Маргарет Милър
Сезонът на бедите (3)

3.

„Маслините“ пресичаше града от север на изток. На единия й край се намираше внушителен хотел, който предлагаше гледка към океана срещу двадесет долара на вечер, а на другия — мелница. По средата й — в миналото престижен квартал — бяха разположени величествени триетажни къщи във викториански стил, които постепенно бяха изпаднали до състоянието на бедняшки коптори и бяха изоставени. Бордеите бяха се настанили тук като армия от скакалци, прегазила всичко, изпречило се на пътя й. Нищо вече нямаше да израсне в тази циментена пустош, освен хора. Нови и нови хора, бели, черни, мексиканци, китайци, италианци. Те бяха живи и се множаха. Работеха в доковете или товареха кораби, ставаха градинари, помощник-келнери, чистачки, приемачи на облози за конни надбягвания, перяха чуждо пране и приемаха квартиранти, продаваха пикантни мексикански ястия, зелен чай, религия, гърмящи фишеци, мебели втора употреба, сувенири, розови храсти и мексикански сребърни украшения.

Улица „Маслините“ никога не беше пуста или тиха. Тук нямаше установени часове за работа и почивка както в районите за средната класа в града. Тя не заспиваше нито денем, нито нощем. С настъпването на тъмнината започваха побоищата, игрите на зарове, воят на полицейските сирени и скандалите.

Шарлот познаваше добре квартала. Двама от постоянните й пациенти живееха на една пресечка от номер 916. Въпреки че не изпитваше опасения във връзка с посещението си, тя заключи за всеки случай буика си и махна дистрибуторната капачка, която автомонтьорът й бе нагласил така, че да може да я сваля и да я носи със себе си. (Бяха й задигнали две, докато осмисли факта, че няма да направи хората по-честни само с проява на доверие. Най-добре е да се отстранява съблазънта.)

916 беше истинска останка от миналото, строена да устои на времето, къщата беше издържала упорито на шестдесет години употреба, едно силно земетресение и поредица от собственици и наематели.

Сегашният наемател според несръчния надпис на десния прозорец отпред бе Кларънс Г. Вос. Целият текст звучеше така: „КЛАРЪНС Г. ВОС, ФРЕНОЛОГИЯ И ГЛЕДАНЕ НА РЪКА. ПРОДАЖБА НА СВЕЖИ ЦВЕТЯ, УРОЦИ ПО ПИАНО“. Вътре в къщата някой свиреше, но не на пиано, а на хармоника, при това сякаш нарочно невярно. Един възрастен италианец седеше на верандата и се поклащаше напред-назад, здраво притиснал ушите си с ръце.

Шарлот му кимна и поздрави:

— Добър вечер.

Той свали ръце и се намръщи:

— Какво било?

— Казах, добър вечер.

— Студена е и шумна.

— Бихте ли ми казали дали госпожа Вайолет О’Горман си е у дома?

— Не обръщам внимание на другите хора.

Той постави отново ръце на ушите си и потъна в своя мълчалив свят. Но не свали погледа си от нея, сякаш имаше някаква слаба вероятност тя да извърши нещо интересно.

Шарлот натисна звънеца на вратата.

— Повреден е — обади се италианецът.

— Благодаря.

— Никой не поправя нищо тук.

— Струва ми се, че бутонът е приклещен.

— Грешиш.

Но наистина беше приклещен. Тя го оправи за три секунди с една фиба под изпълнения с неохотно одобрение поглед на мъжа.

Свиренето на хармоника спря внезапно при иззвъняването на звънеца.

Някакъв дребен мъж на средна възраст, с червена бейзболна шапка, нахлупена ниско над челото му, отвори. Ушите му стърчаха изпод нея — необикновени, бледи като восък и огромни. Брадичката и носът му бяха миниатюрни и остри, а очите му приличаха на малки черни грахчета. Шарлот забеляза очертанията на хармониката в джоба на ризата му с хавайски мотив.

Тя не се усмихна и дори не направи опит да си придаде любезен вид. Той беше от типа мъже, които веднага биха изтълкували усмивката на една непозната жена като покана за близост — човек, еднакво готов да се обиди и да си позволи твърде много.

— Търся Вайолет О’Горман. Вкъщи ли си е?

— Не знам. — Гласът му бе изненадващ за мъж с неговия ръст, дълбок и звучен. — Кой я търси?

— Аз.

