Ерик Лустбадер
Документът Катей (5)

Пролетта на 1947-а

Токио

На практика Лилиан Хадли Дос мразеше баща си. Реши да се присъедини към любителската естрадна трупа, с която пристигна в Япония, единствено за да избяга от постоянния тормоз на генерал Хадли.

Действително обичаше да приковава вниманието върху себе си под светлините на прожекторите, но едновременно с това дълбоко страдаше, че е далеч от дома. Липсваха й приятелките, последните клюки в квартала. Нямаше представа какви са модните тенденции, не знаеше дали жаргонните фрази, които употребява тук, вече не са демоде в родината. Често сънуваше един кошмарен сън — прибрала се е у дома и разговаря с най-близките си приятели, а те се смеят на речника й.

Мразеше баща си заради срама, който изпитваше в новата среда, мразеше го още повече заради смъртта на братята си. Именно Сам Хадли беше човекът, който внуши на синовете си чувството за дълг към родината. Дълг! Нима дългът означаваше, че трябва да умрат? Къде е смисълът на подобно нещо? Лилиан съзнаваше, че този свят е луд, излишно бе да търси смисъл в постъпките на хората. Войната се беше погрижила за това.

„Бяхме толкова задружно семейство“, мислеше тя. Помнеше как се смееха и веселяха по време на Великденските празници, помнеше с какво нетърпение очакваше завръщането на братята си от Военната академия за Деня на благодарността.

На Коледа заедно украсяваха елхата, подреждаха под нея подаръците в ярки опаковки. Поемаха чашите с яйчения пунш на майка си и пееха весели песнички. Смешно ли беше това? Не, Лилиан беше убедена, че това е една прекрасна традиция, цяла година се подготвяше за нея. Празниците бяха нещо свещено в живота на семейство Хадли, нищо не можеше да ги помрачи. Те бяха почивката, освежаващата глътка кислород, удобството сред един свят, запълнен докрай с военна точност и аскетизъм. Те бяха върховният момент в живота на семейството, оазисите, от които членовете му черпеха енергия и решителност.

Сега, след смъртта на братята, всичко това беше само спомен. Гадната война разруши всичко. Вече нямаше стабилност, нямаше го нетърпеливото очакване на празниците. Останаха единствено безкрайните монолози на Сам Хадли по време на вечеря. Монолози, които по-скоро приличаха на сухи лекции по теория и тактика на бойните действия.

Една вечер, няколко седмици преди Лилиан да се запознае с Филип, генералът каза:

— Смъртта е необходим, а често и полезен продукт на войната. Тя е нещо, което наподобява естествения подбор, оцеляването на най-годните… Войната е едно особено състояние на човечеството, нещо като отърсване… Появявала се е циклично в неговата история, положително ще продължава да се появява и в бъдеще. Подобно на библейските потопи, тя прочиства земята, подготвя я за едно ново начало…

Лилиан не успя да се сдържи и за пръв път се опълчи срещу мнението на баща си.

— Грешиш! — остро отвърна тя. — Войната е зло. Войната означава забрава за мъртвите и отчаяние за живите. Говориш точно като нашия проповедник. И двамата засягате монументални, ужасни събития, жизненоважни за хората, сякаш те са някаква детска игра!

Трепереше от напрежение, усещаше изпълнените с недоумение погледи на родителите си. Какво е станало с тяхното весело и добро момиченце, очевидно се питаха те.

— Нима не разбираш какво е направила твоята любима война, твоето „средство за естествен подбор“? Тя отнесе двамата ти синове! Според твоята теория излиза, че Джейсън и Били са били негодни за живота, че са отпаднали от надпреварата, или както там наричаш тази идиотщина!

У Филип тя видя пътя към спасението, струваше й се, че това е нейният рицар с непробиваема броня. Свети Георги, който или ще прободе ужасния змей в живота й, или ще я изведе от неговите владения. И той беше военен като баща й, но с това се изчерпваха приликите между тях. Защото по отношение на характер и темперамент Филип Дос и Сам Хадли бяха коренно противоположни личности. В допълнение от Филип се излъчваше някаква непонятна тъга. Лилиан по-скоро я чувстваше, отколкото разбираше, но това беше без значение. Тя я привличаше така, както северният полюс привлича стрелката на компаса.

Именно тази тъга някак я амбицираше, изпълваше я с енергия и желание да я открие, идентифицира и замести с нещо друго, нещо свое… В това отношение Филип се нуждае от мен толкова, колкото и аз от него, казваше си тя. Заблуда, разбира се. Но почти всички бракове се градят върху заблудата на единия от партньорите, а често и на двамата. Това, разбира се, трудно допринася за тяхната здравина и продължителност. Резултатите са два — бракът или се разрушава, или продължава да съществува върху остатъците от разбитите илюзии и самотата. Подобно на отегчени пътешественици, които обикалят из позната до болка пустиня, вместо да търсят нови територии, Филип и Лилиан продължаваха да обитават изстиващия труп на своя брак, без да си дават сметка какво точно му липсва.

После Филип откри Мичико.

Но какво остана за Лилиан?

 

 

Денят беше слънчев и ветровит, седмица след като се запознаха, Филип и Мичико се видяха за втори път. Той я покани на пикник. Разбира се, в началото на пролетта беше все още твърде рано за закуска на открито, но отоплението в колата на Филип беше напълно достатъчно.

Някъде по средата на пътя Мичико докосна ръката му и каза:

— Преди хапване искам да ви покажа едно място.

После се зае да го насочва. Улиците на града бяха задръстени, измина доста време, преди да излязат от центъра. Озоваха се в района на Дейеншофу — квартал, който Филип почти не познаваше. Тук преобладаваха просторни вили в традиционния японски архитектурен стил, уличките бяха тесни и тихи, оградени от великолепни градини, величествени японски кедри и високи огради от преплетени бамбукови пръти.

— Къде отиваме? — попита Филип, когато Мичико го поведе по камениста пътечка, водеща към голяма къща, почти напълно закрита от гъста зеленина.

— Моля — прошепна Мичико, свали обувките си на входа и му направи знак да стори същото.

Дървеният под беше покрит с бледозелени татами. Въздухът беше напоен с аромата на прясно окосено сено. Зад гърба му остана солидната двойна врата от дялани, обковани с желязо греди. Същите такива греди се преплитаха под тавана, в обстановката се долавяше нещо древно, почти феодално. Сякаш изведнъж се бяха завърнали в седемнадесети век.

Прекосиха просторния хол и спряха пред плъзгаща се врата, чиято повърхност представляваше фино копринено платно. Върху него бяха избродирани феникси с разперени криле, оцветени в червено, оранжево и златистожълто.

Мичико коленичи пред вратата и леко я дръпна встрани. Направи знак на Филип да я последва.

Съгласно древната японска традиция гостите влизат на колене в официалните, покрити с татами помещения. Филип стори същото.

— Добре дошъл, господин Дос.

Главата на Филип рязко се повдигна към мъжа, който седеше в средата на помещението.

— Моля?…

— Вие сте изненадан — усмихна се Дзен Годо. — Но мисля, че това е естествено…

Филип направи опит да укроти бясно препускащото си сърце. „Това е човекът, когото трябва да ликвидирам“, объркано си помисли той.

Беше висок и строен мъж с вълча физиономия и блестящи очи, които привличаха като магнит. Косата му беше подстригана късо, тъмна и гъста като четка. Тънките, безупречно поддържани и започващи да посивяват мустачки му придаваха вид на пират.

— Това е дъщеря ми Мичико, но вие вече се познавате — продължи Дзен Годо.

— Вие сте негова дъщеря?! — извърна се към нея Филип, гласът му беше дрезгав и някак чужд.

— Зная кой сте, господин Дос — продължи Дзен Годо. — Зная, че сте отговорен за смъртта на моите приятели Аризава Ямамото и Шигео Накажима.

Имената избухнаха във въздуха като авиационни бомби.

Мичико мълчеше. Стоеше тихо и дисциплинирано като ученичка, ръцете й бяха скрити зад гърба. Филип се почувства предаден, в безнадежден капан.

— Не можете да ме задържите тук — започна да се надига той. — Аз съм член на американската…

Почувства някакъв натиск на врата си и замълча. Обърна се и видя, че Мичико държи дълга катана, а острието й заплашително го докосва по кожата.

— Мичико няма да се поколебае да използва тази сабя, господин Дос — обади се Дзен Годо. — Тя е майстор на кенжуцу, истински сенсей. Позната ли ви е тази дума?

— Да — отвърна Филип, без да отмества поглед от блестящото острие на сабята и изцъклените, сякаш лишени от човешки чувства очи на Мичико. — Кенжуцу е изкуството на боя с мечове — дори за миг не се усъмни в думите на Дзен Годо относно уменията на Мичико.

— Моля да приемете уверенията ми, че няма да ви сторя нищо лошо — продължи Дзен Годо. — Но бъдете сигурен, че Мичико без колебание ще ме защити, ако възникне необходимост…

Филип се отпусна обратно на мястото си. Просто нямаше друг избор.

— Споменахте, че аз съм виновен за смъртта на вашите приятели и делови партньори, но въпреки това няма да ми сторите нищо лошо — промълви той. — Правилно ли съм ви разбрал?

