Бетани Кембъл
Рай за всеки (2)

Втора глава

— Ако ти се струва, че имаш неприятности, огледай се — често казваше бащата на Моли. — Все някой има по-големи грижи от твоите. Заинтересувай се. Нищо не може да ти помогне повече от това, да подадеш ръка на някой нуждаещ се.

Първият човек, когото Моли забеляза, щом се качи в претъпкания самолет, беше мъжът, седнал в едно от креслата на предния ред. Той беше строен, с приятен загар и много красив. Но явно имаше повече проблеми от нея. Беше сляп.

Тъмни очила покриваха очите му, а на пода до него лежеше куче-водач — стара и дебела немска овчарка с посивяла козина. Въпреки недъга си, мъжът излъчваше здраве и сила. Сивите панталони обгръщаха мускулести бедра, а широките му рамене изглеждаха още по-широки под ръчно плетения му пуловер. Снежната белота на яката подчертаваше бронзовия тен на кожата му. Моли интуитивно усети, че не бе чистокръвен нюйоркчанин. Не беше човек, свикнал на сиво зимно небе и дни без слънце. Гъстата му кестенява коса бе сресана назад и откриваше високо чело. Челюстта му беше масивна, а скулите — подчертани, устата му — добре оформена. Мъжът седеше изправен и тъмните му очила гледаха напред — сякаш бе потънал в размисъл.

Отново погледна билета си и изведнъж усети особена тръпка. Мястото й беше до това на слепеца. Там би трябвало да седи Майкъл, ако беше дошъл. Не мисли за това, строго си каза тя. Наложи си да си спомни бащиния съвет. Зарече се да бъде тактична към слепеца и да му помага според възможностите си. Сигурно е адски трудно да си сляп и да пътуваш сам сред празничните тълпи. Постави палтото си на мястото за багаж над главите им и внимателно прекрачи кучето. Настани се в тясното кресло до мъжа и отново се изненада от невероятно силното му излъчване на пращящ от здраве човек.

— Красиво куче — подзе Моли, колкото да завърже разговор.

— Ласкаете го — тържествено се обърна към нея слепецът. — Той е стар и дебел и излъчва най-невероятни миризми.

Тя изненадано се вгледа в спокойното му изражение и се зачуди как да отговори. После забеляза трапчинките на бузите му и се засмя. Не беше очаквала, че ще се пошегува. Не очакваше и характерния му южняшки акцент, който извикваше представата за мед, примесен с дъх на уиски.

— На колко години е?

— В кучешки ли? — отвърна той бавно. — На тринадесет. Превърнато в човешки значи, че е над осемдесет. Клатушка се към гробищата, но с достойнство. Името му е Фриц. А моето е Пиърс Годард. Ще имаме ли удоволствието да научим вашето?

Мъжът протегна ръка и Моли я хвана. Дланта му беше твърда и силна, изпълнена с енергия.

— Моли. Моли Рандъл.

— Кожата ти е като коприна. Моли. Деликатна… — Той погали ръката й. — Между другото, имаш ли лунички?

— Наистина имам! — изненадано го погледна тя. Луничките бяха нейното изпитание — никога не изчезваха, дори през зимата. Понякога, в тежки моменти, се бе чудила дали Майкъл не я обичаше тъкмо защото бе завинаги белязана от тях. — Нима можете да го разберете само от едно докосване?

— Позна! Имам силно развито тактилно усещане. Същото важи и за слуха ми. Искаш ли да ти кажа някои неща за теб?

Моли кимна, после осъзна, че мъжът не може да види жеста й.

— Да! — каза тя очарована. Ръката й остана в неговата. — Какво ще ми кажете?

— Да видим сега… — Той леко притисна ръката й. — По структурата на костите се разбира, че си стройна. Дори висока. Това разбирам и по височината, от която идва гласът ти. Произношението ти показва, че си от Средния Запад или може би си работила над говора си. Или и двете.

— Това е… невероятно! — възкликна Моли, леко смутена от странните тръпки по гръбнака й, предизвикани от допира му.

— Гласът ти обаче — замислено продължи Пиърс Годард — повдига много въпроси. Дори повече от отговорите, които ми дава. Кадифен е, но някъде сред кадифето се крие едно малко прегракнало жабче. Глас без възраст. Не мога да позная възрастта ти.

— На двадесет и три години съм.

— Двадесет и три… — кимна одобрително мъжът, сякаш на себе си. — Виж ти. Само на двадесет и три! — Думите му я накараха да се почувства неудобно от младостта си. Самият той беше в началото на тридесетте, а тъмните очила не можеха да скрият засмените бръчици в ъгълчетата на очите му. Пръстите му докоснаха украсения й с гранат пръстен и се заиграха с него. — А това, предполагам, не е годежен пръстен. Иначе би бил на другата ръка.

