Бетани Кембъл
Рай за всеки (7)

Седма глава

Добре де, мислеше си Пиърс, не може да й каже сега. Нито пък на Бъдни вечер или Коледа. Ще трябва да почака.

Как да й каже и кога — тези въпроси подложиха на истинско изпитание неговата забележителна изобретателност. Някои от идеите му граничеха с фантастиката — например да се разделят и след няколко месеца да се появи на прага й с новината, че е излекуван и отново може да вижда. Някаква експериментална операция, която трябва да запази в тайна. Не, това нямаше да мине. Тя мразеше лъжите, а той като че ли все повече затъваше в тях. Но как да й каже? И кога?

Отказа се да мисли за това и се върна към размишленията си за къртицата. Монкрийф Къртицата отиваше на пазар. Как пазарува един слепец, чудеше се Пиърс. Бързо налучка отговора. За да си напазарува, един слепец се нуждае от някой като Моли Рандъл. Точно като Моли Рандъл.

Една от забележителностите на Френския квартал беше старата пивоварна „Джексън“ — родното място на прословутата Ню Орлийнска бира „Джекс“. Сега в сградата й се помещаваше цял комплекс от магазини, барове, ресторанти и бутици. Моли беше доста затруднена да му опише всичко, което видя, когато слязоха от таксито.

— Сградата е голяма и сива, почти строга — обърна се към него тя, като закрилнически го държеше за ръка. — И, о, Пиърс, сигурно щеше страшно да ти хареса, навсякъде е пълно със смешни зелени алигатори!

Ню Орлийнс, повече от всеки друг град в Северна Америка, се идентифицира с животни. Торонто има своите катерички, Ню Йорк — своите пингвини. Сан Франциско — тюлените си, но, естествено, Ню Орлийнс бие всички тях по отношение на екзотиката. Образът на алигатора, страшилището на блатата, е на голяма почит в Ню Орлийнс. Конкурира го само миниатюрният братовчед на рака — скаридата, която благодарение на местната кухня се е прославила като един от най-големите деликатеси на континента. Точно над главния вход на пивоварната „Джексън“ беше кацнал огромен зелен алигатор, облечен като Дядо Коледа, който маха от шейната си. Вътре в сградата, спуснат от тавана над ескалаторите, също висеше огромен Дядо Коледа, заобиколен от множество смешни алигатори. Един беше облечен като крал, друг — като готвач, трети приличаше на елф, а имаше и един в премяна на вълшебник с островърха шапка на главата. Над купувачите висяха надуваеми алигатори, които рекламираха бейзболни шапки, пуловери, очила и какво ли не още.

— О, Пиърс! — възкликна Моли. — Има дори един, който се разхожда и поздравява хората!

Тя стисна по-здраво ръката му и се опита да опише какво прави човекът, преоблечен като голям, закръглен алигатор с червената мантия на Дядо Коледа на гърба и весело накривена шапка на главата. Алигаторът се усмихваше със смешната си зъбата уста, промъкваше се през тълпата, покланяше се и топло прегръщаше децата. В друг ъгъл на огромното фоайе четирима души, облечени в дрехи от епохата на Ренесанса, пееха коледни мадригали пред малка сладкарничка. Моли се опита да му опише всичко това по възможно най-яркия начин. После се насочиха към един от магазините за мъжко облекло.

— Мога ли да ти имам доверие? — шеговито я попита той, докато опипваше пуловерите пред себе си. — Нали няма да ме облечеш в нещо лилаво на големи зелени точки?

— Зависи как се държиш — подразни го тя.

Избра му зелен пуловер, бяла риза и черни панталони. Но се поколеба при избора на бельо.

— О, хайде де! — подигра й се Пиърс. — Направи една храбра постъпка. Избери ми розови бикини и шарени чорапки. И фланелка с картинка на гола жена…

— Бельото си е бельо — твърдо рече Моли. — Просто кажи на продавача какво точно искаш.

— Колко жалко, че не искаш да си поиграеш с бельото ми. И нечестно. Защото аз бих си поиграл с твоето…

— Не намесвай и моето бельо в разговора!

— Мисля, че ще ми хареса. Но още повече би ми харесало, ако си без него…

— Престани!

— Не мога! — невинно каза той. — Та аз съм в Ню Орлийнс, най-сексапилния град в Америка и до мен стои жената с най-сексапилния глас на света, която ми говори за собственото си бельо!