— Вместо отговор искам да ви разкажа една стара история — вдигна глава Дзен Годо. — Поуките в живота трябва да извличаме от своето минало, нали? — беше облечен в официално кимоно от черна коприна, на гърдите му бяха избродирани две бели чапли с разперени криле. Очите и върховете на човките им бяха яркочервени. — Баща ми казваше, че човек трябва да ликвидира враговете си, преди те да са ликвидирали него. Той беше безкомпромисен човек с изключително развито чувство за чест. Но въпреки това никога не пропускаше да се възползва от благоприятния ход на събитията. В един момент стана така, че неговата безкомпромисност се обърна срещу самия него. Многобройните, почти винаги успешни сделки, му бяха създали куп врагове. Толкова много, че той вече не беше в състояние да се справи с тях.

Баща ми беше ревностен шинтоист, дълбоко вярваше в анимизма. Постоянно ми сочеше дървета, части от поточета и езерца, гористи хълмове. Кълнеше се, че те се обитават от духове… После каза, че и в къщата ни живее дух. Бил изключително зъл, опасен за всички, с изключение на него самия. Защото баща ми бил единственият, който се решил да даде на този дух подкрепата, от която се нуждаел…

И тъй, баща ми отишъл при духа.

— Враговете ме обкръжават отвсякъде — оплакал му се той. — Ти ме съветваше да ги унищожа, преди те да са унищожили мен. Но аз не мога да го сторя. Кажи какво да правя?

Сенките над главата му се раздвижили, сякаш по-духнал лек ветрец. После се разнесъл гробовен глас:

— Трябва да намериш съюзник, който да ти помогне.

— Вече опитах — отвърнал баща ми. — Но никой няма достатъчно сили да го стори.

— Трябва да търсиш още — посъветвал го духът.

— Търсих навсякъде — отчаяно отвърнал баща ми.

— Не навсякъде — възразил духът. — Понякога съюзникът се крие на най-малко очакваното място.

— Нямам приятели, които имат кураж да започнат подобна битка. Имам само врагове.

— Тогава именно сред тях ще намериш своя съюзник — отсякъл духът.

Дзен Годо се усмихна и леко поклати глава:

— Сегашното ми състояние наподобява твърде много онова, в което се е намирал баща ми, господин Дос. И аз съм обкръжен от врагове, които искат да ме видят съсипан. Те са много на брой, организацията им е отлична. А и притежават огромна власт.

— Защо трябва да повярвам на всичко това? — попита Филип. — Вие говорите твърде убедително, но това са само думи… Освен това сабята е опряна в гърлото ми, нали?

Дзен Годо едва забележимо кимна с глава и острието се отдръпна от врата на Филип. После Мичико обърна катаната обратно и я сложи в ръката му. С разширени от смайване очи Филип видя как Дзен Годо започна да се навежда напред и челото му леко докосна рогозката в нозете му.

— Ето го вашият шанс, Дос-сан — обади се от тази позиция японецът. — С един удар на катаната ще ми отсечете главата. Така задачата ви ще бъде изпълнена и няма да е необходимо да разсъждавате. Просто ще продължите да изпълнявате заповедите на онези, които са над вас.

Филип премести очи върху Мичико. Тя стоеше напълно неподвижно, лицето й беше бледо и сериозно, в очите й пламтеше леден огън.

Той изпита необходимост да вникне по-дълбоко в намеренията на тези двамата. Надигна се на едно коляно, катаната блесна над главата му. Рязко замахна и острието се стрелна към врата на проснатия в краката му мъж.

Дзен Годо не помръдна, Мичико също.

Задържа острието на сантиметър от кожата на японеца, изпусна въздуха от гърдите си и седна обратно на мястото си.

В помещението цареше дълбока тишина. Филип беше сигурен, че чува движението на микроскопичните прашинки в прозрачния въздух. След малко Дзен Годо вдигна главата си от рогозката и закова очи в лицето на Филип. Изражението му беше абсолютно безизразно.

Филип моментално се възползва от шанса си.

— Когато говорите за своите врагове, вероятно имате предвид Джибан, нали? — попита той. Настъпи мигът, в който щеше да разбере дали двамата с Джонас работят в правилна посока, или просто избиват не тези, които трябва.

Очите на Дзен Годо мрачно проблеснаха.

— Точно така — кимна той. — Но ще ви бъда много благодарен, ако ми обясните откъде сте научили това име.

— Само ако ми обясните какво представлява този Джибан — постави категоричното си условие Филип.

Дзен Годо отново кимна с глава.

— Това ще бъде един справедлив обмен на информация. Баща ми постоянно твърдеше, че само по този начин могат да се поставят основите на взаимното доверие.

Филип извади писмото, което намери до трупа на Шигео Накажима, и мълчаливо му го подаде. Дзен Годо го прочете и го прехвърли в ръцете на Мичико.

— Какво ви говори това писмо, господин Дос? — попита той.

— Първо искам да чуя всичко за Джибан — поклати глава Филип.

— Джибан, както вероятно вече знаете, означава политическа групировка от локален мащаб — започна Дзен Годо. — Но по отношение на групировката, за която става въпрос, тази дефиниция звучи направо смешно. Защото тук имаме работа с министри и висши правителствени служители, обединени под ръководството на човек на име Козо Шина. Той е един изключително отблъскващ тип, масов убиец през годините на войната. О, да, предполагам, че като него има още много. Но Шина положително е най-отвратителният. Защото е изпитвал удоволствие от това, което върши. Бавно и незабележимо се е превърнал в роб на своята жестокост.

Именно Шина е един от стратезите на японската военна авантюра в Манджурия. Той успя да мобилизира народа, да събуди онази агресивност у него, която е необходима за всяко империалистическо начинание. Както в годините на войната, така и днес, той има изключително силно влияние сред политическите и икономическите среди.

Веднага след края на войната Шина направил необходимото, за да осигури чисто минало както на себе си, така и на своите близки съратници. Американците не могат дори да се доближат до него. Досиетата са така умело подменени, че те дори не подозират за ролята, която е играл той по време на войната. По ирония на съдбата днес именно той и неговите съратници са съветници на американците. Но Шина не се ограничава само да им дава съвети. Майстор на интригата, той умее да изтръгва от тях всичко, което възнамеряват да приложат на практика, после скромно си предлага услугите за конкретната реализация на американските планове. Резултатът, разбира се, е коренно противоположен на очаквания. Мрежата от поддръжници на Шина успешно проваля всяко американско начинание.

— А защо е против вас? — попита Филип.

— Защото аз, заедно с Ямамото-сан и Накажима-сан, бях против войната още от самото начало. Включих се в „Токо“ с искреното желание да се боря срещу комунизма. Станахме врагове на Шина и това той никога няма да ни прости. След като войната свърши, при това с резултат, който ние отдавна предвиждахме, нашите единствени шансове за възраждане бяха свързани с помощта на Америка. Ние сме твърдо убедени, че Япония може да стане по-силна и по-самостоятелна при балансирана и правилно провеждана политика от страна на управниците. Докато Шина и неговият Джибан имат коренно противоположни виждания.

— Какви са те?

Очите на Дзен Годо бяха мрачни и безжизнени като планински езера в тъмна нощ.

— Шина мечтае да върне страната в състоянието на войнстващ милитаризъм — такова, каквото беше то в навечерието на Втората световна война. Той иска завладяването на Манджурия — една територия, която никога не е принадлежала на Япония. Но той иска и много повече — покоряването на континентален Китай. Твърдо вярва, че съдбата на Япония е свързана с постоянната експанзия. Че Япония ще стане велика сила едва след като територията й стане толкова обширна, колкото тази на САЩ или СССР.

„Пресвети Боже, въздъхна в себе си Филип. В какво се забърках? Но подозренията ми се оказаха верни. Ние наистина сме действали по фалшива разузнавателна информация. Вече е ясно, че Дейвид Търнър е връзката между Джибан и Силвърс. Все още обаче не е ясно на чия страна е Силвърс.“ В главата на Филип започна да се оформя едно ужасно подозрение, но то все още се нуждаеше от доказателства.

Тръсна глава и разказа на Дзен Годо за подозренията си след прочитането на писмото, открито край тялото на Накажима. Разказа му и за разговора си с генерал Хадли, както и за това, което генералът беше успял да открие — че заповедта за ликвидиране на Ямамото, Накажима и Годо се базира на информация, предоставена от Дейвид Търнър, личен адютант на полковник Силвърс.

Дзен Годо го изслуша с безстрастно лице, помълча малко, после каза:

— След срещата си с вас, Мичико ви охарактеризира като „много специален американец“. Бях заинтригуван, тъй като това означава, че разбирате доста неща от японския начин на живот и мислене. Тук трябва да спомена, че Мичико е омъжена за Нобуо Ямамото, първороден син на Арисава Ямамото. Тя беше много разстроена, когато откри, че вие сте пряка причина за смъртта на свекъра й.

Филип си представи как тази жена опира острието на катаната във врата му и неволно потръпна.

