Били Грийн
Върни се, любими (10)

Девета глава

— Чувствам се като някакъв проклет крадец — измърмори Ралф. — Мразя, че се налага да изчаквам, докато Кейт излезе, за да мога да дойда тук и да видя теб или Бен.

Двамата мъже бяха в апартамента над гаража. Ралф говореше, крачейки из стаята, а Дейвид ядеше обяда си на бара, който разделяше кухнята от малката всекидневна. Кейт бе излязла няколко минути по-рано и бе тръгнала за някаква бизнес среща.

Дейвид взе сандвича си и отхапа едно парче.

— Ако това те кара да се чувстваш неудобно, не го прави.

Възрастният мъж го изгледа намръщено и въздъхна шумно.

— Боя се, че ще забъркам някоя каша, ще кажа нещо глупаво и нещата ще станат още по-зле, отколкото са сега. Всеки път, когато ми се обажда, тя завършва телефонния разговор, питайки ме дали нещо не е наред, дали има нещо, което може да направи, за да помогне. Тя се тревожи за мен. Можеш ли да повярваш? — Той поклати глава. — Непрекъснато й казвам, че всичко е просто идеално. Но тя знае дяволски добре, че лъжа, защото започва да задава въпроси за здравето ми, за работата ми, за половия ми живот.

Дейвид го погледна през рамо. Едната му вежда бе повдигната.

— Ти все още водиш полов живот?

— Не че това е твоя работа, но за информация — отговорът е положителен.

— Трябва да се задомиш. — Устните на Дейвид се изкривиха в лукава усмивка. — Всъщност знам коя жена ще бъде идеалното ти решение. Веда.

— Онази кавгаджийка? Наистина ли мислиш, че ще се обвържа с някоя, която най-вероятно ще ме убие, докато спя, още след първия спор? — Възрастният мъж се захили глупаво. — Освен това тя няма да излезе с мен. Казва, че й напомням за първия й съпруг.

Дейвид се засмя.

— От това, което съм чувал за Трип ЛаСал, вероятно можеш да приемеш твърдението й за комплимент. Казва, че той бил най-секси от което и да било живо същество.

Ралф вирна главата си, размишлявайки.

— Мислиш ли… — Той млъкна и пъхна ръце в джобовете си. — Престани да изместваш темата. Предполага се, че трябва да говорим за теб. — Ралф направи пауза и се премести по-близо. — Безпокоя се за теб, синко. За Кейт и Бен също се тревожа, но се безпокоя най-вече за теб.

Дейвид се засмя отсечено.

— Скоро открих, че това, което родителите правят най-добре, е да се безпокоят.

— Колко дълго мислиш, че ще можеш да издържиш така? — Гласът и изражението на Ралф разкриваха искрена загриженост. — Раната става по-дълбока и по-дълбока с всеки изминал ден.

Обръщайки се с гръб към приятеля си, Дейвид остави чашата си с чая с лед и се загледа в стената. Какво очакваха от него да отговори в този случай? Вече не беше сигурен в нищо. Как може да каже на Ралф какво ще прави или как се чувства, когато самият той не знаеше? Дори не знаеше как трябва да се чувства.

След дълбоко размишление Дейвид най-накрая бе признал факта, че бе използвал положението с Бен в своя собствена полза. Много по-лесно щеше да бъде, ако бе отишъл при Кейт и й бе казал, че Бен се страхува да има втори баща.

Но Дейвид не искаше да става така. Желаеше проблемът на Бен да се разреши, но искаше той да бъде човекът, който да направи това. Беше му необходимо да се почувства важен за сина си.

Разбира се, това не бе единственият повод за неговите действия. Имаше нещо друго — силно колкото желанието му да помогне на сина си, но не толкова лесно определимо. Дейвид искаше, беше му необходимо да изпъди мъжете на Кейт.

Измъчван повече от собствените си чувства, отколкото от въпросите на Ралф, той се изправи изведнъж.

— Започвам да се обърквам по малко — измърмори той, а устните му се изкривиха в печална усмивка.

Възрастният мъж отговори, изсумтявайки изразително.

— Малко объркан ли казваш? Това е сякаш да кажеш, че адът е просто леко топъл!

Като се приближи до Дейвид, Ралф протегна и постави широката си ръка върху рамото му.

— Трябва да направиш това, което мислиш, че е правилно, момче. А аз съм последният човек, който би могъл да ти каже кое точно е правилно. Но рано или късно по един или друг начин истината ще излезе наяве. А когато това стане, не искам никой от вас — ти, Кейт или Бен — да бъде наранен от нея.