— Не аз говоря за бельото си — възпротиви се тя. — А ти!

— Добре, да се върнем на моето бельо — подсмихна се Пиърс. — Вземи ми нещо обикновено. Животът е твърде кратък, за да си позволя и неудобно бельо.

— Това ли е крайъгълният камък на твоята философия?

— Съвсем точно — повдигна вежда той.

Накрая Моли се спря на чифт черни слипове и бели боксьорски шорти, щамповани с червени дяволчета — малки тумбести създания с рога, опашка и голяма вила в едната ръка.

— Струва ми се, че съм улучила точно твоя стил… — Пиърс настоя да й купи нова блуза и бельо — в края на краищата, каза той, беше Коледа! — Престани да го опипваш — яростно му прошепна Моли в дамския бутик, докато той с явна охота галеше един копринен сутиен с дантели. — Хората ще те помислят за ненормален!

— Представяш ли си? — иронично каза той. — Мен. Мен да ме вземат за луд. Невероятно!

Ох, въздъхна тя. Беше наистина невъзможен, но винаги успяваше да я разсмее, па макар и от отчаяние. Потеглиха обратно към хотела. Цифрите на таксиметровия апарат показваха такава сума, че Моли се ужаси.

— Виж какво — взе да я успокоява Пиърс, — нали ти казах, че започвам самостоятелен бизнес. Това ми е последното отпускане. А ти понесе толкова много досега.

— Чувствам се виновна — промълви тя и притисна пакетите към себе си. — Толкова пари похарчи за мен. Храним се като крале, спя в най-хубавата стая, а сега и тази сметка…

— Започваш да хленчиш, Моли — усмихна се той. — Това не е в твой стил. Искаш да ми развалиш празника ли?

— Разбира се, че не!

— Тогава бъди щастлива! Просто бъди щастлива. Не се опитвам да те подкупя. Кълна ти се!

Тя се вгледа в лицето му, стресната от искреността в гласа му. Осъзна, че почти винаги, когато е заедно с него, се чувства щастлива. Днес й се случваше същото, което и вчера. Въпреки разбитото си сърце, се забавляваше така, както не бе го правила от много време. А може би, леко уплашена си помисли Моли, сърцето й изобщо не е било разбито. Може би дори не е разбрала какво е любов… Тази мисъл я отрезви. Пиърс бе станал необикновено тих и тя мълчаливо се вгледа в лицето му. Кой си ти всъщност, искаше й се да попита. И защо толкова често ме караш да се чувствам така?

Вече в хотела, отидоха по стаите си, за да се преоблекат. Моли му беше безкрайно благодарна за покупките. Новите дрехи я накараха да се чувства свежа, наперена и щастлива. Но не трябваше да му позволява да й купува дрехи. Това беше твърде интимен подарък. Трябваше да му изясни, че ще му върне парите при първа възможност. Не можеше просто да се носи по течението и да приема щедростта му. Въпреки клетвите му, че не очаква нищо в замяна, й беше доста неудобно.

Въпросът беше там, че го оставя да се отнася с нея като с метреса, строго си каза Моли. Това означаваше, че не би трябвало да я изненадат евентуалните му очаквания тя да се държи като такава. Въпреки твърденията му за обратното. Не, наистина трябваше да се опита да овладее положението. За съжаление той беше от хората, които създават пълен хаос около себе си и с лекомислена небрежност успяват да разрушат всички предубеждения и правила. Упъти се към стаята му с твърдото намерение да не му позволява да я извади от равновесие. Когато й отвори, забеляза, че пак се бе порязал при бръсненето.

— О, Пиърс, отново си се порязал! Какво ти става? Ако продължаваш така, никога няма да се върнеш в Калифорния. Ще си издъхнеш тук от загуба на кръв…

Почти неволно се протегна и допря брадичката му. По-добре да не беше го докосвала. Последният четвърт час си беше повтаряла непрекъснато колко е важно да овладее ситуацията, но сега, когато усети кожата му под пръстите си, сякаш електрически ток премина през тялото й. Той също изглеждаше смутен. Хвана ръката й, притисна я към току-що избръснатата си буза и се наведе към нея.

— Моли…

— Какво? — Чувстваше се като парализирана и погледна нагоре към лицето му, почти замаяна.