— Мисля, че искреното й желание е било да ви види мъртъв, господин Дос — продължи Дзен Годо. — Но то се е стопило веднага след първата ви среща. Вие сте се превърнал в „специален американец“ и нещата са претърпели промяна — ръката му се повдигна и докосна крайчеца на мустака: — Помолих я да ви доведе тук, просто защото ме накарахте да се сетя за съвета, който онзи дух е дал на баща ми. Този съвет е спасил неговия бизнес, надявам се да спаси и моя… Сега вече мисля, че е време да ви призная защо сте тук… — ръцете му се вдигнаха с дланите напред, от гърлото му се изтръгна кратък смях: — Искам да ме убиете!

 

 

Филип осъзна, че е длъжен да открие какво става в щабквартирата на ЦРГ, това изискваше информацията, получена от Дзен Годо. След като разбра, че Джибан подхвърля фабрикувана информация на Силвърс, всичко дойде на мястото си. А онази част от необяснимите до този момент подробности за отделните операции също ставаше разбираема и логична, ако се приеме за твърдо установен факт, че Силвърс не е заблуден от умелите действия на противника, а сам участва и неговите операции. Защо полковник Силвърс държи и дълбока тайна източника на своята информация? Защо използва Дейвид Търнър — един щабен офицер с официален статут — за изпълнението на изключително деликатни разузнавателни мисии? На пръв поглед изглеждаше абсурдно и смешно такива мисии да се поверяват на клоун като Търнър. Но в светлината на новите разкрития тези действия съвсем не бяха лишени от смисъл, започна да разсъждава Филип. В качеството си на адютант Търнър е свързан по много начини със своя началник. В случай, че действително работи за Джибан, Силвърс се намира в изключително благоприятно положение — контролира напълно, а следователно и обезопасява напълно целия поток фалшива информация, едновременно с това разполага и с жертвеното агне, в случай че някой се усъмни в достоверността на тази информация. Търнър.

Колкото повече разсъждаваше, толкова по-съмнителен му изглеждаше полковник Силвърс. Мотивите му бяха друга работа, а честно казано Филип малко се интересуваше от тях. За него предателят си е предател и нищо повече. Дали се продава за пари, дали го изнудват, или върши всичко по идеологически причини — всичко това беше без значение. Крайният резултат винаги е един и същ, само той се брои.

Филип започна да крои плановете си в съответствие с новата ситуация. Методичен по природа, той реши да се заеме с щаба. Не вярваше, че Силвърс е толкова глупав да държи компрометиращи материали в кабинета си, но беше длъжен да провери. Защото той би бил глупакът, ако пропусне подобен шанс.

Както очакваше, не успя да открие нищо нередно. Значи трябва да проникне в квартирата на полковника. Шефът на ЦРГ живееше в малка, но спретната къщичка, разположена в непосредствена близост до Императорския дворец. Проникването в нея не представляваше трудност, особено за специалист като Филип.

Вътрешността на стаите беше облицована с тъмно дърво, подовете бяха покрити с дебели ориенталски килими. Филип избра една вечер, в която Силвърс беше длъжен да присъства на официалния прием в резиденцията на генерал Макартър. Подобни банкети се организираха често и се точеха до малките часове на нощта. Главнокомандващият окупационните сили беше известен със суетата си, а тази суета трябваше да бъде подхранвана от възхищението на най-близките му подчинени.

Филип беше идвал два пъти в този дом. Паметта му беше буквално фотографическа, помнеше разположението на стаите и мебелите до най-малки подробности, изобщо не му беше необходима светлина.

Започна с кабинета на Силвърс. Обзавеждането беше напълно европейско — старо писалище с дървен стол на колелца пред него, кожен диван и две кресла около ниска масичка за неофициални разговори. До стената имаше висока библиотека.

Зае се да преглежда съдържанието на чекмеджетата, нищо не убягваше от тънкия лъч на малкото му електрическо фенерче. Отправяше горещи молитви към Бога да открие някакво доказателство, твърдо и неоспоримо, независимо от характера му. Беше убеден, че с такова доказателство тъстът му ще вземе всички необходими мерки за отстраняването на Силвърс.

И го получи! Тефтерче с черни кожени корици, скрито под фалшивото дъно на най-долното чекмедже. Отначало дори не повярва на късмета си. Съдържанието на тефтерчето потвърждаваше всичките му подозрения. Прочете го веднъж, после се зае отново, вълнението му нарастваше. Да, всичко е тук — времето и мястото на срещи с отговорни членове на Джибан, чиито имена Филип знаеше; подробно счетоводство на направените плащания, имената на банките, в които са депозирани сумите, придружени от съответния номер на сметката. Предостатъчно за уличаването на полковник Силвърс като агент на Джибан.

На другата сутрин Филип отиде в една от централните банки. Показа картата на ЦРГ и веднага му бе уредена среща с един от вицепрезидентите. Пред него той настоя за пълна информация по сметка номер 647338-А. Името на вложителя нямаше нищо общо с Харолд Мортън Силвърс, но Филип не беше и очаквал подобно нещо. Извади фотокопия от ордери, носещи подписа на Силвърс, и ги свери с почерка на вносителя. Беше един и същ.

 

 

Плановете на къщата на Дзен Годо пристигнаха точно навреме. Дейвид Търнър занесе папката в апартамента на Филип. Това беше моментът, от който се плашеше Филип — той означаваше, че Джонас е открил начин за ликвидирането на Дзен Годо, без да се излага на риск репутацията на ЦРГ. Тази задача не беше от най-лесните, тъй като Годо беше пред очите на много хора.

Джонас, както винаги предпазлив, не искаше Лилиан да бъде у дома по време на разговора им. Затова Филип предложи на Търнър да я заведе на кино — даваха „През Тихия океан“, филм, който Лилиан отдавна искаше да види. Знаеше добре, че тя няма приятелки нито между съпругите на колегите му, нито между местните жители. Лилиан и Дейвид излязоха, без да протестират, а Джонас и Филип се заеха за работа.

Прегледаха внимателно плановете на къщата, още веднъж преговориха всички данни на разузнаването. Затънал в цифри и факти, Филип успя да забрави болезненото присвиване на стомаха си. Но когато Джонас премина върху конкретния план на неговото проникване, той отново почувства сериозността на положението.

Даваше си сметка, че решителният момент наближава. Сякаш бе човек, който гледа крайчеца на изгряващата луна в нощното небе и си я представя цялата. Така си представяше естеството на това, което му предстоеше. И се плашеше от него.

Погледна часовника си и тръсна глава:

— Джонас, нека му видим сметката още тази нощ.

— Тази нощ?

— Защо не? — равнодушно попита Филип. — Разполагаме с всички материали.

Неговите разкрития по отношение на Силвърс вече бяха станали достояние на генерал Хадли. На следващия ден Хадли щеше да докладва на генерал Макартър и скандалът щеше да се развихри с пълна сила. Затова задачата трябваше да бъде изпълнена веднага. „Трябва ни свидетел на моето убийство, беше казал Годо. Никой не може да бъде по-надежден свидетел от вашия партньор.“

— Този път бихме могли да действаме заедно — подхвърли Филип и на лицето му се появи малко пресилена усмивка.

— Ти май се шегуваш — изгледа го продължително Джонас.

— Нима не е настъпило времето паякът да излезе от своята паяжина? — попита Филип и напълни две чаши с питие. На него му беше все едно, но Джонас положително ще се нуждае от известно подсилване преди операцията.

— Не знам — със съмнение поклати глава Джонас.

— Но този план е венец на твоята изобретателност — усмихна се отново Филип. — Настоявам да вземеш участие в реализацията му — изчака Джонас да отпие едра глътка уиски и продължи: — Помниш ли как ми разказваше за онзи тормоз?

— В Пикет ли? — Пикет беше военната академия на щата Кентъки, в която Джонас бе учил, преди да го прехвърлят в Уест Пойнт.

— Точно така, в Пикет — оживи се Филип. — Използвали сте парадните си кортици да ги забивате в задниците на новобранците. Казваше, че били по-остри от зъбите на плъх, помниш ли?

— Да — Джонас помнеше всичко толкова ясно, сякаш се беше случило вчера.

— И ако някой извика — край. Не може да бъде приет, не е издържал вътрешния изпит…

— Точно така — кимна Джонас и опразни чашата си. Филип побърза да я напълни отново.

— Това е била твоята любима игра, Джонас. Нощем, при пълнолуние. Наметало и черна качулка. Псалми за умилостивяване духа на самия генерал Пикет плюс всички останали пубертетски щуротии — Филип замълча, докато Джонас опразни и втората си чаша, после добави: — Сега имаш шанс да преживееш още веднъж всичко това. Какво ще кажеш?

 

 

Нощта беше тъмна и непрогледна.

Едри дъждовни капки потропваха по стряхата. Филип и Джонас стояха между две опорни колони, съвсем близо до стената.

— Това е спалнята му — прошепна Джонас.

Дъждосвирец пропя от мокрото си гнездо някъде в гъстите клони на японския кедър отсреща.

— Сложи си маската — прошепна Филип и надяна черната качулка на главата си. И двамата бяха облечени в черни дрехи от специална материя, която поглъщаше напълно светлината.