— Няма годежен пръстен — измърмори тя и с остра болка се сети за Майкъл. За пръв път от много време не й се налагаше да внимава за изражението на лицето си. Едно предимство да разговаряш със слепец, помисли си Моли. Не беше необходимо, както досега, да надява каменното си изражение. В същото време беше поразена от дръзкото докосване на Пиърс. Осъзна, че въпреки слепотата си, той имаше и заложбите на прелъстител от класа. Може би слепотата го правеше дори още по-привлекателен за другия пол. Но тя беше сигурна поне за едно нещо — сега нямаше настроение за флирт, макар и ограничен във времето на един полет. Чувствата й все още бяха наранени и нямаше намерение да си играе с тях. Нито пък щеше да го позволи на някой друг. Отново беше започнал да гали пръстите и дланта й — бавно, сякаш се опиваше от усещането.

— Хм — смотолеви Моли и се намести в креслото си. — Още ли се нуждаете от ръката ми?

Мъжът се сепна. Изглеждаше малко изненадан — сякаш бе забравил за присъствието й.

— Извинявай — каза той. Но ъгълчетата на устните му не издаваха съжаление.

Тя се захвана да пристегне колана на креслото си и откри, че това никак не е лесно. Моли летеше за пръв път. С учителската си заплата баща й не можеше да си позволи да заведе някъде семейството си със самолет. Всичките си пътешествия бяха правили с кола. В Ню Йорк бе пристигнала с автобус на „Грейхаунд“. Забеляза, че предстоящият полет леко я плаши.

— Светна ли знакът за коланите? — попита Пиърс. Видя как едната му вежда въпросително се вдига над тъмните очила.

— Да — погледна го неспокойно тя. — Вие ще можете ли… Да ви помогна ли?

— Ако имаш желание… — обезоръжаващо сви рамене той. — Всяка авиокомпания слага различни колани. И всичките работят по различен начин. Да си призная, не съм пътувал кой знае колко без придружител. Бих помолил някой от екипажа, но обикновено ми е неприятно да привличам вниманието.

Моли прехапа устни. Усещаше, че до нея седи горд човек, който не иска да безпокои стюардесите, но пък да закопчае колана му й се струваше твърде интимен жест…

— С удоволствие ще направя всичко по силите си! — игриво рече тя. — Само ми кажете как.

Наложи й се да се пресегне през стройното му тяло и опипом да намери другата част на колана. Много добре съзнаваше, че пръстите й безпомощно се пипкат в скута на един абсолютно непознат мъж, а също и че за да се оправи със закопчалката, се бе приближила твърде много до него. Кучето надигна глава и я погледна сериозно с кехлибарените си очи — сякаш я подозираше в нечисти намерения спрямо господаря си.

— Закъде пътуваш? — прозвуча досами ухото й провлеченият му глас и я накара да се изчерви.

— Ню Орлийнс — отговори Моли с огромно облекчение, тъй като коланът най-после се беше закопчал.

— Какво съвпадение! Извинявай — ще имаш ли нещо против да попристегнеш това? Изглежда ми доста разхлабено.

— Разбира се, че не! — излъга тя и стисна зъби, докато се навеждаше към него, за да пристегне непокорния колан. Рамото й опря в широките му гърди и я лъхна миризмата на одеколона му — мирис на бор и дим от горящо дърво.

— Аз самият отивам в Ню Орлийнс…

— О! — възкликна Моли с престорена радост. Коланът отказваше да се помръдне. — Роднини ли имате там?

— Не… — Дъхът му погали бузата й и тя още по-силно усети уханието на бор около него. — Имам среща с един човек. — Начинът, по който бе произнесъл „един човек“ й подсказа, че този човек бе жена. Не би трябвало да е ни най-малко изненадана, помисли си Моли. От негова страна беше възхитително, че имаше желание да флиртува при наличието на такъв недъг. — И ти ли правиш връзката с полет осемстотин и осем в Далас? — попита той. — А, мисля, че почти успя. Много си сръчна!

На лицето й се изписа благодарност, когато коланът прилепна към стегнатия му корем. Отново се отпусна в креслото си. Защо дори такива случайни докосвания я караха да се чувства неспокойна? Опита се да се отърве от тази мисъл и да си спомни въпроса на Пиърс.

— Полет осемстотин и осем ли? А, да… И вие ли сте с него?

Той кимна.

— Ще бъде чудесно да имам до себе си приятел, който е в същата посока. Това ми дава увереност. Приличаш ми на добро момиче. Много добро момиче.

Тя се накани да му отговори, че изобщо не се чувства момиче, но само вдигна вежди. Спомни си бащиния съвет да мисли за чуждите неприятности, а не за своите.

— За мен ще бъде удоволствие да направя за вас всичко, което е по силите ми.