Час по-късно, докато Дейвид подрязваше ниския жив плет, ограждащ алеята за колите, откри, че мислите му се връщаха отново и отново към разговора с Ралф.

Старецът беше прав. Докато Дейвид стоеше тук, докато бе толкова обвързан с живота им, имаше вероятност истината да се разбере случайно. Единственият начин да задържи положението, единственият начин да се увери, че самоличността му ще бъде разкрита тогава и както той смята за най-добре за всеки един от тях, бе да напусне.

А това бе нещо, което Дейвид не можеше да направи. Не сега. Още не.

Миг след това той чу затръшването на задната врата и изведнъж Бен застана до него, дърпайки ръката му, докато подскачаше нагоре от вълнение.

— Мак… Мак, нещо непредвидено се случи! Забравих да кажа на мама, че днес има среща. Но т’ва не е просто една обикновена среща. Ако спечелим, ще станем шампиони в целия окръг. Аз съм най-добрият батсман^[1] в отбора. Те се нуждаят от мен, Мак. Хайде… Хайде, трябва да побързаме. — Сграбчвайки ръката на Дейвид, Бен започна да го дърпа настойчиво. — Треньорът каза, че трябва да сме в три часа там, а вече е два и четири… О! — Момчето протегна ръката си, посочвайки на Дейвид циферблата на пластмасовия часовник с бутони върху китката си.

— Прав си. Определено е два и четири, но защо го казваш на мен? — Изправяйки се, Дейвид погледна към къщата. — Къде е Веда?

Момчето отново заподскача.

— Не може да дойде. Трябва да изчака някого да донесе новия й дървен шезлонг, който се накланя назад и се олюлява. Но ти можеш да ме заведеш. Ще ти хареса играта, нали, Мак?

— Разбира се. Но не мислиш ли, че може би ще е по-добре да се уверим, че майка ти няма да има нищо против?

— Вече й се обадих в колата по телефона. Каза, че мога да те попитам, но ако не искаш да дойдеш, да не хленча и да не гледам жалостиво към теб. — Той спря за момент и погледна нагоре към Дейвид. — Но ти наистина искаш да дойдеш, нали, Мак? И аз изобщо не хленча.

Дейвид се подсмихна.

— Не е хленчене, но се боя, че ме гледаш доста жалостиво. Добре, човече, дай ми няколко минути да се измия и ще тръгнем.

Спортният парк, където щеше да се проведе играта, съдържаше шест игрища за футбол и шест за бейзбол, всяко едно заградено с телена мрежа. Стотици коли бяха паркирани на тревата около игрищата. Имаше разположени пейки край всяко игрално поле, но повечето от зрителите си бяха донесли сгъваеми градински столове.

Когато Дейвид и Бен пристигнаха в парка, съперническият отбор загряваше. Отборът на Бен, „Баджърс“^[2], щеше да излезе след това.

Въпреки че температурата бе достигнала някъде около двадесет и седем градуса, липсата на облаци или по-силен ветрец правеше времето по-топло. Докато вървяха към временния лагер, Дейвид изхлузи винтягата, която бе облякъл върху тъмносинята си тениска.

Бен погледна към ръцете му.

— Белезите по ръцете ти са по-малко, отколкото на гърба ти. — Той замълча. — Предполагам, че доста си се бил.

Устните на Дейвид се извиха в язвителна усмивка.

— Боят беше само от едната страна — призна той.

— Как се налага бой от една страна?

— Не е толкова трудно — измърмори Дейвид. — По света има хора, на които им харесва да причиняват болка, особено на някой, който не може да се защитава, като се бие срещу тях. — Той погледна надолу и очите му срещнаха очите на сина му. — Никога недей да правиш така, Бен. Никога недей да биеш някого, който не може да ти отвърне, за да бъде честна борбата.

Детето кимна сериозно.

— Има едно момче — Малкъм. То има жици на крака си, за да може да се изправи. Веднъж един ученик от четвърти клас се приближи и започна да го блъска. И аз си изкарах караницата от госпожица Евънс, защото хвърлих кал по него — по четвъртокласника, не по Малкъм — и го нарекох тъп задник.

— Хвърлил си кал по него?

Бен се засмя.

