Маргарет Милър
Сезонът на бедите (5)

5.

След закуска тя остави сестрата и куфара й пред кабинета и отиде в болницата за сутрешната визитация. Когато мина през тежките въртящи се врати, изглеждаше свежа и в добра форма.

Провери номера на Вос в телефонната кабина в коридора на долния етаж и позвъни. Въпреки че чу как някой вдига, никой не се обади.

— Ало? Ало, 28–593 ли е?

— Да. — Не беше Вос. Гласът беше висок и треперлив, като на много стар и уплашен човек. — Вайолет? Вайолет?

— Не е тя — обади се Шарлот. — Точно нея търся.

— Тя замина.

— Къде?

Но разговорът прекъсна. Шарлот затвори нетърпеливо. „По дяволите това момиче, помисли си тя, колко време изгубих по него вече. Та аз си имам и друга работа.“

Докато свърши с визитацията си по отделенията, стана десет и половина. Когато се върна в кабинета си, откри, че госпожица Шилър нищо не е свършила в нейно отсъствие — даже не бе отворила писмата. Съвсем очевидно бе, че сутринта е минала в телефонни разговори с всичките й приятели, на които е разказала за разигралите се събития, а може би и за някои, които въобще не се бяха случвали.

Като се изчерви под погледа на Шарлот, тя взе тефтерчето си с предварително записаните часове.

— Момченцето на Уилърови ще дойде в два — каза тя. — Майка му каза, че са го скъсали. Смята, че е, защото се притеснява от брадавиците си. Иска да му ги премахнете.

Шарлот издаде някакъв уклончив звук. Единственият проблем на детето бе истеричната му майка.

— Обади се госпожа Балард. Получила пак пристъпи на сърцебиене през нощта и иска да отидете, преди да започнете следобедния прием.

— Обади й се и й кажи, че няма да успея преди пет и половина или шест.

— Казах й, че графикът ви е почти пълен и не се чувствате добре.

— Съвсем добре съм — възрази Шарлот. — И се надявам, за бога, да забравите за снощи.

Госпожица Шилър придоби засегнат вид.

— Добре. Добре. Хубава работа.

— Имате ли списък на домашните посещения, които трябва да направя преди обед?

— Ето го.

Шарлот го прегледа. Всичките пациенти бяха жени. По-голямата част от клиентелата й се състоеше от жени и деца и този факт я дразнеше, тъй като й се искаше да има по-обширна практика. Тя каза:

— Последното ми посещение ще бъде у госпожа Конъли. Можете да се свържете с мен там, ако възникне нещо.

— Да, госпожо доктор.

— След това ще трябва да отида до кметството и да съобщя за изчезването на чантата ми.

— Можете да се обадите от кабинета.

— Само че тогава ще изпратят някой полицай тук.

— А, да. Няма да направи добро впечатление.

— Не особено.

— Ще се обадя на госпожа Балард в такъв случай. Приятна жена, нали?

— Да.

— Направо превъзходна според мен.

Шарлот я изгледа втренчено. Дали пък госпожица Шилър не знае за… Не, разбира се, че не. Тя просто си бърбори както винаги. За нея госпожа Балард е обикновена пациентка, чийто съпруг редовно плаща сметките й, само че лично, и понякога се отбива да поприказва с лекарката за състоянието на жена си. Все по-непоносимо ставаше Гуен да й бъде пациентка. Но трябваше да издържи някак си, нямаше как да се измъкне. Беше й предложила няколко пъти да се обърне към друг лекар, специалист по нервни заболявания, но Гуен беше много мила и непреклонна: „О, не, доктор Кийтинг. Аз имам такова доверие във вас!“.

Няма да отида, реши Шарлот. Ще изпратя някого — Парслоу или Джеймс, но няма да отида.

На излизане мина край огледалото в коридора и видя, че лицето й изглежда бледо измъчено — започваше да й личи напрежението не от изминалата нощ, а от предстоящия следобед.

 

 

Полицейският участък заемаше задната половина на кметството.

Шарлот познаваше по лице дежурния сержант, мъж на име Куинси. Съпругата му бе лежала няколко седмици в гипс в болницата и Шарлот често го бе срещала по коридорите, с поразмъкнат и безпомощен вид. В униформа и зад бюрото си, той изглеждаше по-едър, а тонът му бе по-рязък и официален.

Сержантът упрекна Шарлот, че не е съобщила веднага за кражбата.

— Можеше да го заловим още снощи — намръщи се той.

— Навярно. Макар че едва ли би се навъртал наоколо.

