Рейчъл Хокинс
В плен на магията (23)

Глава 24

И така за втори път през този ден се озовах в кабинета на Лара Касноф.

От него се откриваше гледка към дърветата в задния двор. В момента наблюдавах как мъглата се вие около почернелите им безжизнени дънери. Съсредоточих мислите си върху това, за да не се налага да гледам канапето пред прозореца, където седеше госпожа Касноф със скръстени в скута ръце и безизразно лице.

Лара се отпусна на кожения стол зад бюрото и се вгледа внимателно в мен. Очевидно не беше ядосана, само любопитна. И май й беше забавно.

— Надявам се, че не съм прекъснала нещо важно между вас с господин Крос.

Стиснах ръце в юмруци, за да не забележи, че треперят.

— Не, бяхме заети с обичайното. Нали се сещаш — как да провалим пъклените ти планове и да унищожим теб самата, а после да се махнем от този ужасен остров.

— Дори и в такъв момент чувството за хумор не те напуска — разсмя се тя. — Ако не ме дразнеше толкова, сигурни щях да го оценя по достойнство.

После се наведе напред с лакти, подпрени на бюрото и сплетени пред лицето пръсти; в този миг позата й страшно напомняше на училищните психолози, които бях срещали (вярвайте ми, бях срещала много такива, докато учех в нормални училища):

— Затова ли се опита да разговаряш със сестра ми? Затова ли се вмъкна в кабинета ми днес?

Трепнах, а Лара отново се облегна назад на стола и се усмихна доволно:

— Не предполагаше, че знам, нали?

Исках да подхвърля някаква остроумна забележка, за да демонстрирам, че не ме е страх от нея. Че не съм ужасена до смърт. Бяхме спечелили предимство и го бяхме задържали за — колко, за десет минути? А щом знаеше, че сме влизали в кабинета й, дали бе разбрала, че сме взели гримоара?

Поне все още разполагах със сарказма си.

— Разочарована съм, че си научила — заявих и седнах на стола от другата страна на бюрото й, но като се има предвид, че си зла вещица, не съм особено изненадана.

— За теб всичко е шега — каза тя, като присви очи. — Целите на баща ми, делото на живота му, избавлението на расата ни.

— Целта на баща ти е била да пороби група тийнейджъри ли? Нищо чудно, че вие двете сте станали такива — отсякох и посочих с брадичка госпожа Касноф, която не показа с нищо, че ме е чула.

Е, сега вече Лара се ядоса. Изпъна гръб на стола и изсъска:

— Имаш ли представа какво пожертва баща ми, за да създаде рода ти и теб самата? Имаш ли представа от какво се отказахме ние самите? — Посочи с дългия си показалец госпожа Касноф. — За да предпази всички магически същества! Да ни защити от онези, които искат да ни избият до крак!

— Вие превръщате хора в чудовища — отвърнах. — Деца. Стореното от баща ви е унищожило Алис. После той е погубил дъщеря й, а ако вие двете бяхте постигнали целта си, щяхте да сторите същото с мен и баща ми.

— Целта…

— … оправдава средствата. Да, сестра ти вече го каза. Това да не ви е семейното мото?

Лара застина. Кокалчетата на пръстите й бяха побелели, толкова силно ги стискаше:

— Искаш ли да ти разкажа за семейството си, Софи?

Притиснах гръб към облегалката на стола и поклатих глава:

— Мисля, че знам повече от достатъчно за семейството ги, благодаря.

— Нищо не знаеш — заяви Лара, след което леко махна с пръсти към мен.

Първоначално нищо не се случи и се запитах дали не ми е показала вещерския вариант на среден пръст.

А след това зрението ми започна да се замъглява и всичко стана черно. Разтреперана, се опитах да сграбча страничните облегалки, но столът бе изчезнал. Вече не седях на него. Заобиколена бях от мрак… все едно отново се бях озовала в Итинериса. Обзе ме клаустрофобия. Имах чувството, че ще се задуша.