— Ясно, ясно, знам, но кое име да й кажа?

— Госпожица Кийтинг.

— Кийтинг. Влезте, а аз ще ида да видя дали Вайолет си е у дома.

Тя го последва, без да издава колебанието, което изпитваше. Той блъсна вратата с крак и я затвори. В коридора миришеше на вкиснато. На светлината на старомодния полилей с висулки Шарлот видя, че линолеумът на пода е мръсен и напукан от старост. В ъглите се беше събрал прах, подобен на плесен, а боята по дървенията приличаше на кожата на алигатор.

Той застана с ръце в джобовете и присвити очи.

— За какво искате да се видите с Вайолет?

— По личен въпрос.

— Казвам се Вос. Аз съм й доведен чичо.

— Така и предполагах.

— Ние с Вайолет нямаме тайни един от друг. Тя е страхотно хлапе, честна дума. Само някой да я закачи с пръст, ще го удуша с голи ръце.

— Доста бързам — обади се Шарлот.

Той се поколеба, а после внезапно се извърна и изтича по стълбите, бърз и гъвкав като котка.

Шарлот запали цигара и се запита дали бе разумно да дава на Вос името си.

Не се страхуваше от него, но къщата й внушаваше безпокойство. Тя събуждаше усещането за някаква декадентска примиреност, сякаш толкова много неща са се случили тук, че едно в повече дори няма да бъде забелязано.

Дочу Вос да шепне нещо на горния етаж. Какво има да се шепне, почуди се тя. Вайолет или е тук, или не е, няма никаква нужда от потайност.

Но шепненето продължи и подът горе изскърца слабо под тежестта на нечии предпазливи стъпки. Шарлот вдигна глава и зърна някакво лице да наднича надолу към нея през пръчките на парапета. То се дръпна в сенките толкова бързо, че тя не беше сигурна дали е било мъжко или женско. Остана й само впечатлението за младост и представата в съзнанието й за сплескан, изкривен нос, който изглеждаше, сякаш някога е бил чупен.

Тя извика рязко:

— Вос!

Мъжът се появи на горния край на стълбището.

— Вайолет не е вкъщи. Изглежда, е отишла на кино или нещо такова.

— Предайте й, моля, че съм идвала и ще й се обадя рано утре сутринта.

Той слезе бавно по стълбите, влачейки показалец по перилото.

— Естествено, ако знаех по каква работа идвате, можеше евентуално да ви помогна. Аз съм човек с доста опит.

— Благодаря, не ми е нужна помощ. — Тя отвори вратата. — Лека нощ.

— Лека нощ.

Шарлот пое хладния, свеж въздух с чувство на такова неудържимо и необяснимо облекчение, че чак коленете й леко трепереха. Ядосваше се на себе си, че се е оставила въображението й да я подведе по отношение на къщата. Една къща може да бъде стара и мръсна, без непременно там да се е разиграла трагедия. А Вос, въпреки че е неприятен тип, би могъл да води сравнително почтен живот.

Тя отиде от другата страна на слабо осветената улица при колата си. Старият италианец, с когото бе разговаряла на верандата, седеше на края на тротоара така, че да не го виждат от къщата, и ядеше чипс от една прозрачна кесийка.

Той мълчаливо проследи как Шарлот извади дистрибуторната капачка и я завинти на мястото й. После каза:

— Вос е истински нехранимайко.

— Така ли?

— По колата ти разбрах, че си лекарка.

— Да.

— На Вос не му трябва лекар, а някой от погребално бюро.

Шарлот отключи предната врата.

Старецът внезапно се изправи и разсипа чипса си в канавката.

— Почакай малко. Мога да дойда с теб донякъде.

— Защо?

— Нямам къде другаде да ходя.

— Това не е достатъчна причина.

Появи се един черно-бял помияр и започна лениво да яде парченцата чипс, едно по едно. Старецът се пресегна и погали прашния му гръб.

— Имам много основателна причина — каза той. — Искаше да разбереш за Вайолет, нали?

— Да.

— Ами тогава… Тук не можем да говорим. Вос ни гледа. Той ме мрази, ние с него взаимно си се мразим.

Шарлот отвори другата врата. Старецът се качи и прокара ръка по тапицерията на седалката с въздишка на задоволство.

— Това се вика живот, даа, ей на такова би трябвало да седя, като голяма клечка. И щях да стана, ако не бях хванал язва преди години. Пептична язва, тъй рече докторът. Понякога ме мъчи — как само ме мъчи! В момента обаче се чувствам добре. Името ми е Тидолиани, между другото. Тидълс ми викат.

