Иля Варшавски
Инспекторът от отдел „Полезни изкопаеми“ (3)

1

И ето че отново, както преди една година, те се събраха в кабинета на Роу. Стопанинът зад бюрото, Жюли — на дивана, Шнайдер — в креслото, а Клинч — на стола.

Роу потърка челото си, огледа присъствуващите и се обърна към Клинч:

— И така, мистър Клинч, аз се запознах с Вашия рапорт и с дневниците. Трябва да кажа, че съм поразен.

— Благодаря Ви! — Клинч вежливо се поклони.

— Страхувам се, че не ме разбрахте добре — продължи безстрастно Роу. — Няма за какво да благодарите. Аз не само съм поразен, но и възмутен. Струва ми се, че дадените Ви от нас инструкции бяха достатъчно точни. Възлагаше Ви се да изясните причината за взривяването на шахтата, да намерите убиеца и да определите възможността за експлоатиране на залежите от иридий. Така ли беше?

— Съвсем вярно! — съгласи се Клинч.

— Нека видим сега какво сте извършили. Ще разгледаме точка по точка. Причината за взривяването Вие не сте установили, убиеца не сте намерили, а в замяна на това предлагате… сюжет за научнофантастичен роман, при това извлечен от… чашата с бренди. Съгласен ли сте с мен?

— Абсолютно не съм съгласен! — Мустаците на Клинч стърчаха като две копия, лицето му се покри с червени петна, чувствуваше се, че той е готов да започне бой.

С жест на ръката Роу му предложи да замълчи.

— Към този въпрос ние ще се върнем пак. Да анализираме как сте изпълнил всичко, което Ви бе възложено. Тогава, когато нашите специалисти тук разработиха метод за изпомпване на водата от шахтата, Вие без всякакво разрешение за това взривявате скалата и затрупвате цялата площадка, при това така, че голяма част от оборудването е повредено. Кажете ми, как бих могъл да квалифицирам тези действия?

— Струва ми се, че аз достатъчно ясно изложих всичко в своя рапорт.

Роу разпери ръце.

— Може би Вие, хер Шнайдер, разбрахте нещо?

Шнайдер започна да се върти в креслото. Никак не му се искаше да признае, че изобщо нищо не разбира от това, за което става дума.

— Искрено казано, аз имам още много въпроси. Може би, Джек, Вие ще ни разкажете подробно всичко, защото от рапорта някои неща остават неясни.

— Добре! — Клинч запуши и кръстоса крака. — Ще започна с психологическия климат, който цари в базата. Именно заради него аз ви дадох дневниците си. Кажете, Вили, не Ви ли учудва поведението на абсолютно всички членове на експедицията?

— Да, наистина, те се държат странно.

— И кой елемент от поведението им Ви прави най-силно впечатление?

— Хм… Може би страхът.

— Правилно. Именно страха. Те се страхуват от мен, това може все някак да се обясни. Нали се води разследване на убийство. По волята на Дрейк аз бях принуден да го върша открито и всеки от тях смята себе си за заподозрян.

— Но убиецът трябва да се страхува повече от другите, а тук…

— Всички се страхуват. Радвам се, че сте почувствували това. Има и нещо друго. Те се страхуват и един от друг, а това може да стане само в случай?…

— Ако са убили заедно.

— Вярно! Или ако всеки подозира в убийство другите и има за тези подозрения сериозни причини. И едното, и другото предположение се изключва, ако Майзел наистина се е самоубил.

— Но нали Майзел е бил убит! Ние притежаваме обвивката на куршума.

— Към куршума ще се върнем после. Нека засега вземем за основа версията за самоубийство. Тогава трябва да търсим друга причина, която предизвиква страха. И нея, както справедливо отбеляза мистър Роу, аз намерих в чашата с бренди.

— Сега вече не Ви разбирам.

— Стоящите вълни в течността. Те ме наведоха на следата. През цялото ми пребиваване на Мези аз също се страхувах. Постоянно ми се счуваха някакви стъпки и шепот в коридора. Преследваше ме чувството за най-голяма опасност. Понякога усещах, че съм на границата на подлудяването.

— И очевидно в това състояние решихте да прибегнете до спасителната хипотеза за инфразвука? — иронично забеляза Роу.

— Точно така. Разположената в клисурата главна галерия на наводнената шахта представляваше исполинска тръба на орган, настроена на ниска честота, недостъпна за човешкото ухо. В литературата са описани множество случаи, когато хора, подложени на въздействието на мощен инфразвук, са изпитвали необясним страх и дори са стигали до пълно психично разстройство.

