Генерал Хадли се намеси пряко в работата на Централната разузнавателна група едва след бруталното убийство на полковник Силвърс. Заповедта издаде лично Макартър, убеден, че малко или много ЦРГ е творение именно на Хадли, който успешно беше ръководил и военното разузнаване на САЩ в региона по време на войната.

Но времената вече бяха други. Президентът Труман поддържаше становището, че подобна организация няма място в мирно време. И тя беше създадена единствено благодарение на настоятелните увещания на генерал Хадли, чието мнение президентът високо ценеше.

В своето предложение генералът настояваше за създаването на ЦРГ, което трябваше да съществува при скромен бюджет и силно ограничен персонал. Основният му аргумент беше, че това ще бъде единствената организация, която ще заеме място между правителствените институции на САЩ, включително ФБР, и масовата програма за внедряване на съветски агенти отвъд океана.

Следвоенният хаос прави практически невъзможно проследяването и проверката на стотици и хиляди репатрирани хора, появили се в болници и центрове за бежанци, твърдеше Хадли. Съветското НКВД отдавна е в състояние да изготвя напълно задоволителни легенди за своите агенти и действащите в САЩ имиграционни и разузнавателни проверки не бяха никаква преграда за тях. Аргументирано и убедително генералът описа в подробности режима и начина на подготовка на вражески агенти в едно специално градче на съветска територия, получило известност под прозвището „Малкото Чикаго“. Там всичко било точно копие на средно голям американски град, с отделните му квартали и етнически общности.

Президентът съвсем не беше склонен да повярва, че „руски агенти се крият под леглото на всеки втори американец“, но Хадли беше толкова красноречив, представи такова изобилие от аргументи, че той най-накрая отстъпи. Така се роди ЦРГ, съвсем логично беше именно Хадли да се заеме с разчистването на локалния клон на организацията в Токио. Тук всичко беше от решаващо значение, задачите на ЦРГ имаха решителен приоритет. Просто защото Япония беше прекалено близо до границата на СССР.

Промените бяха драстични и това се дължеше на високия пост на полковник Силвърс. Изгорени бяха всички кодове, промениха се явки и пароли, изтеглени бяха почти всички агенти, действащи на вражеска територия. Но това беше само началото. Предстоеше ликвидирането на широки и отдавна установени мрежи, тъй като, по собствените думи на Хадли, „пораженията от предателството на Силвърс са неизчислими“.

През първите няколко месеца след смъртта на Силвърс ръководството на ЦРГ в Токио пое лично Хадли. Прекалено зает с прочистването на агентурната мрежа, той повика Джонас и му възложи изпълнението на текущите задачи на организацията.

Младият и стегнат офицер, подпомаган по най-добрия начин от Дейвид Търнър, бързо изправи организацията на крака. Ръководеше операциите с вещина и акуратност, това му създаде име и авторитет. Не след дълго Хадли издаде заповед за постоянното му назначение, заедно с нея дойде и повишението — Джонас стана подполковник.

Междувременно Дейвид Търнър предложи да продължи играта с Джибан и да не прекъсва срещите си с неговите представители. Аргументира се с ползата, която ЦРГ би имала от секретната информация на Джибан. Особено сега, когато вече се знаеше, че тази информация е фалшива и високопоставените членове на тайната общност, подхвърлят компрометиращи материали за своите противници и по този начин ги хвърлят в лапите на военните трибунали.

Джонас и генерал Хадли обаче бяха на друго мнение — според тях Джибан беше отговорна за убийството на Силвърс. Разбрали, че Филип е по следите му, ръководителите на тайната общност бяха побързали да го отстранят. По единствения ефикасен и напълно сигурен начин — убийството.

Следователно в Джибан вече знаеха, че чистката в ЦРГ означава край на нейното присъствие там.

— А защо да не пуснем слух, че чистката е предизвикана от други, съвсем вътрешни причини, които нямат нищо общо с Джибан? — попита Дейвид Търнър.

— Напоследък претърпяхме няколко сериозни провала в северните си агентурни територии — кимна след кратък размисъл Джонас, после се обърна към Хадли: — Какво е вашето мнение, сър? Бихме имали несъмнена полза, ако продължим контактите с Джибан. Колкото повече информация получаваме от тях, толкова по-голяма е вероятността да разкрием самоличността на отделните членове.

— А ти какво мислиш, синко? — въпросът на генерал Хадли беше предназначен за Филип. — Ти си нашият специалист по агентурата тук, ти най-добре познаваш японския начин на мислене…

— Джонас има право — отвърна Филип. — Колкото повече имена измъкнем от фалшивите сведения на Джибан, толкова повече се увеличават шансовете ни да проследим нишката в обратна посока и да се приближим до същинските лидери на тази организация — благодарение на Ватаро Таки, Филип вече знаеше имената на някои от тези хора. Но не желаеше, пък и нямаше как да обясни произхода на своята информация. — Не бива да се забравя, че те ни подхвърлят имената на своите врагове. Използвайки контактите си в политическите среди на Япония, ние можем значително да стесним списъка на евентуалните участници в тази тайна организация. По метода на аритметичното елиминиране.

— Значи си струва да рискуваме — кимна генерал Хадли. — Аз мога да измисля някакъв убедителен претекст за основния ремонт на къщата… Джибан разполага с широка мрежа за информация, няма съмнение, че слуховете ще стигнат там, където трябва. Друг въпрос е дали ще захапят въдицата. Ако това не стане, присъстващият тук офицер Търнър ще изпадне в твърде опасно положение. И поредната му среща с представителя на Джибан може да се окаже последната…

— Готов съм да поема този риск, господин генерал — обади се Търнър. — Джибан има интерес да приеме подхвърлената версия. Просто защото все още има твърде много врагове, от които с удоволствие би се освободила.

— Това е друга работа — отвърна Хадли. — Ние трябва да ги убедим, че продължаваме да ликвидираме хората от подхвърлените им списъци.

— Като на практика не го вършим — добави Филип.

— Защо просто не ги прибираме в секретната си квартира? — предложи Търнър. — Там ще имат всички удобства, едновременно с това ще излязат от обръщение, докато ние разпространяваме убедителни версии за тяхната смърт…

— Идеята не е лоша — кимна Джонас.

— Значи се споразумяхме, така ли? — огледа ги генерал Хадли. Всички кимнаха в знак на съгласие. — Много добре. Но провал не трябва да има! Позицията ни пред президента вече е доста разклатена, всичко може да рухне още при първата негативна информация.

Така Дейвид Търнър получи зелена улица за своите секретни срещи с представителите на Джибан. Всички се надяваха да съберат достатъчно информация за разкриването и обезвреждането на най-могъщата тайна организация в Япония.

— Какво ти става? — постави ръка на рамото му Мичико. — Вече часове мълчиш.

Филип беше отправил поглед към листа хартия пред себе си, писалката му чертаеше безсмислени кръгове върху нея. Не можеше да откъсне мислите си от убийството на Силвърс, все му се струваше, че е пропуснал нещо важно. Въпреки мнението на генерал Хадли, Джонас и Търнър, той продължаваше да поддържа становището, че тази смърт трябва да бъде разследвана докрай.

Кой уби полковник Харолд Мортън Силвърс? Хадли твърдеше, че вратата на къщата му била затворена, но незаключена. По време на пристигането му — около 11 часа вечерта, Силвърс вече е бил мъртъв. Незаключената врата навеждаше на мисълта, че Силвърс е познавал убиеца си и лично му е отворил. Полковникът не беше от хората, които ще отворят на непознат по това време на денонощието.

Колегите му подозираха, че убиецът е неизвестният представител на Джибан. Но това просто не се връзваше. Никой японец не би използвал катаната като сатър, а тялото на жертвата бе наистина накълцано на парчета. Следователно някой нарочно е направил това, искал е убийството да изглежда като работа на Джибан. Но кой?

Какви са последиците от смъртта на Силвърс, запита се Филип. Командването на ЦРГ, макар и временно, беше прехвърлено на генерал Хадли. Джонас получи повишение, Търнър запази мястото си. Какво означават тези промени? Хадли получи директен достъп до операциите на ЦРГ в Далечния изток. Позициите на Търнър останаха непокътнати, а Джонас получи старт нагоре много по-бързо от очакванията. Но да се допусне, че Джонас е организирал убийството на Силвърс в името на собствената си кариера, беше нещо наистина прекалено.

Какво тогава ми убягва, продължаваше да се пита Филип. Вдигна глава към загриженото лице на Мичико, на неговото се появи бледа усмивка:

— Изпитвала ли си някога чувството, че не можеш да се почешеш там, където те сърби? — попита той. — Седя си тук, пред купища факти, свързани със смъртта на полковник Силвърс, и нищо не ми влиза в главата!

— Вече месеци наред се блъскаш в тази каменна стена — отвърна Мичико. — До завръщането на баща ми от Кюшю остана само една седмица, а ние все още не сме се подготвили.

— Не мога да мисля за нищо друго, освен за това проклето убийство — промърмори Филип и продължи да чертае концентричните си окръжности.

— Хайде, ставай — рече Мичико, хвърли му някаква връхна дреха и навлече своята: — Имаш нужда от малко въздух.

— Къде ще ходим?

— В провинцията — усмихна се тя. — Ще видиш!

Качиха се в колата и потеглиха.

— Малко ще се позабавим — подхвърли Мичико и започна продължителна серия от обиколки из тесните улички. Двамата вършеха това напълно механично, не беше нужно да им се напомня, че зад тях може да тръгне и съответната опашка.

Закара го на север, към подножието на Японските Алпи, които пресичаха Япония като гръбнак на чудовищно изкопаемо. Тук зимата все още беше на власт, пътищата бяха заледени, край канавките белееха преспи сняг.

Колкото по-високо се изкачваха, толкова по-осезаемо се чувстваше присъствието на зимата. Снежните преспи скоро започнаха да се съединяват, не след дълго жълто-зелените ивици оголена земя между тях напълно изчезнаха. Едновременно с това полето започна да отстъпва място на високи борови и кедрови гори. Край пътя работеха хора, никой не поглеждаше към рядко преминаващите автомобили.

Най-сетне Мичико намали скоростта и свърна вдясно по тесен и разкалян път. Знаци нямаше, но стотина метра по-нататък зееше широко отворена порта от бамбукови пръти. Преминаха през нея и се задрусаха по изровените коловози. Пътуваха така още десетина минути, после Мичико натисна спирачката.

Тръгнаха пеш. Напуснаха гъстата сянка на горичката от стройни японски кедри и излязоха в открито поле. Снегът беше девствен и бял, небето — някак бледо. Лъчите на слънцето не бяха в състояние да стоплят замръзналата природа. Но най-забележителна беше тишината. Филип имаше чувството, че синеещите се в далечината непристъпни планини са изсмукали всички звуци от тази безлюдна долина.

Скоро се спряха пред гранитен параклис, на входа му бяха струпани купчинки дребни камъчета. Мичико се отдели от него и коленичи, в ръката й се появи ароматизирана пръчица. Закрепи я на върха на близката купчинка и я запали. Вятърът веднага пое тънката струйка дим, Филип не успя да усети миризмата й.

— Какво е това тук? — попита той.

— Олтар на Мегами Кицуне, богинята — лисица — отвърна Мичико и устните й се размърдаха в беззвучна молитва.

— Коя е тя?

— Мегами Кицуне е изключително могъща — вдигна ръце Мичико. — Под нейна власт е всичко, което виждаш наоколо.

Филип почувства как в душата му помръдва любопитството. Нали той беше преследвачът на червената лисица? Нали успя да я открие и унищожи там, в далечната Пенсилвания, в своето детство? Нали именно благодарение на нея животът му потече в руслото, което го доведе чак тук? Той тръсна глава — като куче, което иска да прогони сковаващия студ.

— Искаш да кажеш, че тя е богинята на тази долина?

Мичико приключи с молитвата и се изправи. Лицето й беше неестествено бледо, почти се сливаше с белотата на девствения сняг.