— Не можете да очаквате полицията да ви защитава, ако не й сътрудничите. Най-малкото поне съобщавайте навреме нещата. — Той почука раздразнено кокалчетата си с молива, сякаш му се искаше да са нейните. — Казвате, че сте затваряли вратата, когато нападателят ви ударил отзад и избягал с чантата ви.

— Да. Не бях сериозно наранена, както виждате.

— И все пак си е нападение. Видяхте ли оръжието?

— Не, но смятам, че е чорап, натъпкан с мокър пясък.

Той пак се намръщи.

— Това са аматьорски предположения, нали?

— Да.

— По-добре да отбележа: неизвестно оръжие. Как изглеждаше тази чанта?

— Кафява, от гущер, със златна закопчалка. — Описа съдържанието й и определи цялостната загуба на седемдесет и пет долара.

— Следващия път, като се случи нещо такова, незабавно се обадете в полицията, госпожице… — той провери в протокола, — Кийтинг. Не съм ли ви виждал някъде?

— В болницата.

— А, да. Сестра ли сте?

— Лекар.

— Лекарка. — Изражението му издаваше горчивина. — Напоследък се срещам с толкова много лекари, че навярно би трябвало да ги познавам от пръв поглед. Съпругата ми…

— Знам за нея. Преживя доста трудности.

— Много.

— Тези операции на костите са сложна работа, но скоро трябва да я пуснат.

— Аз… — Изглеждаше малко объркан от съчувствието й. Като че ли се беше наканил да изнесе реч срещу лекарите, болестите и болничните сметки, а не му е била дадена реплика. — Добре, добре. Ще се вържа с вас, ако открием нещо.

Тя излезе. Токчетата й почукваха енергично по мраморните плочки. Всичко в сградата, изглежда, бе направено или от мрамор, или от желязо, или пък от камък — студени, твърди материали, които символизираха студената, твърда природа на безпристрастното правосъдие.

На края на коридора, полускрит зад една колона, стоеше един старец, сякаш не беше съвсем сигурен дали да влезе навътре в сградата, или да изтича навън. Извади от джоба си кърпичка, изтри лицето си и пак отстъпи зад колоната, така че се виждаше само крайче от ръкава му.

— Тидълс? — повика го Шарлот.

Старецът се вторачи в нея, пребледнял от изненада.

— Какво правиш тук, Тидълс?

— Нищо.

— Нали не са те арестували или нещо такова?

— А-а, не…

Той пак изтри лицето си и върна кърпичката в джобчето на сакото си, като остави връхчето й да стърчи доста елегантно. Облечен бе в чисто нов зелен костюм с папийонка. Беше се сресал и избръснал. Дрехите му бяха прекалено големи — ръкавите му стигаха до кокалчетата, маншетите на панталона му бръснеха пода, а той непрекъснато пипаше папийонката си, сякаш за да се увери, че си е на мястото и не е паднала или не са я откраднали. Миришеше на тоалетна вода, вино и нафталин.

— Издокарал си се — каза Шарлот.

— Добре ли изглеждам?

— Много.

— Когато човек идва в полицията, трябва да изглежда добре. Иначе… ами… — Раменете му мръднаха многозначително под дебелите подплънки. — Взех костюма от един приятел — той пък го купи, за да отиде на една шикозна сватба миналата година. Трябва да имаш почтен вид, щом си в полицията. Те не ме обичат много. Прибирали са ме един-два пъти — нищо сериозно, просто за вдигане на малко повече патърдия или заради няколко чашки в повече. Какво от това! Само че те не са от тия, дето забравят. — Погледна я с безпокойство. — Тая папийонка май е твърде младежка за мен.

— Изобщо не е.

— Хората ги посрещат по дрехите. Ако имаш вид на скитник, така и се отнасят към теб. Няма да ти повярват нито на една дума.

— Какво смяташ да им кажеш?

— За Вайолет. Как ония я убиха.

— Защо смяташ така?

— Тя така и не се върна у дома. А и Вос е неспокоен. Неспокоен като котка.

— Разбирам.

— Тази сутрин ми каза, че трябвало да се изнасям. Нямало повече да дава стаи под наем. Слушай мене, Вос е нервен. И двамата…

— Двамата?

— Квартирантът, Еди му е името. Двамата приказваха цялата нощ в кухнята, да не ги чувам. Те са подозрителни типове, все ги е страх, че някой ги подслушва.

Настъпи тишина за малко, а после Шарлот отново проговори:

— На твое място не бих твърдяла пред полицията, че Вайолет е убита. Ще искат доказателства, а ти нямаш такива.

— Всичките ми сетива са доказателство.