— Нищо — дрезгаво каза Пиърс и взе лицето й в ръце. — Просто… Моли.

Наведе се още повече и я целуна — първо нежно, а после страстно и с желание. Искаше й се целувката му да продължи завинаги, можеше да й се наслаждава до края на живота си. Той първи отдръпна устните си.

— Моли — каза с болка. После я прегърна толкова силно, че й се стори отчаян. — Просто искам да изкараш весела Коледа… Това е всичко, което искам. Така че, хайде да излезем оттук, преди да сме направили нещо, за което да съжаляваш.

Не бих могла да съжалявам за нищо, което съм направила с теб, помисли си тя и се притисна към него. Тази мисъл я потресе, защото осъзна, че най-накрая си е признала истината. С всички сили се бе мъчила да отрече това чувство, но дори само докосването му беше достатъчно, за да я опровергае. В действителност се страхуваше, че го обича — колкото и безумно да й изглеждаше. И знаеше, че го желае — колкото и опасно да беше. За първи път в живота си изпитваше толкова силно физическо привличане. Това желание я уплаши и когато Пиърс се отдръпна от нея, Моли също отстъпи назад. Все още не знаеше много неща за този мъж, със студена тръпка си помисли тя. Твърде много.

За малко късната си закуска те избраха Френската сладкарница, която се намираше точно до Джексън Скуеър. На витрината бяха изложени сладкиши с формата на различни морски обитатели. Между сладките и пастите се беше свил един огромен златистокафяв омар, а до него се мъдреше голям рак, който изглеждаше толкова сочен и вкусен, че Моли преглътна. Обичам този град, помисли тя и се усмихна. Защото този град обича смеха. Двамата с Пиърс си поръчаха от прочутото нюорлианско кафе с мляко и френски пасти. Навън самотен музикант, който явно не се боеше от студа, свиреше коледни песни на огромната си медна туба. Приглушените й звуци се смесваха с уханията в сладкарницата.

— Това е най-странната Коледа в живота ми — поклати глава Моли. В ъгъла на сладкарницата, проснат върху специална маса с червена покривка, лежеше голям препариран алигатор. На главата му бе поставена корона от цветя, устата му беше отворена и пълна с бодлива зеленика, а около опашката му бяха намотали звънчета за шейна.

— Странна е — съгласи се Пиърс и отпи от чашата си. — Но не е лоша, нали? Вече не се чувстваш толкова самотна без семейството си, нали?

— Все още ми липсват, разбира се… Ала не съм самотна. Тук съм като в някаква приказна страна. Радвам се, че ме убеди да дойда. Че не ми позволи да се върна назад.

— Ти не си от хората, които се обръщат назад — каза той. — Просто не си създадена за отстъпление. Създадена си да вървиш напред, да виждаш нови неща, да поемаш рискове.

— Е, баща ми би бил щастлив да те чуе — усмихна се тя срамежливо. — Според него животът е създаден за поемане на рискове.

— Прав е — кимна Пиърс.

Моли се сети за Майкъл и усмивката й посърна.

— Някои хора — бавно рече тя — мислят, че да искаш да станеш актриса е глупаво. Смятат, че онези, които постъпват като мен, не са много умни. И че това, което искаме, е невъзможно. Че си просим разочарования.

Той се протегна през масата и хвана ръката й.

— Трябва да има и мечтатели, Моли. Нищо красиво, а може би и нищо смешно не би съществувало без мечтателите.

Леко стисна ръката й, а после бързо я пусна — сякаш нямаше право да я докосва. Тя го погледна объркана. Отново бе заинтригувана от светкавичните промени, на които бе способно изразителното му лице.

— А теб това потиска ли те? — попита го напосоки. — Че си сам на Коледа? Искам да кажа — че нямаш семейство?

— Свикнал съм — тъжно се усмихна Пиърс.

— А годеницата ти? — внимателно каза Моли. — Не я ли чувстваше… близка? Нали сте били сгодени?

— Не… — въздъхна той. — Мислех, че ще се сближим. Не исках нищо от нея — освен може би да се чувства добре. Но не се получи. Аз съм самотник. Не съм човек, който може… Който може да се обвърже с някого.

— О! — възкликна тя. — Разбирам… — Поне си мислеше, че разбира. Това ли беше „разговорът“, за който толкова бе настоявал? — Моят живот е също доста рискован… — Моли се загледа в празната си чаша. — На мен това също ми харесва. Моят… Моят приятел не можеше да го приеме. Предполагам, че годеницата ти също.