— Не е точно така — прошепна тя и хвана ръката му. — Мегами Кицуне държи под контрол мислите и чувствата на хората, особено на влюбените…

— Като нас?

Мичико вдигна глава и долепи устните си до неговите. Той усети лекото им потрепване, прегърна я и я притисна до себе си.

Над заснежената долина се появи ято диви патици. Тревожното им грачене бързо заглъхна в далечината.

— Някога, недалеч от тук, имало малка къщичка, в която живеело самотно момиченце — тихо промълви Мичико. — Имало само баща, който се препитавал от каменоделство. Майка му умряла при раждането. Растяло буйно и своенравно. Това било нормално, тъй като каменоделецът му угаждал във всичко, то било единствената радост в живота му. От време на време се опитвал да го възпитава, но бил безсилен пред неговата упоритост и лошо поведение. Бързо се отказвал от това, предпочитал да го остави да живее както му харесва. И без това нямали много радости в живота си.

Един ден в селцето се появил стар слепец. Изгарял от силна треска и не можел да върви, носел го строен и красив младеж.

Случило се така, че каменоделецът ги срещнал точно пред входа на дома си. Жалостив по душа, той без колебание ги поканил да отседнат при него и да останат, докато старецът се поправи.

Младежът горещо му благодарил и пристъпил прага на къщата. Момичето го зърнало и веднага се влюбило в него. Бащата го пратил за селския доктор, който прегледал стареца и предписал начина на лечението му. Момичето го слушало разсеяно, очите му не изпускали красивото лице на младежа. И така тръгнало. Денем го изпивала с очи, нощем го сънувала.

Каменоделецът отишъл да поговори със съседа си. Той бил дървар, снабдявал цялото селце с дърва за огрев. Момчето искало да си намери работа, за да плати за подслона и лечението на слепия старец. Момичето наистина изпълнило голяма част от предписанията на селския лекар. Давало лекарствата на слепия старец, но често го зарязвало и по цял ден стояло на прозореца. Гледало силния гръб на младежа, който, разсъблечен до кръста, сечал дърва в двора на съседа.

Случило се така, че лятото било изключително горещо, дори най-възрастните хора в селото не помнели такава жега. Вероятно тя била главната причина за бързата кончина на слепия старец, но и момичето имало известна вина за нея. Защото често забравяло да му дава лекарствата, не искало да го разтрива с кърпи, натопени в студена вода.

На погребението присъствали малко хора — момичето с баща си, селският свещеник и младежът. Тя продължавала да мисли за него, очите й нито за миг не се отделяли от лицето му, обърнато към свещеника.

На другия ден момчето отишло в гората заедно със своя работодател. Вечерта не се прибрали, разразилата се лятна буря попречила на онези, които тръгнали да ги търсят. Момичето не мръднало от прозореца. Когато се разбрало, че никой не е открил следа от изчезналите, сърцето й се превърнало в късче гранит. Мислела единствено за младежа, дори не си спомнила за съседа дървар, когото познавала цял живот и който редовно й носел подаръци по празниците и бил готов да се грижи за нея, ако нещо, не дай боже, се случи с баща й…

Бащата отдавна спял в леглото си, но момичето продължавало да стои на прозореца. Не обръщало внимание нито на ураганния вятър, нито на дъжда, който го измокрил до кости. Запалило фенер и го окачило така, че да се вижда откъм гората.

Някъде между полунощ и два сутринта — „часа на плъховете“ — тя изведнъж се сепнала. Сторило й се, че чува глас. Наострила слух, но навън виел само ураганният вятър. Изведнъж отново го чула и този път вече нямала никакви съмнения — гласът бил на младежа, който я викал по име!

Без да се колебае нито за миг, тя изскочила навън. Бурята я посрещнала с пълна сила, но тя не й обърнала внимание. Чувала единствено гласа на младежа и го следвала. Калните улички бързо останали зад гърба й, в откритото поле бурята била наистина страшна. Вятърът беснеел, дъждът се леел на проливни потоци. На няколко пъти се спъвала и падала по лице в калта, но гласът продължавал да я зове, тя ставала и продължавала напред. Навлизала все по-навътре в гората, скоро изгубила представа къде се намира. Това изобщо не я разколебало, вече била сигурна, че животът без този младеж губи всякакъв смисъл.

Най-накрая дърветата пред нея се разредили, краката й стъпили на малка полянка. Там, неясна като сянка, се очертавала някаква фигура. Момичето надало радостен вик и се втурнало напред.

Оказало се, че фигурата действително принадлежи на любимия младеж. Момичето протегнало ръце да го прегърне, но изведнъж замръзнало на място, после надало отчаян вик и отскочило назад. Очите й не можели да се откъснат от лицето на неподвижната фигура. Ощипала се, за да бъде сигурна, че не сънува. Лицето на младежа било бяло като късче лед, гладко и студено. Протегнала пръсти да го докосне и се уверила, че това наистина е лед.

Неизвестно как младежът се оказал окован в прозрачен, но плътен слой лед.

Момичето било сломено. Простенало от отчаяние, хвърлило се върху ледената фигура и забило нокти в нея. Фигурата се олюляла и рухнала на земята, ледът се пръснал на хиляди дребни късчета. Отпуснато на лакти и колене, ридаещото момиче започнало да се рови сред тях и да търси тялото на своя любим. Но там нямало нищо, ледът започнал да се топи под напора на топлия вятър.

След известно време момичето се надигнало. Почувствало как започва да се вледенява, бавно и с цената на огромни усилия започнало да се придвижва към края на полянката. Добрало се до най-близкото дърво и увило ръце около ствола му. После се обърнало да погледне любимия си за последен път. И зяпнало от изненада.

На мястото на топенето се издигала тънка струйка дим, бавно и неусетно тя придобивала плътни очертания. Пред смаяните очи на момичето се появили високи скули, продълговати очи, гъста блестяща коса… От цялата фигура се излъчвала някаква странна, сякаш неземна светлина.

Момичето потръпнало от страх, но отчаянието взело връх в душата му.

— Момчето! — извикало то. — Какво направи с него?

Фигурата бавно се обърнала, на лицето й се появила отвратителна усмивка. Момичето надало вик на ужас и закрило очите си с длан.

— Няма момче — проехтял гробовен глас. — И никога не е имало. Нито пък някакъв сляп и болен старец…

Едва сега момичето видяло, че фигурата била обсипана със заледен сняг, белотата му била ослепителна.

— Тук съм само аз, душата ми е пълна с мъка и дълбоко отчаяние. Появих се тук да те заведа при наградата, която си заслужила…

После болезнената светлина изчезнала. Момичето разтъркало очи, но от ледената фигура нямало следа. Прибрала се у дома, но никой не я познал. Дори баща й, когото заварила безутешно да ридае за изчезналата си дъщеря.

Разбрала всичко, когато се погледнала в огледалото. Бледото й лице било прорязано от дълбоки бръчки, очите й гледали безучастно. В рамките на една нощ се превърнала в старица.

Напуснала селото още на другата сутрин, не можела да понесе мисълта, че никой от близките й не може да я познае. Вървяла дълго, най-накрая стигнала планинския проход, през който минавал пътят между Киото и Токио. Над пътя се издигала каменната сграда на „ан-жицу“ — малък манастир за пътуващи проповедници.

Някогашното момиче отседнало там и останало до края на дните си. Предлагало подслон и храна на уморените пътници, до последния си дъх виждало заледената фигура на онази горска полянка. Тя принадлежала на Мегами Кицуне — богинята — лисица…

Патиците шумно накацаха върху заснеженото поле. Въздухът се изпълни от тъжното им грачене. Тромавото им поклащане влизаше в странен, дори комичен контраст с грациозността на полета им.

— От тази богиня — лисица ли се страхуваш? — прошепна Филип и притисна рамото на Мичико до своето.

Тя го погледна и тъжно кимна с глава. Обърнаха гръб на олтара и бавно започнаха да се отдалечават. Пламъчето на ароматичната пръчица примигна и угасна. Патиците утихнаха, тишината се нарушаваше единствено от свиренето на вятъра в клоните на дърветата. Под краката им изскочи уплашен заек, задницата му смешно заподскача в снега.

— Това, от което се страхувам… — започна Мичико, после спря и извърна поглед встрани. Набра кураж и добави: — Страхувам се, че приличам на онова момиче. Изгарям от егоизъм, искам те… Но и двамата имаме семейства. Понякога се събуждам посред нощ, обляна в студена пот. Имам чувството, че започвам да се вледенявам… Това е, защото живея в грях…

— Аз също — изтъкна той.

Тя го възнагради с бледа усмивка, но остана безчувствена под топлата му прегръдка.

Мичико правилно беше отбелязала, че им предстои много работа, докато Ватаро Таки се грижи за портокаловите си дръвчета в Кюшю. Междувременно той успя да им предостави пълна информация за трите най-мощни клана на Якудза в Токио. Макар и полезна в основната си част тази информация беше обща. Филип и Мичико сами трябваше да открият насоките в дейността на тези фамилии днес, техните сфери на влияние и евентуални апетити за бъдещето.

Единият от тези кланове носеше името Таки — очевидно Ватаро имаше желание да поеме ръководството му лично. Както вече беше обяснил на Филип изключително силното влияние на Джибан в икономиката и политиката го изправяше пред единственото възможно решение да поеме третата реална сила в страната. А тя беше Якудза. Тук, извън строгите рамки на кастовото японско общество, Ватаро виждаше своя шанс да изгради една мощна и самостоятелна организация.

В качеството си на оябун — тоест главатар на един мощен клан, той щеше да има широки възможности за контакти с висшите сфери на икономическата и политическата власт. Надарен с природна прозорливост, Ватаро беше от малцината, които си даваха сметка, че организираната престъпност в Япония все още е в пелени, че под умелото му ръководство Якудза лесно ще може да се превърне в достоен съперник на Джибан. Инстинктивно чувстваше, че примитивните канони на престъпната организация съдържат доста рационални зърна и подходящо насочени, те могат да служат на благородни и справедливи каузи. Бунтовете на пристанищните работници, организирани и ръководени от комунистите бяха ясна индикация за насоките, които би трябвало да следва кланът му в бъдеще. Защото, ако неговите бойци бяха помогнали на правителството да се справи с метежите, при които загинаха десетки полицаи и държавни служители, то това правителство несъмнено щеше да му отвърне с подходящ жест.

Именно това беше същността на неговата стратегия. Възползвайки се от услугите на правителството той постепенно щеше да се включи в законния бизнес, щеше да привлече на своя страна висши правителствени чиновници, постепенно щеше да проникне дори в свещената крепост на Джибан — привилегированата бюрокрация. Едва тогава можеше да мисли за пряка конфронтация с могъщия си противник.

Но тази стратегия изисква строга дисциплина и безкрайно търпение, предупреждаваше той. Подобно на плановете на Джибан, и тя ще се нуждае от десетилетия за своята крайна реализация. А първата крачка в тази посока беше завладяването на клана Таки. Все още не беше ясно как ще се справи със съперничеството на останалите две фамилии.

Между трите гангстерски групировки съществуваше открито съперничество, но едновременно с това и нещо като солидарност — особено в първите следвоенни години и американската окупация на страната. Тази солидарност беше временна, слаба и доста неясно изразена, но все пак съществуваше. Гангстерските кланове започнаха да действат съвместно срещу общия враг — Окупационната армия на САЩ, която започна планирано настъпление именно срещу тях.

Може би поради интензивната работа около изясняване сферите на влияние и териториите на трите съпернически клана Филип остана някак настрана от промените, които ставаха в собствената му организация. За това несъмнено допринасяше и загадъчното убийство на полковник Силвърс, което продължаваше да го измъчва, но най-силно беше все по-нарастващото му чувство към Мичико. В нейната компания Филип имаше чувството, че потъва в необятните дебри на Азия, в един митичен свят, коренно различен от този на обикновените смъртни. Преди години беше чел романа на Х. Райдър Хагард — „Тя“. Започна да се улавя в ситуацията в която изпадаше главният герои на тази изключителна книга — объркан и замаян сред руините на една изчезнала цивилизация, управлявана от богиня с дивна красота и неограничена власт.