— Твърде смело заключение, мистър Клинч. Ами ако сте се излъгани?

— Аз проверих предположенията си. Спомняте ли си необичайната за обитателите на базата колективна закуска, когато те всички се държаха съвсем нормално?

— Да допуснем, и какво следва от това?

— В този ден имаше пълно безветрие. И щом само вятърът отново задуха, всичко тръгна по старому.

— Разсъжденията на мистър Клинч ми се струват много логични — обади се Жюли.

Роу погледна намръщено към нея.

— Ние отново навлизаме в областта на фантастиката. Мистър Клинч, ще благоволите ли да отговорите на главните въпроси: причината за първия взрив, обстоятелствата за смъртта на Майзел и окончателното разрушаване на шахтата, за което Вие носите лична отговорност. По всеки въпрос очаквам кратък, но разумен отговор, по възможност без психологически екскурзии. Интересуват ме само фактите.

— Ще се постарая да се придържам към фактите, макар че без психологически екскурзии работата ми би била безсмислена. И така, взривяването на шахтата е станало вследствие натрупване на газове.

— Какви основания имате, за да смятате така?

— Нямам основания да смятам иначе. Самоубийството на Майзел не подлежи на съмнение. От всички членове на експедицията той е имал най-неустойчива психика. Прибавете към това шока, предизвикан от взрива. Следващата жертва стана Милн. Постоянното пиянство усили ефекта на действието на инфразвука.

— Чакайте, чакайте! — помоли Шнайдер. — Вие говорите за самоубийство на Майзел като за нещо установено, а обвивката на куршума?

— Обвивката на куршума не говори нищо. Спомняте ли си как беше деформирана?

— Да, но тя е била в кремационната пещ.

— Значи, не помните. Краят на обвивката беше разкъсан. Очевидно преди това в нея е имало пукнатина. В такива случаи след изстрела оловото по силата на инерцията излита напред, а обвивката остава в тялото. Не напразно Долорес разказваше, че черепът на Майзел бил обезобразен. Типичен ефект от разрязаната обвивка. Някога англичаните са използували такива куршуми във войната с бурите.

— Покажете да видим! — протегна ръка Шнайдер.

Клинч извади от джоба си велурено портмоне.

— Къде ли може да се е пъхнала? — измърмори той, като зарови с пръсти. — Дявол да го вземе! Страхувам се, Вили, че в бързината съм я забравил на Мези.

— Много жалко! — сухо каза Шнайдер. — Тя беше много важно веществено доказателство. Но щом твърдите…

— Можете да ми вярвате, Вили.

— С куршума ще се оправите Вие сам, хер Шнайдер — каза Роу. — А аз все пак ще помоля мистър Клинч да ми отговори на третия въпрос: въз основа на какви пълномощия бе взривена скалата и окончателно разрушена шахтата?

— Такива пълномощия наистина не съм имал. Но ако не бях направил това, сега на Мези можеше да има още два трупа. Нещо повече, уверен съм, че и следващата експедиция щеше да бъде постигната от същата участ. Такъв източник на инфразвук и при това с насочено действие, е нещо наистина много страшно!

Роу стана от креслото, давайки да се разбере, че съвещанието е приключило.

— Добре, мистър Клинч. Принуден съм да докладвам за всичко на съвета на директорите. Надявам се, разбирате ме, че засега въпросът за изплащане на хонорара Ви не може да бъде решен. А Вие мадмоазел Лоран, останете тук. Искам да чуя съображенията Ви за евакуацията на останалите членове на експедицията.

Клинч и Шнайдер излязоха в приемната.

— Старецът е много разстроен — каза Шнайдер. — Струва ми се, че сте поработили добре там, но все пак искам да Ви задам няколко въпроса.

— Мисля, че е най-добре да направим това пред чаша бира — усмихна се Клинч. — От тази мила беседа всичко вътре в мен изсъхна!

2

Същия ден вечерта Клинч се разхождаше из разкошния си апартамент в хотел „Галактика“. Меката светлина на лампиона, бутилките за коктейли, тихата музика, която се лееше от магнетофона — всичко говореше, че Клинч чака някого.

Няколко пъти той нетърпеливо погледна часовника.

Най-после, точно в осем часа вратата скръцна и в стаята тихо се вмъкна Жюли. Клинч изключи магнетофона и с протегнати ръце тръгна насреща й.