В тъмнината проблесна искра — мъничка точица, която скоро се разрасна и превърна в образ. Взирах се в картината на затрупано в снега селище, която след малко като че оживя. Мъже и жени вървяха по побеляла от сняг пътека, свели ниско глави, за да се предпазят от студения вятър. Нямаше кой да ми каже какво виждам, но информацията се появи сама в главата ми… сякаш винаги съм я знаела. Това бе родното село на Алексей Касноф, а малката къща в средата на картината бе домът му.

След малко съзрях и него самия — тъмнокосо момче, което бе притиснало лицето си към стъклото на прозореца. Знаех, че чака баща си, и усещах нетърпението и безпокойството му, сякаш лично аз ги изпитвах. Зад него бе застанала кри сива жена с тъмноруса коса, която го погали по главата и измърмори на руски (макар да не знаех нито дума от този език, разбирах всичко, което жената казваше):

— Всичко ще бъде наред, Алексей. Баща ти и останалите — ще ни защитят, обещавам.

В този миг разбрах, че всички жители на селцето са магически същества. Днес трябваше да се вземе важно решение. Нещо за преместване, свързано с безопасността им. Искаха да се скрият… Но преди да схвана какво точно се случва, картината се промени.

Вече нямаше покрити със сняг улици, не се виждаха кокетни старинни къщички. Всичко бе потънало в хаос, огън и дим. Пламъците бяха толкова ярки, че пожелах да закрия очите си — само че нямах ръце. Всъщност и очи нямах… но видях Алексей, който тичаше по улицата. Жителите на селището го гонеха по петите.

Те знаят какви сме, помисли си той. Откриха ни, откриха ни, откриха ни…

На улицата зад него лежаха неподвижни някакви фигури. Разбрах, че това са родителите му. Виждах русата коса на майка му, която бе разстлана край главата й и все още тлееше. Малкото телце до тях принадлежеше на сестричката му, все още бебе. Алексей бе толкова уплашен… Ужасът и скръбта му ме заляха, беше непоносимо. След това пламъците избледняха и кървавите цветове на картината започнаха да се променят. Нова сцена. Алексей вече бе по-възрастен, може би на двайсетина години. Лицето му бе красиво и все още не така жестоко, както на малкото негови снимки, които бях виждала.

Возеше се на задната седалка на кола, която прекосяваше хълмиста местност, покрита с яркозелена трева. Тези хълмове и полета ми бяха много познати. Алексей беше въодушевен, но и малко нервен. Потропваше с пръсти по корицата на книгата, която лежеше в скута му.

Гримоарът!

Автомобилът изтрополи по стар каменен мост и изведнъж на преден план изникна абатство Торн. Алексей забеляза момичетата на поляната — ученичките от лондонското девическо училище, които бяха настанени в Торн, защото в града вече не бе безопасно. Известно време ги наблюдаваше, а по устните му играеше тънка усмивка. Най-после, помисли си. Най-после.

След това картината рязко изчезна и бе заменена от мрак, а миг по-късно се озовах обратно в кабинета на Лара на стола пред бюрото й. Дишах тежко.

— Мисля, че схвана в общи линии — каза ми Лара, като междувременно спокойно преглеждаше някакви документи.

Все още се тресях и се опитвах да убедя сама себе си, че не своето семейство бях видяла преди малко, избито на улицата. Когато донякъде си възвърнах душевното равновесие, казах:

— Хората са убили семейството му. Бил е уплашен и е искал да предпази другите магически същества. Може би и да си отмъсти. Само че това… това не оправдава стореното от него!

Преглътнах с отвращение, когато си припомних радостното очакване, обзело Алексей при вида на групата невинни девойки на поляната на абатство Торн. Алис, моята прабаба, бе сред тях.

— Освен това съм наясно, че целта му не е била единствено да защити магическите същества. Може би наистина всичко е започнало така, но за какво в крайна сметка е искал да използва Алис? Знаете ли какво си мисля? Мисля, че демон, който е марионетка в ръцете ти, би бил много полезен… ако искаш да държиш всички магически същества на планетата под свой контрол.