Във всеки случай нещата започнаха да се подреждат в съзнанието му години по-късно. И всичко си дойде на мястото едва в Мауи, по време на отчаяните му опити да се отърве от преследвачите си. Решението на огромната кръстословица се появи в съзнанието му за частица от секундата. За съжаление твърде късно, след десетилетия напразни усилия.

Нещата се развиваха така, че той почти не обърна внимание на Лилиан, която му каза, че си е намерила работа в посолството. По препоръка на Дейвид Търнър, разбира се. А посланикът толкова я харесал, че само след месец и половина я взел за своя лична съветничка.

Лилиан започна да чете книгите, които й препоръчваше Дейвид Търнър „Октоподът“ на Франк Норис, „САЩ“ на Джон Дос Пасос, „Пачи крак“ и „Краят на света“ от Ъптън Синклер. Между тях прехвърли и няколко книги за момчетата от Скотсбъроу и вълненията в Хеймаркет. Философски съчинения със социалистически уклон, но Лилиан не забелязваше това увлечена от жаждата за познания.

Излязъл от железните граници, наложени от баща й, светът бавно започваше да се разкрива пред нея. Чрез вечерите с Дейвид Търнър и книгите му тя на практика отново тръгна на училище. И разполагаше, по свое дълбоко убеждение, с най-фантастичния преподавател на света.

Отначало се запозна общо със световните икономически системи, после премина върху по-сложните геополитически отношения. Историята на своята родина научи от нейните велики писатели: Норис, Дос Пасос, Синклер. Тези забележителни мислители й разкриха другата страна на капитализма онази, тъмната, която генерал Хадли старателно избягваше да споменава.

Запознала се с идеите на Френската и Руската революция, преминала през Гражданската война в Испания, тя постепенно стигна до убеждението, че развитието на човешката цивилизация може да става единствено по пътя на революцията.

Изучи начините, по които капитализмът експлоатира хората в собствената й страна. Главно работниците, които би трябвало най-много да печелят от неговата система. Разбра, че шепа алчни капиталисти контролират живота и съдбата на десетки милиони обикновени хора в Америка, разбра и нещо далеч по-важно — потиснатите са лишени от възможността да осъзнаят своята жестока експлоатация, а още по-малко да се борят срещу нея. От същата шепа алчни капиталисти, съвсем по начина, по който беше сторил това собственият й баща.

В крайна сметка започна да симпатизира на онези дясно ориентирани интелектуалци (напредничави според определението на Търнър), които бяха осъзнали своята отговорност пред масите и бяха твърдо решени да ги освободят от невидимия гнет по единствения възможен път — пътя на революцията.

Филип дълго не забелязваше промените в мисленето на жена си, но в крайна сметка всичко дойде на мястото си.

Спорът им започна съвсем цивилизовано. Една вечер прибрал се у дома късно, както обикновено, той видя, че в спалнята им още свети. Лилиан четеше някакво списание. Търнър изрично й беше забранил да носи у дома книгите, които й даваше. Обяснението му за тази забрана беше невинно и на пръв поглед напълно разумно — не искаше Филип да задава въпроси за начина, по който жена му прекарва свободното си време. „Ще вземе да помисли, че между нас има нещо“, каза й с усмивка той.

— Къде беше? — попита тя и затвори списанието.

Той отдавна очакваше този въпрос, всъщност дори се учуди, че толкова късно го чува.

— Работих.

— Едва ли — изгледа го продължително тя. — Звънях на Джонас.

Това вече не беше очаквал. А би трябвало. Лилиан разсъждаваше елементарно и подобни действия бяха първото нещо, което би сторила.

— Проверки ли ми правиш?

— Налага се — отвърна тя и скръсти ръце на гърдите си. — Искам да зная къде ходиш и какво правиш, когато не се прибираш у дома.

— След като изведнъж си станала толкова близка с Джонас, вземи от него дневното ми разписание — отвърна той и започна да се съблича.

— Говориш точно като баща ми! — възкликна тя, в гласа и се долови нещо като тържество. — Той винаги се е старал да ме държи далеч от реалностите на живота. За него бях като състезателен кон, на който винаги трябва да се слагат капаци!

Филип внимателно я погледна. Това ли беше жената, за която се беше оженил преди по-малко от година? Какво е станало с нея?

— Аз не съм баща ти — отвърна той, окачи сакото на стола и започна да разхлабва вратовръзката си.

— Имах предвид, че приличаш на него!

— Дебати ли ще водим? — попита той, макар да беше сигурен, че тя дори не знае значението на тази дума.

— Нека ги наречем и така — твърдо отвърна тя.

Това би трябвало да бъде първата сигнална лампичка за Филип Дос. Семантиката, играта на думи — това бяха твърде сложни неща за момичето, което беше взел за жена. Преди година тя можеше да говори единствено за мода. Във всичко останало приличаше на момиче от село — ограничено, просто, праволинейно. Поне така я беше възприел Филип, тези й качества го бяха привлекли. Но сега, емоционално отчужден, той не беше в състояние да оцени промяната в нея.

— Не искам да започваме нищо подобно — поклати глава той, седна на леглото и взе ръката й. — През последните няколко месеца имам страшно много работа, Лилиан. Убийството на Силвърс донесе огромно объркване в службата.

— Тук не става въпрос за убийството на Силвърс — отвърна тя и се зае да изследва лицето му с вниманието, с което археологът търси следите на отдавна отминал живот. — Какво се е случило с теб, Фил? Сякаш вече не сме мъж и жена. Никога не излизаме заедно вече дори не се любим…

— Така е — погали ръката й той. — Зная, че прекалено често те оставям сама.

— Не е това — поклати глава тя. — В крайна сметка сега аз работя в посолството, отговорностите ми нарастват с всеки изминат ден. Вече отговарям за цялата секретна кореспонденция, включително и тази, която идва от страна на баща ми… А когато видя, че пак те няма за вечеря, аз съм принудена сама да се погрижа за себе си…

Филип най-сетне долови особения тон на гласа й. Къде изчезна доброто и слънчево момиченце, в което преди година се беше влюбил? Сякаш в негово отсъствие някой го беше отмъкнал и подменил с тази твърда и очевидно напълно самостоятелна жена. Нима това, което чу току-що, беше самоувереност? Невъзможно! То би говорило за тотална промяна в нея. То би означавало, че той не познава тази жена.

— Какво искаш да кажеш? Сама да се грижиш за себе си?

— В ЦРГ ли се научи на този номер? — въздъхна Лилиан. — Да увърташ, вместо да отговаряш на поставените въпроси? Попитах те нещо съвсем просто — къде беше тази вечер?

— С кого се срещаш, Лил? — тихо попита той. — С Джонас?

— Не се дръж глупаво!

Независимо от промените, тя все пак не беше успяла да се научи да лъже.

— Искам да зная истината — каза той, питайки се всъщност, защо това трябва да е толкова важно. Той самият има любовница, какво чудно има в това и тя да е сторила същото? Душата му се сви някак не можеше да приеме тази груба формулировка. Мичико не му беше любовница, връзката им най-малко приличаше на бягство от дома за отмора и разнообразие. Но каква е в такъв случай тя? Отговор на този въпрос нямаше.

— Истината ли? — попита Лилиан. — Но защо ти е тя Фил? Дори да я чуеш, ти едва ли ще я разбереш. Прекалено си затънал в собствените си тайни, реалният живот вече не означава нищо за теб.

— Преувеличаваш — промърмори той.

— Така ли? Я се погледни! Разговаряш с мен, без да казваш нищо, абсолютно нищо! Не желаеш да отговориш на въпроса ми, не…

— По-скоро на подозренията ти — прекъсна я той.

— На въпроса ми — настоя тя. — Не желаеш да кажеш къде прекарваш голяма част от времето си, знам само, че не е в службата. Какво трябва да си помисля аз? Какво би помислил ти, ако си на мое място?

— Знаеш ли къде е бедата, Лил? — въздъхна той. — Ти просто искаш да бъда такъв, какъвто никога не съм бил и едва ли ще бъда.

— Това е изключително удобен отговор — тръсна глава тя. — Спокойна ли е съвестта ти? Е добре можеш да забравиш всичко. Няма да позволя подобно унизително положение. Ти си едната страна на нашия брак, следователно половината вина е твоя!

— Вина за какво?

Тя затвори очи, тялото й се размърда под завивките.

— Аз те обичам, Фил — прошепна. — Господ ми е свидетел, че наистина те обичам — очите й рязко се разтвориха: — Няма да ти простя, ако разбера, че ме мамиш! Но няма и да те напусна! Защото ти все още си човекът, с когото искам да прекарам живота си.

— А може би искаш прекалено много — тихо отвърна той. — В мен има някои неща, които никога няма да разбереш.

— Защото не мога или защото не ми позволяваш да ги разбера? — горчиво попита тя.

Той не отговори. Страхуваше се да отговори.

— Нещата не вървят, Фил — тъжно поклати глава тя. — Нима не виждаш, че не се разбираме? Нима не виждаш, че не правим опит да се опознаем и сближим? А без подобен опит никога няма да узнаем на какво сме способни заедно в този живот!

— Това не е вярно! — възрази Филип.

— Вярно е, разбира се — отвърна Лилиан и в гласа и отново се долови онази странна нотка на самоувереност. Ти предпочиташ да си останеш непознат, това отговаря на вроденото ти чувство за тайнственост, затваряш се с Джонас и кроите тайните си планове. Струва ми се, че това ви доставя огромно удоволствие!

— Такава ми е работата, Лил. Според мен я приемаш прекалено лично.

— Не е така — възрази тя. — Защото ти не се отнасяш към нея като към обикновена работа. Ти я обичаш, аз съм принудена да се боря с нея за частица от твоето време. Но с какво всъщност се боря? Със сенки. Затова борбата ми е безсмислена. Зная, че ако трябва да избираш между сенките и светлината, ти ще избереш сенките.

— Но защо тогава не го приемеш?

— Защото е погрешно! Не така трябва да живееш живота си. Твоята тайнственост прилича на капитализма, при това на най-грозните, най-алчните и отвратителни негови черти. Онези, които някои хора искат да бъдат дълбоко покрити!

— Кои хора?

— Такива като баща ми, например — сви рамене Лилиан.

Той се изправи, очите му гневно проблеснаха.

— И като мен, нали? Искаш да кажеш, че и аз съм като баща ти!

— Много ми се иска да не си — въздъхна Лилиан.

— И наистина не съм, Лил — каза той. — Много ми се ще да осъзнаеш това!

— Но нима не виждаш колко много си приличате? И двамата трупате тайни, и двамата жадувате за тях. Убедена съм, че не можете да живеете без това. Но такъв живот не е за мен, Фил! Той автоматически ме изхвърля встрани.

— Не е така.

— Така е и ти прекрасно го знаеш — спокойно отвърна тя. — Въпросът ми беше съвсем прост: къде се забави тази вечер?

— Лил…

— Всичко е наред — вдигна ръка тя. — Не съм очаквала отговор, но все пак таях надежда, че може би ще пожелаеш да споделиш нещо с мен. Че ще направиш опит да си изясним отношенията… — замълча, в паузата се долавяше неизказана подкана. След известно време въздъхна и кимна с глава: — Вече нищо не очаквам от теб, Фил.

Филип подготвяше завръщането на Ватаро Таки от доброволното изгнание в Кюшю. Трудностите бяха големи, особено след като Окупационната армия на Съединените щати обяви война на гангстерите и трите големи клана на Якудза в Токио се обединиха за общ отпор. Подобно обединение беше необичайно. Врагът с верни съюзници е много по-опасен от самотния враг.

