Рейчъл Хокинс
В плен на магията (14)

Глава 15

Когато устните ни се срещнаха, изпитах благодарност, задето се бях облегнала на вратата. Коленете ми всеки миг щяха да се подкосят. Арчър обви кръста ми с ръце и ме придърпа плътно към себе си, а аз впих пръсти в тениската му и вложих в целувката си всички чувства, които ме разкъсваха през последните няколко седмици — отчаянието, когато го мислех за мъртъв, облекчението, което изпитвах в момента, притисната между тялото му и вратата на мазето.

Когато най-после се откъснахме един от друг, отпуснах чело на ключицата му и няколко пъти си поех дъх бавно и дълбоко. Измина известно време, преди отново да си възвърна гласа:

— Струва ми се каза, че това ще го отложим за „по-късно“.

Той целуна слепоочието ми.

— Ами оттогава минаха към двайсет минути. Значи е по-късно.

Разкикотих се и вдигнах глава към него:

— Липсваше ми.

Независимо от тъмнината, забелязах усмивката му.

— И ти ми липсваше.

— Най-вече трябва да се качвам.

— Да, сигурно — измърмори той и отново сведе лице към моето.

На път към стаята си буквално подскачах. Веднага щом прекрачих прага обаче, цялата ми радост се спука като сапунен мехур и изчезна.

— О, боже! — възкликнах тихо. — Защо се изненадвам всеки път, когато се сблъскам с нещо противно и потискащо?

Джена бе седнала по средата на леглото си.

— Мислех си, че прозорецът е най-лошото — промълви. — Или може би мъглата, която погълна Евън. Само че сега наистина ми се плаче.

Стаята ни и преди трудно можеше да се нарече луксозна, но благодарение на любовта на Джена към розовото бе… уф, щях да кажа „удобна“, но „ярка“ и „шантава“ бяха по-подходящо описание. Въпреки това си беше нашата стая. Преди не бях осъзнавала в каква степен лампичките на Джена, розовият воал върху пердетата и завивката й в „електриково ягодово“ превръщаха помещението в дом.

Сега лампи нямаше. Само две легла, прилепени до двете срещуположни стени, старо, захабено бюро и килнат на едната страна шкаф. Огледалото над него бе очукано и напукано и отраженията ни изглеждаха деформирани. Не знам дали бе заради сивата светлина, която едва се процеждаше през мъглата, или по вина на самата стая… Но и тук, както в останалата част от сградата, всички цветове сякаш бяха „изцедени“. Това вече по нищо не приличаше на дом. Всъщност ужасно напомняше на затворническа килия.

Канех се да споделя това с Джена и дори отворих уста, но в мига, в който прекрачих прага, вратата се тресна зад гърба ми. Звукът бе толкова силен, че подскочих. Чух, че по коридора се хлопват и други врати, както и приглушени викове.

— Заключена е, нали? — предположи Джена.

Натиснах бравата:

— Мда.

— Как мислиш, дали Арчър е прав? Дали са отнели магическите способности на всички тук? Или пък, знам ли… може би мъглата е накарала магията му и тази на Евън да изчезнат?

Отидох до гардероба и въздъхнах.

— Обзалагам се, че на всички ученици са им отнети способностите. Не че това има значение.

Отворих рязко вратата на гардероба. Както и предполагах, вътре висяха само училищни униформи.

— Аз самата съм напълно лишена от способностите си подхвърлих през рамо. — Освен това май няма да е зле да спрем да повтаряме „лишени“ и „отнети“. Не е на хубаво.

— Какво? — изпъна се Джена.

— Ами нали като повтаряш едно и също нещо прекалено често…

— Софи! — прекъсна ме тя, след което наклони глава на една страна и ме изгледа намръщено.

Въздъхнах и седнах на леглото си с лице към нея.

— От Съвета ми направиха някаква магия и сега съм напълно безсилна.

Изражението й се смекчи и Джена прошепна:

— О, Соф! Много съжалявам.

— Не е толкова зле, колкото звучи — опитах се да я успокоя. — Силите ми не са изчезнали, тук са си. Усещам как подскачат и се вихрят в мен, но не мога да ги използвам, преди да съм докоснала онова зак… — Млъкнах рязко.

— Какво?

Прекосих стаята и сграбчих таблата на леглото на Джена.

— В гримоара на семейство Торн има едно заклинание. Ако го докосна, ще си възвърна способностите. А пък баща ми е сигурен, че гримоарът е у Касноф. Може да е тук, Джена! — Пуснах таблата и започнах да крача напред-назад, а магията ми бушуваше в мен. — Ако го намерим, ще си върна демоничната магия за нула време!

И щях да я предложа на Касноф. При тази мисъл ме обзе страх, тежък и задушаващ. Започна да ми се гади.

— Или пък е у Лара.