Пиърс се намести по-удобно и се замисли.

— Мога да си представя сума ти прекрасни неща, които бих желал да направиш за мен… — усмихна се той, сякаш ги предвкусваше. Тъмните му очила отново се насочиха напред.

Моли не каза нищо. Внезапно се почувства изтощена от емоциите, които бе потискала през последните седмици. Нервите й бяха обтегнати и от предстоящия полет — започнала бе да осъзнава, че летенето е не само противоестествено, но и рисковано. Този самолет, без нито едно свободно място в него, изглеждаше твърде претоварен, за да излети благополучно. В полумрака навън се бяха появили снежинки. Дали някоя снежна буря нямаше да ги погълне? Тя преглътна.

Една от стюардесите отиде в предната част на салона, застана в средата на пътеката и изрецитира някакъв ужасяващ молебен за спасителни жилетки, кислородни маски и аварийни изходи. Реактивните двигатели постепенно се събудиха и силно завибрираха. Самолетът се задвижи по пистата — първо съвсем бавно и тромаво, а после с нарастваща скорост и все по-мощен рев на двигателите.

Моли стисна с всичка сила облегалките на креслото. Разнесе се смразяващ кръвта звук от удар, след това още един и накрая самолетът неуверено се отлепи от пистата — като тежка, но твърдо решена да отлети птица. Ръката на Пиърс случайно се спусна върху нейната и бързо се дръпна.

— Извинявай! — каза той, но веднага я постави пак там. — Господи! Май си доста напрегната. Не си ли летяла друг път?

Тя поклати глава. После осъзна, че Пиърс не би могъл да види нито жеста й, нито колко е нервна.

— Никога! Но ми дай само минутка и ще свикна…

Той потупа ръката й с почти братски жест, а след това отпусна своята в скута си.

— Поискай си някакво списание. Или си сложи слушалките и гледай филма. Дори ще забравиш, че си във въздуха.

— Благодаря… — Съветът му й прозвуча едновременно любезно и разумно. Изведнъж се сепна. Ами той? Тя можеше да отвлече вниманието си с книга, списание или филм, но какво можеше да направи той? Не беше ли по-добре да си говори с него по време на полета? Или щеше да го остави да прекара три часа изолиран и в тъмнина? — Ами ти? Не искам да те оставям просто да си седиш…

— Ти си гледай твоя филм — усмихна се Пиърс, — а аз ще си гледам моя. Прожектирам го от вътрешната страна на клепачите си. Сам си го създавам. Правила ли си някога нещо подобно?

Моли го погледна съвсем объркана. Помисли, че е наистина необикновен човек.

— Правиш филм? А за какво се разказва в него?

Той наклони глава към нейното кресло.

— За една къртица…

— Къртица? Имаш предвид „къртица“ в шпионския смисъл ли?

— Не… — бавно поклати глава Пиърс. — Къртица в малкия, насекомояден и млекопитаещ смисъл. Животното.

— Но защо? — усмихна се развеселена тя. — Защо къртица?

— Защото обичам филма за тази къртица — доволно отвърна той. — А, започват надписите. И музиката… — Усмивката му стана още по-загадъчна. Изглеждаше щастлив да се изгуби в света, който сам си бе създал.

Кучето го погледна, прозя се, отпусна муцуна върху лапите си и почти веднага захърка. Хъркаше доста шумно и от време на време откъм корема му долитаха странни клокочещи звуци.

Самолетът се наклони доста обезпокояващо, но Моли си заповяда да остане спокойна. Летенето беше приключение и би трябвало да бъде доволна, а не така напрегната. Вече беше на път към Ню Орлийнс, точно според плановете си. Не, помисли си веднага с прилив на горчивина. Нещата не бяха точно според плановете й. На този ден би трябвало да е вече омъжена и в момента трябваше да седи до съпруга си. Вместо това в краката й спеше една дебела, хъркаща и клокочеща немска овчарка. До нея седеше не практичният и сериозен Майкъл, а обичащ флирта слепец, който, зареян сред странните си мисли, доволно съчиняваше филм за една къртица.

— Моли — казваше често баща й, — животът много рядко тече според очакванията ти. Не се опитвай да го проумееш. Просто се отдръпни и се наслаждавай на странностите му. Защото точно те му придават чар. Животът е странен, много странен.

Добре, философски заключи тя и изправи рамене. Ще се науча да ценя странностите.

Зачете се в романа, който носеше със себе си. Но когато в първа глава съпругът на героинята извърши прелюбодеяние и я изостави заради друга жена, Моли усети, че не може да продължи нататък. В главата й отново нахлуха неканени мисли за Майкъл. Този път толкова силни, че очите й се изпълниха със сълзи. Тя ядно ги избърса, доволна, че мъжът до нея не можеше да ги види. Напълно изтощена, затвори очи и заспа.