Филип и Мичико подготвиха план за разединяването и противопоставянето на гангстерските кланове. Това несъмнено щеше да доведе до доста кръвопролития, но в крайна сметка завладяването на клана Таки щеше да стане по-лесно и с цената на по-малко жертви.

В деня на завръщането на Ватаро Таки планът им беше готов. Видът му беше отличен, тялото му пращеше от здраве. Но изражението на лицето му беше толкова различно, че Филип за момент се запита дали това е човекът, когото някога изпрати в Кюшю. Съмненията му се разсеяха едва след като Таки отвори уста да го поздрави:

— Добро утро, Дос-сан.

Очите на Филип продължаваха да опипват лицето на възрастния мъж. Нима това беше някогашният Дзен Годо?

— Какво е станало с вас? — попита той.

— Радвам се, че не можахте да ме познаете — засмя се Ватаро Таки. — Снощи и Мичико не успя… Предупредих я да не ви казва нищо, исках да видя реакцията ви — усмивката му бавно се стопи: — Честно казано аз сериозно се безпокоях за външния си вид, предвид живота, който ми предстои да водя… Затова реших не само да отглеждам портокали, а и да се подновя… пръстите му докоснаха високите скули: — Докторите счупиха тези кости и промениха формата им, рязнаха по нещо от тук от там, премахнаха мазнините…

Лицето му беше обветрено и загоряло от живота на открито, човек би трябвало да се приближи на сантиметри, за да забележи фините белези, които все още не бяха напълно завехнали.

— След месец от белезите няма да има дори следа — уверено добави Ватаро Таки.

Промените в тялото му бяха не по-малко забележителни. То изглеждаше по-високо и по-изправено, мускулатурата беше видимо увеличена. Накратко казано, този човек изглеждаше далеч по-млад и енергичен от Дзен Годо, напуснал столицата преди около осем месеца.

— Безпокоя се за Мичико — продължи Ватаро Таки. — Макар и снаха на Ямамото, тя в крайна сметка продължава да е дъщеря на Дзен Годо. На първо време ще я взема на работа при себе си, а после — когато завладея властта в клана Таки — ще я осиновя. Така ще стане част от фамилията Таки, а моето оправдание ще бъде, че е жена на Нобуо Ямамото… Един изключително влиятелен бизнесмен, на чиято помощ разчитам за навлизането на клана в законния бизнес…

Седнаха край масата в новозакупената къща на Ватаро Таки, възрастният човек отпиваше от чая си и внимателно слушаше подробностите на плана. В продължение на два месеца Мичико се занимаваше с продажбата и препродажбата на старата къща на баща си, накрая следите окончателно се загубиха. Едва тогава пристъпи към покупката на новата, произходът на парите за нея беше прикрит по безупречен начин.

В крайна сметка Ватаро Таки отхвърли плана им.

— Ще се пролее прекалено много кръв — мрачно поклати глава той. — Не искам да ме разберете погрешно — пет пари не давам, че бандитите ще се избият помежду си. Но не виждам смисъла в унищожението на част от това, което искаме да завладеем…

Преди няколко седмици получих от вас най-новите сведения за трите големи клана, оттогава насам непрекъснато мисля… И вече съм сигурен, че открих начин да завладеем клана Таки, без да пролеем дори капчица кръв…

Сегашният главатар Ген Таки има репутацията на гений в отбранителната тактика. Именно тази репутация му осигурява известно предимство в сложните и нестабилни отношения вътре в престъпния триъгълник. Но от вашата информация разбирам, че не той е създател на тази стратегия, а неговият съветник Кенжи Харигами, който на практика управлява всички дейности на фамилията. Кенжи Харигами е най-ценното притежание на Ген Таки, без него той става нула и ще бъде пионка в ръцете ни. Следователно трябва да намерим слабото място на Харигами-сан.

— Съмнявам се, че има такова — поклати глава Филип. — Женен е, има две деца, обича жена си и тя него…

Ватаро Таки изсумтя и кимна на Мичико да допълни чашата му с чай.

— Дос-сан, вече е време да разберете, че семейните мъже в Япония — имам предвид абсолютно всички семейни мъже — водят свой отделен живот. Понякога той е таен, понякога — не. Но винаги го има. Затова нашата задача е да открием тайния живот на Кенжи Харагами.

След известно време Филип започна да подозира, че са допуснали ужасна грешка. Всичко започна с един кошмар, който го изтръгна от съня и го накара да се изправи в леглото. Отново беше момче, отново живееше в Латроуб, Пенсилвания. Беше нощ, стиснал в ръце бащината си пушка, той преследваше своя дивеч. Бягаше през заскрежените ниви, не след дълго потъна в нощната гора, изпълнена с тайнствени шумове, луната посребряваше водата на тихо бълбукащото поточе. Лек ветрец разклащаше клоните на дърветата, някъде наблизо прозвучаха призивните вопли на сова.

Усещаше, че е близо до жертвата си. Увеличи крачка, пушката беше готова в ръцете му. Нагази в поточето, студената вода се чувстваше дори през дебелата кожа на ботушите. Дишаше учестено, въздухът излиташе от устата му на гъсти облачета пара.

После засече своята жертва. Закова се на място от изненада. Оказа се, че това не е животно, а човек.

Отпусна се на коляно, опря приклада в рамото си и се прицели. В момента, в който пръстът му започна да обира луфта на спусъка, жертвата протегна ръце нагоре и раздра лицето си с нокти. То се смъкна като маска, под него се показа друго, странно познато.

Точно когато започна да го идентифицира, това лице също беше смъкнато, под него се показа трето. Разтърсен от ужас, Филип натисна спусъка. Куршумът се заби в лицето на жертвата, но за разлика от действието на нормален куршум 22-ри калибър, той не проникна навътре, а просто го пръсна на късове. Отдолу се показа още едно лице…

Филип потръпна и се събуди, целият плуваше в пот. В продължение на една минута не можа да определи къде се намира. После извърна глава и видя спящата до него Лилиан.

И едва тогава разбра смисъла на сънувания кошмар.

На следващата сутрин отиде при Ед Портър — човека, който посрещна него и Джонас при пристигането им в Япония.

— Искам да ми направиш една услуга, Ед — каза той.

— Разбира се — кимна Портър и намести купчината папки под мишницата си.

Филип го хвана за ръка и двамата влязоха в помещението за съхраняване на архивите. Очите му се спуснаха към папките.

— Много работа ли имаш?

— Разнасям боклуци — промърмори Портър. — Търнър ме превърна в момче за поръчки. Всички компрометирани от Джибан висши правителствени чиновници трябва да бъдат настанени в секретните ни квартири. А аз трябва да изготвя и изпратя на вестниците достоверни съобщения за тяхната „смърт“, да изпратя съответните съболезнования на семействата им… Всичко това трябва да успокои Джибан, да ги накара да си помислят, че изобщо не се съмняваме в тяхната информация.

— Не е като едно време, а?

— Никак, дяволите да го вземат! — горчиво тръсна глава Портър. — Полковник Силвърс ми възлагаше оперативни задачи. Аз съм специалист в събирането на поверителна информация, но откакто му видяха сметката никой нищо не ми е възложил!

— Това е именно заради Силвърс — внимателно го погледна Филип. — Никой не иска да му напомнят за развалената ябълка…

— Там е работата, че полковникът никога не е играл двойна игра! — убедено отвърна Портър.

— Така ли? — вдигна глава Филип. — Какво те кара да мислиш по този начин? Уликите и доказателствата…

— Всичко е подхвърлено и не струва пукната пара! — отвърна възбудено Портър, остави папките на близката масичка и запали цигара: — Дай ми половин ден, лейтенанте, повече не ми трябва. Ще ти донеса такива улики, че сам ще повярваш, че си убил майка си! Сигурен съм, че полковникът беше чист, защото зная каква информация съм му предавал. Веднага бих разбрал, ако тази информация става достояние на Джибан или на който и да било друг. Той беше чист, действията му винаги са били логични и правилни!

Филип потръпна от лошо предчувствие, в главата му отново изплува кошмарният сън от отминалата нощ.

— Казвал ли си това на някого? — тихо попита той.

— Разбира се. На Търнър. Записа го дословно и обеща да го придвижи по съответните канали.

— Разбирам.

Но защо Портър не беше се свързал с него, запита се той. После си даде сметка, че сам би трябвало да го потърси, но неволно беше отстъпил пред убедителността на доказателствата. Ами да, как няма да отстъпи? Те са били подготвени лично за него, подредени като маса за пикник! Въздъхна при мисълта за собствената си глупост, после почука с пръст по устните си:

— Хей, Ед, какво ще кажеш, ако отново ти възложа оперативна работа?

— Излишен въпрос, лейтенанте — светнаха очите на Портър. — Хич не ми понася да съм товарен кон на Търнър, освен това оперативната работа ми липсва!

— Добре — кимна Филип. — Как си в проследяването?

— Мога да проследя Орфей чак до ада и пак няма да разбере! — тръсна глава онзи, на лицето му се появи широка усмивка. — Освен това никой не познава Токио по-добре от мен, завирал съм се и в най-затънтените му краища… — угаси цигарата си и добави: — Дай ми името и описанието на обекта, останалото е моя работа.

— Името ще ти бъде достатъчно — тихо отвърна Филип.

Портър потръпна от особения тон в гласа му и вдигна глава:

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще вървиш по стъпките на жена ми, където и да ходи тя! — отчетливо отвърна Филип.

Именно на Филип се удаде да открие начина за проникването в клана Таки. В един от седмичните оперативни доклади на ЦРГ относно акция на американската армия срещу комарджийски синдикат в северните предградия на Токио той изведнъж се натъкна на познато име. Кенжи Харигами, главен съветник на Ген Таки.

Интересът на ЦРГ към операцията се дължеше на подозренията, че един от собствениците на нелегалните игрални домове се занимава с контрабанда на оръжие. А Кенжи Харигами бил заловен в качеството си на клиент. В доклада се споменаваше, че Харигами е успял да се откупи, срещу него не са повдигнати никакви обвинения.

Филип се замисли. Информацията можеше да се окаже и без никакво значение. Много от членовете на Якудза бяха отчаяни комарджии, това беше просто един от начините им за разтоварване. Но когато се поразрови по-надълбоко, той откри, че Кенжи Харигами е чест гост и в други игрални заведения, включително и такива, които нямат нищо общо с Якудза. Това вече беше нещо и той без колебание предаде информацията на Ватаро Таки.

След две седмици Таки разполагаше с всички маршрути на Харигами за всеки час от денонощието. Оказа се, че любимото му място за хазарт е една невзрачна дупка в предградията на Токио — толкова малка и незначителна, че имаше всички шансове да остане завинаги извън полезрението на Якудза.

— Играе на големи суми — каза Ватаро Таки на поредната си среща с Филип и Мичико. — И непрекъснато губи.

— Какви суми? — полюбопитства Мичико.

Баща й назова цифрата, веждите на Филип учудено се повдигнаха:

— Но откъде разполага с толкова пари?

Ватаро Таки се усмихна.

— Когато открием това, ще открием и лоста, който ще ни отвори вратата на клана Таки, Дос-сан — отвърна той.

Няколко дни по-късно Ед Портър спря Филип на входа на ЦРГ.

— Обядвал ли си, лейтенанте? — попита той.

— Да идем в парка — изгледа го внимателно Филип.

Първите нежни цветове на разцъфналите вишни напояваха въздуха с особения си, възможен единствено в Япония аромат. Под белите облачета тичаха деца паркът ехтеше от весели крясъци.

— Какво имаш да докладваш, Ед?

— Лоши новини, лейтенанте.

Филип се загледа в момченцето пред тях, което дърпаше конците на шарено хвърчило.

— Казвай.

— Е, добре — въздъхна Портър. — Съжалявам, че трябва да го научиш, но Дейвид Търнър е в близки отношения с жена ти, лейтенанте…

Е, в крайна сметка се оказа, че не е Джонас въздъхна вътрешно Филип. Изпита облекчение, примесено с гняв. С изненада откри, че Лилиан все още е част от живота му, никак не му се искаше да се разделят.

