Джудит Гулд
Сърце и душа (27)

15.

Лидия вдигна глава от бюрото си, когато чу Теди да влиза в офиса.

— Слава богу, че дойде! — възкликна тя. — Телефонът не е спирал да звъни и искам да ти кажа, че има няколко човека, които настояват да разговарят с теб незабавно. И, като казвам незабавно, наистина имам точно това предвид. Схващаш ли?

— Здрасти и на теб, Лидия — самодоволно подхвърли той. Приближи се до бюрото си, настани се на стола и се зае нервно да прелиства документите, които Лидия беше подготвила за него.

Тя се обърна да го погледне. Косата и пламтеше, боядисана в морковено оранжево, очите й, очертани с черен молив и лилави сенки, възбудено блестяха.

— Чуй ме, Теди — разпалено заяви тя. — Говоря съвършено сериозно. Боя се, че положението става нетърпимо и много скоро ще се разрази грандиозен скандал. Или може би трябва да кажа скандали, ако искам да съм съвсем точна. Не зная какво точно става, шефе, но не ми е никак трудно да се досетя. И ти казвам, че е крайно време да се вземеш в ръце и да проведеш няколко изключително любезни телефонни разговора. Защото повечето от хората, които настояват да разговарят с теб, искат да получат хубавата ти руса главица на сребърен поднос!

— Да не мислиш, че и сам не зная какво става, Лидия? — сърдито възкликна той. — Няма защо да ми казваш какво да правя! Имам достатъчно ум в главата си и не се нуждая от ничии съвети.

— Нима? — не му остана длъжна тя. — Док Уейнрайт не е спирал да звъни през целия ден. Маргьорит дьо ла Рошел и онзи грубиян, братовчед й Джейми дьо Бирон, искат парите си обратно. Те и още половин дузина други клиенти. И си ги искат веднага. Нищо чудно, че си изнервен като котка върху горещ ламаринен покрив. И аз се чувствам по същия начин.

Теди не каза нищо в отговор. Само я изгледа вбесено.

— Казвам ти, Теди — възкликна тя, размахала във въздуха пръст с дълъг, крещящо оранжев маникюр, — този път вече загази! Брокерите също не спират да звънят. И да си искат парите. Искат да говорят с теб относно маржа на сделките ти, приятелче. И да си получат парите за всичките онези сделки, които изтъргува на кредит. Онези пари, които ти успя да загубиш!

— Млъквай, Лидия! — кресна той. — Схванах посланието. Високо и ясно.

Тя го изгледа продължително и едва тогава заговори отново:

— Добре — изръмжа тя, — но не мисля, че ще мога да издържа още дълго, Теди. Сериозно говоря! Не желая да бъда част от потъващ кораб. А твоята компания е точно това. Прилича ми на шибания Титаник, а аз си мисля, че ще трябва непременно да се кача в някоя от спасителните лодки.

— Прави каквото искаш, по дяволите! — гневно изкрещя той. — Изобщо нямам нужда от теб, да те вземат дяволите!

— Това ли е, което имаш да ми кажеш? — викна в отговор тя и заплашително се изправи. — Посветих последните шест години от живота си на теб, Теди де Морни. Шест години, през които непрекъснато се налагаше да се боря за теб, да лъжа заради теб, да мамя заради теб, а понякога дори да оправям шибаните каши, които забъркваше. И защо? За да не разберат хората какъв си в действителност. И сега ти ми се отблагодаряваш по този начин, така ли?

— Ако ще си ходиш, махай се веднага! — злобно изръмжа той.

Лидия гневно направи няколко крачки с високите си обувки с леопардов десен. После се обърна и извади чантата си от едно от чекмеджетата на бюрото си. Поспря се на вратата и прикова върху Теди блесналия си поглед.

Той отвърна на погледа й, без да трепне дори.

— Разкарай се, Лидия — грубо се провикна той — Замъкни задника си при твоя млад жребец и го накарай да те изчука до припадък в скапаната ти каравана. Защото на мен ми писна да се занимавам с бял боклук като тебе.

