Рейчъл Хокинс
В плен на магията (3)

Глава 3

Бях мъртва. Единствено това обясняваше усещането, че ножа в удобно легло върху прохладни и ухаещи на чистота чаршафи; завивката е дръпната до брадичката ми, а нечия нежна ръка гали косата ми.

Това бе приятно. Да си мъртъв явно бе чудесно предвид обстоятелствата. Особено ако означаваше, че ще мога да спя блажено цяла вечност. Сгуших се в завивките. Ръката се премести от главата върху гърба ми. После осъзнах, че някой пее тихичко. Гласът ми бе познат и караше сърцето ми да се свива. Е, това можеше да се очаква. Песните на ангелите би трябвало да са ужасно затрогващи.

— Бях сервитьорка в бар, когато те срещнах… — продължаваше тананикането.

Намръщих се. Тази песен хич не приличаше на ангелска.

А после дойде прозрението.

— Мамо! — извиках и седнах в леглото.

Това бе грешка; в главата ми избухна ужасна болка.

Две нежни ръце ме обгърнаха и ми помогнаха да се отпусна обратно на възглавницата — и ето, че тя бе тук. Мама се бе навела над мен. Безпокойството бе издълбало нови бръчки по лицето й, по което се стичаха сълзи, но на мен ми изглеждаше прекрасна. Толкова красива, че ми се прииска и аз да заплача.

— Това е реалност, нали? — попитах.

Заоглеждах малката стая. Тя бе слабо осветена, изпълнена със слаб аромат на някакво иглолистно дърво, може би кедър. Нямаше други мебели, освен леглото и нисък стол с бамбукова облегалка. През единствения прозорец влизаше ярка златисточервена светлина, която ми подсказа, че е ранна вечер.

— Не е сън или халюцинация след мозъчно сътресение?

Майка ми обви с ръка раменете ми и притисна топли устни към слепоочието ми.

— Тук съм, миличка — промълви. — Наистина съм тук.

Е, сега вече се разплаках. При това силно. Дълбоки, сърцераздирателни хлипове, които ми причиняваха физическа болка. През риданията се опитах да й разкажа всичко, което се бе случило в Торн, макар да осъзнавах, че нищо не ми се разбира.

Когато пристъпът ми най-после отмина, се облегнах на гърдите й. Дишах треперливо и все още хълцах. По нейното лице също се стичаха сълзи, които капеха върху косата ми.

— Добре — казах накрая. — Разказах ти за ужасната ми лятна ваканция. Твой ред е.

Мама въздъхна и ме прегърна по-здраво.

— О, Соф — прошепна съвсем тихичко. — Дори не знам откъде да започна.

— Като за начало защо не ми кажеш къде сме?

— В базата на Бранник.

След тези думи си припомних всичко. Изи, меча, Елодия, която превърна тялото ми в смъртоносна кукла на конци.

Елодия? — повиках я наум. Тук ли си още?

Отговор обаче не последва. В момента само аз обитавах главата си. И като заговорихме за нея…

— Какво се случи?

— Финли — това е по-голямата сестра на Изи — отиде да я търси. Изи каза, че си я нападнала с магия. Мислех, че вече нямаш магически сили…

— Нямам — отвърнах. — Само че… Ще ти обясня по-късно. Та значи, Финли ме е цапардосала по главата с нещо, така ли? С какво, с бейзболна бухалка? С някой ТИР?

— С фенерче — обясни майка ми и внимателно раздели косата над цицината на главата ми, която сигурно беше с размера на баскетболна топка.

Известно време и двете мълчахме, макар да бяхме наясно какъв ще е следващият ми въпрос: Защо, по дяволите, майка ми — която през целия си живот странеше от всичко, свързано с магията — бе избрала да прекара лятото с банда ловци на чудовища?

Нещо обаче ми подсказваше, че отговорът й ще бъде „Сложно е за обяснение“. А когато все пак получех такова, нямаше да ми хареса. Затова, макар да умирах от желание да науча причината за идването й тук, реших да оставим това за по-късно. Най-добре за момент, когато мозъкът ми не се опитва да изскочи от черепа.

— Беше горещо — казах. Разговорът за времето е най-подходящ, когато искаш да избегнеш сложни и неприятни теми. — Навън, тоест. Къде по-точно се намира тая база?

— В Тенеси — отговори мама.

— А-ха, значи… Тенеси ли?!

Отдръпнах се назад и седнах, за да я виждам по-добре.