— Какви по-точно? — попита на глас той.

Хвърчилото се люшна от вятъра и се издигна нагоре, момченцето майсторски го управляваше между вишневите дръвчета.

— Там е работата, че не мога да ги определя — въздъхна Портър. — По всичко личи, че не става въпрос за някаква интимност или съпружеска изневяра…

— Сигурен ли си? — за пръв път го погледна в очите Филип.

— Разбира се. Срещат се само на публични места — ресторанти, барчета… Най-много обичат Офицерския клуб…

— А след това?

— Точно там става странно, лейтенанте… Търнър изпраща жена ти до вкъщи. И точка.

— И тя никога не е ходила в дома му, така ли.

— Никога. Нито пък в някой хотел.

— А у дома?

— Никога не е стъпвал там, лейтенанте. Изпраща я чак до вратата, после си тръгва. Държи се като абсолютен джентълмен.

Вятърът се усили, момченцето започна да навива конеца около китката си.

— И това е всичко, така ли? — попита след известно време Филип.

— Почти — кимна Портър, после с фалшива небрежност подхвърли: — О, щях да забравя. Търнър посещава два пъти седмично едно място… С точността на часовник, винаги след поредната среща с жена ти. „Фуро“ — обществена баня със сауна… — раменете му се свиха: — Но какво от това? Там не може да се срещне с жена ти…

— Къде се намира това „фуро“?

Портър му каза адреса и добави:

— Няма да ти свърши работа, лейтенанте. Просто няма начин да влезеш там, без да те забележи Търнър… Мен също. Там ходят предимно японци, но сред клиентите има и няколко чужденци.

— Чужденци?

— Да — кимна Портър. — От различни посолства. Познаваш ги по-добре от мен, нали тъстът ти редовно ги събира на своите приеми?

— Когато съм с теб, аз се чувствам цяла — прошепна Мичико.

Филип я притисна към гърдите си.

— Когато ме гледаш, ти виждаш мен, аз преставам да бъда прозрачна…

Затворил очи, той откри у нея едно от качествата на Лилиан. Новата Лилиан. Успя да го определи години по-късно — беше сила. И това му се стори много странно. Защото в много отношения Лилиан беше слаба, постоянно се бореше със себе си. За разлика от Мичико, която никога не проявяваше колебание или нерешителност. Поне външно, разбира се.

После разбра какъв е и нейният проблем. Дълбоко в себе си Мичико изпитваше несигурност от факта, че е жена. Докато у Лилиан се криеше желязната непоколебимост на самурая.

— Когато проникваш в мен, ти търсиш нещо — каза тя. — Нещо, което и аз искам да ти дам. Но зная, че никога не съм го притежавала и не бих могла да го притежавам…

Пое възбудения му член в ръката си и здраво го стисна. Седяха един срещу друг на рогозката, розовото кимоно на Мичико беше разтворено отпред. В сянката леко се очертаваха безупречните форми на тялото й. Огненочервената материя на бельото покриваше щръкналите зърна на гърдите й, коленете и глезените й. Вътрешната част на бедрата й, голи и съвършено гладки, меко блестеше. Във въздуха се усещаше ароматът на тялото й. Години по-късно за него щеше да му напомня миризмата на прясно изплетени камъшени рогозки.

— Ако говоря по този начин докато се любим, аз съм в състояние да постигна толкова оргазми, колкото пожелая… Защото виждам само теб, защото в чувствата ми си само ти… — Пръстите й започнаха да гладят члена му, устните й леко го докосваха в горната част. Той затвори очи, от гърдите му се откъсна въздишка на удоволствие. А на нея й се прииска да припадне от радост. Направо й се зави свят от желанието, което предизвикваше в стегнатото му тяло.

Ръката му се протегна напред и дръпна алената материя от гърдите й. Главата му се склони, устните му се впиха в щръкналото зърно. Бедрата й се повдигнаха нагоре, членът му проникна леко в нея.

Тя почувства горещия му дъх върху гърдите си, ръката й се плъзна надолу и погали тестисите му. Той по-тръпна и се притисна в нея, бедрата й се разтвориха и го поеха докрай. За миг двамата замръзнаха, плътно притиснати един до друг.

— Ето какво търсиш — потръпна тя. — Моята гореща същност, моята котва… — по-тръпна още веднъж, после я заляха горещите вълни на оргазма. Усещаше пулсиращата му мъжественост дълбоко в себе си, имаше чувството, че ще умре на място, ако в този момент всичко свърши…

— Изследвам теб, а откривам себе си — прошепна тя. — Пътувам из огромен тайнствен материк, градовете му са вътре в мен… — телата им ритмично се полюшваха, здраво преплетени в танца на страстта. — Ти ме гледаш, под твоя поглед аз се превръщам в реалност… Вече съм истинска, затова и различна… Не се задоволявам от ролята си в този живот… Не искам да бъда японската съпруга, японската майка, японската любовница… — нов спазъм разтърси тялото й, устните й се разкривиха от върховната наслада: — Ох, ох, ох…

Почувства нарастващото напрежение в слабините му, прилепи плътно до него влажния си таз, движенията й станаха интензивни, страстни, повелителни…

— Ти ми показа, че силата се крие в сърцето ми… И всичко се промени!… Ох, ох!… — долови дълбокото клокочене в гърлото му, усети първите горещи капки дълбоко в себе. — На теб също ти харесва! О, да!

После и двамата потънаха във влудяващите талази на съвършено синхронизираното си облекчение.

Една седмица по-късно Филип и Мичико отново бяха в дома на Ватаро Таки.

— Започнах преговори за купуване на залата за хазарт, която посещава Кенжи Харигами — съобщи им той, видя озадачените им лица и се разсмя: — Признавам, че никак не беше трудно… По-важното е, че Кенжи Харигами има доста дългове към синдиката и отказва да ги изплати. Същевременно продължава да играе с пари в брой. Собствениците се страхуват да го притиснат, разбира се. Знаят, че една негова дума е достатъчна, за да изгубят заведението си — усмивката му се разшири: — На практика бяха изключително доволни от щедрата ми оферта, всички шансове вече са на наша страна и ние трябва да се възползваме от тях.

Три дни след този разговор Кенжи Харигами отново се появи в игралната зала. Всичко си беше както обикновено. Помещението беше опушено и мръсно, около масата за залагане се тълпяха същите небръснати мутри с възпалени очи и лоша миризма. Плочките обръщаше една изключително красива жена, помагаше й някакъв европеец. Харигами никога не ги беше виждал тук, но това нямаше значение. Сега за него най-главното беше да задоволи хазартната страст, която прогаряше душата му. Мислите му бяха насочени единствено към плочките, нищо останало не съществуваше.

Вечерта премина в нощ, после навън започна да се развиделява. Играта следваше нормалния си ход, резултатите също, особено за Кенжи Харигами. Дебелата пачка, с която започна, току-що се стопи напълно. Много от играчите си бяха отишли, край масата висяха само най-отчаяните комарджии.

Кенжи не понасяше мисълта, че плочките се обръщат, а той няма възможност да залага. Бутна напред последните си пари, отново загуби.

Това беше последната ръка. Играчите се надигнаха от местата си и започнаха да напускат заведението. Кенжи Харигами не искаше да си тръгва, но плочките вече бяха подредени в кутиите. С нежелание се надигна от стола, протегна се и се обърна към изхода. До него изведнъж се изправи европеецът.

— Собственикът моли да му отделите една минута — каза на безупречен японски той.

Кенжи прикри изненадата си сравнително добре, но на лицето му все пак се появи леко недоумение. „Дребните риби навсякъде са еднакви, помисли си той. Мислят, че светът им принадлежи.“

— Ако става въпрос за моите дългове, въпросът е уреден — малко троснато отвърна той. — Собствениците знаят, че имам неограничен кредит.

— Заведението е продадено на нов човек, ще трябва да уредите нещата с него — каза европеецът.

— Вие знаете ли с кого… — извика гневно Кенжи, после изведнъж млъкна и лицето му се изкриви от болка: — Но какво правите?! — напразно се опита да се изтръгне от желязната хватка на високия мъж до себе си.

— Тръгвай с мен! — изръмжа заплашително онзи.

— Съветвам ви да изпълните желанието му — обади се женски глас зад него.

Кенжи извъртя глава и видя, че красивата жена е зарязала плочките, в ръката й проблясваше дълга катана.

— Кои сте вие? — прошепна той, очите му бързо се местеха от единия към другия.

— Ние сме новите собственици — отвърна жената.

Филип и Мичико заведоха Кенжи в тясната канцелария, разположена в дъното на сградата. Зад малкото бюро в ъгъла се беше настанил Ватаро Таки, облечен в официален костюм с европейска кройка.

— Добър вечер, Харигами-сан — любезно по-здрави той. — Много се радвам, че приехте тромавата ми покана за разговор — ръцете му се плъзнаха по гладката повърхност на бюрото. — Искате ли чай?

— Какво става тук? — гневно попита Кенжи.

Ватаро Таки пръсна по масата дебела пачка разписки.

— Става въпрос за вашите дългове, Харигами-сан. Страхувам се, че сумата е прекалено голяма. Принуден съм да ви помоля за пълното й изплащане, плюс двадесет и пет процента лихва. Общата цифра е… — той погледна в листа пред себе си и назова сумата. — Моля да се издължите незабавно!

— Глупости! — презрително се изсмя Кенжи. — Нима си въобразявате, че нося толкова пари в себе си? Освен това проиграх всичко, което имах!

— Въпреки това настоявам за незабавно погасяване на дълга! — твърдо рече Ватаро Таки.

Кенжи се приведе напред, юмруците му се стовариха върху бюрото.

— Ако не сте глупак, вие положително не сте в течение на нещата! — заплашително изръмжа той. — Аз съм главен съветник на клана Таки. Якудза! — от тона му беше ясно, че не за пръв път използва тази фраза пред своите кредитори. — В момента моите хора просто не забелязват вонящата ви дупка. Но ако им кажа само една дума, с вас ще бъде свършено. Ще ви изравнят със земята заедно с гадното заведение! — тялото му се изправи, заплахата беше недвусмислена. — На ваше място бих проверявал по-внимателно клиентите си!

— Седнете, Харигами-сан — спокойно отвърна Ватаро.

— Не разбрахте ли какво ще ви се случи, ако…

— Казах ви да седнете!

Филип нанесе къс, но силен ритник в глезена на Кенжи, тялото му рухна като подсечено. Пространството беше толкова малко, че челото му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на бюрото. Филип го сграбчи за реверите и го хвърли върху единствения стол за гости.

— А сега чуйте какво е вашето положение — започна все така спокойно Ватаро. — Аз не се страхувам от Якудза, не се страхувам и от клана Таки. А още по-малко се страхувам от вас, Харигами-сан. От моя гледна точка вашето положение е доста тежко. Дължите ми голяма сума пари и аз си я искам обратно. Веднага! Ако не можете да изплатите дълговете си, ще се наложи да прибегнем до друга форма на компенсация. Съществуват няколко възможности. Едната от тях е да ви ликвидирам. Повечето редовни клиенти добре знаят, че ми дължите пари. Ако ви оставя да продължавате в този дух, те несъмнено ще поискат същите привилегии и за себе си. Това аз не мога да допусна, ето защо вашата смърт също е благоприятен изход за мен и моите съдружници…

— Вие сте луд! — извика Кенжи, но по челото му се появиха издайнически капчици пот.

Ватаро Таки не му обърна внимание.

— Искам си парите! — отсече той. — Искам ги веднага, Харигами!

— Вече ви казах, че нямам у себе си! Може ли да изстискате нещо от една суха гъба?

— Тогава ми предложете някаква друга компенсация.

— Например?

— Разкажете ми за слабостите на своя оябун.

Очите на Кенжи щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Сега вече съм убеден, че вие сте луд! — изхърка той. — Ако сторя това, което искате, след няколко часа ще бъда труп!