Тя като че ли се стъписа, но само за миг.

— Аз може и да живея в каравана, господин Де Морни — процеди през стиснати зъби тя, — но ти си истинският боклук. — Обърна се и си тръгна, затръшвайки с все сила вратата след себе си.

Теди грабна листчетата със съобщения и остана за миг неподвижно загледан в тях. После се настани отново на стола зад бюрото си и понечи да вдигне телефонната слушалка.

Телефонът иззвъня точно в този момент. Теди изчака да се включи телефонния секретар, за да разбере кой се обажда. Чу гласа на Тифани и веднага вдигна слушалката.

— Здрасти, скъпа — рече й той.

— Теди, трябва да поговорим.

— Нали точно това правим в момента! — безсилно подхвърли той.

— Не, имам предвид на четири очи, Теди. Много е важно. Наистина.

— Стига, Тиф — намусено възкликна той. — В момента съм много зает. Освен това късно довечера имаме уговорка да се видим. Забрави ли вече за нашата много специална среща? И за малкото парти, което ще си организираме? Само двамата с теб.

— Зная, Теди. Спомням си — сериозно отвърна тя, — но наистина се налага да разговарям с теб веднага. Лично. Аз… аз не желая да го обсъждам по телефона.

— По дяволите! Не може ли да почака до вечерта? — сърдито изръмжа той. — Наистина съм много зает в момента.

— Теди! — изгубила напълно търпение извика тя. — Трябва да разговарям с теб веднага. У дома.

По гласа й разбираше, че е готова всеки момент да избухне в сълзи. Какво стана пък сега, по дяволите? — запита се Теди. Всичко започна да се обърква. Само че играта още не бе свършила и сега се налагаше да се погрижи за малката си инвестиция в Тиф.

— Мамка му, Тиф — отново заговори той. — Трябва да се погрижа за нещо много важно в офиса. Налага се да проведа няколко разговора по телефона и да свърша куп други неща.

— След като поговорим, сам ще се убедиш, че става дума за нещо много важно — не отстъпваше Тифани.

Той въздъхна.

— Добре. Ще бъда при теб след няколко минути.

Върна слушалката на мястото й и въздъхна отново.

— Мамка му! — извика на глас той. — Знаех си, че е време да я разкарам. — Изправи се, но веднага седна отново. Но преди това ще проведа един телефонен разговор, помисли си изпълнен е решимост. И ще се опитам да огранича щетите, доколкото е възможно. Вдигна слушалката и избра номера.

Тя отговори на третото позвъняване.

— Ало?

— Маргьорит, Теди се обажда.

Стори му се, че я чу да си поема рязко дъх, преди да му отговори с обичайния си спокоен и възпитан глас.

— Здравей, Теди. Как си?

— Добре съм — отвърна той. — Помислих си, че мога да намина край теб по-късно и да те заведа на вечеря. Бих искал да поговорим.

Последва дълга пауза. Най-после Маргьорит заговори отново.

— Ще ми бъде много приятно, Теди, но защо да не вечеряме тук, при мен? Ще бъде далеч по-приятно, отколкото в някой ресторант, не мислиш ли?

— Страхотно! — веднага се съгласи той. — Сега се налага да се погрижа за нещо. Какво ще кажеш да дойда у вас, след като се освободя?

— Чудесно — отвърна тя. — За мен ще бъде истинско удоволствие да те видя, Теди.

Той затвори телефона и тръгна към ягуара си.

Ето че се погрижих за тази кучка, помисли си той. А сега е ред на другата. Тифани. Не мога да разбера какво й стана изведнъж. Тъкмо реших да се отърва от нея, и тя ми сервира, че имала някакъв проблем. Поредният проблем. Но поне зная, че довечера ще се отърва от нея — помисли си той и запали двигателя. — Да, късно довечера ще й кажа последно сбогом. А след това ще я изгоня от къщата.

