

Когато Дейвид се обърна отново, Бен го погледна сурово.

— Но това не означава, че майка ми трябва да се омъжи за един от приятелите й само за да имам баща. Така или иначе никой от тях не става.

— Защо да не става?

Поклащайки глава, Бен завъртя очите си и направи изразителен жест.

— Всички са чешити. Джуниър е добър, но не е… не е спортен тип. Носи само костюми. Не можеш да спортуваш с костюм — каза той с глас, изпълнен с презрение. — Всеки знае това. Ако имам нужда от баща, както казва Веда, не разбирам защо да не мога да си избера онзи, който ми харесва. Мога да намеря някой много по-добър от Джуниър или господин Олбрайт, или чичо Джулиън.

Дейвид се засмя.

— Мислиш ли?

— Да. Като господин Шерууд — бащата на Боби Шерууд. Неговата жена избягала с някакъв кучи син, каубой, и точно сега той си няма жена и затова го доведох вкъщи да му покажа майка ми. И той много я хареса. Така ми каза. Искаше да я заведе на някакво място, където се надпреварват кой ще изпие най-много бира и ще изяде най-много люти чушки, без да му стане лошо. — Бен въздъхна. — Но тя не отиде.

Дейвид преглътна смеха си.

— Господин Шерууд ми изглежда добър човек. Какво имаше против него майка ти?

— Момичешки истории — отговори Бен, завъртайки отново очите си. — Каза, че той говори твърде много лоши думи и че плюе. Тя ми е говорила, говорила, че не е честно да не харесваш някого, само щото той е различен от теб. А тя не харесва господин Шерууд, само щото той е различен от нея. Казва, че това не било същото. Каза, че ще поддържа правото му да плюе, докато е жива. Но каза, че тя също има права и нейно право е да си избира приятели, които не плюят.

Този път Дейвид не успя да сдържи смеха си. Поклащайки глава, той каза:

— С положителност знаеш доста думи за седемгодишно дете.

Бен кимна.

— Миналата година ми изследваха мозъка.

— Така ли? И какво излезе?

— Казаха, че имам един наистина много добър мозък. Искаха да ме преместят в трети клас, но аз не исках и затова майка ми им каза да не го правят. Вземам частни уроци, където показвам колко съм умен. А в училище мога да бъда точно толкова тъп, колкото и останалите деца.

— Планът ти изглежда добър — каза Дейвид, извръщайки се отново рязко настрани.

Бе започнал да крачи, преди да осъзнае какво прави. По дяволите, реагираше като някакъв първокласен глупак. Пречупваше се вътрешно, защото тази Кейт се бе справила точно както трябва с възпитанието на Бен.

Поемайки бавно въздух, той призна с неохота пред себе си, че не иска да одобри стореното от нея. Щеше да е по-лесно, ако откриваше само грешки.

Положи усилие да отпусне напрегнатите мускули на раменете си. После разтвори здраво стиснатите си юмруци. Трябваше да внимава. Ако смяташе да взема правилните решения — решения, които да повлияят на бъдещето на Бен — Дейвид трябваше да намери начин да бъде обективен.

 

 

Кейт излезе през задната врата и застана на верандата, оглеждайки бързо двора. Когато чу смеха, идващ от отворения прозорец на апартамента над гаража, тя се запъти незабавно в тази посока.

След като стигна до най-горното стъпало на дървените стълби, тя намери вратата отворена. Макар че виждаше ясно сина си, МакКинзи Смит бе извън обсега на нейното полезрение.

Бен, който седеше в креслото в противоположния край на стаята, се бе превил на две и крещеше, смеейки се гръмогласно:

— Направи го отново, Мак, направи го отново!

Секунда по-късно момчето се изправи внезапно, а смехът му утихна.

— Защо си обличаш ризата? Искам да видя отново как мърдат мускулите ти.

И в следващия момент Мак застана на прага с лице към нея, докато пъхаше тъмната си риза обратно в дънките.

— Бен — каза той, без да сваля поглед от Кейт, — открит си.

Минавайки покрай него, тя сложи ръце на кръста си и погледна надолу към сина си.

— Извиних те пред Джулиън и той бе достатъчно любезен да приеме извинението, но по-добре е това да не се повтаря повече. Говоря сериозно, Бен. Следващия път, когато се държиш невъзпитано с него, ще му позволя да ти прочете още една приказка преди лягане.

— Нали няма да го направиш наистина? — попита Бен, като я гледаше втренчено с неприкрит ужас.

— О, да, разбира се, че ще го направя.

— По-добре ще е да ме оставиш да умра от глад. Или да ме заключиш в килера при куп черни паяци по прозорците. Или да ми отрежеш някой от пръстите. — Момчето погледна към Мак. — Той ми чете бебешки книжки. Последния път беше Ръмбълстикен… И си преправяше гласа. — Бен завъртя очи. — Все едно че наистина е принцеса. Да, така е.

— Така ли? Глупости! — каза Кейт, като с мъка се опитваше да сподави смеха си. — Отиваш в къщата, влизаш във всекидневната и казваш лека нощ на Джулиън. После се качваш горе в банята, пускаш вода и влизаш във ваната. Ясно? Всичко както ти казах. И този път си облечи чисто бельо.

Бен си тръгна, мърморейки:

— Добре, но няма да му викам чичо, защото не ми е чичо и не разбирам защо…

Кейт погледна Мак, усмихвайки се извинително.