Лара дори не се опита да отрече:

— Възможно е. Разбира се, един легион от „демони марионетки“ би бил още по-полезен.

След тези думи остави документите и внимателно отвори чекмеджето. Извади от него гримоара. Сърцето ми слезе в петите.

— Как…

— О, госпожица Талбът бе така добра веднага да ми го предаде. Впрочем, ако искаше книгата, трябваше само да ми кажеш.

— Какво? — попитах объркано аз.

— Така или иначе накрая щяхме да ти я дадем. Без силите си не ни вършиш кой знае каква работа.

Започна да прехвърля страниците и спря, когато намери заклинанието за възстановяване на магическите ми способности. Усещах как те бушуват в мен. Имах чувството, че ще изскоча от кожата си само при вида на думите.

Лара ми подаде гримоара.

— Хайде, пипни го. — После се разсмя. О, да, Софи. Знам, че баща ти те е накарал да докоснеш това заклинание. Знам всичко за времето, което сте прекарали в изучаване на тази книга.

Магията ми бе само на няколко сантиметра разстояние. Всичко в мен настояваше за това заклинание. Аз обаче погледнах Лара в очите и запитах:

— И защо ще искаш да възстановиш силите ми? В мига, в който ги получа обратно, тук всичко ще се разхвърчи на парчета… а после ще изчезна!

Тя обаче само се усмихна:

— Софи, когато баща ти ти разказа за демоните, обясни ли ти как се контролират?

— Магьосникът или вещицата, които са ги създали, могат да ги контролират. Само че мен на практика никой не ме е създавал… Следователно никой няма власт над мен.

— И ние така си мислехме — призна тя с кратко кимване. — После обаче направихме малко проучване. Знаеш ли, сбирката от книги на баща ти в абатство Торн ни беше много полезна. Да знаеш колко се изненадахме, когато открихме, че способността да контролираш демон се предава чрез кръвта!

„В кръвта ни е“, така бе казала госпожа Касноф. „В кръвта. В твоята, в моята и тази на баща ми, в тази на Алис…“

Сега вече осъзнах какво бе имала предвид.

— Баща ни е провел ритуала, който е превърнал прабаба ти в демон — обясни и Лара. — Нашият род е създал твоя. И тъй като наследствеността е в кръвта… В мига, в който си възвърнеш силите, ще бъдеш под наш контрол.

Започнах да се треса, но дори сега не бях в състояние да откъсна очи от заклинанието.

— Това е невъзможно — промълвих, сякаш истината щеше да се промени, ако кажех на глас думите. — Ако можехте да ме контролирате, отдавна щяхте да сте го сторили!

— Не знаехме, че можем, затова изобщо не сме опитвали — обади се за първи път госпожа Касноф.

— Но защо? Защо съм ви аз, щом можете да си направите колкото си искате демони?

— Новосъздадените демони са… непредсказуеми — заяви Лара. — Но ти, демон от четвърто поколение? Да кажем само, че вероятността да изгубиш контрол е много, много малка. Следователно ти си по-подходяща от тях за ролята на водач. — После се усмихна широко, а в очите й не бе останала дори капка разумност. — В крайна сметка всяка армия има нужда от генерал.

Стомахът ми се сви, гадеше ми се. Скочих на крака и се отдръпнах от бюрото.

— Не, не! По-добре завинаги да си остана безсилна, отколкото да съм под ваш контрол!

Лара метна отворената книга на бюрото. Магията в мен се блъскаше като полудяла в клетката си.

— Така казваш — отсече и се облегна назад, — но силите ти искат да бъдат освободени. Ти си демон, това е същността ти. Сега, след като видя заклинанието, магията в теб няма да се успокои, докато не бъде пусната на воля.

Исках единствено да притисна длани към страницата.

— А защо просто не ме накараш? — попитах.

Ако трябваше единствено да пипна страницата, тя би могла да стане, да заобиколи бюрото и да ме сграбчи… с ужас осъзнах, че точно това искам да направи, и рязко се отдръпнах.