— Точно така.

Умълчаха се. Отвън долитаха звуците на тубата.

— Все още не си ми казал с какво всъщност се занимаваш — най-после проговори тя. — В какво се състои работата ти.

— Не мога. Ако го направя, ще трябва да те излъжа.

Моли изненадана си пое дъх.

— Говориш като шпионин. Или престъпник — опита да се пошегува тя, но откри, че не може да се усмихне. Той също не се усмихна.

— Не съм шпионин, нито престъпник. Просто не мога да ти го кажа сега и предпочитам да не говорим за това.

— Е, мисля, че предпочитам да не зная, отколкото да ме лъжеш. Защото, ако ме излъжеш, сигурно ще те намразя. Мисля, че това е единственото, което не бих простила. Не бих могла отново да мина през всичко това.

Пиърс се наведе към нея с необичайно сериозно изражение.

— Хайде просто да изкараме една весела Коледа, а? Да прекараме приятно. Нека това да бъде най-важното за нас.

Моли се загледа през големия прозорец на сладкарницата. Короните на палмите се полюшваха от вятъра, а небето беше студено и ослепително синьо. Беше в Ню Орлийнс съвсем за кратко — заедно с един мъж, за когото не знаеше почти нищо и в когото неразумно си бе позволила да се влюби. Утре следобед, точно на Коледа, щеше да отлети за Ню Йорк, а той — за Лос Анджелис. Можеше и да не го види повече. Но до утре следобед щяха да бъдат заедно. Заедно, помисли тя. Имаха още един ден. И една нощ.

— Как го бяха казали? — изправи глава Моли. — „Важното е купонът да тече.“

И наистина прекараха добре — първо се поразходиха, после взеха файтон, а накрая дори се возиха на „Трамвай Желание“, който вече беше автобус. Тя му каза колко много обича пиесата на Тенеси Уилямс, чието заглавие произхождаше от името на този трамвай. Отбиха се в един бар, за да опитат най-известното питие на Ню Орлийнс — „Ураганът“. Но на Моли не й хареса тълпата от туристи в заведението, а Пиърс извика, че е твърде шумно за него. Измъкнаха се оттам и направиха дълга и тиха разходка покрай широката и изненадващо синя Мисисипи. Над главите им се рееха чайки, а по водите на реката, между сериозните и мрачни кораби, леко се поклащаше старовремско речно корабче, натруфено с викториански украшения.

Пиърс я изненада, като я помоли да го заведе до „Мезон дьо Вил“ — хотел във Френския квартал. Преминаха през малкото, но елегантно фоайе, в което бе поставена украсена коледна елха, и влязоха във вътрешния двор на хотела. На каменния под стояха празни масички, обградени с вериги от ковано желязо, а от стените и перилата на балконите висяха борови клонки, привързани с червени панделки. В центъра имаше замръзнал фонтан, а недалеч от него — няколко розови храста, покрити с прозрачно фолио, което ги предпазваше от студа. Листата им бяха свежи и зелени. Но на банановото дърво до тях не му бе провървяло. Неговите листа висяха попарени, а два големи клона се бяха пречупили. Бананово дърво, замръзнал фонтан и свежи рози — колко странно и прекрасно, помисли си тя.

— Огледай се — каза той и я прегърна през рамо. — Трябва да има врата с номер девет. Това е вратата към една много известна стая. — Моли учудено го погледна. После обърна поглед към двойната, боядисана в черно врата, над която се мъдреше една златна деветка. — В тази стая е живял твоят любим писател. Пиесата, която толкова харесваш, сещаш ли се? Тенеси Уилямс. Точно тук е написал „Трамвай Желание“. А тази гледка е виждал от прозореца си, докато е пишел — фонтана, тухлените стени и балконите. — Тя увисна на ръката му развълнувана. Не знаеше много за Тенеси Уилямс — само, че бе прекарал част от живота си в Ню Орлийнс. Но затова пък познаваше пиесите му и беше наистина възхитена от тях. А „Трамвай Желание“ й беше любимата. Беше гледала филма с Марлон Брандо и Вивиан Лий най-малко десет пъти. Мечтаеше си някой ден да стане толкова добра актриса, че да изиграе прекрасната, покъртителна, безсмъртна роля на Бланш Дюбоа. — Говореше като влюбена в „Трамвай Желание“. Предположих, че ще ти бъде приятно да видиш къде е била написана пиесата…

— О, Пиърс! А аз дори не се сетих за това! Знаех, че е живял във Френския квартал, но не съм предполагала, че мястото е все още запазено. Само като си помисля, че е стъпвал по тези плочки! Че е гледал през тези прозорци и е виждал същия фонтан, червените тухли на тази стена…

— Но не и при такъв студ — усмихна се Пиърс.