Нощта беше абсолютно тиха. Дори дъждосвирецът млъкна, остана само равномерното потропване на дъжда.

— Сигурен ли си, че е сам в къщата? — попита Джонас, необичайно изнервен. — Според сведенията ни Годо дава почивка на персонала един път в седмицата. Не за цели два дни, но все пак с преспиване у дома…

— Днес е осми февруари, официален празник — отвърна Филип. — Празникът на Иглата. Според будизма на този ден се пеят псалми и се споменават всички игли, които човек е счупил през годината. Може да се смееш, но в крайна сметка иглата е нещо, без което не може. Как ще се шият и изкърпват дрехите без нея? А я си представи какви поразии може да направи една счупена игла, която стърчи от татамито в гостната… Не се тревожи, в къщата няма никой, освен Годо.

— Като говорим за игли, ти носиш ли си своята? — попита Джонас.

— Тук е — потупа джоба си Филип. — Стига вече, успокой се. Работата ще приключи бързо и гладко.

Обърна се и пое пръв по стълбите, които водеха към верандата. Горе замръзнаха на място и се ослушаха. Нищо, само капчуците пееха.

Филип пристъпи към вратата, покрита с оризова хартия, и приклекна до нея. Пъхна острието на малко ножче между хартията и рамката, придвижи го нагоре и освободи резето. Обърна се и кимна на Джонас.

Плъзнаха вратата встрани с безкрайно внимание. Стаята тънеше в мрак, Дзен Годо спеше дълбоко върху ниския футон.

Филип остави обувките си на верандата и внимателно стъпи на рогозката. Джонас дишаше във врата му. Спря на крачка от спящия мъж, в ръцете му се появи малка кутийка. Вътре имаше стъклена спринцовка, пълна със специално доставен от Джонас химикал, който трябваше да предизвика коронарна емболия. Филип извади спринцовката и натисна буталцето да изкара въздуха. Лакътят му закачи порцеланова чашка за саке, оставена на ръба на ниската масичка до футона.

— По дяволите! — изруга той и гласът му вдигна доста повече шум от падналата върху мекото татами чашка.

Дзен Годо се размърда и започна да се надига.

Филип замахна със спринцовката, но японецът отблъсна ръката му.

— Хайде, свършвай! — възбудено прошепна Джонас.

В ръцете на Филип се появи късо въженце с дървени дръжки по краищата. Преметна го през шията на Дзен Годо и започна да стяга.

Зад гърба му се разнесе характерното съскане на плъзгаща се врата, главата му светкавично се извъртя.

— Внимавай! — изкрещя той.

Със зловещо свистене острието на катаната се насочи към Джонас. Той отскочи настрани и се претърколи през глава. Върхът на сабята се заби дълбоко в рогозката.

Филип продължаваше работата си. Стягаше и стягаше, докато Джонас се мяташе из помещението в отчаяни опити да избегне свистящото острие.

Кръвта шурна и покри ръцете му. Това е, облекчено въздъхна Филип, разхлаби въженцето и се наведе да прибере спринцовката в джоба си. После скочи и сграбчи Джонас, който беше измъкнал служебния си пистолет.

— Ще му пръсна черепа на това копеле! — задъхано просъска Джонас. Катаната продължаваше да свисти във въздуха, навсякъде се разхвърчаха късчета дърво и оризова хартия.

Филип блъсна ръката на приятеля си.

— Да не си полудял? — изкрещя той и го дръпна по посока на верандата. Там се наведе, грабна двата чифта обувки и ги натика в джобовете си. После, без да изпуска ръката на Джонас, скочи от верандата. След миг двамата изчезнаха в мрака на дъждовната нощ.

— Годо?

— Мъртъв е — отвърна Филип и нарочно изцапа с кръв дланта на Джонас. Ако беше почакал още малко, дъждът положително щеше да я отмие. — Въжето сряза половината му врат.

— Добре — въздъхна Джонас. — Много добре — ясно се виждаше как тялото му потръпва.

Вече в колата, носещи се с пълна скорост към центъра на града, Филип поклати глава и промълви:

— Това, което се готвеше да направиш, беше чиста лудост!

— Какво?

— Пистолетът, Джонас. Шибаният пистолет. Забрави ли, че е от онези, които са на официално въоръжение в американската армия? Какво щеше да покаже балистичната експертиза, ако беше гръмнал онова момче, знаеш ли?

— Няма начин да стигнат чак до нас.

— Може би. Но Силвърс щеше да се окаже в доста неудобно положение. Несъмнено щяха да го попитат какво търсят американски бойни патрони в жилището на мирен японски гражданин, нали? А Силвърс едва ли е от тези, които ще си сложат главата на дръвника, за да прикриват хора като теб и мен…

Джонас мълчеше, бягащите светлини на уличните лампи прорязваха напрегнатото му лице. Дъждовната вода от наквасените им дрехи капеше в такт със съскането на чистачките по предното стъкло.

— Господи, това японче беше истински дявол! — промърмори най-сетне Джонас, в тона му се долавяше нескрита възбуда, очите му светеха в мрака. — Кой беше той, по дяволите?

— Толкова ли е важно? — сви рамене Филип. — Годо е мъртъв, а онзи не успя да види лицата ни!

— Аха — кимна Джонас и прокара пръсти през мократа си коса. — Май трябва да ти благодаря за цялата тая работа, приятелче… — изпусна въздуха от дробовете си и се отпусна в седалката. — Господи, проклетата сабя почти ми отряза главата!

Каза го доволно, душата му бавно се изпълваше от чувството на триумф. Триумфът на оцелелия.

 

 

Когато Филип мислено се връщаше на тази сцена, оставаше с чувството, че присъства на филм, в който актьорът се оглежда в поредица от огледала, обкръжили го отвсякъде… Денят, в който Мичико го заведе при Дзен Годо. Когато Дзен Годо му каза: „Искам да ме убиете“, а Филип попита „Защо“?

Трябваше му време да възприеме не само това, което се искаше от него, но и онова, което предстоеше. Наблюдавайки внимателно всяка деликатна фаза от ритуала по приготвяне и поднасяне на чая, той пое порцелановата чашка от ръцете на Мичико и я уви с дланите си. Същата чашка седмица по-късно щеше да бутне от ръба на ниската масичка. Вълма фина пара се издигнаха към лицето му като последните остатъци от фантастичен сън.

Дзен Годо проговори, едва когато Филип изпи до дъно ароматното съдържание на чашката.

— Искам да разберете ситуацията добре — каза той, а Мичико, застанала вдясно от него, отново напълни с топлина празнотата между дланите му. — „Умирайки“, аз ще спечеля единствено време…

Мощта на Джибан е толкова голяма, че аз съм принуден да изоставя всичко — името си, бизнеса си, целия си живот като Дзен Годо. Ще изчезна от сцената. Само мъртъв ще изгубя властта, която притежавам в момента — отпи глътка чай и Филип стори същото: — А после ще възкръсна. Това начинание е сложно и изключително опасно. Не мога да действам сам, но мога да се доверя единствено на дъщеря си. Откъснат от всичко близко и познато, в момента аз съм много уязвим. Ако някой от членовете на Джибан научи, че все още съм жив, положително ще бъда екзекутиран за броени часове.

А възкресението не може да стане за една нощ. Следователно аз трябва да изчезна. Ще замина за Кюшю, далеч на юг. Ще живея сред селяните, които отглеждат портокали. Ще заровя ръце в родната земя с радостта на освободения дух. Ще работя, ще се храня, ще спя… И времето ще изтече.

През това време тук, в Токио, за моите дела ще се грижи дъщеря ми. Имам много пари, направил съм големи инвестиции. Работа има много.

Мичико придърпа широките ръкави на кимоното си и се наведе да им сипе още чай. Не гледаше нито баща си, нито Филип, внимаваше да не разпилее дори капчица от зеленикавата течност. „Тя притежава огромна способност за концентрация“, помисли си по-късно Филип.

— Но сама тя няма да се справи с всичко — продължи Дзен Годо. — Трябва й помощ. Само вие можете да й дадете тази помощ, Дос-сан.

Филип отпиваше от чая и се чудеше на промяната в душата си. Промъкна се там като крадец и неусетно започна да се преобразява. Замисли се за това, което беше доскоро; за това, което продължава да бъде Джонас. „Ще изпълнявам заповедите на своята родина без колебание, независимо дали са правилни, или не. Съединените щати uber alles“, несъмнено това продължава да е мотото на Джонас.

— Разбира се, тези изключително важни действия от ваша страна ще бъдат компенсирани по съответния начин. Я ми кажете, Дос-сан, вярвате ли в бъдещето? Разбира се, че вярвате. Иначе не бихте дошъл тук. Срещу своята помощ ще получите една трета от всичките ни бъдещи приходи.

— Приходи от какво? — попита Филип.

— Аз съм сенсей по „канрьодо“ — усмихна се Дзен Годо. — Целият ми съзнателен живот е протекъл сред представители на висшата бюрокрация. Дори поражението ни в Тихия океан по време на войната не ме отклони от този път. Няма да ме отклони и предстоящата „смърт“.