— Заклинанията като това са много фини — обясни Лара. — Трябва да се внимава с тях. Не можеш просто да принудиш някого да поеме такава силна магия. Човекът трябва да го направи по собствен избор. А гримоарът ще остане тук — извика след мен, когато се втурнах към вратата. — Ще стои отворен на тази страница. Винаги, ден след ден. Ще те вика при себе си. Ще си спестиш много страдания, ако се предадеш сега.

Борех се с бравата, която се изплъзваше от внезапно изпотените ми длани. Най-после вратата се отвори и хукнах навън. Магията ми така виеше в мен, че ми се искаше да си запуша ушите и така да я спра.

Джена ме чакаше в стаята ни. Когато отворих вратата, веднага скочи на крака.

— О, боже, добре ли си? Лара дойде тук да ме пита къде е гримоарът, а аз за малко да умра и… Соф?

Сега на горния етаж зовът на гримоара не бе толкова силен и неустоим, но все още треперех. Джена ми помогна да стигна до леглото си и се сви до мен.

— Какво стана? — попита тихичко.

Когато приключих с разказа си за случилото се в кабинета на Лара, вече бях спряла да треперя… но пък започнах да плача.

— Толкова много искам да си върна силите — казах на Джена, която ме галеше успокоително по косата, — но няма да рискувам да се превърна в някакво… в нещо, което те могат да контролират. Толкова бях сигурна, че ако си възстановя магията, всичко ще се оправи! Но това?! О, Джена, това е направо ужасно!

— Ш-ш-т — прошепна тя. — Все ще измислим нещо. Ще измислим нещо.

Обаче гласът й трепереше. Заспахме заедно на леглото, прегърнати като малки деца.

Реших, че ме е събудила гръмотевица. Седнах в леглото и примигнах няколко пъти. Нисък тътен изпълни къщата. Прозорците започнаха да дрънчат, а когато поставих босите си стъпала на пода, усетих леки вибрации.

— Какво става? — измърмори Джена сънено.

Отидох до прозореца да проверя. Известно време само се опитвах да осмисля онова, което виждах. В мъглата се носеха светлинки, които първоначално бяха замъглени и от време на време изчезваха. После обаче се уголемиха и станаха толкова ярки, че различавах тъмните стволове на дърветата, които преди това бяха скрити от мъглата. Чух, че в коридора се отварят врати, по дървения под тропаха боси крака.

В стаята ни отново нахлу ярка светлина, след което се разнесе поредният тътен. Този път бе толкова силен, че зъбите ми изтракаха. Джена, която вече се бе разбудила напълно, скочи от леглото, втурна се към вратата и я отвори. Останалите момичета се бяха събрали на площадката и се взираха в нощта отвън през строшения витражен прозорец. Отново усетих зова на гримоара и забих нокти в дланите си. Надявах се болката да ме разсее и да ми помогне да овладея желанието да се втурна към долния етаж. Светлините продължаваха да проблясват, а тътенът се усили. Няколко от по-малките момичета затулиха ушите си с ръце.

Някой ме потупа по лакътя. Обърнах се и видях Навзикая. Тя бавно размахваше криле в гъстия, тежък въздух.

— Тази вечер Лара дойде в нашата стая и отведе Тейлър каза ми тя. — Смяташ ли, че… — Кимна към светлините отвън, — че са й направили нещо?

Вибрациите ставаха все по-осезаеми, а силите ми бушуваха в мен и ме задушаваха. Сградата потръпваше, от прозореца се посипаха още цветни стъкла, кои го се разби хм звънко. Светлината проблесна за последно — толкова ярки, че всички стиснахме очи и извърнахме главите си.

След което всичко замря.

Стояхме на площадката разтреперани и внезапно през счупения прозорец ни връхлетя леден вятър.

Някъде в далечината се разнесе дълбок, нечовешки вой.

— Да — отговорих на Навзикая. — Да, така мисля.