— Написал е толкова велики роли — със страхопочитание продължи Моли. — Ох… Да видя къде е живял, да дойда тук — това е най-прекрасният коледен подарък, който съм получавала! Благодаря ти, Пиърс, наистина е чудесен!

Тя се надигна на пръсти и поривисто го целуна по брадичката, точно там, където се кръстосваха двата белега.

— Можем да го отпразнуваме с по едно питие във фоайето, тъкмо ще можеш по-добре да се потопиш в атмосферата… — Изглеждаше зарадван от възторга й. — Имам чувството, че като нищо можеш да ми цитираш цели страници от пиесите му.

— Разбира се, че мога! — засмя се Моли. — И внимавай, защото може и наистина да го направя!

— Направи го, Моли! — предизвика я той и я прегърна. — Застани на прага му и кажи репликите, които е написал. Ще бъде като пожелание за весела Коледа към духа му…

— Да видим — замислено поклати глава тя. Вятърът си играеше с огнената й коса. — Да! Прекрасният диалог между Бланш и Мич. Той се влюбва в нея, но тя се оказва съвсем различна от онова, което си е представял. Създала е толкова много илюзии — трябвало е да го направи, за да оцелее. Мич казва: „Ти ме излъга, Бланш!“. А тя му се моли: „Не казвай, че съм те излъгала!“. Но той продължава: „Лъжи! Лъжи — явни и скрити! Всичко е било лъжа!“. А тя казва: „Не! Никога не съм те лъгала в сърцето си!“. — Усмивката изчезна от лицето му. — Какво има? — попита Моли, озадачена от промяната му.

— Да си вземем нещо за пиене и да се постоплим… — Той дръпна ръката си от раменете й.

След обяд времето се постопли и улиците се изпълниха с артисти и музиканти. Един мим с бяло лице създаваше илюзия, че ходи срещу вятъра. Четирима мъже и една жена свиреха и пееха фолклорни песни по средата на Бърбън Стрийт. Моли почти неволно се спря пред витрината на поредния магазин за маски.

— По какво се заплесна пак? — подразни я Пиърс.

— Тези маски… Никога не съм виждала толкова много. Може би някой ден ще се върна за една от тях. — Маските изпълваха витрината с ярките си цветове. Имаше една с наситеносини пера, украсени със сребърни нишки, друга беше с разноцветни пера от папагал, трета с пурпурни пайети, а имаше и една много красива — цялата в златно, обкичена с черни и златисти паунови пера. — Град на маските — замислено каза тя. На другата витрина имаше жена-манекен, облечена в костюм от червено кадифе. Имаше искрящи златни криле и кадифена шапка, върху която бе закрепен голям полумесец. Очите й бяха покрити със златен лак. — Град на измамния блясък. Понякога ми се струва, че има нещо зловещо в това.

— Просто такива са нещата тук — почти грубо я дръпна той. — Хайде! Това е също и град на ресторантите. Избери един добър ресторант. Бъдни вечер е. Нека празнуваме!

— Чувствам се странно без Фриц… Липсва ми — промълви Моли.

— И на мен ми липсва.

— Пиърс, какво ще правиш, ако… Той не се оправи? Искам да кажа, ако не е достатъчно добре, за да те води, когато си заминаваш?

— Ще се оправя! — нетърпеливо вдигна рамене Пиърс.

— В колко часа тръгваш утре? Нали си заминаваме и двамата, но ако трябва, мога да променя билета си и да замина след теб. Просто да те кача на самолета и да съм сигурна, че всичко е наред. И че няма да ти се налага да разчиташ на непознати.

— Не се тревожи за мен — въздъхна Пиърс. — Недей… да се вайкаш така. Ще се справя. Все пак мога да се грижа за себе си, нали?

— Извинявай… Не исках да ти досаждам.