— Ще ви взема под своята закрила — меко продума Ватаро.

— Срещу Ген Таки? — презрително се изсмя Харигами. — Пълен абсурд! Онези, които са дръзнали да се изправят срещу него, отдавна са при своите прадеди!

— Значи не ми оставяте никакъв избор — сви рамене Ватаро. — Нямате пари да си изплатите дълга, отказвате да го размените срещу исканата от мен информация. Ще се наложи да ви убия.

Главата му леко кимна по посока на Мичико, острието на катаната проблесна и се вдигна високо над Кенжи.

Той рязко се обърна, вратните му прешлени отчетливо пропукаха.

— Вие всички сте луди!

— Мога да ви уверя, че ще изпълня това, което казах — спокойно отвърна Ватаро.

— Виждам — промърмори Кенжи, извади носна кърпичка и попи потта от челото си. Ръката му видимо трепереше. — Дайте ми една минута, трябва да си помисля…

Ватаро кимна и катаната се спусна към пода.

— Е, добре — въздъхна най-сетне Кенжи. — Ще ви донеса парите. Цялата сума, включително грабителската ви лихва. Но за това ще ми трябват два дни…

— Не мога да ви отпусна повече от дванадесет часа — поклати глава Ватаро.

— Двадесет и четири!

— Дванадесет, Харигами!

Кенжи бавно кимна с глава, осъзнал поражението си.

— Добре, ще си получите парите…

Стана и се приготви да си върви.

Ватаро Таки направи необходимата пауза. Искаше този човек да повярва, че е успял да ги измами. Беше сигурен, че Кенжи няма никакво намерение да си плаща дълговете. В момента, в който се прибере в клана, ще издаде заповед за унищожението на игралното заведение заедно със собствениците му.

— Един момент — тихо рече той. — Мисля, че ще бъде твърде наивно от моя страна, ако ви пусна да си идете на честна дума. Това не означава, че се съмнявам във вашата почтеност, Харигами-сан… Но в крайна сметка аз все още не ви познавам…

— Обещавам да си получите парите в рамките на дванадесет часа — погледна го Харигами.

— О, в това изобщо не се съмнявам — усмихна се Ватаро и изчака завръщането на Филип, който безшумно беше напуснал стаята преди минута. Сега с него имаше още един човек. — Защото съм взел необходимите предпазни мерки!

Кенжи рязко се завъртя, очите му щяха да изхвръкнат от орбитите си.

— Хана!

— Точно така — кимна Ватаро Таки. — Дъщеря ви Хана. Ще остане при нас до вашето завръщане.

— Мръсно копеле! — изрева Кенжи, тялото му трепереше от гняв.

— Може — сви рамене Ватаро. — Но аз съм длъжен да взема необходимите мерки. Зная какво щяхте да сторите, ако бях ви пуснал на честна дума… — усмихна се и добави: — Както виждате, Харигами-сан, аз нито съм наивен, нито съм глупак.

Филип и Мичико се заеха с проследяването на Кенжи. В колата той й разказа за разкритията на Ед Портър по отношение на Дейвид Търнър. Стори го не толкова от необходимост, колкото от нуждата да сподели съмненията си.

— Вече съм убеден, че именно Търнър е нашият човек — промърмори в заключение той, очите му не изпускаха колата на Кенжи пред тях. Навън валеше топъл пролетен дъждец, чистачките ритмично потракваха. — Търнър е ликвидирал Силвърс, за да прекрати моите разкрития…

— Може би имаш право — кимна Мичико. — Но трябва да бъдем сигурни, при това час по-скоро… Защото това означава, че Търнър предава секретната ви информация директно в ръцете на Джибан. И те вече знаят, че враговете им в правителствените кръгове не са убити, а просто скрити в няколко апартамента и къщи из Токио…

— Проблемът е „фуро“ — въздъхна Филип. — Нито аз, нито някой от агентите на ЦРГ може да проникне там, без да бъдем забелязани… Търнър веднага ще ни засече. Но ключът към загадката е именно там… Банята е мястото на неговите явки. Трябва да намерим начин за дискретна проверка на редовните посетители.

— Аз мога да направя това — каза Мичико.

— Не — поклати глава Филип. — Опасността е голяма.

Колата на Кенжи отпред забави ход и се долепи до тротоара. Двамата видяха как съветникът изскочи от нея и хлътна във вратата на едно заведение за „пачинко“. То беше от онези, които ползваха протекциите на клана Таки. А това означаваше редовни месечни вноски в полза на гангстерската организация.

Филип и Мичико се спогледаха. Кенжи продължи обиколката си, посещенията му из различни игрални зали методично нарастваха.

— Значи така си набавя парите за комар — поклати глава Филип. — Бръсне жестоко и мами господаря си!

— Ген Таки сигурно ще прояви интерес към подобна дейност — усмихна се Мичико.

— Доколкото познавам баща ти, Ген Таки никога няма да разбере за това — въздъхна Филип. — Той ще използва тази информация, за да привърже Харигами към себе си. Здраво и завинаги!

Запали мотора и насочи колата обратно към комарджийския вертеп. Но мислите му бяха далеч. Търсеше начин за проникване в онази малка японска баня, търсеше начин да разбере с какво се занимава там Дейвид Търнър.

Филип отвори бележката.

„Мили мой, направих това, което искаше. Трябваше да се действа изключително предпазливо, само аз можех да свърша тази работа. Влязох в онова «фуро» и видях с кого се среща Дейвид Търнър. Останах доста изненадана, но мисля, че има и още много загадки. С мен беше и Ед Портър. Надявам се, че когато четеш тази бележка, вече ще сме постигнали успех. Моля те, ела в единадесет при стадиона за сумо.“

Филип погледна часовника си. Минаваше десет. Бележката беше донесена от един от хората на Ватаро. Филип го засипа с въпроси, но човекът не знаеше нищо. Мичико му дала бележката в пет часа следобед и му наредила да я предаде на Филип в десет вечерта.

Качи се в колата и подкара на североизток, към квартала Рьогоку и стадиона за японска борба „сумо“.

Остана на мястото си, пръстите му нервно барабаняха по кормилото. Положението не му харесваше, имаше чувството, че е кукла на конци. Отвори вратата и слезе. Валеше ситен дъждец, наоколо се издигаха огромните дънери на дървото „гингко“, приведените им клони сякаш плачеха.

Какво ли е разкрила Мичико, питаше се той. Защо трябва да се срещат при стадиона за „сумо“?

Наоколо беше пусто, автомобили не се движеха. Закрачи по уличното платно, чувстваше се някак беззащитен. Направи пълен кръг около стадиона, накрая откри една не заключена врата. Надникна през нея и бързо се дръпна назад. В бетонното помещение светеше лампа, но хора не се забелязваха.

Усети ускоряването на пулса си, ужасът се свиваше на топка в гърлото му. Години по-късно си даде сметка, че Мичико беше приела желанието му за проникване в онази сауна като заповед, че тя е била готова да жертва живота си, но да я изпълни.

Пак години по-късно щеше да изкаже на глас фразата, от която щеше да изпита дълбоко чувство на срам: Не съм я молил да го прави! Защото на практика я беше помолил точно това. Съвсем по японски, със заобиколки и подробно описание на обстоятелствата, вероятните изгоди…

Беше го направил напълно съзнателно, беше я подтикнал към действие. Тя трябваше да проникне в забранено за него пространство, върху нея трябваше да се стовари огромния риск и смъртната опасност.

Но всичко това щеше да изплува в главата му по-късно. Сега Филип знаеше само едно — трябва да влезе в стадиона за „сумо“, където го чакат Мичико и Ед Портър.

Въздухът вътре миришеше на слама и пот. Тежка и застояла миризма, напомняща за отдавна отминали и забравени схватки. Имаше и други признаци за запуснатост. Дребни и незабележими, но подчертаващи първоначалното впечатление. Като особените оттенъци в телефонните сигнали, които ясно показват, че насреща няма да вдигнат слушалката, че там отдавна няма никого…

Филип долови това, прекоси залата и излезе в средата на арената, под високия, извит като дъга свод на покрива. Безкрайни редици от скамейки, смътно осветени от голите крушки под тавана. Намираше се на „дохио“ — традиционния тепих за борба „сумо“, издигащ се на петдесетина сантиметра от пода. Той представляваше кръг с диаметър около пет метра — площ, равняваща се на шестнадесет бали оризова слама, наредени плътно една до друга. Това беше традицията, днешните материали бяха далеч по-модерни.

Пред него нещо прошумоля, Филип вдигна глава. В средата на тепиха, осветен от ярък лъч светлина, клечеше огромен борец. Косата му беше сплетена в сложна прическа „ичомаге“, която използваха само шампионите. Дебелият мъж отпи глътка вода от голяма купа. Това беше церемонията „мизо-саказуки“ — акт на пречистване, предхождащ началото на схватката. В древни времена противниците на тепиха са отпивали вода от купата на противника, считало се е, че така изпробват неговите кураж и решителност за бой.

Борецът остави купата и отново приклекна. Тежестта на тялото му беше изцяло върху петите, огромните му ръце леко: докосваха тепиха. Тази позиция се наричаше „шикири“ — изходната позиция за началото на схватката. После очите на бореца, блеснали от мрачно предизвикателство, се заковаха върху лицето на Филип.

Филип извърна глава към вратата, от която беше влязъл. Под крушката се очертаваше фигурата на още един мъж, в ръцете му проблясваше катана. Това беше придружителят на шампиона. Нещо в стойката на тази фигура се стори познато на Филип, но той нямаше време за разсъждения. Обърна се и хукна в противоположната посока. Фигурата със сабята се втурна подире му, борецът слезе от тепиха и тръгна да му пресича пътя.

Филип увеличи скоростта си, прескачаше ниските пейки с максимално внимание, целта му беше изходът отвъд тях. Стигна до вратата, хвана дръжката и с всички сили я дръпна. Не се случи нищо, вратата беше здраво залостена. Продължи движението си, пробвайки останалите врати, двамата японци бързо го настигаха.

Най-накрая една врата се отвори, той замижа и се втурна напред. Сърцето му се изпълни с мрачно отчаяние, тялото му влезе в съприкосновение с бетонния под, претърколи се. В същия миг получи тежък удар в основата на врата, придружен от остро пробождане в ръката. Разтърси я и замахна с крак. Улучи невидимият си противник, свидетелство за това беше тежкото изпъшкване в полумрака. Замахна за втори ритник, но кракът му попадна в железни клещи, които рязко го извиха встрани. Болката беше страхотна, Филип се отпусна по гръб и нанесе рязък ритник с другия си крак. Нападателят се стовари върху него с цялата тежест на тялото си.

Филип прибегна до два къси удара в гърдите на противника, похват за близък бой в джудото. Ребрата на човека пропукаха, хватката му за миг отслабна. Но този миг беше предостатъчен. Филип измъкна тънкия нож, прикрепен около китката на лявата му ръка, острието потъна дълбоко в тялото на нападателя.

Ясно долови приближаващ се шум, претърколи се встрани и скочи на крака. Ръката му продължаваше да виси като отсечена, трябваше да бяга. Бетонният тунел беше тъмен, светеха само една-две слаби крушки на тавана. Блъсна се в някакъв сандък, прескочи един стол, единственото му желание беше да поддържа високата си скорост.

Тунелът най-накрая свърши, зад завоя зърна вратата, през която беше проникнал в покритата арена. Изпита чувството, че вижда вратата на родния си дом.

Забеляза странната сянка едва когато беше на няколко крачки от нея. Закова се на място и напрегна взор. Сянката бавно се поклащаше, като огромно махало.

Задъхан, Филип предпазливо пристъпи напред, гърдите му се свиха от ужасно предчувствие.

— Господи! — простена той. Въздухът излиташе от устата му с остро свистене, езикът му беше набъбнал и някак странно омекнал. — Господи, боже мой!