 

 

Валери рязко натисна спирачките пред портата на Стоунлеър, протегна ръка и бързо натисна бутона на интеркома.

— Вал? — До нея достигна гласа на Уин, а не на Санто Дучи.

— Да — отвърна тя.

— Ела в конюшнята — инструктира я той.

Портата мигновено започна да се отваря. Валери изчака да се отвори достатъчно, след това даде газ и подкара бързо по алеята към конюшнята. Стигна до паркинга, рязко спря и угаси двигателя.

Скочи от джипа и грабна чантите си. Вече съвсем отчетливо чуваше звуците, долитащи от конюшнята. Конете изглеждаха много неспокойни. Видя Уин да се приближава към нея. Лицето му бе отчасти закрито от превръзките, но езикът на тялото му достатъчно красноречиво издаваше огромната му тревога.

— Ей — извика той. Намали темпото. Не искам да се пребиеш от бързане.

— Добре съм — отвърна тя и се приближи до него. — Никога досега не се е случвало да се контузя.

— И аз не искам да започнеш точно сега — отвърна той. Целуна я по устните и я прегърна.

Валери едва не потрепери от докосването. Не можа да се сдържи въпреки намерението й да стигне час по-скоро до конюшнята и болните коне. Вдигна глава и му се усмихна.

— Радвам се да те видя, макар че обстоятелствата не са от най-приятните.

— Аз също, докторе — отвърна той. — Дай да взема тази чанта.

— Не, няма нужда — възрази тя. — Свикнала съм да я разнасям навсякъде, Уин.

— Добре — съгласи се той.

— Санто при конете ли е? — попита тя.

— Вече да — отвърна Уин.

— Охо! — възкликна Валери. — Гняв ли долавям в гласа ти?

— Ами да. Малко — призна той. — Бях в библиотеката, когато ми се стори, че чувам някакъв шум от конюшнята. Веднага позвъних, но никой не вдигна телефона. Никой! Знаех, че семейство Райнхарт отидоха до града на пазар. Предположих, че момичето, което работи тук, сигурно си е тръгнало в края на работния ден. Санто обаче трябваше да е там. А го нямаше.

Стигнаха до вратата на офиса и влязоха.

— Започнах да му звъня в дома му — продължи Уин, — но и там го нямаше. В края на краищата, в един момент все пак вдигна и веднага дотича, за да види, че положението става неудържимо. И тогава се обадих в клиниката. Момичето на регистратурата, Тами, ми даде номера на мобилния ти телефон.

Минаха през склада с такъмите и влязоха в конюшнята. Валери остана шокирана от паниката, обхванала конете. Тя се обърна към Уин.

— Според теб има ли кон, който да изглежда по-силно засегнат от останалите? — попита тя.

— Всичките са ужасно изплашени и неспокойни. Някои повече от другите — отвърна той. — Но всичките се държат толкова неадекватно, че ми е трудно да преценя. Освен това ми се струва, че реагирах малко невъздържано, когато видях какво става.

Санто се появи в другия край на помещението и тръгна срещу тях. Дори и от разстоянието, на което се намираше, Валери забеляза, че той изглежда силно разтревожен.

Приближи се до тях и й кимна.

— Здрасти, Санто — поздрави тя.

— Здрасти — отвърна той и засрамено погледна встрани.

Валери се приближи до първия бокс, остави на пода торбата и медицинската си чанта и се изправи пред вратата. Конят, Клевър Куки, изглеждаше силно превъзбуден. Изправяше се на задните си крака, пръхтеше и трепереше неудържимо. Очите му бяха разширени от страх. Все едно, че цялата конюшня е обхваната от пламъци, помисли си Валери.

— Да си забелязал дим наоколо, който да е достигнал до тях? — попита тя.

— Не — отвърна Уин. — Нищо не е горяло наблизо.

— А някакви странни и прекалено силни шумове?