— Какво? А, да, Лара. По дяволите, не се сетих!

Силите ми спряха да се вихрят, спуснаха се към стомаха ми и се спотаиха там. Все едно и те се бяха разочаровали.

— Въпреки това нищо не пречи да го потърсим — забързано заяви Джена. — А и Лара може да се появи. Ще открием начин да ти върнем способностите, Соф!

Усмихнах й се:

— А мен ме изумява твоята способност да си така прекрасна — казах й с усмивка аз.

— Наистина си е умение — съгласи се тя напълно сериозно.

Аз се разкикотих и хвърлих една възглавница по нея. Известно време сякаш всичко си бе постарому, двете бяхме просто Софи и Джена, забавлявахме се в стаята си и след малко щяхме да отидем на „Методи за прилагане на магията от 1500 година до настоящето“ (или друг, също толкова скучен час). През следващия час седяхме на леглата и си разказвахме всичко, което ни се бе случило през изтеклия месец. Тя ми разправи как е живяла в Гнездото на Байрон (никакви изненади тук — тонове кадифе, пиене на кръв от черепи и „Байроновата версия на караоке“. Споменът за последното изживяване накара Джена да потръпне).

— Чудя се какво ли мисли Викс, че се със случило с мен — каза Джена. — Бяхме застанала една до друга, когато ме грабнаха и прехвърлиха тук.

— Ще се върнеш при нея, Джена. Обещавам.

Нямах представа дали ми е повярвала, но все пак кимна.

— Знам. Добре, разкажи ми сега за Бранник.

Така и направих, като не пропуснах да опиша Финли и Изи и как отново се събрах с баща си и Кал. Дори си признах за годежа и целувката с Кал, както и за всичко, случило се между мен и Арчър още в абатство Торн. Едва когато започнах да ги споделям, осъзнах колко много тайни съм крила от Джена.

Мисля, че дори тя се сепна, защото накрая вдигна вежди и подхвърли:

— Леле, колко си била заета през лятото! Повече, отколкото си мислех.

— Сърдиш ли ми се?

Джена обмисли въпроса ми, после отговори:

— Не. Вероятно би трябвало, но… — Въздъхна. — Разбирам защо ти е било трудно да говориш за Арчър с мен. Освен това почти цял месец те мислех за мъртва. В момента просто се радвам, че си жива.

Заля ме вълна на облекчение.

— А, добре. Да знаеш, ще стигна до дъното на онова, което се мъти тук… и ще имам нужда от дясната си ръка… ъ-ъ, най-добрата ми приятелка, вампирката.

Джена изсумтя и отметна косата от лицето си.

— Да, бе, все едно мога да бъда второстепенен герой! Ясно е, че ти си дясната ръка. С тази коса и саркастичните забележки.

— Хм-м — измърморих, докато се преструвах, че обмислям. — Освен това ти имаш повече причини за тийнейджърски бунт.

— Точно така! Напред, вампири!

Отново избухнахме в смях. След малко погледнах през прозореца. Сивото небе вече потъмняваше, а заобикалящата къщата мъгла сякаш бе започнала да се плъзга над земята.

Джена притихна, после попита:

— Как мислиш, какво ще стане с нас?

Първата ми реакция бе да отвърна „Нищо хубаво“, но вместо това я прегърнах през раменете и заявих:

— Всичко ще бъде наред. Само си спомни всичко, което вече преживяхме. Нима ще позволим на някаква си мъгла убиец да ни попречи? Ха!

Джена не изглеждаше особено убедена.

— Нямам представа дали си просто самоуверена, или си се побъркала, но все пак ти благодаря.

Когато вратата ни най-после се отвори със скърцане, навън почти напълно се бе смрачило. Из училището се разнесе гласът на госпожа Касноф, тънък и писклив като по-рано днес:

— Ученици, явете се в залата за вечеря, ако обичате.

Джена и аз се присъединихме към групата деца, които слизаха по стълбите. Вече никой не плачеше, което все пак бе някакъв напредък.

— Софи — каза появилата се от едната ми страна Тейлър. Говореше завалено и не съвсем разбираемо, защото й бяха пораснали животински зъби. — Ей, каква е цялата тая история?

— Че аз откъде да знам? И аз съм объркана като всички.

Тя се намръщи, при което зъбите й съвсем се оголиха.

Отдавна не бях попадала в близост до зооморфи и бях забравила колко плашещи са понякога. Понеже бяха нещо средно между хора и животни, можеха направо да ти изкарат акъла.

— Но нали баща ти е председател на Съвета? — настоя тя. — А и си прекарала цялото лято със Съвета. Все нещо трябва да знаеш!

— И какво прави Арчър Крос тук? — попита Джъстин. Очевидно през лятото гласът му бе мутирал, защото думите приличаха на човешки говор, а не на писукане. — Той е от Окото!