Той се закова на място и тя млъкна. Обърна се и хвана лицето й в ръце. Гласът му отново бе станал напрегнат:

— Зная какво искаш. Искаш да си сигурна, че съм добре. Ето, гарантирам ти: ще бъда добре. Аз пък искам тази вечер да се забавляваме. Нямаме много време. Искам от тази вечер да ти останат само хубави спомени. Не искам да слушам за тревогите ти. Искам да чуя смеха ти.

— Пиърс — подзе Моли, все още неспособна да разбере суровото му изражение, — но ти си толкова сериозен…

— Сериозен съм по въпроса, че наистина трябва да се забавляваме. Това е единственото сериозно нещо в живота ми. Така че избери един хубав ресторант, става ли?

Малко по-късно влязоха в ресторант за морски специалитети. Казваше се „Желание“.

— Слушай — рече Пиърс, докато довършваха десерта си. — Зная, че си сериозна актриса. Че обичаш Тенеси Уилямс и така нататък. Обаче една актриса трябва и да яде. Вече ти казах, че имам връзки в анимацията. И когато това свърши, имам предвид празниците, бих могъл да се свържа с теб. — Моли почувства как я изпълва вълна от щастие. Значи ще поддържат връзка… Може би утрешният ден нямаше да сложи край на познанството им. Може би това, което се случваше между тях, нямаше да свърши, поне не съвсем… — Проектът, който съм замислил, има нужда от момиче с глас като твоя. Ролята е малко необикновена. Но е голяма. Става дума за една норка. Надявам се, че това няма да ти подейства отблъскващо. Да играеш норка — как мислиш?

— Норка ли? — засмя се Моли. — Да не се шегуваш? Аз се връщам в Ню Йорк, за да играя микроб, не си ли спомняш? Норката е безкрайно по-напред по еволюционната стълба. Бих била щастлива да играя норка.

— Напиши ми името, адреса и телефонния си номер! А също и тези на агента ти.

Тя извади химикалка от чантичката си и написа адреса, името и всичко останало върху кибрита, който лежеше в сребърния пепелник. После отвори ръката му и постави кибрита в нея. Той го прибра във вътрешния джоб на сакото си. Моли нервно преглътна. Ами ако го изгуби? И не успее да я намери? В Ню Йорк сигурно живееха стотици жени с името Моли Рандъл.

— Значи ли това, че бихме могли… Че някой ден може би ще работим заедно? — попита го тя, доколкото можа, спокойно.

— Може би… Ако пожелаеш. Но за това ще поговорим друг път. Не сега. Не на Коледа.

— Ти си сценарист, нали? — внезапно осенена възкликна Моли. — И сега работиш върху някакъв сценарий. Ето защо знаеш всичко за Тенеси Уилямс. И защо имаш такова въображение!

— Нещо подобно — вяло рече Пиърс. Беше достатъчно вярно, за да не го отрича. Наистина беше и сценарист, освен всичко останало. По начало, разбира се, беше художник, но за да прави анимация, човек се нуждае първо от сценарий. Днес се бе опитал да бъде максимално честен. Бе пожелал да й каже истината, а после бе разбрал, че не може. Моментът не беше подходящ. Бе държал очите си затворени, ала сега се поддаде на изкушението и ги отвори. Господи, помисли си, косата й приличаше на огнен облак около нейното красиво, луничаво и необикновено лице. Светлината и самият факт, че вижда, му бяха толкова непривични, след като цял ден не бе отварял очи, че красотата й почти му причини болка. Какво щеше да й каже? И как? И кога? В каква ужасна каша се бе забъркал и как можеше да излезе невредим от нея, без при това да я нарани? Той хвърли салфетката си на масата и неохотно затвори очи. — Да тръгваме.

Стана и опипом започна да закопчава сакото си. Тя му помогна, без да бие на очи. Господи, помисли си Пиърс, всичко, което желаеше сега, беше да я заведе обратно в хотела и да я люби цяла нощ. Но не можеше. Защото Моли никога нямаше да му прости, ако след това откриеше, че я бе лъгал за слепотата си. Весела Коледа, Моли, помисли той. Моят подарък е това, че няма да се любим тази нощ. Жалко само, че ми действа така убийствено.