— Така не бе необходимо да се премествам достатъчно близо, за да може да ме удари. Той беше голям. — Бен замълча, присвивайки съсредоточено кафявите си очи. — Нали разбираш, най-хубавото нещо на боя е, че можеш да разкажеш на приятелите си за това. Ако кажеш, че си хвърлил кал върху четвъртокласник или си напердашил Големия Рой Джийн — той е най-долното хлапе във всичките втори класове — това ще бъде нещо хубаво за разказване. Но ще прозвучи доста тъпо да кажеш, че си победил в боя с някакво дете, което има жици на крака си.

Дейвид продължи да го гледа, а сърцето му се изпълваше с гордост. И откри, че негласно изказваше благодарност на Кейт. Беше свършила чудесна работа, отглеждайки такова момче. Никой не можеше да иска по-добър син.

Миг след това, когато приятелите на Бен го забелязаха и започнаха да му викат да побърза, Дейвид се отправи към малкото пейки, които бяха най-близо до временния лагер на „Баджърс“. Откривайки накрая едно свободно място, той седна и се заслуша в бързите наставления, които треньорът даваше на момчетата.

След известно време си даде сметка за присъствието на съседите си, усещайки усилията, които те полагаха да не гледат открито към дълбоките белези на ръцете му.

— Вие с Бен Мур ли сте?

Като извърна глава, Дейвид видя, че жената до него не бе толкова дискретна, колкото останалите. Тя го зяпаше с неприкрито любопитство. Дейвид не я хареса. Предположението, изразено в очите й, беше от онзи противен вид. Сдържайки усмивката си, той се зачуди дали това не бе майката на Големия Рой Джийн.

Дейвид кимна.

— Да, с Бен съм.

— Предполагам, че Кейт не е успяла да дойде днес. — Жената поклати глава със съжаление. — Някои хора просто не разбират, че децата са по-важни от работата. — Млъкна в очакване на отговор. Когато не получи такъв, устните й се изпънаха и тя продължи: — Роднина ли сте? Чичо на Бен?

— Приятел съм — отговори той с тих и дрезгав глас.

— Приятел — повтори тя. — Имате предвид приятел на Кейт или…

В този момент вниманието на всички се насочи към временния лагер на „Баджърс“. Момчетата се бяха скупчили в центъра. Някой извика: „Удряй! Удряй!“, а след това един глас се извиси ясно над останалите: „Ставай, Бен! Удари го още веднъж!“.

Въпреки че повечето от родителите напуснаха местата си и хукнаха, Дейвид първи влезе в затвореното малко пространство. Не забеляза веднага Бен, но хвана бързо противника на сина си — момче, което беше по-високо и по-едро от останалите.

Стигайки до кълбото от развълнувани младежи, Дейвид забеляза сина си и започна бавно да го измъква. Когато се обърна с гърчещото се дете под мишница, той едва не се препъна в любопитната жена, която по-рано бе седяла до него. Тя бе коленичила до другия боксьор и сега стрелна Дейвид с убийствен поглед.

— Ако ще се грижите за вашия малък приятел — просъска тя, — по-добре ще е да се научите как да го контролирате. Само погледнете какво е направил на моя Съни.

Без да й обръща внимание, Дейвид отнесе Бен извън лагера, далеч от тълпата. Когато застанаха няколко крачки настрани от бейзболното игрище, той пусна момчето да стъпи на крака и огледа лицето му. То бе все още червено от ярост, а малките му пръсти бяха стиснати в юмруци.

— Успокой се… Хайде, Бен, всичко свърши. — Поставяйки ръцете си върху раменете на момчето, той го погледна в очите. — Искаш ли да ми кажеш сега за какво беше всичко това?

— Показах на приятелите си къде седиш ти и им казах, че си най-добрият ми приятел сега. — Момчето говореше малко задъхано и сковано от гняв, а слабият му гръден кош се издигаше и спадаше бързо. — Чад каза, че белезите по ръцете ти те правят да изглеждаш като боец нинджа. Тогава Съни Бузиър, който не е нищо повече от един голям дърт подлец, каза, че белезите те правят да изглеждаш деформиран. И… и затова аз казах, че с това лице Съни прилича на хулиганско лайно.

Дейвид стисна устни, опитвайки се да не се разсмее.

— И тогава започна боят?

Бен поклати глава.

— Не. Тогава Съни попита откъде имаш белезите, а аз му казах, че си ги получил, като си откъсвал главите на хулигански лайна. Тогава започна боят. Съни ме блъсна в Джеръми, а Джеръми ме блъсна обратно в Съни. — Момчето присви рамене. — Омръзна ми да ме бутат, затова мушнах Съни в стомаха. — Той погледна нагоре към Дейвид. — Съни Бузиър със сигурност е мек като мармалад.