— Кажи им само това, което знаеш със сигурност — че снощи не се е прибрала.

— Смяташ, че така е най-добре?

— Да. Ако отправиш някакво невероятно обвинение, което не можеш да докажеш, току-виж, те сметнали за ненормален.

— Какъвто не съм.

— Не, не си.

— Никога не съм бил и няма да стана ненормалник.

Той продължи нататък по коридора.

Маншетите на панталона му обираха праха по мраморния под.

Шарлот изпита желание да го последва, да подкрепи историята му, но се въздържа. И сам ще им я разкаже. Присъствието й само може да породи въпроси: „Нима се връщате, госпожице Кийтинг? А, този път изчезнало момиче значи. А каква е връзката между вас, момичето и този старец?“ Тидълс беше прав. Ще се оправи сам.

На връщане към кабинета си мина край къщата на Вос. Прозорците и вратите бяха затворени, а щорите спуснати. Някой бе прибрал люлеещия се стол от верандата и свалил от прозореца надписа, на който пишеше: „КЛАРЪНС Г. ВОС. ФРЕНОЛОГИЯ И ГЛЕДАНЕ НА РЪКА. ПРОДАЖБА НА СВЕЖИ ЦВЕТЯ. УРОЦИ ПО ПИАНО“. Спря колата и отиде до къщата, забързана, сякаш се опитва да изпревари здравия си разум.

Звънецът пак беше заклещен, но този път тя не си игра да го оправя. Заудря по вратата с юмрук. Пет-шест негърчета се събраха на тротоара да я гледат, любопитни и мълчаливи, а очите им щяха да изскочат от въпроси.

Вратата се открехна и един женски глас каза грубо през цепнатината:

— Какво искате?

— Търся Вайолет О’Горман.

— Няма я.

— А господин Вос тук ли е?

— И него го няма.

Тя отвори още малко вратата, колкото да си провре главата през нея, и извика на децата:

— Я да се разкарвате! Не ми трябват разни чернилки да ми се мотаят тук.

Децата си тръгнаха, прикривайки унижението си зад широки белозъби усмивки.

— Вие ли сте госпожа Вос? — попита Шарлот.

— Аха, само че това си е моя работа. — Тя сложи дясната си ръка на хълбока, а лявата опря на вратата, готова всеки момент да я затръшне. Кожата й беше мъртвешки бяла с ярки петна от руж, които стигаха от скулите чак до косата над ушите й. Тънките й устни бяха силно подчертани с червило. Изглеждаха абсурдно младежки и сластни на състареното й лице. — Не ми е ясно защо трябва да стърча тук — каза тя ожесточено. — Като искате да видите Вайолет, търсете си я. Аз да не съм й майка на тая малка мръсница.

Шарлот вдигна вежди.

— Мръсница?

— Казах му на Кларънс — разкарай това противно хлапе оттук, преди да съм пощуряла. Не, вика той, няма. Той си имал подход. Да, да. Все си има нещо наум, само дето не се получава. Пари. Пари ми трябват на мен. Поне веднъж, преди да умра, бих искала да имам пари!

Бедността и болестите бяха унищожили мозъка й. Там повече нищо нямаше да се роди.

Жената я отвращаваше, но Шарлот изпита и някакво съчувствие към нея. (Това понякога дразнеше Луис. Нямаше доверие на съчувствието й, не можеше да повярва, че не е вид невроза: „Естествено, ти можеш да си позволиш да намираш извинения и да съжаляваш хората, Чарли, понеже се държиш на дистанция. Никой всъщност не е в състояние да те докосне.“) Докато гледаше съсипаното лице на госпожа Вос, Шарлот осъзна, че парите са единствената надежда на тази жена. Тя не можеше да си поиска обратно красотата, здравето, младостта. Парите символизираха и бяха заместител и на трите. При това достъпен. Те се търкалят навсякъде — десетаче в казиното в подходящ момент, залагане на печелившия кон, печелившото число от лотарията, печелившият подход. Почуди се какъв ли е подходът на Вос спрямо Вайолет. Сигурно става въпрос за пари, но не тези на момичето. „Чичо ми казва, че мога да го осъдя и да го накарам да ми плати много пари — бе казала в кабинета й вчера Вайолет. — Можела съм да му съсипя живота, така вика.“ Сигурно е това. Но вместо да подаде иск в съда, Вайолет бе избягала.

— Е, какво сте ме зяпнали, а? — измърмори госпожа Вос. — Не съм длъжна да стоя, та да ме зяпат.

Вратата така се затръшна, че цялата веранда се разтърси и една сойка изхвърча с уплашен писък изпод стряхата.