Пред него се полюшваше тялото на обесен човек, лицето му беше извърнато встрани и нагоре, подутият език висеше между посинелите устни.

— Мичико! — отчаяно изкрещя Филип. Отвърна му мрачно ехо, сякаш смъртта недоволстваше от нарушеното си спокойствие.

После някъде отдалеч се обади странен, сякаш задгробен глас:

— Тук съм, Филип-сан…

С вик на огромно облекчение Филип пристъпи напред и завъртя тялото. Още когато го докосна, разбра, че то принадлежи на мъж, в следващата секунда позна и подутото окървавено лице. Ед Портър.

Отскочи назад и се огледа. Фигурата на Мичико тъмнееше до стената, китките и глезените й бяха стегнати с тънък, но здрав кабел. Очевидно беше правила опити да се освободи, кожата й беше разкъсана и окървавена, синкаво лилава и подута около жицата.

— Мичико! — извика той и взе главата й в ръце. — Благодаря на Бога, че си жива! — от очите му рукнаха сълзи на облекчение, устните му целуваха страните й — влажни и солени…

Главата й леко помръдна, от устата й се изтръгна болезнен вик.

— Мичико! Какво ти е?

Тя не беше в състояние да отговори, главата й се тресеше, лицето й беше обляно в кръв. Филип имаше чувството, че ще полудее, пръстите му трескаво се заеха да я бършат.

— Мила моя, какво са ти сторили? — въпросът му увисна във въздуха, истината се стовари върху съзнанието му със смразяваща сила. Изведнъж си спомни легендата за Мегами Кицуне, богинята — лисица, за опасенията на Мичико, че ще бъде наказана за грешната си любов към него.

— Нищо — прошепна тя. — Нищо… — главата й безсилно се люшна към гърдите му, от гърлото й се изтръгна отчаяно, по детски безпомощно стенание: — О, Филип-сан! Те отнеха зрението ми, аз съм сляпа!

— Благодарение на информацията, получена от Мичико, аз разбрах кой всъщност е Дейвид Търнър — каза Ватаро.

— Но Мичико…

— Не желая да говорим за нея! — прекъсна го с повелителен тон Ватаро Таки и допълни чашките с чай. Седяха на малка масичка в една обикновена токийска чайна, от инцидента на стадиона за „сумо“ бяха изтекли двадесет и четири часа. Филип беше закарал Мичико при баща й и оттогава насам не беше чувал нищо за нея.

— Добре ли е тя? — настойчиво попита той.

Очите на Ватаро Таки бяха заковани в миниатюрните зелени листенца, които плуваха в чашата пред него.

— Не — въздъхна след продължително мълчание бащата. — Не е добре — забелязал тревогата в очите на Филип, той побърза да добави: — Раните й ще зараснат, в това отношение няма за какво да се безпокоите…

— Но зрението… — задавено рече Филип.

— Зрението си тя изгуби завинаги, Дос-сан — твърдо каза Ватаро. — И ние трябва да се примирим с този факт.

— Аз съм виновен! — простена Филип. — Заради мен Мичико отиде в онова „фуро“, заради мен беше и на стадиона за „сумо“!

— Нещата вече не могат да се променят, вярвам, че съзнавате това — отговори Ватаро Таки.

Филип мрачно кимна с глава.

— Да поговорим за Дейвид Търнър — продължи по-възрастният мъж. — Оказа се, че вашите подозрения към него са напълно основателни.

— Кой всъщност е той? — прошепна Филип.

— Името му е Евгений Карск, полковник от съветското НКВД. В онова „фуро“ е осъществявал тайните си срещи с един от аташетата в съветското посолство. По всичко личи, че Карск е преминал курс по специална подготовка в Русия и на пръв поглед е точно толкова американец, колкото и вие самият, Дос-сан…

— Господи Исусе! — изстена Филип. — Значи ние с Портър сме били прави! Търнър-Карск през цялото време е бил агент на Джибан! Именно той ми е подхвърлил фалшивите улики срещу полковник Силвърс!

— Той е разбрал, че вие ставате подозрителен по отношение на информацията, която Джибан е подхвърляла на ЦРГ, и е взел съответните мерки — кимна Ватаро Таки. — Признавам, че се е справил отлично.

— Силвърс е бил убит, преди да опровергае фалшивите обвинения — въздъхна Филип, разбрал едва сега как са се развивали събитията. Генерал Хадли беше споделил неговите съмнения с двама души от личния състав на ЦРГ. Единият беше Джонас, а другият — Търнър. Това беше станало в нощта преди убийството, Търнър е имал достатъчно време да осъзнае какво ще се случи и да предприеме ответните си действия.

— Точно така — кимна Ватаро Таки. — По всичко личи, че Търнър…

— Не го наричайте с това име, моля ви! — прекъсна го рязко Филип.

— Добре. По всичко личи, че Карск е убиецът на полковник Силвърс.

— Само едно не ми е ясно — тежко въздъхна Филип. — Защо Козо Шина, ръководител на такава подчертано реакционна общност като Джибан, се е свързал със съветски агент?

— Обяснението е просто — отвърна Ватаро Таки. — Козо Шина е сърцето и душата на Джибан. Тайната организация е негово творение, същевременно Шина се огражда с нещо като философски култ. Той вижда капитализма — по-точно американския капитализъм с неговия подчертан уклон към свободната инициатива — като главна заплаха за японския начин на живот. Защото тук, в тази страна, съществува традиционното обединение на народа, всичко се върши в името на народа и в името на Императора. Индивидът не представлява нищо… В това отношение, поне временно, съветският начин на мислене е близък до японския… И Шина решава да се възползва от този факт. Руснаците мога да бъдат могъщи съюзници.

— И опасни врагове — добави Филип, пред очите му плуваше лицето на Търнър-Карск. — На практика Евгений Карск е безскрупулен убиец, никой не знае на какво още е способен той… — После изведнъж си спомни за бегло познатия силует със сабята, появил се предишната нощ на стадиона за „сумо“. — Господи Карск е присъствал на ослепяването на Мичико!

— Сега вашите най-опасни врагове са Евгений Карск и Козо Шина — тихо промълви Ватаро.

— Защо? — учудено го погледна Филип. — Карск наистина ме познава, но Шина никога не ме е виждал.

— До снощи вероятно е било така — въздъхна Ватаро. — Но битката на арената за „сумо“ промени всичко. По време на бягството си вие убихте един човек, нали така, Дос-сан? Този човек е бил синът на Козо Шина!

— Исусе! — тихо възкликна Филип.

— Имаме късмет, че Дзен Годо е мъртъв, нали? — вдигна глава Ватаро. — Иначе Мичико вече нямаше да е сред живите. С изключение на вас и нея, никой на този свят не може да направи връзка между Дзен Годо и Ватаро Таки!

Козо Шина е мой смъртен враг, Дос-сан. А сега вече и ваш… Един могъщ враг, който, за съжаление е влязъл в съюз с Евгений Карск… И сега ние имаме двама опасни врагове. Ясно е, че именно Шина и Карск са в основата на сложен план за трайно блокиране дейността на ЦРГ. Имам чувството, че неприятностите ни с Евгений Карск тепърва предстоят, Дос-сан…

— Ако преди това не го открия и не забия един куршум между очите му! — твърдо отвърна Филип.

— Ако го загубя, ще сложа край на живота си!

— Не говори глупости!

— Наистина мисля така! — промълви Мичико, все още объркана от факта, че баща й знае всичко за отношенията й с Филип. Как е успял да разбере? Нали вземаха всички предпазни мерки?

— Ако действително мислиш така, значи си едно глупаво момиче — поклати глава Ватаро Таки.

— Не е глупаво да зная какво искам! От какво имам нужда в този живот!

Той объркано я погледна.

— Какво искаш ТИ… От какво се нуждаеш ТИ… Нима не разбираш, че това няма никакво значение? — беше облечен в модерен европейски костюм, с пригладена коса и добре поддържани ръце. Истински представител на новото време, на новата ера на Япония. — Важни са нуждите на семейството и толкоз!

— Той ще напусне жена си и ще дойде при мен — поклати глава Мичико. — Сигурна съм в това!

— Това, което може да стори Филип Дос, също няма никакво значение! — остро отвърна Ватаро, но душата му се гърчеше от мъка при вида на бледото лице на Мичико, увито в дебел пласт бинтове. С усилие потисна желанието си да заплаче. Не бива да показва слабостта си, само така ще съумее да вдъхне сила и на собствената си дъщеря. Знаеше, че тя ще рухне и при най-лекия признак на състрадание. — Нима забрави собствените си задължения? — остро продължи той. — Помисли ли за Нобуо? И без това рядко му отделяш от времето си, сега остава само да го унижиш до крайност!

— Татко, аз никога не съм обичала Нобуо! И ти прекрасно го знаеше, когато уговори нашия брак с неговото семейство…

— Това е най-доброто решение, което някога съм вземал — твърдо отвърна той. — Фамилията Ямамото беше най-верният ми съюзник в онези тежки времена и до днес е напълно лоялна към мен… За разлика от собствената ми дъщеря, която очевидно не изпитва кой знае какви синовни чувства… Я ми кажи какво би помислила майка ти за поведението, което демонстрираш? Радвам се, че не е сред нас, за да те види…

— Много ти е удобно да споменаваш мама само когато ти изнася, нали? — проплака Мичико.

В душата на Ватаро се бореха гняв и чувство за дълг. Сърцето му се късаше при вида на жестоко ослепената си единствена дъщеря, в гърдите му клокочеше желание за мъст. Но едновременно с това си даваше сметка, че стои върху подвижни пясъци. Така казваше някога баща му. Опасен терен, създаващ чувството за измамна сигурност. Който може да бъде пометен от първата по-висока вълна на настъпващия прилив…

Ватаро Таки си даваше сметка, че моментът не е подходящ за мъст. Всяко действие срещу Козо Шина и Джибан би предизвикало подозрение към новата му самоличност. Всеки би се запитал кой е той, как дръзва да се изправи срещу един толкова могъщ противник… Какви са мотивите му… Несъмнено ще започнат да ровят. Разполагат с огромни ресурси в областта на информацията, положително ще се докопат до нещо.

Мислите му се насочиха към Филип Дос. Именно той беше внушил на Мичико да тръгне по следите на Дейвид Търнър, негова беше част от вината за последвалата трагедия. Затова Ватаро ще го превърне в свой троянски кон, в оръжие на своето отмъщение.

Решил този въпрос, Ватаро Таки тръсна глава и каза:

— Забранявам ти всякакви отношения с Филип Дос!

Даваше си сметка, че ако Мичико продължи да се среща с Филип, враговете му положително ще я убият. Ослепяването й беше последното предупреждение.

— Недей татко! — прошепна Мичико. — Моля те, не ми забранявай това!

— Стига — твърдо отвърна Ватаро. — Сбогувай с него и се връщай при мъжа си!

— Край — клюмна главата на Мичико. — Това означава, че животът ми ще се превърне в пепел…

— За което си виновна единствено ти! — все така твърдо продължи баща й. — Живяла си в грях, сега трябва да понесеш своето наказание. Ослепя именно заради връзката си с Дос-сан. Но ти си моя дъщеря и аз зная, че ще се подчиниш на волята ми. Твоят основен и единствен дълг е дългът към семейството. Вярвам, че никога няма да забравиш това, Мичико! — Ватаро Таки поправи възела на вратовръзката си, приглади косата си. — Нобуо не знае нищо, аз ще имам грижата положението да остане същото докрай. А чувствата си към Филип Дос просто трябва да забравиш! От този момент нататък той не съществува за теб!

Естествено Ватаро Таки не можеше да знае колко дълбоко се лъже. Не можеше да знае, че Мичико няма да се подчини на бащината му воля и именно това неподчинение в крайна сметка ще спаси всичките му мечти.

Джонас се обади малко след като Филип се прибра у дома. Лилиан се размърда и го повика по име.

— Не се безпокой, аз ще вдигна — успокои я Филип и пристъпи към апарата с тежко предчувствие.