— Не — поклати глава Уин. — Аз също бях тук и щях да чуя, ако имаше нещо такова.

Валери отново надникна в бокса.

— Ей, Клевър Куки — ласкаво подвикна тя. — Здравей, приятелче. Какво те е уплашило толкова? — Протегна ръка през решетките, за да даде възможност на коня да я помирише. Той обаче дори не направи опит да се приближи. Изглеждаше обхванат от неподправен ужас. Валери забеляза електрическия кабел, който минаваше през бокса.

Обърна се и погледна Уин.

— Електрическата инсталация през всичките боксове ли минава? — попита тя.

Той кимна.

— Да. Защо?

— Възможно е някъде да дава на късо — отвърна тя с ясното съзнание, че се лови за сламки.

— Не мисля, Вал — възрази Уин. — Крушките са свързани със същата инсталация, а не забелязвам нищо нередно с тях.

— Замълча и се обърна към Санто. — Но, за да сме сигурни, ще изключим захранването на сградата. Санто, ще го направиш ли?

Санто кимна и тръгна към офиса, където се намираше таблото с бушоните.

— Мисля да изчакаме няколко минути, за да видим дали ще настъпи някаква промяна в поведението им — каза Уин.

— Съзнавам, че предположението ми изглежда малко вероятно — подхвърли Вал, — но цялата ситуация ми изглежда прекалено странна. Никога преди не съм виждала подобно нещо. Освен в случаите на пожар.

— Аз също — съгласи се Уин.

— Ще тръгна покрай боксовете и ще се опитам да открия коня, който изглежда най-малко изплашен — рече Вал.

Заедно с Уин, който вървеше след нея, тръгнаха от бокс на бокс. Спираха пред всяка врата и в продължение на минута наблюдаваха всяко животно.

Внезапно токът изгасна и двамата подскочиха от изненада. Застинаха неподвижно, но в следващия момент възвърнаха самообладанието си.

— Ама че сме смахнати! Нали уж знаехме, че Санто ще изключи бушоните — подхвърли Валери.

— Цялата ситуация е смахната — заяви Уин.

Дневната светлина, която идваше отвън, им беше достатъчна, за да продължат надолу по пътеката между боксовете, спирайки се при всяко животно. Когато стигнаха до бокса на Демон и двамата забелязаха, че огромният жребец изглеждаше определено превъзбуден, но, в сравнение с останалите коне, се държеше далеч по спокойно. Уин започна да му говори тихичко и протегна ръка, опитвайки се да го погали по шията. Демон като че ли се зарадва на вниманието, но не се приближи.

Уин се обърна към Валери.

— Мислиш ли, че токът бе изключен достатъчно дълго? — попита той. — Възможно ли е конете да се успокоят толкова бързо, ако приемем, че пробив в електрическата инсталация е причината за паниката им?

Валери само сви рамене.

— Не зная — призна си тя, — но мисля, че е възможно. Изминаха няколко минути, а и ти си тук, заедно с тях. Конете те познават и ти вярват и смятам, че би било нормално да започнат да се успокояват, ако проблемът наистина е бил породен от електрическата инсталация. Само че аз лично не забелязвам никаква промяна.

— Нито пък аз — съгласи се той. — Ще отида да кажа на Санто да включи бушоните. Веднага се връщам. — Той се обърна и се затича към офиса.

Валери отиде до бокса на Клевър Куки, за да вземе медицинската чанта и торбата си. После отново се върна при Демон. Смяташе да започне от него.

Уин и Санто излязоха от офиса и бързо се приближиха до нея.

— Какво правиш? — попита Уин.

— Ще имам нужда от помощта ви, за да завържем Демон — отвърна Валери. — Налага се да взема кръв за токсикологично изследване. Да си призная честно, не зная какво друго бих могла да направя. Демон ми изглежда най-спокоен от всичките. Затова смятам да изследвам първо него.