Събуди я съобщение по вътрешната уредба на самолета. Стана й неудобно, когато откри, че бе спала, облегната на Пиърс Годард. Не беше от типа жени, които се сгушват в мъжете или се облягат на тях. Дръпна се така внезапно, че стресна Фриц, който я погледна с наранено достойнство. Протегна се и се опита да каже с хладен тон:

— Не исках да…

— Няма значение — пресече я той, но без усмивка. — Чу ли какво каза пилотът? Изпаднали сме в беда.

— Беда ли? — Тя пребледня. Опита се да си спомни какво бе казала стюардесата за спасителните жилетки, кислородните маски и аварийните изходи. — Падаме ли?

— Не. Това би било доста драматично, но и много просто. И твърде бързо. Нашият проблем е скучен, сложен и продължителен. Самолетите от Далас се връщат. Ще закъснеем най-малко с един час. Лошо време. И така по целия път.

Моли облекчено се отпусна. После се намръщи.

— Но ние закъсняхме при излитането. Ако се забавим с още един час…

— Точно така! — мрачно кимна Пиърс. — Изпускаме си връзката. — Тя въздъхна. Само това оставаше — и пътуването й да се провали! И без това животът й бе достатъчно объркан. Пиърс леко се намръщи. — Пилотът каза, че това време влияе на по-голямата част от Юга. Кой знае кога ще се измъкнем…

— Кога ще се измъкнем ли? Искаш да кажеш, че може да останем там цяла нощ?

— Мила моя — процеди през зъби той. — Може би ще бъдем късметлии, ако останем само една нощ. Ако нещата тръгнат зле, може да останем цели дни!

— Дни?!

— Разбира се — нетърпеливо повдигна рамене Пиърс. — И е доста неприятно. Никога ли не ти се е случвало?

— Никога…

— Добре! Тогава остани с мен. И без това се опитваме да стигнем до едно и също място. Може да си помагаме. Става ли?

— Става! — съгласи се с благодарност Моли. Може да беше флиртаджия, но беше и учтив, макар и с насмешлив маниер.

— А сега — продължи Пиърс, — ще направиш ли нещо за мен?

— С удоволствие бих направила всичко!

Той поклати глава и печално се усмихна.

— Госпожице Рандъл, Моли, момиче с глас като твоя никога, ама никога не трябва да казва на мъж, че ще направи всичко за него. Сърцето му може да спре от щастие.

— Нямах предвид това — леко стресната отвърна тя. Този човек наистина успяваше да я обърка. Беше направо невъзможен!

— Колко жалко! — въздъхна Пиърс театрално. — Но не, ще те помоля само да извикаш стюардесата. Имам нужда от чаша кафе. Обикновено не се опитвам да ям или пия по време на полет — настава голяма суетня. Но щом ще влизам в битка, бих могъл да се възползвам от малко кофеин.

— Ще го направя с удоволствие!

— И ще внимаваш да не разливаме кафе върху кучето, нали? Това винаги му разваля настроението.

Моли поръча кафето и тъй като времето над Тексас също бе станало ветровито, му помогна да го изпие. Пръстите й не можеха да избегнат случайни докосвания до неговите, а веднъж се допряха и до устните му. Разляха кафе върху кучето само веднъж. На оскърблението Фриц отвърна с обвинителен поглед сякаш той беше единственият от тримата, който бе достатъчно разумен, за да се държи сериозно.

 

 

Летището на Далас бе обхванато от двойна криза. Не стига, че самолетите — и пристигащите, и заминаващите, бяха забавени от лошото време, но и навсякъде гъмжеше от празнични тълпи пътници, които нямаха търпение да стигнат до хиляди места, никое от които не беше Далас.

Нито пък Далас беше единствената аерогара, пострадала от лошото време. Моли и Пиърс скоро научиха, че поредица от бури се бе стоварила върху по-голямата част от Юга. Атланта, друго летище с възлово значение за пътническото въздухоплаване в САЩ, беше затворено. Същото важеше и за Мемфис, Маями, Тампа, Мобайл и Хюстън. В Орландо валеше, в Сан Антонио пистата замръзваше и дори Ню Орлийнс, слънчевият, субтропичен Ню Орлийнс, бе нападнат от студ и лед, който почти бе парализирал летището му. Докато Пиърс се мъчеше да извлече някаква полезна информация от един притеснен чиновник, тя се огледа наоколо. Картината, която видя, й напомняше сцена от филм за войната — хиляди отчаяни хора, които напразно се мъчат да избягат от обсадено място.

Виждаха се всякакви типове — мъже, жени, млади, стари, богати и не толкова богати, а също и представители на много националности. Някои бяха ядосани, други — разстроени, трети — направо отчаяни. Малцина изглеждаха спокойни, а някои гледаха с обезумели погледи, готови всеки миг да рухнат от напрежението. Трябва да запомня това, каза си Моли. Всички тези лица, всички тези чувства. Като актриса бе длъжна да ги запази в паметта си.