Разбира се, аз не мога да се върна в тези среди. Нито пък мога да се заловя отново със законен бизнес, без да привлека вниманието на Джибан. Какви са тогава моите шансове? Той е само един. Да мина в нелегалност и да стана Якудза.

— Защо точно Якудза? — попита Филип. — Те са гангстери. Контролирайки хазарта, проституцията и „пачинко“, те грабят слабите и беззащитните. Аз не искам да участвам в подобни неща.

— Животът е сложен и тайнствен — каза Дзен Годо. — Просто не мога да си представя как идеализмът съжителства с това, което вършите.

— А аз зная какво мога и какво не мога да върша.

— Някога се ширеше убеждението, че Якудза закрилят селяните от върлуващите по онова време банди мародери — сви рамене Дзен Годо. — Вероятно това са фантазии, легенди. Знае ли човек? Но аз нямам друг избор. Трябва да притежавам някаква сила, ако изобщо мисля да победя Джибан. Трябва да държа под контрол дейността на бюрокрацията, политиците, банкерите и производителите. Ако можете да кажете по какъв друг начин бих бил в състояние да сторя всичко това, аз с удоволствие ще ви изслушам.

— Не мога — отвърна след кратък размисъл Филип. — Но не съм престъпник.

— Един честен човек може да направи много неща под егидата на Якудза, Дос-сан. Аз не твърдя, че съм… как го казвате вие, западняците?… Светец… Да, светец. Но светостта е нещо, което смъртните не могат да обладават. В замяна на това аз мога да направя много добрини за своя народ. Ако не успея (а само вие сте в състояние да ме спрете, Дос-сан), тогава ще спечели Джибан и новата световна война ще бъде неизбежна. Те искат ново пространство за Япония. Те вярват, че такава е волята на императора, че това е съдбата на Япония. Не твърдя, че това ще стане следващата седмица, следващата година дори. Но за Джибан времето е без значение. Те са търпеливи. Нетърпеливи сте вие, западняците. И точно на това разчитат членовете на Джибан. Нима някой ще си спомня, че е съществувала организация с подобно име след тридесет, четиридесет години? Едва ли. Тогава ще е ударил техният час. Освен ако аз не събера достатъчно сили да ги спра.

— След четиридесет години? — погледна го с недоверчиво учудване Филип.

— Точно така, Дос-сан. Това е един кратък миг за историята на човечеството. Кратък и незначителен. Трябва да си давате сметка за този факт.

Филип дълго го гледа. Най-накрая се размърда, от гърдите му се откъсна едва чута въздишка.

— Не искам пари — промълви той.

— Какво искате тогава? — любопитно го погледна Дзен Годо. Изчака отговора, но Филип мълчеше. Японецът поклати глава и продължи: — Моля да ме извините за това, което ще кажа, но според мен вие искате онова нещо, което вашата съвест погрешно отхвърля. Повярвайте ми, Дос-сан, изобщо не е необходимо да вземате решение сега, в този момент.

— Не искам пари.

— Но един ден ще ги искате — поклати глава Дзен Годо.

 

 

Мичико остана с Филип още дълго след оттеглянето на баща си.

— Баща ми държи да разберете някои специфични подробности в тази история — промълви тя. Под пепелявото на цвят официално кимоно се виждаше снежнобялото й бельо. Беше толкова фино, че под него прозираше безупречната кожа.

— Не разбирам — промълви объркано Филип, докато тя се освобождаваше от дрехата си. — Едва ли точно това е имал предвид. Вие сте омъжена жена.

— Бракът ми с Нобуо Ямамото, първороден син на семейство Ямамото, беше организиран от баща ми. Аз нямам нищо общо с това.

— Насила ли ви накара? — погледна я с любопитство Филип.

— Насила? — с недоумение го погледна Мичико. — Той създаде тази връзка, тя е изцяло делова. Семейство Ямамото изгражда широка мрежа от производствени предприятия в областта на тежкото машиностроене. Баща ми, в качеството си на президент на „Банк ъф Нипон“, създаде една местна банка, която след време ще се превърне в основен кредитор на концерна Ямамото.

Той твърдо вярва, че именно по този начин ще се изгради бъдещето на Япония. Бюрокрацията решава кои отрасли трябва да имат приоритетно развитие. Тя определя и компаниите, на които да бъдат отпуснати изгодни дългосрочни кредити. „Банк ъф Нипон“ съответно разкрива свои клонове в избраните региони и финансира тези компании. Но създаването на нова промишленост изисква време, парите бързо свършват. Баща ми е разбрал, че веднъж отпуснали кредити на новите компании, банките нямат друг избор и трябва да продължават да ги финансират.

Нарича това претоварване. Защото, раздали прекомерно големи кредити, местните банки постепенно стават притежатели на предприятията, чието изграждане финансират. Така ще стане и в случая с Ямамото. С тази разлика, че благодарение далновидността на баща ми, нещата тук ще имат обратен знак — Ямамото ще стане притежател на банката.

Бъдещето на Япония, описано от това фино, полуголо създание, прозвуча тайнствено и вълнуващо в ушите на Филип. За миг си представи, че е герой от велик епос, сблъскал се с могъщ и загадъчен оракул. Спомни си първата среща с Мичико, там, край руините на храма Канон. Този спомен още повече засили загадъчната й тайнственост. Сякаш беше възкръснала от пепелта на храма, сякаш беше превъплъщение на всички онези изгубени души, чиито тела са били изпепелени в пожара и чиито стенания той беше доловил в онази хладна и мъглива утрин.

— Значи вие ще бъдете една изключително богата жена — дрезгаво каза той.

— Пари! — презрително изсумтя Мичико. — Дори не бих ги погледнала, но за съжаление те са лостът към властта!

— Нобуо Ямамото ще разполага с огромна власт — отбеляза Филип.

— Не — поклати глава Мичико, тялото й под финото бельо помръдна толкова изкусно, че Филип не можеше да отдели поглед от него. — Той ще разполага с много пари, но не умее да цени властта. Не знае нито как да се сдобие с нея, нито как да я използва. Нобуо се стреми единствено към парите. Те му дават възможност да организира блестящи празненства за своите приятели, да им доставя жени, да ги напива до безсъзнание, а след това цяла нощ да пеят песни и да се веселят. Иска да ги глези както майката глези своето бебе и това му стига… „Гу-гу“… Така го посрещам, когато се прибере у дома след подобна нощ. „Нима не разбираш езика, на който си говорил цяла нощ?“

Раменете й бяха прекрасни, от шията й се излъчваше неповторима грациозност. Малките твърди гърди се повдигаха и отпускаха под фината коприна в такт с дишането й. Кръстчето й беше толкова тънко, че Филип с лекота би го обхванал с дланите си. Разсъблечена, тя изглеждаше крехка и напълно беззащитна.

— Властта, която бихме притежавали, ще бъде изцяло моя заслуга — продължи тя. — Съмнявам се дали Нобуо някога ще осъзнае това, но татко успя да ме научи как се придобива власт.

Страхотно съблазнителна.

— Искаш ли ме? — тихо прошепна тя. Светлината на настолната лампа зад гърба й очертаваше златист кръг около гарвановочерната й коса.

Филип откри, че му е трудно да говори.

— Едва ли бих могъл да се нарека мъж, ако не те исках — промърмори той.

— Това ми трябва — погледна го и очите тя. — Мъж, а не дете.

Стана, копринената поличка се плъзна от бедрата й към пода. По изящно очертаните й хълбоци пробягаха сенки. Превръщаха се в непрогледен мрак там, където се криеше все още неизследваната и толкова желана от него „делта“.

— Трябва да искаш, за да получиш — прошепна тя и пристъпи към него по рогозките. Походката й тежеше от естествена грациозност. — Трябва да даваш, за да искаш… — в продължение на един вълшебен, безкрайно дълъг миг фигурата й застина неподвижно прел него. После коленете й бавно започнаха да се прегъват.

— Мисля, че ние двамата трябва да сме страшни егоисти, за да бъдем тук, само двамата. И двамата семейни, но сключили брак с други хора — коленичи пред него, очите й грееха като звезди. — Но аз не желая да бъда близка с един егоист… Бих предпочела пълното въздържание… Не искам и самата аз да бъда егоистка.

Разкопча ръкавелите му, после се зае с копчетата на ризата.

— Кажи ми, Филип-сан, възможно ли е мястото на любовта да бъде заето от себеотрицанието? — пръстите й пробягаха по раменете му, бицепсите, ръцете. Ризата неусетно се свлече в скута му. — Вярваш ли като мен, че себеотрицанието може да превърне страстта в едно по-благородно чувство?

— Вярвам в това, което правим в момента.

Тя тихо се засмя.

— Значи вярваш и в себеотрицанието на баща ми, решил да се жертва за по-доброто бъдеще на Япония, така ли? — пръстите й леко разкопчаха колана на панталона му, дръпнаха ципа. — Или вярваш в себеотрицанието, с което се искаме ние двамата?

Ризата падна от скута му.

Филип усети как отново го завладява радостното опиянение. Онова, което беше почувствал, когато стегна въжето около шията на Дзен Годо и кръвта на наскоро убитото животинче плисна върху ръцете му. Опияняващото чувство за свобода.