Моли се чудеше дали тази нощ Пиърс отново ще пожелае да се любят и знаеше, че този път няма да му откаже. Нямаше да може да каже „не“, ако я помолеше. Трябваше да си признае, че е влюбена в него. Никога преди не бе изпитвала подобно чувство. Към никого. Отново забеляза, че неволно се е спряла пред витрината на магазина за маски. Той също спря.

— Какво гледаш?

— Маските… — Погледът й се плъзна по искрящата червена маска, украсена със злато и с черни пера, които бяха подредени във вид на два големи извити рога.

— Защо ти харесват толкова?

— Не зная.

— Искаш ли да ти купя една? За коледен подарък?

Тя погледна отраженията им във витрината. Изглеждаха като два призрака, зареяни над маските.

— О, не, и без това вече направи твърде много за мен! Не мога да ти позволя да…

— Стой! — Силен вик прекъсна думите й. — Крадец! Спрете го!

Моли изненадана се обърна. Чу звук от бързо приближаващи се стъпки.

— Спрете го! Открадна чантата на жена ми!

Съвсем объркана, тя погледна на другата страна. Изведнъж видя виновниците за този смут — двама мъже, които с всичка сила тичаха към нея и Пиърс. Първият беше висок и дрипав и си пробиваше път чрез тълпата, притиснал дамска чантичка до гърдите си. Зад него тичаше едър, но атлетичен мъж на средна възраст. Крадецът блъсна една жена и тя падна на тротоара. Изгубил равновесие, той залитна и се стовари върху Моли. Пиърс я бе прегърнал, за да я предпази и бързо я дръпна встрани. След това се хвърли върху мъжа и го повали. Крадецът се опита да стане и удари Пиърс, при което счупи очилата му. Пиърс му отвърна със силен удар в челюстта. Крадецът отново падна на тротоара, замаян, ала все още в съзнание. Едрият мъж, който го бе гонил, се наведе, вдигна го на крака и изтръгна чантичката от ръцете му.

— Трябва ни полицай — задъхано каза той.

— Един идва насам — рече Пиърс. Видя набит черен полицай в тъмносиня униформа, който се бе появил иззад ъгъла. Забеляза също, че крадецът се бе окопитил и се канеше да го удари. — Иди го извикай. Аз ще задържа това приятелче… — После пристъпи зад крадеца и изви ръката му. — Опитай се да избягаш — прошепна в ухото му той, — и ще я счупя. — За повече убедителност леко натисна китката и мъжът изохка. Пиърс се обърна към Моли. — Добре ли си?

Тя го гледаше и дишаше учестено. Лицето й беше съвсем бяло — никога не бе виждал толкова пребледнял човек. Луничките й се открояваха като малки звездички. Очите й бяха широко отворени и изглеждаха поразително сини. Погледът й беше изпълнен с ужас.

Внезапно той разбра. Тъмните му очила лежаха в канавката, а едното от стъклата липсваше. Погледна я в очите, тя отвърна на погледа му и вече беше сигурна. Виковете го бяха накарали несъзнателно да отвори очи. Бе видял крадеца преди нея и я бе прегърнал, за да я предпази. Бе повалил мъжа безпогрешно и после, когато онзи счупи очилата му, също така безпогрешно го удари. Бе казал на задъхания турист, че наблизо има полицай и бе задържал крадеца, за да спести допълнителните усилия на възрастния човек. Устните й потрепериха. Гледаше го право в ясните и дълбоки зелени очи — красиви, умни очи с леко премрежени клепачи.

— Ти… виждаш — безизразно каза Моли. — Лъгал си ме през цялото време. Можеш да виждаш, нали?

Пиърс преглътна и продължи да я гледа иззад рамото на крадеца. Никога не бе виждал такова изражение. Това лице му разкриваше хиляди неща. Но най-силно беше усещането за предателство, толкова силно и дълбоко, че сърцето му се сви.

— Да — кимна и отново преглътна. Този неин израз го влуди. Той, човекът с винаги бързи и остроумни реакции, успя да се сети само за най-баналните думи: — Нека да ти обясня…

Ала не успя да й обясни. Тя се обърна и с всички сили се затича по улицата, а дългата й коса се развяваше зад нея. Не можеше да я последва, защото още държеше крадеца, който отново се мъчеше да избяга, а полицаят бе пристигнал и вече го засипваше с въпроси.

Пиърс не чуваше въпросите му. Стоеше, загледан след Моли, макар че отдавна бе изчезнала от погледа му.