Пиърс се извърна от гишето на чиновника. Тя пристъпи към него и го хвана над лакътя. Беше облечен в леко фланелено сако, а Моли бе сложила палтото си.

— Какво ти каза?

— Дръж се близо до мен. Променили са изхода за излитане. Сега сме на номер две, а трябва да стигнем до номер тридесет и шест, който е доста далеч. Ще трябва да побързаме. — Моли стисна ръката му още по-здраво и го погледна отдолу нагоре. Беше по-висок, отколкото бе предполагала. Някъде около метър и деветдесет. Изглеждаше спокоен и уверен. Фриц не откъсваше очи от господаря си и не обръщаше никакво внимание на суматохата около тях. — Фриц разбира команди, с които се указва посоката — надясно, наляво, напред. Кажи ми как да стигнем до изход тридесет и шест, и той ще ни заведе там.

Тя затърси с поглед из бъркотията от знаци, които висяха от тавана, и накрая каза:

— Напред!

— Напред! — повтори Пиърс и добави: — Дръж.

Започнаха да се придвижват през тълпата със скорост, която я удиви. Само след няколко минути уважението й към старото куче прерасна в страхопочитание. Фриц виждаше пролуки и препятствия, които всяко човешко око би пропуснало. С вирнати уши безпогрешно се гмуркаше и промъкваше през тълпата, и то с учудваща бързина. Отскачаше встрани, криволичеше, заобикаляше хора, но упорито продължаваше да напредва.

— Уф! — Моли се сблъска с някакъв дебеланко, натоварен с коледни подаръци, извини се, доколкото можа, и се хвана още по-здраво за ръката на Пиърс.

— По-добре върви зад мен — предупреди я той. — Фриц е свикнал да преценява разстоянията само за един човек зад себе си.

Беше започнала да се задъхва. Зърна друг указател за терминал тридесет и шест.

— Наляво! — извика тя и когато Пиърс повтори командата, завиха така рязко, че едва не изпусна ръката му.

— Боже господи! — възкликна Моли. — Толкова сте бързи! Затова ли повечето хора не си взимат кучета водачи?

— Трябвало е да го познаваш, когато беше още млад — усмихна се Пиърс. — Почти летеше. Би могъл да те преведе през Таймс Скуеър в новогодишната нощ, ако се наложи. И си права, че не всеки може да се сработи с такова куче. Някои хора смятат, че изискват твърде много грижи, други не ги харесват или не им вярват. Аз лично мисля, че на тези кучета трябва да им се отреди специално място в рая. Мястото с най-добрия изглед.

Мисълта беше доста странна, но й хареса. Кучетата, които през целия си живот използваха очите си, за да виждат вместо друг, би трябвало да прекарат вечността, гледайки онова, което най-много им харесва. Тя му се усмихна.

— И каква е най-прекрасната гледка от кучешкия рай?

— Сигурно котешкият рай. Кой знае? — вдигна рамене той. — Ако попаднем в рая, ще трябва да попитаме.

— Пак вляво! — извика Моли, зърнала поредния знак. Когато се добраха до изхода, краката й трепереха, а устата й беше пресъхнала. — Пристигнахме! — облекчено въздъхна тя. — Опашката за билети е точно пред нас. Но, Пиърс, тълпата е огромна и няма място за сядане! — Моли млъкна и се загледа в информационното табло. — О, не! — ужасено поклати глава. — Полетът е забавен. След цялото това бързане… И няма дори намек кога ще излетим. Проклятие!

Пиърс не беше ни най-малко разстроен.

— Дай ми билета си!

— Какво? — попита тя. — Защо?

— Нека аз да се погрижа за това — твърдо каза той. — Ще бъде по-лесно да оправя двата билета едновременно.

— Но… — подзе Моли. — Аз мога да се справя и сама. А и ти вече стоя на опашката при чиновника…

Пиърс се протегна и опипом хвана ръката й.

— Нали сме партньори по време на това пътуване? Ти и Фриц ми помагате да виждам. А аз от своя страна ще се заема с формалностите. Ако искаш да ми направиш услуга, претърси наоколо за някой бар. Щом разбера, че можем да се измъкнем оттук, искам да го отпразнувам с една бира.

— Става — съгласи се тя. — Но аз плащам.

— За това ще поспорим, ако намериш бира — иронично вдигна вежда той. — И ако аз намеря подходящ полет…

Пиърс стисна ръката й, после я пусна и се насочи към гишето. Моли погледна към него, а после и към Фриц. Старото куче изглеждаше съвсем грохнало.