— По-добре да ви предупредя още отсега. Той ще обсеби живота ви, ако му позволите. — Тя се намръщи. — Мили боже, забравих да му кажа да използва сапун. Винаги успява да намери вратичка да се измъкне.

След като се обърна да си върви, тя добави:

— Съжалявам, че ви е обезпокоил. Спокойно може да му казвате да изчезва. Не мога да гарантирам, че това ще свърши работа, но не се притеснявайте да опитате.

— Той не ме безпокоеше.

Нещо в гласа му — сила или решимост — нещо, което липсваше предния ден, я накара да се обърне към него.

— Бен се криеше от вашия приятел — продължи Дейвид. — И от това, което ми каза, трябва да призная, че той реагира много разумно. „Чичо Джулиън“ звучи като някой, от когото всеки здравомислещ човек би се скрил.

Кейт премигна объркана, а секунда по-късно лицето й почервеня от яд.

— Какво ви засяга това? — попита сопнато тя. — Само защото синът ми е нарушил спокойствието ви, не ви дава право да се бъркате в личния ми живот. Обикновено така ли говорите с вашите работодатели? Ако е така, не се учудвам, че си търсехте работа.

Когато тя свърши, в стаята настъпи тишина, която явно притесняваше повече нея, отколкото МакКинзи Смит.

— За това не стана въпрос вчера по време на разговора ни — проговори най-накрая той. Думите му прозвучаха провлачено, рязко и тихо. — Затова не можете наистина да ме вините, че не съм спазил правилата. Очаква ли се от мен да пълзя пред вас, когато минавате наоколо? Или да докосвам челото си като поздрав? Може би предпочитате нещо по-изтънчено? Какво ще кажете да призная чрез собственото си поведение на обезличаване разликата в социалното ни и икономическо обществено положение?

Невероятно, но в дрезгавия му глас и в мътните му очи с цвят на мед имаше нотка на развеселеност. Идиотът й се присмиваше.

Кой беше този мъж? Какво представляваше? От всяка негова дума личеше, че е интелигентен и образован. Защо тогава бе постъпил на работа при нея като общ работник?

Ще трябва да поговори надълго с Ралф, реши Кейт, смръщвайки вежди.

— Не ставайте смешен — каза най-накрая тя. — Това, което очаквам от вас, освен добре свършената работа, е да сте учтив. Обикновени старомодни добри обноски. Разбира се…

Тя замълча и премигна два пъти. Кога бе пристъпил към нея? МакКинзи Смит бе дошъл много по-близо от преди малко. Прекалено близо.

Като дишаше равномерно, Кейт продължи да държи брадичката си вирната и устоя на импулса да се отдръпне назад от него, дори когато той приближи крачка напред. Дейвид можеше също да разбере, че тя не е човек, който се плаши лесно.

И тогава, с едно невероятно възмутително движение, погледът му се спусна към тялото й и се спря на дълбокото остро деколте на синята копринена блуза. Той не си направи труда да прикрие действията си. Изражението му бе оскърбително открито. И точно толкова сексуално.

Ако се извърнеше от неговия изучаващ поглед, той щеше да го изтълкува като проява на слабост. Затова Кейт просто остана там, без да помръдне, докато той продължи да я гледа втренчено. Позволи му да я огледа достатъчно дълго, докато почувства как огнени езици започнаха да милват откритата плът между гърдите й.

С тих смях Дейвид сведе бавно погледа си към широкия черен колан на талията й и по-надолу, към черните й панталони, които падаха свободно около бедрата й.

Навсякъде, където попадаше погледът му, Кейт усещаше тази топлина.

Миг по-късно, в момент на внезапно просветление, тя осъзна какво правеше той. МакКинзи Смит я подлагаше на изпитание. Предизвикваше я. Търсеше уязвимо място, преследвайки я отново и отново в опита си да открие точката на пределното й напрежение.

Нямаше да я открие, Кейт увери сама себе си. Уязвимото й място бе добре прикрито. Отдавна се бе научила да слага маска пред хората, които я заобикаляха. Най-налудничавото нещо бе, че сега не се преструваше. Ако човек се прави твърде често на силен, той става такъв.

Въпреки това Кейт реши, че е време да сложи край на студеното си държане. Нямаше време за игри, било то изкусни или някакви други.

— Сега ще се върна при госта си — каза тя, а устните й се разтвориха в любезна усмивка.

— Вървете.

Гласът му бе равен, но очите му — тези нелогично чувствени, невероятно хитри очи — блестяха от напиращия смях. Сякаш бе победил.

Добре, не е победил, каза си Кейт, слизайки по стълбите. Нямаше съмнение в това. Тя победи.

Кейт спря внезапно по средата на двора.

В какво победи?

Господ да й е на помощ. Полудяваше. И вината беше само в МакКинзи Смит. Игричката му я бе опиянила и обезпокоила, и бе затруднила разумното й мислене.

Трябва да го изхвърли. Трябва да се върне още сега и…

Кейт не можеше да го уволни. Веда щеше да я убие. И нещо по-лошо. Ако го уволнеше, той щеше да си помисли, че прави това само за да му отмъсти за неговата победа. Която Смит определено не бе извоювал. Смеейки се гласно, Кейт тръгна към къщата. При все, че новият й общ работник беше най-смущаващият, най-досадният, най-наглият служител, с когото си бе имала работа досега, за да бъде напълно искрена, трябваше да признае, че от сблъсъка се чувстваше по-развеселена в сравнение с времето преди това.