— Моето е Кийтинг.

— Знам. Чух те, като го каза на Вос. Слушах през прозореца.

— Защо?

Той доби учуден вид.

— Защо? Ами обичам да знам с какво се занимават враговете ми, за да мога да ги надхитря.

Шарлот потегли. Подозираше, че старецът, Тидълс, не е съвсем здрав психически, но й се видя безобиден, пък и бе изразил с думите си собственото й впечатление от Вос. (Помисли си колко ли ще се ядоса Луис, ако разбере някога. Все се опитваше да я накара да обещае, че няма да взима автостопаджии, и даже й бе купил оръжие да го държи в жабката на колата. Въпреки че загрижеността му я ласкаеше, беше отказала да приеме пистолета.)

— Вече можете да спрете, където искате — каза Тидълс.

Тя зави в следващата пресечка и паркира. Попита го направо:

— Къде е Вайолет?

— Не знам, ама Вос знае. Той беше наясно, че не си е горе в стаята. Че нали самичък я отведе някъде, с оня, от новите пансионери.

— Отвел я е?

— Ами тя се държеше, сякаш не иска да ходи. Оня другият караше старата синя кола, дето има номер от друг щат.

— Тя носеше ли куфар?

— Не. Тримата потеглиха заедно и съвсем скоро след това Вос и другият се върнаха. Вос носеше две бутилки мискет и даже не ми предложи да пийна. Като че ли ми пука — добави той с горчивина. — Обаче ми пука.

— И Вайолет не се върна по-късно сама?

— Не. Може и никога да не си дойде.

— Защо говорите така? Разбира се, че ще си дойде — твърдо каза Шарлот. — И когато се върне, искам да й кажете, че ще й се обадя утре сутринта, да не би Вос да забрави.

— Няма да забрави, но няма да й каже. — Тидълс я погледна лукаво с ъгълчето на очите си. — Може да мислите, че преувеличавам за него, понеже го мразя? Грешите! Не е така! Той е един евтин мошеник, дето мястото му е в затвора. Само като се сетя какви хора пъхат там в наши дни, а пък Вос си се разхожда по улиците! Имам един приятел, дето извърши убийство. Досието му дотогава беше чисто като бяла покривка, даже не беше пуснал фалшив жетон в уличен телефон, ама го затвориха доживотно. Трябваше да го пуснат да си върви. Той си научи урока и това нямаше повече да се повтори. Пък и тя беше единственият човек, когото би искал да убие, жена му де. Много симпатична жена, само дето го нервираше. А пък значи вземи един човек като Вос. Душата би си продал за някой и друг десетак, би направил какви ли не мръсни, дребнави, мизерни и низки неща. Да. Ами че той даже си мисли, че може да свири на пиано и на хармоника!

Старецът се опиваше от думите и омразата си. Шарлот се намеси:

— Сега ще ви откарам у дома.

— Добре — въздъхна той. — Бива. Много мило от ваша страна да си дадете този труд.

— Няма нищо. За мен бе удоволствие.

Мъжът слезе на ъгъла преди къщата на Вос. Въпреки че изглеждаше уморен, дребният заговор с Шарлот срещу Вос очевидно му доставяше радост.

— Оня вече ще си помисли добре, когато се връща с две бутилки мискет, без да ми предложи даже да пийна.

— Благодаря ви за помощта и лека нощ, господин…

Той разпери ръце.

— Такова трудно име. Викай ми Тидълс като другите.

— Лека нощ, Тидълс.

— Ще изчакам Вайолет.

Той затътри крака по улицата с наведена срещу вятъра глава.

Шарлот мисли за стареца по целия път до дома. Започнал бе да оглупява. Единственото, което поддържаше живота у него, бе омразата му към Вос.

Прибра колата в гаража с облекчение, че отново си е у дома. При вида на приветливата къща с големи прозорци настроението й се оправи. Реши, че е било глупаво да се разстройва и тревожи за Вайолет. Ще й се обади утре, ще й помогне по някакъв начин. Старецът сигурно преувеличава за Вос…

Тъкмо вдигаше ръка да смъкне вратата на гаража, когато й нанесоха удар. Нямаше време да се дръпне или дори да съзнае, че е ударена отстрани по главата.

Падна тежко като повалено дърво.