— Той добре ли е? — попита тя със свито сърце. — Изглежда много изморен.

— Фриц е войник. Ще се оправи! — Пиърс дори не се обърна към нея. Моли отново погледна кучето. Очите му бяха притворени от изнемога, а езикът му висеше от муцуната. Откога ли двамата бяха заедно? Сигурно от години, предположи тя — още от времето, когато Фриц е бил млад, току-що трениран. Колко ужасно бе едно такова предано животно да остарее, да изгуби силата си. Как ли щеше да се почувства Пиърс, когато станеше неспособно да му служи? — Още ли си тук? — нетърпеливо я попита той. — Вече трябваше да си на разузнаване в околността. Бира, жено! В името на всичко свято!

— Ще се постарая… — Моли се шмугна в тълпата и го остави сам с измореното куче в краката му.

За щастие недалеч от терминала имаше малък бар, но той беше толкова претъпкан, че се зачуди дали тя и Пиърс изобщо ще успеят да се доберат до бармана. Обърна се и си запроправя път обратно през морето от хора. Не намери място за сядане, но видя една колона и с благодарност се облегна на нея. Оттук виждаше Пиърс — главата му стърчеше малко над тълпата, а тъмните очила скриваха очите му. Отдалеч изражението му изглеждаше сурово, почти безпощадно.

Моли облегна глава на колоната, затвори очи и въздъхна. Позволи си да издаде къс тих звук, който напомняше горчив гърлен смях. Днес трябваше да бъде сватбата й, а довечера — първата брачна нощ… Но вместо да кара меден месец със съпруга си в някой от хотелите на Ню Орлийнс, тя изглежда щеше да си остане на летището в Далас. Единствените й спътници бяха приятен слепец, за когото не знаеше почти нищо, и старото му куче, за което бе истински разтревожена.

Отново почувства как всички буйни емоции, които бе потискала през последните седмици, се надигат и се опитват да я завладеят. Прехапа устни и си заповяда да отвори очи. Майкъл не беше тук. Никога вече нямаше да бъде до нея. И толкоз. Задържа погледа си върху Пиърс Годард, върху гъстата му кестенява коса и момчешкия перчем. Може би беше по-добре, че бе заедно с него в тази лудница, каза си с горчива ирония. Той поне знаеше какво прави.

Майкъл беше като нея. Никога не бе летял със самолет. Щеше да му е много трудно да се оправи в подобен хаос. Когато беше нервен, ставаше изключително неприятен, а тази непредвидена пречка в пътешествието им щеше да го изнерви не по-малко от някоя премиера — на премиерите винаги беше невъзможен… Няма да мисля за него, ядосано си заповяда Моли. Няма да мисля нищо за него — нито добро, нито лошо. Вместо това щеше да се погрижи Пиърс Годард и старото му куче да стигнат невредими до Ню Орлийнс.

Олекна й, когато видя Пиърс да говори с един от чиновниците — изглежда настояваше за нещо. Накрая се дръпна от гишето и зачака. Тя знаеше, че чака нея. Забързано си проправи път до него и докосна ръката му. Здравината на мускулите му можеше да усети дори през сакото.

— Ще излети ли самолетът? Успя ли да потвърдиш местата ни?

— Да, успокой се! — каза той. — А сега по-важният въпрос — намери ли място, откъдето да си вземем бира?

— Право пред нас, на около петдесет метра. Но е претъпкано.

Пиърс даде на Фриц команда да върви напред, Моли отново сграбчи ръката му и тримата си запроправяха път през тълпата, безпогрешно и умело теглени от кучето.

— Ню Орлийнс е покрит с лед. Летището му не е подготвено за такава ситуация. Но ще се опитат да допуснат два полета. Единият след половин час, а другият — след час и половина. Ние излитаме с първия. Трябваше доста да се поизпотя, за да останем заедно. Искаха да ме изпратят първи. Заради това! — Той почука рамката на очилата си.

— Трябваше да се съгласиш, нали някакъв човек ще те чака?

— Човекът — язвително отвърна Пиърс, — трябваше да излети от Тампа. А там времето е най-лошо. Никой не ме чака. Така, че… Бих могъл да се възползвам от твоята помощ. Нали?

Той постави свободната си ръка върху нейната и леко я стисна. Топла вълна премина през тялото й.

— Разбира се! — каза тя, зарадвана от доверието му. — Аз завися от теб не по-малко, отколкото ти от мен. Но как успя да направиш така, че да не ни разделят?

— Лесно — хитро се усмихна Пиърс. — Казах, че това е нашият меден месец. И че никъде няма да отида без теб.

Думите му пронизаха сърцето й. Топлината, която я бе обзела, изчезна. Почувства се зашеметена и вцепенена.

— Какво?! — закова се на място Моли.