Даде си сметка, че отново е минал в нелегалност. Просто беше сменил подземните тунели на своето битие. Но сега ще започне играта, която го привличаше отдавна, за която дълго бе мечтал. Сега той ще бъде едновременно и ловецът, и червената лисица. Това беше прекрасната, уникална роля, за която цял живот беше копнял.

„Когато се върна от Кюшю, аз вече няма да бъда Дзен Годо, беше казал баща й. Дзен Годо е мъртъв, нали, Дос-сан? Вие го убихте. От днес нататък, до края на живота си, аз ще бъда Ватаро Таки. Поемам задължението да искам от вас само такива неща, които не влизат в противоречие с вашия патриотизъм. Добре зная какви чувства храните към родината си. Може би по-добре от вас самия. Вече ви споменах, че по време на войната работех в «Токо», специалните полицейски подразделения. Главната ми задача беше да се боря срещу комунистическите групировки, които, ако бяха успели да се утвърдят на нашата земя, положително щяха да бъдат пагубни за бъдещето на Япония. Възнамерявам да продължа тази борба и сега, с новия клан на Якудза, който ще създам в близко бъдеще. Сам виждате, Дос-сан, че това, което искам за своята родина, не се различава от онова, което вие искате за вашата.“

Седяха един срещу друг. Хора от две коренно противоположни култури. Привлечени един към друг именно от пропастта, която ги разделя. Две човешки същества с толкова общи неща помежду си, че би трябвало да бъдат близнаци. Бойци, срещнали се тук от противоположните краища на вселената. Сякаш бяха родени за този момент, родени, за да водят това сражение.

— Никой никога не ме е обичал — прошепна Мичико и го върна в настоящето. — Хората са познавали само частица от мен. Дали грешката е моя? Сигурно… — вниманието й беше насочено изцяло към пространството, което ги разделяше. Толкова интензивно и пламенно, че то сякаш оживя. — Нашата култура и възпитание изискват въздържание. Интимността е нещо непознато в общество, което прекарва живота си между стени от оризова хартия. В Япония „аз“ не съществува, тук има единствено „ние“…

Замръзна на място, очите й не слизаха от лицето му. Напрегнато го изучаваше, а може би изучаваше нещо, което беше открила дълбоко в душата му.

— Но аз отварям духа си. Аз мисля и чувствам. Аз! Как е възможно това? Не го разбирам, не мога да го понеса. Просто защото не мога да споделя с друг японец това АЗ. И съм принудена да го скрия дълбоко в душата си… Но с теб е различно — пръстите й пробягаха по зърната на гърдите му и те възбудено щръкнаха. — В близост до теб моята плът се разтапя като восък — малкото й езиче се стрелна навън. — Сгъстеният въздух най-сетне може да напусне главата ми… — близна ръцете му. — Мога да затворя очи… — езичето се насочи към долната част на корема му. — Мога да кажа аз, без да се чувствам като извънземно, пълзящо по пустинната повърхност на Луната… — даде му да разбере, че сексът далеч не е само възбудата на пениса.

Рязко се дръпна назад, дланта покри леко разтворените й устни.

— Не бях убедена, че искам да говоря — смутено прошепна тя.

Той се приведе напред и свали от тялото й последните остатъци снежнобяло бельо. Започна да я обработва с език, докато възбудените й стенания изпълниха атмосферата на малкото жилище. Бедрата й се разтваряха все по-широко и по-широко. Накрая, възбуден до крайност, той се надвеси над нея. Пръстите й се увиха около трептящата му мъжественост и я насочиха към пламналата, влудяващо плъзгава паст между бедрата й.

Изпита чувството, че губи разума си. Беше обзет от лудост, която сякаш присъстваше навсякъде във Вселената. Тялото му се разтърси от буйни тръпки, устата му се впи в нейната. Усети горещите, твърди като камък зърна на гърдите й, прилепнали в неговите. Неволно направи опит да се разтопи в нея, да се слее с тялото й, да изчезне.

И почти успя.

 

 

Дейвид Търнър имаше едно качество, което никой не би посмял да отрече — знаеше как да се отнася с дами. Често водеше Лилиан в Клуба на американските офицери, постоянен гост на който беше и полковник Силвърс. Може би малко злоупотребяваше с положението си на личен адютант и действията му едва ли биха получили одобрението на шефа, но той отдавна беше свикнал на подобни хватки. Особено когато бяха в името на общото благо.

Лилиан харесваше клуба. Беше разположен вътре в резиденцията на американския посланик — бяла каменна сграда, напълно ремонтирана и подновена отвътре. Макартър държеше мозъчният му тръст да разполага с всички удобства, по тази причина черната борса с месо, плодове, зеленчуци, вино и уиски процъфтяваше на територията на клуба. Но Лилиан най-много го харесваше заради царуващия тук американски дух. Може би поради това, а може би и заради досадата и скуката, заради острото чувство на носталгия тя се оживяваше и беше готова да разговаря на всякакви теми. Тук, сред тези стени, които й напомняха за дома, тя се чувстваше спокойна и уверена в себе си.

Хапнаха по една порция пържоли от Омаха, гарнирани с картофи от Айдахо и зеленчуци от Лонг Айлънд, видяха дъното на бутилка отлежало бордо и си поръчаха втора. Лилиан се почувства отпусната и весела, за пръв път откакто беше се заселила в тази страна. Част от това добро настроение вероятно се дължеше на обзелата я възбуда. Защото колкото повече стоеше в Япония, толкова по-силно я мразеше. Така и не успя да се нагоди към местните обичаи, към различните стилове на разговор — официален, полуофициален и интимен. Властващите тук религии — будизъм, шинтоизъм и дзенбудизъм, й се струваха непонятни, дори заплашителни. Японците не вярваха нито в рая, нито в ада. Молитвите им бяха свързани с прераждането — нещо свръхестествено и далечно за човек като Лилиан. За свой ужас тя твърде скоро откри, че свръхестественото властва навсякъде в тази страна. Голяма част от японците изповядваха анимизма, виждаха духове почти във всеки предмет, който ги заобикаляше.

Същевременно откри, че доброто й настроение е под заплахата на нещо, което се излъчваше от Дейвид Търнър. Той беше отличен слушател, съпричастието му беше естествено и сякаш вродено. С него тя не се бореше, не й беше необходимо да прави усилия, за да разбере душата му, както това ставаше при разговорите с Филип. Освен това беше страхотен учител. Лицето му беше красиво, но не това беше най-важното. Защото беше и чувствително. Това, което в очите на Филип беше аскетизъм, за Лилиан беше нещо съвсем друго — интелигентност. Беше дълбоко разтърсена от обхвата на познанията му, от лекотата, с която боравеше с различни философски теории и идеологии. И най-вече от простия език, с който успяваше да й предаде чувствата и мислите си.

Без да разбере как, тя самата откри, че му разказва неща, които не би посмяла да сподели с никой друг. Разказа му за най-добрата си приятелка в колежа, поразена от левкемия. Разказа му за ужаса, който беше изпитала от смъртоносната болест, за нежеланието си да отиде на посещение в болницата.

Най-накрая, обзета от срам и чувство за вина, тя беше потеглила към болницата. Помнеше добре мрачното утро, в което се качи в огромен асансьор, а зъбите й тракаха от страх и притеснение. Асансьорът спря на един от етажите и двама санитари вкараха вътре прикован на количка пациент. Лилиан беше сигурна, че всеки момент ще припадне, особено след като очите й се заковаха на шишенцето с бистра течност, окачено на специален статив над болния. От него се откъсваха едри капки, плъзгаха се по прозрачен маркуч и изчезваха под завивката. Ритмичността на този процес почти я подлуди.

Най-накрая се озова в коридор с ослепително бели стени, веднага й прилоша отново. Изпита онзи световъртеж, който я беше споходил като дете, когато я закараха в болницата за операция на сливиците. Беше й необходимо малко време. Успя да се съвземе с цената на огромни усилия и най-сетне откри стаята на своята приятелка.

Бутна вратата и влезе. Добре помнеше, че прозорецът беше широко отворен, пердетата потрепваха като птичи криле. Някъде отдолу долиташе обичайният шум на уличното движение.

Но Мери я нямаше. Оправено и стерилно, леглото очакваше следващия пациент.

Зад гърба й нещо помръдна и Лилиан рязко се завъртя.

— Мери? — видя, че е някаква медицинска сестра и нервно попита: — Къде е Мери?

— Сигурно говорите за младото момиче, което…

— Мери Декер! — почти истерично извика Лилиан.

— Съжалявам, миличка, но тя почина рано тази сутрин — отвърна сестрата.

— Почина ли? — прошепна Лилиан, смазана от хладната антисептичност на думата.

— Не ви ли казаха това долу на рецепцията? — учуди се сестрата. — Би трябвало…

Но Лилиан вече пищеше като побъркана.

В крайна сметка я сложиха да легне в леглото на Мери. Дадоха й успокоително и набраха номера на домашния й телефон.

Сам Хадли лично дойде да я прибере.

— Лил, трябва да разбереш, че Мери се е борила храбро — каза в колата той. — Изгуби сражението, но това не омаловажава храбростта й…

Успокоителното беше изчерпало своето действие, Лилиан отново се разрида.