Дейвид прочисти гърлото си и успя някак си да запази физиономията си сериозна, започвайки да говори.

— Боя се, че обноските ти се нуждаят от малко обработка. Чуй ме, синко. Следващата ти задача няма да бъде лесна. Искам да се върнеш обратно там и да кажеш на Съни, че съжаляваш, че си го нарекъл хулиганско лайно.

— Но, Мак…

Дейвид поклати глава.

— Никакво „но“. Това е, което трябва да направиш. Защото ти си добро дете. И защото си силен. Достатъчно силен, за да се справяш с трудните неща. Знам, че Съни е бил груб, но това няма значение. — Той задържа погледа си върху малкото лице на момчето. — Разбираш ли, Бен, не можеш да накараш Съни да спре да върши лоши неща. Можеш само да се убедиш, че това, което ти правиш, е правилно. Разбираш ли?

Бен не отговори веднага. Той се извърна и ритна с крак в пръстта. Няколко пъти удари дланта си с юмрук. После пое дълбоко въздух.

— Добре… Ама аз не съжалявам, че го нарекох така. Съни е хулиганско лайно и всички от вторите класове знаят това. — Той извърна глава и погледна към игрището. — Но ще отида там и ще се извиня, макар че това е една голяма дърта лъжа. Но това е само щото ти ме караш да го направя.

Дейвид го последва и застана близо до затворената ограда, докато Бен се върна обратно. Майката на Съни все още беше там. Стоеше близо до сина си и хвърляше убийствени погледи ту към Бен, ту към Дейвид, след като първият започна да говори.

Думите на Бен бяха тихи и почти всички слети в една, но все пак това си бе извинение. Изражението на задоволство в очите на Съни накара Дейвид да му се прииска да го смаже. Момчето не се извини в отговор, нито пък майка му изиска той да направи това. Остана утехата, че другите момчета се отделиха от Съни и всеки посегна да потупа съчувствено Бен по гърба.

Когато възрастните се върнаха по местата си, госпожа Бузиър реши да седне на другия край на пейките. Това бе пак едно утешение.

Четвърт час по-късно, когато Бен излезе от лагера на отбора, за да заеме мястото си на батсман — един кръг, очертан на земята, който означаваше, че той бе следващият да удря топката — момчето все още изглеждаше унило. Дейвид се надяваше, че след като веднъж влезе в играта, то ще забрави за боя и за пихтиестия си противник.

 

 

— Трябва да обсъдим някои неща с теб, докато си тук — заяви О’Халорън.

Кейт седеше в един стол срещу бюрото на Кевин О’Халорън, специалист по вероятностите и посредник при производствени спорове, до чиито услуги прибягваше понякога.

— Първо, нека поговорим за обектите в Мидлънд и Одеса, които оглеждаше. — Той измъкна няколко листа от една купчина. — Явно е изтекла информация, че си вероятен купувач и… Е, няма нужда да ти обяснявам какво означава това. Разполагам с няколко алтернативни обекта, които бих искал да ти покажа. Както виждаш, този тук…

Кейт се наведе напред, за да поеме листа, като външно се престори на заинтригувана.

Просто вече не се интересуваше. Може би беше проява на безсърдечие от нейна страна, но вече не й пукаше, че прахолякът в Западен Тексас задължава жителите му да имат достъп до качествени автомивки.

Съжали, че не бе отменила тази среща и вместо това не бе отишла на бейзболния мач на Бен. Бе изпуснала само втория гейм, но все пак не искаше работата й да застава между нея и сина й дори в такава незначителна степен.

Устните й се извиха в лека усмивка. Мисълта, че Мак е с Бен, я караше да се чувства по-добре, не толкова като нехаен родител. Мак знаеше как да го окуражи и ентусиазира. Можеше да разчита на него.

Когато телефонът на бюрото на О’Халорън иззвъня, той го вдигна и след няколко секунди я погледна.

— Да, все още е тук — отговори и подаде слушалката на Кейт.

— Аз съм.

Кейт веднага разпозна дрезгавия глас. Сърцето й се преобърна от страх и тя скочи на крака.

— Какво има? Да не би Бен…

— Една бухалка го удари по главата — спокойно й обясни Мак. — Изглежда добре, но си помислих, че за по-сигурно трябва да го прегледа доктор. В момента сме в болницата „Уест Парк“.