— Какво ти става? — Той също спря и се намръщи. — Толкова отвратително ли ти звучи? — Кучето ги гледаше през рамо, а в очите му се четеше недоумение.

— Това е лъжа! — разтрепери се от възмущение тя. Дори по-лошо, помисли си потресена — лъжа за онова, което с всички сили се мъчеше да забрави — собственият й меден месец!

— Една малка бяла лъжа — процеди Пиърс. — За наше добро. Нищо особено. Всичко е позволено в любовта, войната и самолетните закъснения.

Не, помисли си Моли, загледана нагоре към тъмните очила и циничната му усмивка. Не всичко е позволено в любовта. Сети се за Майкъл и за това как хилядите му малки лъжи се бяха превърнали в една огромна измама.

— Мразя лъжите… — Опита се да го изрече спокойно. Радваше се, че Пиърс не може да види лицето й. Знаеше, че изглежда объркана, но поне в момента не можеше да направи нищо. — Мразя всички лъжи. Големите, малките, белите. И не ме интересува колко е добра каузата, заради която са изречени!

— Станалото — станало! Вземи се в ръце, моля те. Къде е барът? Струва ми се, че и на теб ще ти дойде добре едно питие.

— Вляво — примири се тя. Не трябваше да реагира толкова яростно. Откъде можеше да знае той, че изразът „меден месец“ я прорязва като нож? Как можеше да знае за предателството на Майкъл? Моли се притисна към него в израз на мълчаливо извинение. Сигурно си бе помислил, че тя намира идеята за брак със слепец отблъскваща. Но това съвсем не беше така! Пиърс Годард беше изключително привлекателен синеок, силен, красив, с бърз ум и действащ с увереност, многократно по-голяма от тази на повечето мъже. — Извинявай — тихо каза Моли. — Но съм разстроена от цялата тая бъркотия…

— Нищо! — Тонът му беше груб, но сложи ръката си върху нейната и леко я стисна. Опитаха се да се придвижат към бара, ала беше толкова претъпкано, че дори Фриц бе веднага отблъснат. За нейна изненада в ухото й прозвуча глас със силен акцент:

— Тук, мадам. Заемете нашите места. Седим вече три часа.

Обърна се. Тя и Пиърс бяха почти притиснати към бара, а двама японски бизнесмени тъкмо ставаха от високите си столчета. Единият от тях я бе докоснал и бе предложил местата. Той се усмихна, отново кимна към столчетата и каза:

— Весела Коледа!

— Благодаря ви! — отвърна Моли. — Бог да ви благослови! — Японците запазиха столчетата, докато тя доведе Пиърс.

— Боже мой! Столове! Това е почти коледно чудо!

Фриц издаде странен звук — нещо между стон и въздишка и легна в краката на Пиърс, като се сви колкото можа повече. Огледа се вяло, сякаш бе сигурен, че ще бъде настъпен. Моли постави краката си между него и тълпата, за да го предпази.

— Надявам се, че го направиха за теб, а не заради мен! — намуси се Пиърс. — Не обичам специално отношение.

— Глупости! — отсече Моли. — Ще си изпием бирата и ще отстъпим местата си на други, които заслужават.

— Какво да бъде? — нетърпеливо ги попита кръглоликият барман, който явно бързаше.

— Обичаш ли немска бира? Черна? — попита я той.

— Много!

— Две бири — поръча той. — Направете ги немски и черни. Аз плащам.

— Не, не плащаш ти!

Моли бръкна в чантата си и измъкна портмонето. Но Пиърс вече бе извадил две банкноти от портфейла си. Парите вътре бяха грижливо сгънати и подредени според стойностите си.

— Вече нямаме почти нищо, братле. Останала е само малко американска бира. Без чаши, без салфетки, без фъстъци…

— Две американски бири тогава — с отвращение каза Пиърс. — И ще вземеш моите пари. Ако дамата плати, забрави за бакшиша. Ще го дам на кучето да го изяде.

Барманът мрачно погледна първо към неговите пари, а после и към тези на Моли. Взе банкнотите на Пиърс, бръкна под бара, безцеремонно сложи две бутилки бира пред тях, отвори ги и тромаво се отдалечи. Моли прибра портмонето в тежката си чанта и я постави на пода до краката си.

— Ето! — премести неговата бутилка до ръката му.

— Благодаря! — каза той и отпи дълга глътка. — Ах… Амброзия! — Не обърна лицето си към нея. Тъмните му очила гледаха някъде отвъд бара. Тя се вгледа в устните му и се зачуди как е възможно една човешка уста да изразява толкова много и толкова малко едновременно. — И така… — подзе леко отегчен. — Какво те води към Ню Орлийнс? Приятели? Роднини?

— Нито едното, нито другото — отговори Моли, загледана в стиснатите си ръце. — Не познавам никого там.

— И ще останеш за празниците?

