Рейчъл Хокинс
Демонично стъкло (1)

Първа глава

Да имаш урок на открито в средата на май в обикновените училища е нещо прекрасно. Седиш на слънце, четеш някаква поезия, а пролетният ветрец развява косите ти…

В „Хеката“, този интернат за чудовища, урокът на открито включваше да бъда хвърлена в езерото.

Часът по Гонения при магическите същества се провеждаше около едно пенесто езеро близо до училището. Преподавателката, г-жа Вандерлиден или просто Ванди, се обърна към Кал. Той беше училищният градинар и лечител, макар да бе само на деветнайсет. Ванди взе едно въже от ръцете му. Когато погледите ни се срещнаха, той ми кимна едва забележимо, което при него е еквивалент на сърдечен поздрав.

Беше силен и мълчалив.

— Не ме ли чухте, г-це Мерсер? — каза Ванди, докато прехвърляше въжето в ръцете си. — Елате насам.

— Всъщност — започнах и се опитах да звуча спокойно. — Виждате ли това? — Посочих огромната си къдрава коса. — Тъкмо съм си направила прическа, така че е по-добре да не се мокря.

Чух сподавен кикот зад гърба си, а до мен Джена прошепна:

— Добър опит.

Когато дойдох в „Хеката“, бях толкова стресирана от Ванди, че нямаше начин да посмея да й кажа подобно нещо. Но в края на миналия срок ми се случиха много неща. Видях как собствената ми прабаба убива най-големия ми враг, с когото постепенно се сприятелих — Елодия. А момчето, което обичах, ме нападна с нож.

Така че сега бях малко по-отракана.

Ванди обаче не успя да го оцени по достойнство.

— Веднага излез отпред! — извика тя гневно.

Измърморих няколко грижливо подбрани думи, докато си проправях път през тълпата. Когато стигнах до брега, започнах да събувам обувките си, после чорапите и застанах до Ванди, нагазила до глезените в студената вода.

Въжето ожули кожата ми, докато Ванди завързваше най-напред ръцете, а после и краката ми. После се отдръпна и ме огледа доволно.

— А сега, в езерото.

— Ъ-ъ, как точно да вляза?

Притеснявах се, че ще ме накара да вляза с подскоци, докато водата ме залее цялата. Тази мисъл бе толкова унизителна, че веднага я пропъдих.

Кал пристъпи напред, най-вероятно за да ми се притече на помощ.

— Мога да я хвърля от кея, г-жо Вандерлиден.

Или пък не.

— Добре — отвърна тя с леко кимване, сякаш точно това е бил планът й така или иначе.

Изведнъж Кал се наведе и ме вдигна.

Разнесоха се кикот и въздишки. Знаех, че повечето момичета биха дали мило и драго да са на мое място в ръцете на Кал, но въпреки това лицето ми пламна. Не съм сигурна дали това не беше дори по-смущаващо, отколкото да вляза в блатото с подскоци.

— Не си я слушала, нали? — попита ме той тихо, докато се отдалечавахме от тълпата.

— Да.

Точно когато Ванди обясняваше защо някой трябва да влезе в блатото, аз си говорех с Джена за едно момче, което ме нарече „Мерсер“. По този начин се обръщаше към мен Арчър. Казах й, че не трепнах изобщо. Точно както и не сънувах снощи в подробности целувката между мен и Арчър. Само дето в съня ми той нямаше татуировка на гърдите, която да показва, че е един от ордена на Окото. Така че не виждах причина да прекъсваме целувката и…

— Какво правеше? — попита Кал.

В първия момент си помислих, че говори за съня ми, и цялата се изчервих. После се досетих какво ме пита.

— О, ами аз… говорих си с Джена. Нали разбираш, малък разговор като между чудовища.

Мисля, че видях проблясък на усмивка, но той много бързо смени темата:

— Ванди каза, че истинските вещици се спасяват от водата, като се престорят на удавени, а после се освобождават от въжетата с помощта на магическите си сили. Така че от теб се очаква да потънеш, а после да се освободиш.

— Мисля, че тази част с потъването ще я изпълня лесно — промърморих. — За останалото… не съм много сигурна.

— Ще се справиш — каза той. — А ако не излезеш до няколко минути, аз ще те спася.

Нещо потрепна в мен. Не го очаквах. Не бях изпитвала подобно усещане, откакто Арчър изчезна. Най-вероятно нищо не значеше. Слънцето светеше през русата коса на Кал, а лешниковите му очи улавяха отблясъците на водата. Освен това той ме носеше на ръце, сякаш не тежа изобщо. Естествено е да изпитам трепет, когато момче като него ми каже нещо толкова готино.

— Благодаря — отвърнах.