— Би могла да се поучиш от Мери — продължи баща й. Не я гледаше, не обичаше сълзите, не виждаше каква е тяхната роля за душевното спокойствие на човека. — Тя беше най-добрата ти приятелка. Заслужаваше да получи подкрепата ти тогава, когато е имала най-голяма нужда от нея. Не плачи за нея, Лил. Сега Мери няма нужда от твоите сълзи. А ако плачеш заради самата себе си, това е лошо. Издава наличието на слабост. Какво биха ти помогнали сълзите? Ще станеш ли по-силна, след като престанеш да плачеш? Ще бъдеш ли по-смела?

За да оцелееш в този свят, трябва да си смела, Лил. Животът не е меко легло с красива гледка през прозореца. Твоята Мери положително е разбрала това и би го споделила с теб. Но ти предпочете да заровиш главата си в пясъка. Не бих казал, че разбирам подобно поведение. Нито пък бих го оправдал. Разочарован съм от теб, Лил. Не очаквах подобна реакция от моето дете. Смелостта трябва да бъде възнаграждавана, трябва да бъде обект на чест и признание. Не бива да се крием от нея.

После, години по-късно, дойде последната вечер на брат й Джейсън на американска земя. Лилиан я прекара с него. Той вече гореше от нетърпение да се включи в бой, зачервеното му лице светеше с онзи опасен блясък, който често беше виждала върху лицето на баща си. Именно това нетърпение й попречи да го засипе с предварително подбраните си аргументи. Беше решила да направи всичко възможно, за да откаже брат си от заминаването за Европа. Но думите заседнаха в гърлото й, тя покорно се остави да я завладее неговият нетърпелив ентусиазъм. На другата сутрин безмълвно отиде на летището и все така безмълвно изчака самолетът да изчезне в сивото като олово небе. Дори не направи опит да го разубеждава.

— Стана същото като с Мери — промълви тя и вдигна поглед към изпълнените със състрадание очи на Дейвид Търнър. — Липсваше ми смелост да сторя това, което бях длъжна да сторя. Седемдесет и два часа по-късно Джейсън вече беше безжизнен труп, проснат на брега край Анцио…

Търнър се приведе напред. Гъстата му черна коса проблесна на светлината на полюлея.

— Не поемаш ли твърде голяма отговорност, Лилиан? — меко попита той. — Нека си представим, че в онази нощ ти си успяла да поговориш с брат си. Нима мислиш, че твоите аргументи биха го накарали да промени своето решение?

Лилиан вдигна глава, в очите й се появи недоумение.

— Заповедта му е била готова — продължи Търнър. — Дори да допуснем, че би успяла да го убедиш — нещо малко вероятно — какво би могъл да стори той в последния момент? Да дезертира? — главата му леко се поклати: — Не, събитията вече са следвали своя ход…

— Но това би означавало нещо за мен! — настоятелно прошепна Лилиан.

— Какво например?

— Че съм имала куража да изкажа на глас своето убеждение, да го отстоявам докрай.

— Животът принадлежи на страхливците, Лилиан. Въпреки мнението на твоя баща генерал. Мъдростта не идва от войните, които водим срещу себеподобните си. Тя по-скоро се ражда тогава, когато осъзнаем неумолимия ход на историята — Търнър взе ръката й и леко я стисна: — Нима не разбираш, че не бива да живееш под диктата на баща си? Той е човек на пагона, животът му се основава единствено върху налагането на собствената му воля върху околните. В крайна сметка това е неговата основна функция, нали? Ти си се оказала омотана от неговата извратена философия. Плачеш и той ти казва, че си слаба. Не понасяш смъртта, той пак ти казва, че си слаба. Това се е повтаряло толкова често в годините на твоята младост, че ти вече вярваш на тази лъжа. Едва ли аз трябва да ти напомням този факт…

Оказа се точно обратното, разбира се. Едва в този миг Лилиан започна да разбира своята вътрешна мотивация. Както и дълбочината на омразата, която изпитваше към баща си и всички подобни на него. Вдигна глава и сподели това с Търнър. Изпита огромно облекчение. Господ да благослови този човек, който не само беше прозрял душата й, но и внимателно й показваше изхода от това, което тя приемаше за слабост, пътя към свободата… От бащините окови!

О, как пламтеше омразата в душата й! О, как мразеше този генерал, който й се падаше баща!

Благодарение на Дейвид Търнър и на никой друг!

 

 

— Променил си се.

— Така ли? — попита Филип. — В какъв смисъл?

— Трудно ми е да го определя — отвърна Лилиан и затвори книгата, която четеше. Всъщност никак не й беше трудно. Виждаше го съвсем ясно — по някакъв необясним, почти мистичен начин Филип вече не изглеждаше уязвим. Тя продължаваше да се нуждае от него — не, по-скоро от онази трудно уловима частица от душата му, която успяваше да зърне много рядко, само в особени случаи… Но имаше чувството, че той вече не се нуждае от нея.

Седяха от двете страни на масата в хола на малкия си апартамент. По тавана играеха отблясъците на уличното осветление. Килимът под краката им смътно проблясваше, сякаш посипан с прах.

— Когато те срещнах за пръв път, имах чувството, че съм се промъкнала през решетките на клетка и се докосвам до красиво, но напълно диво създание… Усещах вътрешната сила, скрита дълбоко в душата ти, знаех, че искам да я уловя и никога да не я изпускам…

— Като силата у баща ти.

— Не! — извика тя, после видя изражението на лицето му и разбра, че той се шегува. — За бога, не… Нищо общо с баща ми! — „Дали и силата на Джейсън не беше като тази на татко, объркано се запита тя. Нали и тя ме накара да замръзна в момента, в който трябваше да действам? Джейсън, добрият войник, отлетял в последното мирно утро на живота си… Но неговата смърт не е по моя вина, нали? Дейвид го каза.“

— А сега? — погледна я любопитно Филип. — Какво се е променило?

Тя докосна с длан корицата на книгата, почувства, че не иска да му каже нещо, което ще трябва да признае и пред себе си.

— Знаеш ли — промълви. — Мисля, че най-много ненавиждам яснотата на целите, които си поставя баща ми. Неговата сила е силата на справедливия. У дома държи една сабя, веднъж я извади да ми я покаже. Останала му от неговия баща, който бил кавалерийски офицер по време на Първата световна война. „Виж това острие, Лил, рече и изтегли сабята от ножницата. Изковано е от здрав къс стомана, не се огъва, не се троши, никой не може да го победи… — стовари го върху бетона на стълбите и продължи: — Питала ли си се някога какъв е смисълът на живота? Ето го, това е отговорът!“… — целуна Филип по бузата и добави: — Това не е твоята сила. Когато те срещнах, за пръв път се сблъсках със сила, която… как да кажа… сила, която е някак струяща, като пълноводен поток. Не мога да я опиша другояче… Тя не беше от здраво парче стомана, не беше непобедима…

Филип затвори очи.

— Виждала ли си някога японски меч? — тихо попита той. — Това, на което казват катана?

— Вероятно. Но не си спомням…

— Значи не си виждала. Такава гледка не се забравя. Катаната се изковава от къс стомана, която се нагрява и кове. Операцията се повтаря десет хиляди пъти и в крайна сметка се получава най-доброто острие, което познава човечеството. Добрата катана пробива дори броня. Ще счупи на две кавалерийската сабя на дядо ти с лекотата, с която ти режеш сирене. Толкоз по въпроса за бащината ти „непобедимост“…

Тя го гледаше унесено — така, както се гледа заспал човек.

— Много ми се иска да разбера защо толкова обичаш тази страна — прошепнаха устните й.

— Обичам не само страната, обичам и хората, които я населяват.

— Понякога съм убедена, че си луд. Това са същите хора, които бомбардираха Пърл Харбър. Които коварно се промъкнаха под прикритието на нощта и избиха хиляди наши братя…

— Така са свикнали, Лил — отвърна той с толкова дълбоко убеждение, че тя неволно потръпна. — Така действат и когато воюват. Но това не ги прави зли. Поне не всичките…

— Ето, виждаш ли? — погледна го тя. — Когато отговаряш по този начин, аз не мога да те разбера.

— Не бих могъл да се изразя по-ясно — сви рамене той.

— Но аз продължавам да не разбирам абсолютно нищо по отношение на японците — изрази протеста си тя. — Те не мислят като мен, не действат като мен. Тръпки ме побиват от тях!

— Не мога да те науча на това, Лил — въздъхна той. — Никой не може да преподава разбирането…

„Това не е вярно, помисли си тя и отново стисна томчето в ръцете си. Дейвид ми преподава именно това — разбирането. Чувствам как с всеки изминат ден аз разбирам все повече от живота. И разцъфвам, като пролетно цвете…“

— Имам чувството, че ние с теб сме два кораба, които плуват в различни морета — прошепна тя. — Понякога ти си безкрайно далеч от мен, Фил…

— Тук съм — отвори очи той. Какво друго би могъл да каже? Как да обясни необяснимото? Как да обясни чувството, което сграбчи душата му там, край руините на храма Канон? Как да обясни силуета на Мичико, издигащ се сякаш направо от небитието? Това искаше от него Лилиан. За добро или лошо той беше безнадеждно влюбен в Япония. И вече не му беше безразлично какво ще стане с тази страна. Искаше му се тя не само да се възроди от руините, подобно на новия храм, издигнат върху пепелището на стария Канон, но и да се възроди в правилната посока. Което означаваше да се бори докрай с Козо Шина и неговия Джибан. При това на онова бойно поле, което противникът предпочита…

Тя направи опит да се усмихне, но не успя. Това, което възнамеряваше да каже, беше от огромно значение.