Тя кимна, отново забравила, че не може да я види.

— Да, за Коледа…

— Сама на Коледа? — обърна се към нея Пиърс.

— Ами да! — вдигна рамене Моли.

— Но защо?

Тя продължи да гледа стиснатите си ръце. Как можеше да каже на този красив мъж, че съвсем скоро е била изоставена. Какво щеше да си помисли за нея?

— Идеята ми се стори добра, поне в началото…

Той отпи от бирата си и като че ли се замисли.

— Нямаш ли близки?

— Всички са извън страната.

— А нямаш ли си приятел? — повдигна вежда Пиърс.

— В момента не — отговори Моли прекалено жизнерадостно. — Знаеш ли, май не ми се пие бира. Можеш да вземеш и моята. — Бутна бутилката си към неговата така, че опря в пръстите му. — И аз ще оставя бакшиша. Настоявам. Защо не ми разправиш за твоя филм — за къртицата. Много ми е интересен. — Тя се протегна за чантата си. Но не я намери. Опипа отново и после погледна към пода — там, където трябваше да бъде. Нямаше я. С ужас се втренчи в празното място. Вцепени се от страх. — О, не! — извика Моли. — Откраднали са ми чантата.

— Какво?

— Откраднали са я — безчувствено повтори тя. — Няма я…

— Ти не я ли държеше?

— Не. Но нали беше тук, до мен…

Той отвратен удари плота.

— Това място сигурно е рай за джебчиите тази нощ! Колко пари носеше? Надявам се, че са били в пътнически чекове…

Моли се почувства наивна и глупава.

— Не. В брой. Триста долара. Какво трябва да направя?

Пиърс се протегна и безпогрешно сграбчи ръката й.

— Хайде! Ще се свържем със службите за сигурност на летището. Хайде, Фриц! Как да се измъкнем оттук?

— Надясно — каза тя и той бързо повтори командата й. Все още не на себе си го хвана под ръка. — Сигурно някой я е взел по погрешка… — Усещаше как започва да й се повдига.

— Не е било случайност. И може би ще намерят чантата ти — може би. Но без парите. Ако крадецът е бил умен, той — или тя, е оставил кредитните ти карти и чековете. Много по-сигурно и лесно е да се крадат само пари. Крадеш ли кредитни карти, може да кацнеш и във федералния затвор.

— Но как могат да крадат по Коледа? — Моли чувстваше гореща буца в гърлото си. — Как можаха!

— През цялата година честността е дефицитна — цинично подхвърли Пиърс.

Честност, помисли мрачно Моли. Май че е излязла от мода…

Той окуражително стисна ръката й и още по-силно я притисна към себе си. Устните му станаха абсолютно неразгадаеми. Беше усетил, че жената е разстроена още когато бе седнала до него в самолета. Струваше му се, че се досеща каква може да е причината. Причината беше мъж и който и да е бил той, беше сигурно, че я е излъгал. Тя все още не можеше да се възстанови от връзката с него и беше явно, че се опитва да избяга от болката си в Ню Орлийнс. Защо точно там, Пиърс не можеше да предположи. Вероятно и самата тя не знаеше.

Трябваше да й признае, че много добре се справяше с прикриването на скръбта си. Мъчеше се да се държи като истински скаут — храбра, винаги готова да помогне, внимателна и жизнерадостна. Но иначе беше един доста неуверен пътник. В самолета бе обзета от страх, закъсненията я объркаха, а сега беше ужасно изплашена. И с основателна причина. Парите й бяха изчезнали — едно усложнение, което й дойде вече много. И като че ли нямаше към кого да се обърне, на кого да разчита — освен на него и старото пенсионирано куче-водач, останало без дъх и с прогресиращ артрит.

Пиърс я погледна с ъгълчето на окото си. Беше се зарекъл да не отваря очи по време на цялото пътешествие, но още когато чу гласа й, не можа да се въздържи. Бореше се да държи очите си затворени, ала гласът й ги караше отново да се отварят. Имаше лице — с дръзко носле и лунички. Очите й бяха красиви, както и златисточервената коса, която, трябваше да си признае, намираше за великолепна.

Но тя бе дала да се разбере, че не си пада по лъжците. Явно сега не беше най-подходящият момент да й съобщи, че има стопроцентово зрение. Нещо повече — че има феноменално зрение. Виждаше по-добре от повечето хора, вероятно по-добре и от Моли.

Когато погледна към нея, видя едно пребледняло и останало без дъх вързопче с неприятности. Пиърс Годард с безразсъдното си сърце винаги бе обичал неприятностите. Обичаше ги почти колкото обичаше и свободата, а това беше много. Така си беше. Неприятностите бяха единственото нещо на света, на което не можеше да устои. И сега, отново загледан в тази златисточервена коса, усети, че наистина е така.