— Благодаря, че се обадихте. — Макар мислите й да бяха объркани, тя говореше със спокоен тон. — Веднага идвам.

След половин час Кейт влезе в болницата през входа за спешни случаи. Изглежда, Мак се бе оглеждал за нея, защото се появи, преди тя да успее да се ориентира.

— Току-що го взеха за рентгенова снимка — обясни й той.

— Бен добре ли е? — Потърси очите му за потвърждение. — Правилно ли чух, че е добре?

Мак кимна.

— След като го удари бухалката, в първите няколко минути беше зашеметен, но бързо се съвзе. Даже главата не го заболя. — Извърна поглед от нея и чертите на лицето му се стегнаха. — Но ударът беше силен.

— Не проумявам как е могъл да бъде ударен от бухалка. — Кейт прокара треперещата си ръка по лицето. — Освен ако… Да не би да е стоял зад някой, който е упражнявал удари с бухалка?

Все още отбягвайки погледа й, Мак пъхна ръце в задните си джобове и поклати глава.

— Бен беше следващият играч, който трябваше да удари топката. Момчето пред него улучи, а това не се случва много често. Малко се развълнува и метна бухалката във въздуха. За лош късмет я захвърли право към Бен.

Кейт не отговори веднага. Озадачена, тя се вторачи в лицето му, напрягайки се да долови настроението му.

— Криете нещо от мен.

— Аз съм виновен за цялата тази бъркотия. — Гласът му беше тих и напрегнат, дори рязък. — Той не се оглеждаше. Щеше да я забележи, ако вниманието му не беше отвлечено.

Мак вдигна глава и срещна погледа й.

— Няколко минути преди бейзболния мач Бен се сби. Едно момче на име Съни се шегуваше с белезите по ръцете ми и…

— … и Бен го цапардоса — завърши Кейт вместо него. Кейт познаваше сина си. Защитник на онеправданите. Шампион на забравените. — Все още не разбирам защо се смятате за виновен за случилото се.

— Нямаше да се сбият, ако не бях…

— Ако вие не бяхте вие? — попита с мек и разбиращ глас. — Не говорете глупости. Вината не е ваша. Дори Съни не е виновен, макар да е най-противното дете на земята. Бен можеше със същата вероятност да се разсее от някоя пеперуда или облак със странна форма. Просто си е такъв.

Мак поклати глава в несъгласие.

— Не разбирате. Реагирах напълно погрешно. Накарах го да се извини, макар другото дете да започна първо. — Лицето му се изопна от болка. — Мили боже, ако нещо се случи с него…

Кейт го хвана за ръката и я стисна силно, за да му попречи да довърши мисълта си.

— Нищо няма да му се случи.

Веднъж й бе минало през ума, че той е изгубил дете. Именно подобно преживяване би накарало Мак да се разстрои прекалено силно от инцидента с Бен.

— Мисля, че разбирам чувствата ви в момента — подметна Кейт, като внимателно подбираше думите си. — Когато човек… Когато човек изгуби нещо, той осъзнава, че нещастието не спохожда само другите хора. Изведнъж разбира, че то може да сполети и него.

Кейт замълча и се взря в златистите му очи, за да долови някакъв ефект от думите си.

— Струва ми се, че сте загубили любим човек и сега си мислите, че любовта ви носи нещастие, защото сте се привързали към Бен.

Мак отметна глава назад и бавно въздъхна.

— Да, загубих любими хора — дрезгаво прошепна. — Това почти те отказва от любовта, не мислите ли?

— Почти.

Кейт леко поклати глава. Стори й се смешно как желанието й да му помогне да преодолее кризата й бе попречило да полудее от страх. Споделената тревога прави бремето по-леко.

Кейт реши да смени темата, тъй като почувства, че той започва да възвръща самообладанието си.

— И как точно получихте тези белези? — попита.

Устните му се извиха в лека усмивка.

— Като отсичах главите на хулиганските лайна.

Кейт се засмя.

— Сякаш слушам Бен, но ако го чуя да използва отново тази мръсна дума, обещавам, че ще съжалява за това. — Замълча. — Да не са от катастрофа?

Мак извърна очи от нея и поклати глава.

— Едни хора с пагони на раменете решиха да излеят лошото си настроение върху мен.

— Някой ви е белязал умишлено?

Той се изсмя.

— О, да, съвсем умишлено. И навсякъде. Белезите по ръцете ми са нищо в сравнение с тези по гърба.