— Той не се ли опита да те убие? — попита Навзикая, която се бе присъединила към групата ни и ме гледаше с присвити очи. — Защо тогава се държахте за ръце?

Подобни разговори обикновено завършват с размахани вили и горящи клади, затова трябва да бъдат своевременно спирани. Вдигнах ръце, което — надявах се — беше успокоителен жест.

— Софи не знае нищо — отсече Джена и ме избута зад себе си, което може би щеше да има ефект, ако не беше толкова писка. — И не знам защо ни доведоха тук, но Съветът няма нищо общо!

Не им каза, че Съветът не може да има пръст в ситуацията просто защото от членовете му са оцелели единствено баща ми и Пара Касноф.

— Софи е също толкова уплашена и шокирана, колкото всички останали, така че — НАЗАД!

От израженията на учениците се досетих, че Джена е оголила острите си вампирски зъби; може би дори очите й бяха грейнали в кървавочервено.

— Какво става тук? — разнесе се силен, познат глас.

Чудесно. Просто супер! Все едно не ни стигаше другото, а трябваше да се появи и Ванди. Домакинката на „Хеката“ (тя бе нещо средно между достолепна матрона и затворническа надзирателка) задъхана си проправяше път през тълпата. Лилавите татуировки, които бяха белязали кожата й след Очистването, изглеждаха почти черни на почервенялото й лице.

— Слизайте на долния етаж! Веднага!

Групичката ученици се раздвижи отново, а Ванди се втренчи ядосано в мен и Джена.

— Само още веднъж си покажете зъбите, госпожице Талбът, и ще си направя обици от тях! Ясно ли се изразих?!

Вярно, че Джена измърмори едно „Да, госпожо“, но тонът и придаваше съвсем друг смисъл на думите.

Двете хукнахме след останалите, които тъкмо се редяха на опашка пред залата.

— Е, поне едно нещо тук не се е променило — отбеляза Джена.

— Да, очевидно проклетията на Ванди е константна величина. Това ми действа успокояващо.

Далеч от успокояващо обаче бе въздействието на училището през нощта. През деня то ни се бе сторило просто потискащо. Сега, когато се бе спуснал мракът, си беше направо зловещо. Преди старовремските газени лампи по стените разпръскваха мека златиста светлина, която създаваше усещане за уют. Сега в тях съскаха зловредни зеленикави пламъци, които хвърляха страховити сенки навсякъде.

Докато се придвижвахме по коридора, се вмъкнах за миг в една от приемните. Големият прозорец, който гледаше към езерото (и къщичката на Кал), бе строшен. Гнусната сива мъгла нахлуваше в помещението през зеещата дупка и се стелеше по пода. Забелязах, че няколко от снимките, които преди бяха наредени по стените, сега лежат на килима.

— Знам, че въпросът „Ама какво става тук?!“ малко се изтърка — обърнах се към Джена, — но все пак ще го задам: Какво става?

Тя се вгледа в мъглата и поклати глава.

— Все едно цялата къща е болна — каза. — Или отровена. Както и островът.

— Възможно е. В крайна сметка на него има огромна яма, в която Касноф създават демони!

Двамата с Арчър бяхме открили дупката през лятото; още сънувах кошмари за таласъмите, които я охраняваха.

— Толкова злокобна и могъща магия… Как мислиш, дали би могла да зарази целия остров?

— Не бих се учудила — разтревожено измърмори Джена.

— Да не би счупените прозорци да са новата архитектурна мода? — попита появилият се зад нас Арчър и надникна в стаята.

— Така изглежда — отвърнах.

Все още гледах през прозореца, когато забелязах слаба светлинка в мрака. След малко се досетих, че идва от къщичката на Кал. Дали там имаше някого? Дали Кал бе в нея?

Светлинката обаче изчезна почти веднага. Намръщих се и обърнах гръб на приемната. На прага плъзнах отново ръка в дланта на Арчър, но после се сетих за думите на Навзикая. Може би сега не бе най-подходящият момент за публични демонстрации на чувства.

Тримата влязохме последни в някогашната бална зала.

Поне тук нещата изглеждаха почти същите. Но пък и зоната по принцип бе едно от най-странните помещения в „Хеката“, така че това не значеше нищо. Все пак изпитах облекчение, когато забелязах познатите, различни по цвят и размери маси и столове, а не пънове, например.

После обаче вдигнах поглед към учителската маса и облекчението ми напълно се изпари. Госпожа Касноф се бе отпуснала на обичайния си стол и се взираше невиждащо в далечината. Сега косата й бе вдигната на кок, но все още изглеждаше занемарена и немита. На масата видях и Ганди, но другите трима учители — госпожа Ийст, господин Фъргюсън и естествено, Байрон — липсваха.

А на края на масата, облечена в ярък син костюм, седеше усмихната Лара Касноф.