Рейчъл Хокинс
В плен на магията (10)

Глава 11

— О, супер! Получи се — заяви Арчър и на призрачното му лице се изписа облекчение.

За разлика от този на Елодия, гласът му се чуваше ясно и звънко и ми бе така болезнено познат, че сърцето ми се сви.

Стоях като вкаменена, опряла гръб на вратата. В този миг забелязах леката му усмивка, макар той да бе полупрозрачен.

— Ъ-ъ, Мерсер? Нали си даваш сметка, че не сме се виждали от близо месец? Очаквах нещо от рода на: „О, Крос, любов моя, пламък мой, толкова копнях да те…“

— Ти си мъртъв — изтърсих аз и притиснах ръка към корема си. — Призрак си, а си мислиш за…

Веселието на мига изчезна от лицето му. Арчър вдигна и двете си ръце във въздуха:

— Хей, чакай малко! Не съм мъртъв, кълна се!

Сърцето ми все още биеше лудо.

— Щом не си мъртъв, какъв си тогава?

Той сякаш се смути (колкото и невероятно да изглежда). Бръкна под тениската си и измъкна нещо като амулет, окачен на тънка сребърна верижка.

— Това е камък предавател. Излъчва образа ти и се появяваш като холограма… или нещо подобно. Нали се сещаш? Помогни ми, Софи-Уан Кеноби, ти си единствената ми надежда!

— И него ли открадна от мазето на „Хеката“?

Арчър бе отмъкнал множество полезни магически дреболии, докато бяхме наказани да подреждаме мазето.

— Не — обидено отвърна той. — Намерих го в… ъ-ъ, един магазин. За разни магически джунджу… Добре де, добре. Наистина го отмъкнах от мазето.

Втурнах се през стаята и забих юмрук в слънчевия му сплит. Е, той мина през него, но въпреки това изпитах удовлетворение.

— Тъпанар такъв! — извиках и замахнах към главата му. — Уплаши ме до смърт! Кал смяташе, че от Окото са те отвели, и реших, че са разбрали за нас, че сме работили заедно… и са те убили, арогантен нещаст…

— Съжалявам! — извика той в отговор и започна да размахва прозрачните си ръце. — Мислех, че ще схванеш веднага, че щом можеш да ме чуеш, значи не съм призрак. Не исках да те плаша, но наистина не съм мъртъв! Сега ще спреш ли да ме удряш, ако обичаш?

Престанах да го налагам.

— Усещаш ли болка?

— Не, ама не е особено приятно да гледам как юмрукът ти лети към лицето ми.

Намирахме се на сантиметри един от друг.

— Не си мъртъв — казах аз, като отпуснах ръце.

— Ни най-малко — увери ме той.

А после се усмихна — широко, щастливо и искрено — а мен бузите започнаха да ме болят и едва тогава осъзнах, че и аз се хиля.

— А това с холограмата значи ли, че…

— Че съм безплътен, да. Което е много гадно, защото в момента има цял куп плътски неща, които бих искал да направим.

Спрях очи върху устните му и бузите ми пламнаха. После обаче си спомних, че само допреди десет минути бях в обятията на друг… целувах се с друг.

Отдръпнах се рязко с надеждата, че не е забелязал и разгадал изражението ми, и отидох да седна на леглото.

— Добре, а къде все пак беше? — попитах и свих крака пред себе си.

Въпреки безплътността му ясно забелязах вината, която за миг се изписа на лицето му.

— В Рим — обясни. — Или, ако искаш да съм по-точен, криех се в килера на една вила в покрайнините на Рим.

Не се учудих особено, че е бил с Окото. В крайна сметка не беше ли това най-добрата му възможност да се измъкне от горящото абатство Торн?

— Защо направи такава физиономия? — запита Арчър.

Притиснах по-силно колене към гърдите си.

— Каква физиономия?

— Все едно ти иде да повърнеш или да се разплачеш. А може би и двете едновременно.

Уф, наистина е ужасно лицето ти да те издава толкова лесно!

— Просто тая вечер беше направо… откачена. Впрочем същото може да се каже и за последните няколко седмици като цяло.

Нямах представа с колко време разполагаме, затова му разказах съвсем накратко случилото се, след като избягах от Торн. Той ме изслуша мълчаливо и се изненада единствено при новината, че майка ми е Бранник.

— Да, затова сега сме тук — завърших. — Сближаваме се с Бранник. А днеска се появи и баща ми заедно с, ъ-ъ… с Кал. А ето те и теб. Въобще денят бе изпълнен със събития.

— Как са те намерили баща ти и Кал? Опитвам се да те открия с магия за проследяване, откакто напуснах Тори, но едва днес успях.