Уин и Санто се приближиха до бокса. Уин бавно отвори вратата и двамата със Санто предпазливо се промъкнаха вътре. Само с едно рязко и бързо движение Уин сграбчи юздата на Демон и, преди конят да успее да реагира, я завърза за една халка на стената.

Огромният кон се опита да се изправи на задните си крака и те отстъпиха назад.

— Демон — прошепна Уин. — Всичко е наред, момче. Всичко е наред. — Погали Демон няколко пъти, опитвайки се да го успокои. Санто излезе отвън и застана пред вратата, без да сваля очи от Уин и жребеца.

Валери, която вече бе извадила една спринцовка от медицинската си чанта, безшумно се промъкна в бокса при Уин.

— Сигурна ли си, че искаш да направиш това, Вал? — тихо попита Уин, без да се обръща към нея и продължи да гали Демон.

— Налага се да му взема малко кръв — отвърна тя. — А това е проста процедура, която съм изпълнявала безброй пъти. Трябва само да се пазя от задните му крака. — Застана редом с Уин и започна да нашепва успокоителни слова на неспокойния кон. Вдигна ръка, за да помилва шията на Демон и веднага напипа югуларната му вена. Продължи да го гали и в момента, в който животното й се стори относително успокоено от думите и ласките им, заби спринцовката във вената, за да източи малко кръв.

Демон реагира мигновено. Започна да пристъпва нервно, а след това се опита да се изправи на задните си крака. Валери, която вече бе успяла да изтегли достатъчно кръв за токсикологично изследване, предпазливо отстъпи назад и се притисна до стената.

Само след миг Уин застана редом с нея.

— Ти си много смела жена, докторе — прошепна й той.

— Това ми е работата — отвърна тя, свали иглата от спринцовката, наведе се и я прибра в специалния контейнер, който носеше в медицинската си чанта. Изправи се отново и се обърна към Уин. — Сега ще се обадя в клиниката и ще помоля някой да дойде да вземе кръвната проба за незабавно изследване. Мисля, че ние трябва да поостанем тук още известно време и да ги наблюдаваме. Може пък да ми хрумне някакво обяснение за неестественото им поведение.

Валери свали клетъчния телефон от колана си, отвори го и набра номера на клиниката.

— Тами, обажда се Вал. Искам някой незабавно да дойде до Стоунлеър. Разполагам с кръвна проба, която трябва да бъде подложена на токсикологичен тест. И, като казвам незабавно, наистина имам точно това предвид. Положението е изключително сериозно.

Заслуша се в отговора на Тами, а след това възкликна:

— О, страхотно! Бях забравила, че знаеш къде се намира имението. Кажи на Дафни, че искам ти да дойдеш да вземеш пробата. Ще изпратя човек да те чака пред портата и да ти даде кръвта. Разбра ли?

Слуша още няколко секунди, след което натисна бутона за край на разговора, затвори телефона и го върна на мястото му на колана на дънките й.

— Санто, имаш ли нещо против да вземеш кръвната проба и да отидеш да чакаш Тами пред портата?

— Не, разбира се. — Той кимна и взе кръвта от нея.

— А аз междувременно ще погледна какво е състоянието на другите коне — заяви Вал и тръгна отново по пътеката между боксовете. Спираше се пред всяко животно — първо от едната страна на пътеката, а след това — и от другата. Всичките коне, до един, продължаваха да се намират в състояние на силен стрес и паника.

— Положението е точно такова, каквото ми го описа — отбеляза тя и се обърна към Уин. — Някои коне са по-силно засегнати от други, но всичките без изключение изглеждат силно уплашени. Никога преди не съм виждала подобно нещо. — Замълча за момент и се замисли. — Днес следобед имало ли е човек тук, при тях?

— Доколкото зная, не — отвърна Уин. Обърна се и погледна към Санто, който стоеше пред бокса на Лейла.

— Санто? — попита го Уин. — Знаеш ли дали днес след обед някой е бил тук с конете?

Санто сви рамене.