— Здравей, скъпа! — Той я понесе към дивана, но тя ловко се изплъзна от прегръдката му.

— Почакай, Джек! Първо работата, а всичко друго после. — Жюли извади от чантата си голям пакет. — Ето парите. Както виждаш, за подобни услуги „Горгона“ плаща в брой. Не се безпокой. Тази сума не е записана в нито една счетоводна ведомост. Трябва да ти кажа, че за пръв път виждам да дават такава огромна сума за най-безсъвестната лъжа.

— Лъжата винаги е безсъвестна — спокойно каза Клинч, докато броеше пачките с банкноти. — Поръчано ми бе да разруша окончателно шахтата, направих го, а всичко останало е литература, фантастичен сюжет, както казва Роу.

Жюли се изсмя презрително.

— Но на съвещанието видът ти беше много жалък.

— Как не! Тази обвивка на куршума едва ли не ме довърши. „Хорн“ има къс патрон, а ти си пъхнала в урната обвивка от куршум на „колт“. Представяш ли си какво би станало, ако беше попаднала в лабораторията по криминалистика? Затова се наложи бързо да изгубя главното веществено доказателство. Все пак ти би трябвало по-добре да познаваш пистолетните марки.

Жюли седна на коленете му и го прегърна.

— Не придиряй толкова, Джек. Имах съвсем малко време. Помисли за друго: ако не бях измислила номера с обвивката, ние с теб нямаше да се познаваме.

— По-точно, не би ме завербувала.

— Пфу! Как грубо се изразяваш за такива неща!

— Добре — каза Клинч, — победителите не ги съдят.

— Разбира се! — Жюли сложи главата си върху гърдите му. — Сега имаме пари. Бъди сигурен, че ще намеря начин да накарам този стар осел Роу да ти изплати всичко, до цент. А това, което получи от „Горгона“, ще ти стигне за цял живот. Можем да си купим вила във Флорида.

— Предпочитан Ница.

— Нима не можеш да ми отстъпиш дори за такава дреболии?

— Добре, нека бъде Флорида.

— Можеш да ме целунеш.

— Чакай, ще заключа вратата.

Клинч се запъти към вратата, но в този миг тя се отвори. На прага стояха Шнайдер и Роу. Зад тях се мяркаха двама униформени полицаи.

Жюли се опита да се промъкне в спалнята, но Клинч й препречи пътя.

— Влезте, джентълмени — каза той. — Разрешете да ви представя началника на секретната служба „Горгона“ Мина Хорст, известна ви под псевдонима Жюли Лоран. Разговорът ни е записан на магнетофона, а ето парите, заплатени чрез нея от концерна за диверсионния акт на Мези. Мисля, че това е достатъчно, за да се арестува Хорст-Лоран и да се заведе съдебно дело против „Горгона“

Жюли измъкна от чантата си пистолет.

Първият изстрел направи на парчета крушката на лампиона. В настъпилия мрак вторият изстрел просвистя край главата на Клинч. Той се хвърли по посока на звука. Чу се борба, още един изстрел и някакво тяло падна. Светнаха фенерчетата в ръцете на полицаите. Жюли лежеше на пода.

Клинч запали полилея и приближи до Жюли. Тя бе мъртва. Очите й гледаха към него сякаш с ням укор. Клинч изтри потта от челото си и се обърна към Шнайдер:

— Много ми е неприятно, че така се получи. Исках да взема пистолета от ръката й, а тя… Надявам се, разбирате, че това е чиста случайност?

— Не ще и дума. Ние дори няма да правим съдебно-медицинска експертиза. Ще се ограничим с показанията на свидетелите.

— И все пак жалко! — замислено каза Клинч. — Каква красива жена и на всичко отгоре, каква актриса!

Шнайдер печално поклати глава.

— Кажете, Джек, кога за пръв път у Вас възникна подозрението, че Жюли Лоран не е тази, за която се представя?

— Когато вечеряхме в ресторанта. Нито една французойка няма да пие червено вино, когато яде стриди.

3

Трупът бе отнесен в моргата, магнетофонната лента бе прослушана два пъти, а Роу все още не можеше да дойде на себе си.

— Господи! — каза той. — Съвсем се обърках в този безкраен поток от лъжи. Може би все пак ще ми обясните, Клинч?