— Къде ходиш, по дяволите? — извика в слушалката Джонас. — Половин час те търся навсякъде! — после гласът му изведнъж стана едва доловим: — Случи се, приятелче! Кошмар, какъвто не можеш да си представиш!

— Какво става?

Линията беше абсолютно обезопасена, можеха да разговарят открито.

— Разбита е тайната квартира, в която събрахме набелязаните от Джибан правителствени служители!

— Господи!

— Мъртви са, Фил — промърмори Джонас. — Всички до един. Някой е възпламенил вътре цяла връзка гранати. Не можем да ги изстържем от рогозките!

— Къде е Търнър?

— Какво?

— Търнър! — изкрещя Филип. — Питам къде е Дейвид Търнър!

— Там е, ръководи разследването…

— Отивам! — извика Филип.

— Няма смисъл, там вече всичко е блокирано. А и аз съм на път…

— Не! — отсече Филип. — Ти ще идеш в апартамента на Търнър!

— Защо?

— Нямам време да ти обяснявам — нетърпеливо отвърна Филип. — Търнър е руски шпионин, Джонас. Той уби Силвърс, експлозията в тайната квартира също е негова работа! Направи каквото ти казвам! И бъди внимателен, за бога!

Преди да влезе в тайната квартира на ЦРГ, Филип внимателно провери пистолета си. Както Джонас го беше предупредил, мястото гъмжеше от войници и служители на ЦРГ. На тротоара имаше пожарни коли, дебели маркучи се точеха към входа.

Извади служебната си карта, но въпреки това проникна в къщата след обстойна проверка. Сержант с квадратна челюсти непреклонен поглед го задържа във вестибюла, докато един от войниците тръгна да търси Търнър. Разследването беше в ръцете на екип от опитни криминалисти. Въздухът тежеше от миризмата на изгоряло. Някъде вътре все още тлееше огън, пожарникарите забързано влизаха и излизаха със своите брадвички и къси лопатки.

Войникът се върна и прошепна нещо в ухото на сержанта.

— Странно — промърмори онзи, на лицето му се появи озадачено изражение. — Само преди минутка лейтенант Търнър беше тук. Видях го да говори по телефона…

— Преди колко време? — напрегнато попита Филип.

— Не повече от пет-шест минути — стреснато отвърна униформеният.

— Разбрахте ли с кого говори?

Сержантът сви рамене. Филип се обърна и хукна към колата си.

Към апартамента на Търнър се приближи пеша.

Входът беше един, както при повечето японски жилищни блокове и тук нямаше авариен изход.

Беше ясно, че някой е уведомил Търнър за намеренията на Филип. Това можеше да означава само две неща — или телефонът му се подслушва, или Търнър има съучастник в щаба на ЦРГ. Защото Джонас му беше позвънил именно оттам. Филип складира това заключение в паметта си и се съсредоточи върху непосредственото.

А то носеше името Търнър-Карск. Човекът, които го беше накарал да насочи съмненията си към Силвърс, а след това го беше убил. Човекът, който беше отговорен за убийството на Ед Портър и ослепяването на Мичико. Човекът, който беше взривил четирима висши правителствени служители на Япония в свръхсекретната квартира на ЦРГ.

Филип пристъпи към входа с револвер в ръка. Малкият вестибюл, хладен и полутъмен, беше празен. Търнър-Карск живееше на четвъртия етаж. Асансьорът беше на партера. Филип взе от ъгъла четката за миене и я препречи през вратата. Така щеше да бъде сигурен, че никой не може да го извика от горе. После пое по стълбите. Стъпките му ехтяха, примесени със странни звуци. Придвижваше се внимателно, непрекъснато се придържаше към стената. Стигна на четвъртия етаж, приклекна и внимателно се огледа. Коридорът беше пуст. Предпазливо тръгна към апартамента на Карск. Вратата беше заключена. Насочи дулото на оръжието в ключалката и дръпна спусъка. Ритна вратата заедно с изстрела и светкавично отскочи встрани. Отговор на стрелбата нямаше. Филип внимателно се приведе напред и пристъпи навътре. Револверът стискаше с две ръце.

Прозорците бяха отворени, вятърът развяваше завесите. Леглото беше неоправено, навсякъде се валяха хартии. Част от тях се вдигнаха във въздуха от течението.

Нещо помръдна откъм банята, тялото на Филип светкавично се извъртя и се залепи за стената, кракът му се стрелна към притворената врата.

Вътре беше Джонас, кръв капеше от рамото му.

Лицето му беше бяло като вар.

— Добре ли си? — дрезгаво прошепна Филип.

— Нищо ми няма — кимна онзи. — Мръсникът стреля по мен и изчезна през прозореца…

Филип понечи да се втурне натам, но Джонас го спря.

— Няма смисъл. Изчезна по покривите като прилеп, отдавна вече е далеч…

Филип се надвеси през прозореца. Апартаментът беше на нивото на съседния покрив, зад него се виждаше дълга редица от плоски асфалтирани правоъгълници. Джонас беше прав. Карск отдавна беше изчезнал.

— Имам нещо за теб.

— Какво е то?

Мичико прекоси стаята и коленичи на рогозката. Превръзката върху очите й вече я нямаше, човек трябваше да се вгледа много внимателно, за да забележи белезите. В ръцете си държеше малка инкрустирана кутийка „кьоки“.

— Подарък.

— Но, Мичико…

— Първо ще пием чай — прекъсна го тя.

Той замълча и загледа отмерените движения на ръцете и. Малката бъркалка методично разбъркваше зеленикавата течност, пръстите й ловко въртяха чашата. Страничен наблюдател едва ли би допуснал че тази жена е сляпа.

Най-накрая ритуалът приключи и тя му поднесе чашата. Някога обичаше да го гледа как пие, сега можеше да разчита единствено на слуха си.

Изчака го да изпие чашата до дъно, пое я от ръката му и церемонията започна отначало. Този път приготви чай и за себе си.

— Ще се любим ли днес? — попита тихо тя.

— Винаги сме се любили, когато сме заедно — отвърна Филип. — А и други неща сме вършили… — изви глава, усетил нещо необичайно: — Какво се е случило?

— Нищо, просто аз съм по-различна — тихо отвърна тя, клепачите й бяха сведени надолу.

От отворения прозорец долиташе приглушеният грохот на уличното движение, далечен и странно заплашителен.

— Чаят е превъзходен.

— „Домо“, благодаря.

— Не си по-различна — промълви той и остави чашата до себе си. Главата й леко се наклони в очакване.

— Мичико… — започна той. — Какво стана там, на стадиона за „сумо“?…

— Разбирам какво изпитваш — прекъсна го тя. — Убиха един от добрите ти приятели…

— Това е вярно, но аз говорех за теб — поклати глава Филип.

— О, с мен не се случи нищо особено — сладко се усмихна тя. — Извадих късмет и оцелях…

— Но това нямаше да стане, ако не бях ти казал за онова „фуро“…

— И никога нямаше да разберем, че Дейвид Търнър е агент на НКВД…

Филип примирено кимна с глава. С подобно поведение нямаше да стигне до никъде. Чувството за вина в подобна ситуация е присъщо единствено на европейците, тук то нямаше абсолютно никаква почва.

Прочисти гърлото си, за да скрие напора на чувствата, после тихо продължи:

— Кланът Таки прие добре появата на баща ти… Никой не подозира, че Ватаро Таки и Дзен Годо са едно и също лице…

— Баща ми си е намерил жена — каза Мичико. — След един месец ще сключат брак.

— Странно ли ти се струва това? — внимателно я погледна той, усетил още нещо зад думите й. — След смъртта на майка ти Дзен Годо е живял достатъчно дълго сам… Да не би да ревнуваш?

— Мисля, че е бременна — отвърна Мичико, клепачите й продължаваха да са спуснати. Това беше единственият признак за нейната слепота.

— Затова ли ще се женят? — Филип продължаваше да търси причината за нейното безпокойство.

— Според мен не — отвърна тя, тялото й беше съвършено неподвижно. — Напълно разбираемо е желанието на баща ми да има синове. Защото един ден именно те ще наследят всичко, което е създал…

— Вместо теб, неговата дъщеря, така ли?

— Нямам желание да вървя по неговия път — поклати глава Мичико. — Какво те кара да задаваш този въпрос?

— Какво има, Мичико? — тихо попита той.

— Искам те в себе си! — прошепна пламенно тя. — Веднага, още в този момент!

Тялото й беше лудо, притискаше се в неговото е дива бруталност. Сякаш това, което се таеше в душата и, изведнъж я беше лишило от нежност, сякаш единственото нещо на света за нея беше да го приеме дълбоко в себе си, да го изпие до дъно…

Напълно изтощени, те заспаха в прегръдките си. Когато Филип отвори очи, тя вече беше станала и приготвяше чай. Той се надигна и се настани срещу нея. За разлика от друг път, тя беше останала гола, без дори да наметне кимоното си.

— Мичико?

— Пий — протегна му чашата тя. Беше друга чаша лека, от фин бледозелен порцелан, с изрисувана отстрани златиста чапла. В клюна й се мяташе малка черна рибка, крилете й се разтваряха за полет. Тази чаша той бутна в деня, в който трябваше да убие Дзен Годо, тя беше сигналът, че вече се намира в тъмната спалня.

Покритата с инкрустации кутийка „кьоко“ беше отворена. Нима вътре е била тази чаша? Нима тя е подаръкът? Филип присви очи и внимателно я погледна.

— Пий — повтори Мичико. — Половината.

Той мълчаливо се подчини, после сложи чашата в протегнатата и длан. Тя изпи останалия чай, избърса чашата и внимателно я положи в кутийката. Значи това е нейният подарък… Но защо?

Ръката й затвори капачето, кутийката се плъзна към него.

— За спомен.

Лицето й беше бледо, гласът й едва се долавяше.

— Какво означава това?

— Отивам си — отвърна Мичико. — Връщам се при съпруга си.

— Но защо? Баща ти ли го иска? Знае ли за нашата връзка?

— Решението е мое — поклати глава тя. — Ние с теб имаме семейства, имаме дълг… Свят дълг, който трябва да следваме докрай… Позволихме си да го забравим за известно време, но не можем да продължаваме повече така.

— Защо? — тихо попита той. — Защо трябва да се лишаваме от щастие? Нима можем да бъдем щастливи един без друг?

— За нас щастието е невъзможно…

— Мичико…

— Моля те, нека не правим нещата прекалено трудни! Ти трябва да приемеш…

— Не мога!

— Трябва! — прошепна с треперещ глас тя, всеки момент щеше да се разплаче. — Ако поне малко ме обичаш, сега ще се облечеш и ще си тръгнеш! Веднага, без да се бавиш нито секунда! Без да казваш нито дума повече, без да ме поглеждаш!

Той беше напълно объркан.

— Полудях ли? — извика. — Кошмар ли сънувам? Нима между нас не е имало нищо?

— Трябва да се разделим именно защото между нас е имало нещо!

— Не разбирам!

Тя се приведе напред, косата и докосна малката дървена кутийка. Не пророни нито дума.

Филип стана и отиде в банята. Механично се погледна в огледалото, запита се какво вижда там. Чие беше това лице? Какъв грях е сторило то, докато той самият е бил някъде далеч? Не можеше да отговори на тези въпроси, или може би не искаше. Изведнъж му стана студено, тялото му се разтърси от силни тръпки.

От банята излезе напълно облечен. Тръпките бяха отминали, като кратък пристъп на треска. Мичико не беше помръднала. Пристъпи към масичката и взе кутията. Беше лека като перце.

После изпълни молбата й. Не каза нищо. Не я погледна.

Към следващата част или към съдържанието

Ерик Лустбадер Документът Катей (7)

Метаданни

Данни

Документът Катей

Документът Катей

Информация

История

Сваляне / Връзки

Пролетта на 1947-а — есента на 1948-а

Ерик Лустбадер
Документът Катей (7)