През рамото му виждах майка ми да ни наблюдава от колибата на Кал. Тя реши да остане тук през целия срок, докато чакаме баща ми да дойде, за да ме отведе в Лондон.

Минаха цели шест месеца, а той все още не идваше.

Майка ми се намръщи и ми се прииска да вдигна палец окуражително, за да й покажа, че всичко е наред. С вързаните си ръце успях единствено да перна Кал по брадичката.

— Извинявай.

— Няма проблем. Сигурно не ти е лесно — майка ти е тук.

— И за двете ни не е лесно. А предполагам и за теб, предвид, че трябваше да й отстъпиш колибата си.

— Не е толкова лошо. Г-жа Касноф ми разреши да инсталирам сърцевидната си вана с джакузи в общежитието.

— Кал? — бях потресена. — Да не би току-що да се пошегува?

— Може би — отвърна той.

Стигнахме до кея. Погледнах водата и се опитах да не потрепна.

— Ще се преструвам, че се давя, но все пак би ли ми дал някой съвет как да не се удавя наистина?

— Не дишай под водата.

— О, сериозно ли? Това много ще ми помогне, благодаря ти.

Кал ме дръпна към себе си и точно преди да ме хвърли във водата, прошепна:

— Късмет.

И после цопнах.

Не мога да кажа какво е първото нещо, което си помислих, като потънах, защото беше дълга поредица от нецензурни думи. Водата бе твърде студена за Джорджия през май и усещах как този хлад се просмуква чак в костите ми. Потънах до дъното и стъпих в калта.

„Добре, Софи, само не се паникьосвай.“

Огледах се и ми се стори, че в мътната вода се вижда нещо като череп, който ми се присмива.

Обзе ме паника. Първият ми импулс бе съвсем човешки и аз се напрегнах, като се опитах да скъсам въжетата около китките и глезените си. Много бързо осъзнах колко е глупаво това, така че пробвах да се успокоя и да се концентрирам върху магическите си сили.

Заповядах на въжетата да се махнат, като си представих как се разкъсват и ме освобождават. Усетих, че леко поддадоха, но не бе достатъчно. Част от проблема беше, че усещах силите си от земята, а в момента не можех да стъпя добре на нея, докато се стараех да не се удавя.

— „Разкъсай се!“ — помислих си отново и си представих въжетата.

Те се размърдаха с усилие, след което най-после се разкъсаха и заплуваха във водата до мен. Ако не полагах такова усилие да задържа дъха си, сигурно щях да въздъхна. Вместо това се опитах да се оттласна от дъното. Издигах се около метър нагоре и после нещо ме връщаше обратно долу.

Погледнах глезените си, едва ли не с очакване да видя някой скелет да ме стиска с кокалестата си ръка, но нямаше нищо такова. Гърдите ме боляха ужасно от усилието да не дишам, а очите ми пареха. Размахвах ръце и крака в опит да изплувам, но сякаш бях завързана там под водата, макар нищо конкретно да не ме задържаше.

Обзе ме истинска паника и черни петна затанцуваха пред очите ми. Трябваше да си поема дъх. Оттласнах се с крака отново, но останах на място. Черните петна ставаха все по-големи и напрежението в гърдите ми бе нетърпимо. Запитах се колко ли време съм тук и дали Кал смята да изпълни обещанието си и да ме спаси скоро.

Изведнъж се озовах над повърхността на водата и едва дишах. Въздухът изпълни болезнено дробовете ми, но още не беше приключило. Продължавах да летя, докато не се озовах изцяло над водата и се приземих на купчина върху кея.

Изтръпнах, понеже лакътят ми се удари в твърдото дърво. Знаех, че полата ми най-вероятно е вдигната нагоре, но сега не можех да се тревожа за това. Просто се наслаждавах, че дишам.

Изправих се и отметнах мократа си коса от лицето, за да мога да виждам. Кал стоеше на няколко крачки от мен.

— Страхотно се справи със спасяването.

Внезапно осъзнах, че Кал не гледа към мен, а някъде по-нагоре.

Проследих погледа му и видях слаб, тъмнокос мъж, който мълчаливо ме наблюдаваше.

Отново ми стана трудно да дишам.

Изправих се на треперещите си крака и побързах да оправя дрехите си.

— Добре ли си? — попита мъжът със загрижено изражение.

Гласът му беше по-мощен, отколкото човек очаква предвид телосложението му и имаше британски акцент.

— Добре съм — отвърнах.

Черните петна се върнаха отново пред очите ми и коленете ми сякаш станаха твърде меки, за да ме удържат. Последното нещо, което видях, преди да се строполя в безсъзнание, беше как баща ми се втурва към мен.