— Е, какво пък — Клинч погледна топящите се кубчета лед в чашата със „скоч“, — ще се опитам. На мен самия ми омръзна да разигравам този фарс, но иначе не бихме могли да разобличим престъпницата. Жюли Лоран беше секретен агент на „Горгона“. Наистина, че в действителност се казва Мина Хорст, научих едва днес от Шнайдер. Той е свършил голяма работа, докато бях на Мези.

— Да — самодоволно допълни Шнайдер. — Трябваше да се преровят досиетата на всички, свързани някога с промишлен шпионаж.

— Мина Хорст — продължи Клинч, — е изпратила Едуард Майзел на Мези с диверсионна задача. Той взривил шахтата. Това не подлежи на съмнение; на работната площадка намерих парче от опаковката на детонаторите. Но Майзел не оправдал напълно надеждите на господарите си. Постоянното въздействие на инфразвука и страхът да не бъде разкрит са го довели до нервна треска. Съдейки по всичко, в бълнуването той е наприказвал много излишни неща и Долорес започнала да се досеща за някои работи. Може би след оздравяването му тя му е казала направо за това. И на Майзел не е оставало нищо друго, освен да си пусне куршума в главата.

— Значи Долорес е знаела и нищо не Ви разказа? — попита Роу.

— Да, очевидно. Но не бива да я обвиняваме за това. Първо, тя се е смятала свързана с лекарската тайна, второ, Майзел е вече мъртъв, и трето, не забравяйте, че той е бил безумно влюбен в нея. Няма жена, която да бъде съвсем равнодушна към това.

— Хм, и по-нататък?

— Положението на Мези остава неизяснено. Не се знае дали водата от шахтата може да бъде изпомпена, дали няма да се направи нов опит за организиране на добиването на иридий. Затова Мина Хорст решава да изпрати там нов диверсант. Измисля се номера с обвивката на куршума, а мен ме извикват от Лондон.

— Познавахте ли се преди това с нея?

— Не.

— А защо тя така много настояваше именно за Вашата кандидатура? На какво е разчитала?

Клинч се поизчерви.

— На неотразимостта на своя чар. Тя знаеше, че ние, ирландците, сме много чувствителни към женската красота.

— И май че не се е излъгала! — засмя се Шнайдер. — Извинете ме, Джек! Моля, продължавайте!

— Какво да продължавам? Това е всичко.

— Как всичко?! — учуди се Роу. — А повторното взривяване, извършено от Вас? Наистина ли само искахте да запушите тази „органна“ тръба?

— Разбира се! Имах обаче и други съображения! Спомняте ли си за парчето скала, което едва ли не ме превърна на кюфте.

— Спомням си.

— Когато изследвах повърхността на скалата, открих метален иридий. Бактериите работеха и в скалите. С повторното взривяване аз открих най-богатото находище, което може да се разработва по открит метод. Всъщност това беше ясно още от данните на геофизическото изследване и ако Майзел се е отнасял честно към задълженията си, той навярно би обърнал внимание на това. Така че, мистър Роу, по-скоро изпратете на Мези нова експедиция и започвайте работа. Що се отнася до старите механизми, които пострадаха при взривяването, те там сега не са ви нужни.

Роу стана и закрачи из стаята.

— Да, мистър Клинч, смятам, че Вие заслужихте хонорара си.

— С двадесетпроцентна надбавка — невъзмутимо отвърна Клинч.

— Защо?

— Петнадесет процента за откриване на залежите и пет — Клинч ехидно се усмихна — пет процента за фантастичния сюжет, както благоволихте да се изразите. Сигурно няма да Ви се иска да продам този сюжет на някой писач?

— Разбира се, не — неочаквано сериозно отвърна Роу. — Още повече, че цялата тази история ще трябва да мине в архива. Сега се водят преговори между правителствата на латиноамериканските страни за национализиране на рудниците на „Горгона“. Предполага се, че ще се организира междудържавен концерн под егидата на ЮНЕСКО. Цялото производство ще се преустрои на научна основа и тук ще ни потрябват бактериите на Лорети. Но, мистър Клинч, тези сведения са съвсем секретни и аз се надявам на Вашата дискретност.

Джек Клинч стана, гордо издърпа мустаците си и снизходително погледна към Роуот висотата на своя ръст.

— Вече Ви казах, че гаранцията за запазване на тайната е едно от задължителните условия в работата на частния детектив. Освен това, дявол да го вземе, имате честната дума на ирландец, която също значи нещо.