Кал ми каза да дойда при Бранник с Итинериса. Просто са се надявали, че съм тук. Това е сигурно първият път, когато късметът ми проработва от… ами от години.

Арчър се усмихна, но после очертанията на тялото му да почнаха да трепкат и той ту изчезваше, ту се появяваше отново.

— По дяволите! — измърмори и почука по камъка на врата си. — Добре, явно не ми остава много време, затова ще бъда съвсем кратък. Окото знаят единствено, че Касноф са изчезнали. Не са чували за други нападения на демони, но определено нещо се мъти. Просто не знаят какво.

— И баща ми каза същото.

— Издирваме Касноф, но засега нямаме успех. Въртим се в кръг.

— Тук е същото — казах. — А… а сега какво, Крос? С Окото ли ще останеш?

Арчър хвърли поглед през рамо към нещо зад гърба си.

— Не знам — отвърна, обръщайки се отново към мен. — Не че имам къде другаде да отида.

— Можеш да дойдеш тук.

Той се усмихна и протегна към мен призрачната си ръка. Притиснах пръсти към неговите, макар в действителност да не можех да го докосна.

— Иска ми се да бе възможно — промълви. — Само че напоследък ме следят много внимателно. Вероятно ще съм в по-голяма безопасност, ако остана тук. Май е най-добре известно време да играя по правилата и да се държа, както очакват от мен.

Вгледах се в сплетените ни ръце.

— Ще те видя ли отново?

— Може да си сигурна в това! — заяви Арчър. — Не ти ли обещах следващия път да се целуваме в замък?

Засмях се тихичко и отдръпнах ръка.

— Така е. Както и да ме водиш на срещи. На истински срещи, без мечове, таласъми и непрекъснато оглеждане през рамо.

— Добре, имаме сделка — каза той. — Веднага щом спасим света от нашествието на демоните, ти и аз отиваме в най-близката кръчма.

Отдръпнах си ръката и се закисках:

— Леле, каква романтика!

Неговата усмивка бавно се стопи.

— Ще се видим отново — каза, вече напълно сериозен. — Обещавам!

Приближи се толкова плътно до мен, че прозрачните му крака се разтвориха в леглото.

— Мерсер, аз…

А после — просто ей така — потрепна и изчезна.

— О, не така де! — простенах високо в опустялата стая.

Въздъхнах, отпуснах се на възглавницата и затворих очи.

Бях прекарала няколко минути така, когато изведнъж усетих, че не съм сама.

Както и предполагах, когато отворих очи, видях Елодия. Седеше на ръба на леглото и ме наблюдаваше с неразгадаемо изражение на лицето.

— Обичаш ли го? — попита тя накрая, оформяйки въпроса само с устни.

Изтекоха няколко секунди, преди да отговоря:

— Да, така мисля.

Елодия кимна, сякаш бе очаквала да го чуе.

— И аз така си мислех.

Изведнъж ми хрумна, че ако някой ден отново видя Арчър, този нов навик на призрака му да обладава тялото ми, когато си поиска, може да доведе до… хм, неловка ситуация.

— Знаеш ли, той наистина съжалява, че те е излъгал — обърнах се към нея. — И за цялата история с… убийството ти.

Вината не беше негова — сви рамене тя. — Ставах все по-добра в умението да чета по устните; вече не й се налагаше да повтаря. — Уби ме Алис. А тъй като Касноф са я превърнали в демон, предполагам, че вината в крайна сметка с тяхна.

— Ние ще ги спрем — уверих я. — Нямам идея как, но ще го направим.

Елодия ме изгледа особено:

— Наистина ли? Чух какво каза онзи тип от огледалото… че имаш два възможни пътя пред себе си.

— Никога няма да се съюзя с Касноф! — отвърнах машинално, но вътрешно потреперих. И аз си спомнях думите на Торин.

Стори ми се, че Елодия въздъхна. Трудно бе да се разбере със сигурност, тъй като тя, нали се сещате, в действителност не дишаше.

— Е, дори и да не преминеш на страната на злото, пак си и ужасно положение. Баща ти вече не притежава магически способности. Ти самата все едно нямаш, защото аз не мога да ти се притичам на помощ всеки път, когато загазиш. Двете хлапачки не могат и един върколак да убият, а Айслин Бранник е сама. Майка ти най-добре да си остане с книгите и да не посяга към оръжие, а пък Торин е не просто празнещ, а напълно безполезен. С две думи, единственият, който става за нещо, е Кал. Той може би ще успее да отложи за малко неизбежното, когато Касноф насъскат демоните си срещу вас. Само че знаеш ли какво? Пожелавам ви късмет. Не че ще ви помогне.

И след тази кратка реч, която очевидно трябваше да ми вдъхне кураж, изчезна.