Умишлено? Навсякъде? Какво…

Кейт плъзна погледа си надолу към дясната му ръка, но само след миг възкликна.

— Изтезание? — промълви, ужасена и стъписана. — Да не би да говорите за изтезание? Но защо? Какво, за бога, може да е предизвикало нещо толкова… толкова отвратително и жестоко?

Мак се извърна и закрачи към няколко наредени един до друг стола.

— Може да се каже, че нагазих в тяхна територия. — На Кейт й се стори, че долавя нотка горчив хумор в гласа му. — Някои хора имат силно развито собственическо чувство.

— Банда престъпници? — Седна до него на един от сивите пластмасови столове и го погледна. — Тук, в Далас?

— Не, не беше тук.

— Но… — Замълча и се намръщи. — Винаги съм смятала, че бандите представляват закачулени престъпници, които нападат хора в забутани улички или стрелят от коли по членове на други банди. Не съм чувала да изтезават жертвите си.

Мак облегна глава на стената.

— Кой знае какво зло се крие в човешкото сърце? — дрезгаво промълви.

Тя плъзна поглед към ръцете си, но след малко отново го премести върху него.

— Можете ли да говорите за това?

— Мога, но дали трябва? — Мак сви рамене. — Всичко приключи.

— Наистина ли? Заловиха ли ги? Наказаха ли ги за престъпленията им? — Когато той поклати глава, тя добави: — В такъв случай нищо не е приключило. Особено щом не можете да говорите за това. Все още го таите в себе си.

Макар да не отговори, мускулите около устата му трепнаха няколко пъти, след което той присви устни. Явно случилото се все още го мъчеше.

— Ако не искате да говорите с мен — прошепна тя, — има професионалисти, които могат…

— Психиатър? — прекъсна я той, поклащайки глава. — Не, благодаря. Ще се оправям, както си знам. Справям се чудесно и без да трябва да…

Мак млъкна внезапно и с присвити очи се вторачи в някаква точка зад нея. Изведнъж скочи на крака, сграбчи ръката й и я дръпна напред, за да я представи на една дребна тъмнокоса жена — лекарката, която бе прегледала Бен.

— Погледнах рентгеновите снимки — каза им доктор Вайсмън с искрящи очи, а пълните й устни се извиха в разбираща усмивка. — Вашият син е добре. Даже повече от добре. Бен е истински герой. И за щастие има хубава и твърда глава.

Едва в този миг Кейт осъзна колко много се бе уплашила. За момент почувства слабост от облекчение и погледна Мак, тъй като искаше да сподели щастието си.

Чувствайки погледа й върху себе си, той се извърна рязко и се отдалечи на няколко крачки от нея. Но не бе успял да се обърне достатъчно бързо. Кейт вече бе забелязала блесналите сълзи в потъмнелите му очи.

Тя го последва и застана с лице към него. Малко след това вдигна ръка и го погали с длан по лицето.

— Не ви ли казах, че нищо няма да му има? — промълви тя и леко се усмихна.

Мак си пое дълбоко въздух и чертите на лицето му се промениха от вълнение, когато я притисна силно в обятията си.

Кейт бе почувствала отдавна привързаността му към сина й, но едва сега осъзна колко много означава Бен за него.

Мак обичаше Бен. Наистина го обичаше.

Но Кейт почувства, че в начина, по който я притискаше до себе си, се криеше нещо повече от силно облекчение. Сякаш се боеше да я пусне.

Озадачена, тя се дръпна леко назад, за да види изражението на лицето му, но точно в този момент той я пусна и се обърна към лекарката, която чакаше търпеливо да ги заведе при Бен.

Докато вървяха един до друг по коридора, Кейт го поглеждаше от време на време, мислейки си за бурната му реакция. Разбираше и приемаше силата на чувствата му към сина й. Само за три месеца той бе…

Кейт се спря внезапно и възкликна с широко отворени очи.

Мак я изгледа недоумяващо, но тя извърна очи от него и си наложи да тръгне отново. Колкото и налудничаво и невероятно да й се струваше, когато си помисли, че Бен е щастлив да се радва на любовта на мъж като Мак, тя долови в душата си празнина и лека болка. Известна тъга и копнеж. Тайна надежда любовта на този мъж да се насочи и към нея.

Мили боже, помисли си тя, като навлажни пресъхналите си устни, дали беше възможно?

Кейт или беше загубила ума си, или всъщност започваше да се влюбва в този загадъчен, невероятно загадъчен мъж, който крачеше до нея.