— Тиф си беше на работа — отвърна той. — Видях я в офиса някъде по обяд. Обясних й, че не се чувствам много добре и смятам да се прибера у дома, да взема няколко тиленола и да си легна. Тя отвърна, че ще бъде в офиса през целия ден, защото имала много работа и обеща да ми се обади, ако възникне нещо. Спомена само, че по обяд ще излезе за малко, за да си вземе нещо за ядене.

— Значи ти си отсъствал през целия следобед? — попита Уин.

— Не — отвърна Санто. — Казах ти, че…

— Няма нищо, Санто — прекъсна го Уин. — Няма нищо лошо да се прибереш у дома щом си болен. — Той въздъхна. — Значи излиза, че тя е единственият човек, който е бил тук днес след обяд.

Санто кимна.

— Да. Двамата Райнхарт отидоха в града, което означава, че е била съвсем сама.

— Защо не й се обадиш по телефона, след като предадеш кръвната проба на момичето от клиниката? — предложи Уин. — Опитай се да разбереш дали знае нещо.

— Добре — съгласи се Санто. — Май е време да тръгвам към портата — Той се обърна и се запъти към вратата на помещението с такъмите.

Когато се скри от погледите им, Уин се обърна към Валери.

— Не зная какво става с него, но напоследък той изобщо не прилича на себе си.

— Какво искаш да кажеш? — попита тя.

— И аз не зная — отвърна Уин. — Има нещо, което ме притеснява, но не мога да го определя точно.

— Предполагам, че няма нищо обезпокоително. — Случилото се днес е плод на злощастно стечение на обстоятелствата, а ти вероятно си твърде мнителен по отношение на Санто и поведението му.

— Може би имаш право, докторе — съгласи се той. — Ти си една много разумна жена.

Продължиха да наблюдават конете, а Валери беше все така озадачена от поведението им. Никога преди не се бе чувствала толкова безпомощна. Нищо в обучението и продължителната й практика не я бе подготвило за случай като този. Не можеше да понесе факта, че това се случва точно с животните на Уин и буквално й се гадеше при мисълта, че не е в състояние да помогне на конете.

Уин, сякаш прочел тревожните й мисли, хвана ръката й и я стисна. Валери се обърна и го погледна.

— Всичко ще бъде наред, докторе — с усмивка я увери той.

— Надявам се — отвърна тя, неспособна да прикрие тревогата си.

Продължиха да вървят между боксовете. Стигнаха до края на пътеката, спряха се, за да погледнат конете, обърнаха се и тръгнаха обратно. Валери внезапно замръзна неподвижно на мястото си и дръпна ръката на Уин.

— Погледни! — почти шепнешком възкликна тя.

— Какво? — попита той и се обърна да я погледне.

— О, боже, Уин! — изстена тя и се наведе да вдигне малкия предмет, който бе зърнала пред един от боксовете.

Изправи се, стиснала малка капсула в ръка. Приличаше на най-обикновено лекарство. Вътре капсулата бе пълна с бял прашец.

— Можеш ли да се сетиш за някакво лекарство, предписвано на конете ти, което да изглежда по този начин? — попита тя.

Уин поклати отрицателно глава.

— Не — отвърна той. — Ще трябва да попитам и Санто, но аз лично не мисля, че сме им давали такива хапчета. — Наведе се и внимателно разгледа капсулката. — Не мислиш ли, че е много по-малка от повечето хапчета, предназначени за коне? — попита той.

— Точно така! — съгласи се Вал. — И не се сещам за нито едно от познатите ми лекарства, което да изглежда по този начин. Смятам да изтичам до портата и да го дам на Тами. Искам то също да бъде подложено на токсикологично изследване. Обзалагам се, че в него и в кръвта на Демон ще открием едно и също вещество.

— Ще дойда с теб — предложи Уин.

— Остани да чакаш тук — възрази Валери.

Той отрицателно поклати глава.

— Не, не искам да те изпускам от погледа си.