— Не мога да ти опиша колко ми липсват Щатите, Фил. Тук имам чувството, че съм мъртва. Или съм упоена и чакам животът да започне отново…

— Животът е навсякъде около теб, Лил — отвърна той. — Ти просто си прекалено уплашена от него.

„Ех, ако имаше време и търпение да ме научиш“, въздъхна в себе си тя.

— Ето, виждаш ли? — каза на глас Лилиан. — Наистина си променен. Вече си доволен от присъствието си в Япония.

„Може би е права, помисли си той. Защото Япония действително ме промени. Сега вече Лилиан спокойно може да ненавижда и моята ясна цел. Моята вяра в бъдещето на тази страна.“

Доста по-късно си даде сметка, че Япония няма нищо общо с отношенията между него и Лилиан. Жена му просто беше усетила присъствието на Мичико, ясно и недвусмислено, близко и вечно, като сянката на човека…

 

 

Телефонът иззвъня и Филип вдигна слушалката.

— Намирам се в къщата на Силвърс — уведоми го напрегнатият глас на Джонас. — Знаеш ли къде се намира?

— Да, разбира се — отвърна Филип и се преобърна по корем в леглото, озадачен от поведението на приятеля си. Няма „здрасти“, няма „как си“… — Какво се е случило?

— Ставай и тръгвай насам, момче — нареди му с пресипнал от вълнение глас Джонас. — Веднага!

В квартала на Силвърс не се забелязваше нищо особено, но пред къщата гъмжеше от униформи. Военната полиция беше поставила такава охрана, сякаш вътре заседаваше цялото американско правителство начело с президента.

Филип извади служебното си удостоверение, но едрият сержант с квадратна челюст все пак го опипа за скрито оръжие.

— Съжалявам, сър — промърмори той. — Заповед.

Филип изкачи стълбите към верандата и отвори вратата.

— Ти ли си, Фил? — обади се отнякъде Джонас.

— Библиотеката, първата врата вдясно…

Филип натисна бравата и се закова на прага.

— Господи Исусе!

— Така го намерихме, нищо не е пипано.

Цялото помещение беше в кръв, килимът беше оцветен от нея, червени вадички се проточваха по излъскания паркет. Една от тях водеше направо до извора.

Полковник Харолд Мортън Силвърс лежеше сгърчен на пода. Или по-скоро това, което беше останало от него. Тялото му беше буквално насечено на парчета.

— Кой го откри? — попита Филип.

— Аз — обади се някакъв глас.

Филип вдигна глава и спря поглед върху гладко избръснатото лице на генерал Хадли.

— В това положение? — попита той.

Тъстът му кимна с глава.

— Имах среща със Силвърс. Вратата беше затворена, но без да е заключена. Влязох и го повиках по име.

Въпреки стресовата ситуация, Филип все пак успя да се запита какво ли са възнамерявали да обсъждат Хадли и шефът му.

— Никой друг ли нямаше в къщата?

— Никой не ми отговори — сви рамене Хадли.

— Въпросът ми означаваше друго — тръсна глава Филип и пое разследването в свои ръце.

— Не знам — отвърна Хадли. — Намерих Силвърс точно така, както го виждаш. Не съм пипал нищо, веднага се свързах с щаба на ЦРГ.

— Те ли ти се обадиха, Джонас?

— Дейвид Търнър. В момента дава показания пред военния следовател.

Филип предпазливо пристъпи напред. Не беше лесно, всичко беше подгизнало в кръв.

— С какво са му видели сметката според теб? — попита Джонас.

— Имаш предвид оръжието на престъплението, нали? — попита Филип и се наведе над обезобразения труп.

— До този момент не сме открили нищо подозрително — въздъхна Джонас.

Филип гледаше трупа и не можеше да повярва на очите си. Първата му мисъл беше за катаната, която Мичико опря в тила му по време на срещата с Дзен Годо.

— По всичко личи, че полковник Силвърс е би и убит с японски меч — изказа на глас заключението си той.

— Означава ли това, че убиецът е японец? — попита Дейвид Търнър, току-що влязъл в библиотеката. На лицето му се появи лека усмивка: — Зная, че сте специалист по японските оръжия, лейтенант Дос. Вече имаме отправна точка за следствието…

Филип се готвеше да каже, че оръжието на престъплението вероятно наистина ще се окаже катана, но това съвсем не означава, че тя е била използвана от японец. Дълбоките прорезни рани в тялото на Силвърс бяха нанесени с огромна сила, но безразборно и някак непрофесионално. Резултатът от тях беше огромното количество изтекла кръв… Едва ли човек с известни познания по кенжуцу би нанесъл толкова несръчни удари. Но генерал Хадли не му даде възможност да изкаже на глас тези свои съображения.

— Това ми прилича на жестоко отмъщение — рече той, успя да хване изражението на Филип и извинително добави: — Всичко е наред, синко, Джонас и Търнър вече знаят за уликите, които ми предаде… Снощи ги запознах с тях. Сториха ми се толкова зловещи, че реших да ги споделя с подчинените на Силвърс, преди да запозная Макартър с тях. Убеден съм, че те заслужават това. Не би им станало много приятно да научат новината от външен човек, нали?

Хадли бавно заобиколи сгърчения труп.

— Сега ще отпратя военната полиция — рече той. — Тя няма работа тук… Съгласни ли сте? — очите му пробягаха по лицата на присъстващите, главата му леко кимна: — Добре. Що се отнася до Силвърс, той вече си получи заслуженото. Колкото по-малко хора разберат за неговото предателство, толкова по-добре. Макартър е на същото мнение и ми дава пълна свобода на действие. Той, а без съмнение и всички ние, искаме цялата история да бъде ликвидирана и забравена. Предлагам да прибегнем до версията за самоубийство. Така ще превърнем в пепел всички компрометиращи материали и въпросът ще бъде приключен. Съгласни ли сте?

Джонас и Търнър тържествено кимнаха. Филип се готвеше да възрази, твърде много бяха неяснотите около това брутално убийство. Но погледна смръщеното лице на генерал Хадли и разбра, че сега не е времето за обсъждане на тези неясноти. В известен смисъл тъстът му бе напълно прав. ЦРГ нямаше добра репутация в офиса на президента Труман. Ако истината за тази трагедия стигне до там, дните на агенцията несъмнено ще се окажат преброени.

Той с нежелание кимна, изведнъж се почувства като един от римските сенатори заговорници, решили да убият Юлий Цезар.

 

 

С нетърпение очакваше да се притисне в нежната прегръдка на Мичико. Топлината, която се излъчваше от тялото й, го караше да потръпва далеч преди дори да я беше докоснал. Фактът, че и двамата бяха женени, сякаш изобщо не съществуваше. Може би го имаше, но някъде далеч, в непознат и враждебен свят.

Мичико — огненият самурай, със свистяща над главата й катана, беше най-нежната, най-покорната и всеотдайната любовница на света. Но нейната покорност беше необикновена. Тя не се изразяваше в обичайното за кротките жени подлагане на тялото, тя беше нещо съвсем различно — нещо, което японките научават почти от деня на своето раждане: да проявяват безкрайно внимание към желанията и предпочитанията на своя мъж, да се наслаждават на тях заедно с него, а често дори и повече от него.

Това имаше предвид Филип, когато каза на Лилиан, че не би могъл да я научи да разбира японската психика. На такова нещо никой не може да бъде научен. То се възприема бавно и постепенно, неговите корени се крият в неподвижността, внимателното наблюдение, търпението и покорството. Но нито едно от тези качества не беше присъщо на западния темперамент и дух, те дори не присъстваха в тамошния емоционален или интелектуален речник…

Какво хрумване на съдбата — на кармата — беше позволило на него, Филип Дос, да се роди с чувствителност в тази посока, често се питаше той. Нямаше отговор на този въпрос. Вероятно именно качествата, които го караха да се чувства отблъснат от света по време на своето съзряване и които го изпълваха с нетърпение да стане отшелник в света на възрастните, бяха допринесли за силното привличане, което предизвикваше към недостъпната за чужденци Япония. Бяха му лепнали прозвището „специален американец“. За него то беше идентично с признанието, което цял живот се беше борил да получи. Да се откъсне окончателно от представите за живота, които се беше стремил да му внуши бащата. Представи, изпълнени с мрачно примирение.

Неволно изрече една молитва. Но към кой Бог? Христос? Йехова? Буда? Няма значение. Към онзи, който му беше открил пътя към прозрението. Към спасението. Дълбоко в Космоса, далеч от клетвите на баща си. Далеч от всички.

Тук той беше извън всякакви закони. Той самият се превърна в творец на закони.