— Използвах Итинериса да стигна от Англия дотук. Нали се сещаш, онзи магически портал… — започнах да обяснявам, но тя вече кимаше, явно знаеше за него. — Както и да е, тръгнах от абатство Тори през нощта и когато се озовах тук, още бе нощ. Не може да съм отишла толкова далеч!

Майка ми ме наблюдаваше много внимателно.

— Софи — каза ми и тонът й ме накара да изстина, — абатство Торн изгоря преди почти три седмици.

Зяпнах я неразбиращо:

— Това е невъзможно! Нали бях там. Бях там снощи…

Мама поклати глава, протегна се и сложи длан на бузата ми.

— Миличка, стават седемнайсет дни, откакто научихме какво е станало в Торн. Мислех, че… — Гласът й се прекърши. — Мислех, че са те заловили или си била убита. Когато Финли те донесе снощи, имах чувството, че е станало чудо.

Направо ми се зави свят.

Седемнайсет дни!

Спомних си как влязох в Итинериса, помнех смазващата и абсолютно неподвижна тъмнина в него. Но оттогава сякаш бяха изминали не повече от една-две минути, преди да се озова по гръб насред гората. Как така седемнайсет дни?!

После ми хрумна и друго:

— Щом е изминало толкова време, откакто абатството е изгоряло, трябва да сте чули нещо за татко. Или за Кал, за сестрите Касноф…

— Няма ги — намеси се някой от прага на стаята.

Рязко извърнах глава в тази посока и се намръщих. На касата на вратата се бе облегнала някаква жена, която държеше в ръка чаша, от която се вдигаше пара. Облечена бе в дънки и обикновена черна тениска, а червената й коса, малко по-тъмна от тази на Изи, бе сплетена на дълга плитка и преметната през рамото й.

— Изчезнали са от лицето на земята — продължи тя и влезе в стаята.

Усетих как тялото на майка ми се напряга.

— Джеймс Атертън, двамата млади магьосници, онези вещици Касноф и техният демон играчка — добави жената. — Смятахме, че и ти си изчезнала с тях, преди да се появиш тук и да се опиташ да убиеш дъщеря ми.

Досещах се, че жената е Айслин Бранник, но досещането е едно, а потвърждението — съвсем друго. Имах чувството, че сърцето ми е слязло в петите.

Прочистих гърло:

В своя защита мога само да кажа, че тя първа ми извади нож.

За моя изненада Айслин издаде дрезгав звук, който можеше да мине за смях.

— Изпий това — каза тя и ми подаде чашата.

— Ъ-ъ, не, няма да стане — отвърнах аз, вперила подозрително поглед в тъмнозелената течност, която миришеше на бор и пръст. Имайки предвид, че ми я подаваше майката на Изи, сигурно бе отровна.

Айслин обаче само сви рамене.

— Ами добре. На мен ми е все едно дали ще те боли главата.

— Всичко е наред — увери ме майка ми, без да сваля очи от Айслин. — Ще се почувстваш по-добре, ако го изпиеш.

— Как, като умра ли? — попитах. — Е, така главоболието ми наистина ще изчезне, ама умирането ми се струва твърде сериозен страничен ефект.

— Софи — измърмори предупредително мама.

Айслин обаче само ме изгледа проницателно, с лека усмивка на устните.

— Определено е устата — каза и погледът й се насочи към майка ми. — Сигурно го е наследила от него. Ти винаги си била тиха и кротка.

Погледнах объркана майка си, но тя все още се взираше в Айслин Бранник. Лицето й бе много бледо.

— Трябва да сте долу след пет минути — отсече Айслин и се приближи към леглото. — Семейно събрание.

Отпих предпазливо от топлата течност. Вкусът й бе по-неприятен от вида, но веднага щом преглътнах, почувствах как болката в черепа ми отслабва. Затворих очи и се облегнах на възглавницата.

— А ние защо сме ви? — зачудих се. — Не можете ли просто да… да се разберете по браннишки, без нас?

В стаята настъпи потискащо мълчание. Отворих очи и установих, че мама и Айслин се гледат напрегнато.

— Тя не знае, така ли? — запита най-сетне Айслин.

В гърдите ми се надигна вихрушка от емоции: ужас, гняв. Не исках да се занимавам с това. Не бях готова да се изправя срещу него, не още.

Но когато мама се обърна към мен, разбрах. Видях страха и тъгата, изписани на лицето й, видях как стиска одеялото. И проумях, че независимо дали имам желание да се изправям точно сега срещу фактите, причината за присъствието й тук е съвсем проста.

— Мамо? — попитах въпреки това.

Отговорът обаче дойде от Айслин:

— Майка ти е Бранник, София. А това значи, че и ти си една от нас.