Иля Варшавски
Инспекторът от отдел „Полезни изкопаеми“ (1)

1

Джек Клинч пристигна в Космополис инкогнито. Затова се дразнеше, че всички — от стюардесите до дежурната в хотела — го гледаха с нескрито любопитство. Впрочем, това бе в реда на нещата. Двуметровият му ръст, рижавата грива и пухкавите мустаци винаги предизвикваха повишен интерес особено у жените. Не можеше да се каже, че самият Клинч бе равнодушен към прекрасния пол, но сега той предпочиташе временно да не притежава такава екзотична външност. Но нима трябваше да обръсне мустаците, които бе пуснал с толкова грижи!

Стаята в хотела бе поръчана на името на Юджин Конели, инженер от Лондон, затова Клинч освен малкото куфарче взе и голяма чанта от биволска кожа с много закопчалки.

Чантата бе празна, както бележникът, поставен във вътрешния джоб на тъмносивото сако, ушито при един от най-добрите шивачи на Англия. Цената на костюма погълна по-голямата част от получения аванс. Не че Клинч беше много беден, но през последната година поръчките бяха по-малко, а той бе свикнал да живее нашироко, без да се лишава от нищо.

— Моля, мистър Конели! — дежурната му подаде ключа. — Къде да изпратя за багажа Ви?

— Не се безпокойте. Ще остана само няколко дни.

Клинч тръгна след пиколото, което взе куфара и чантата.

Той придирчиво огледа луксозния апартамент — спалня, кабинет и гостна. Професията частен детектив свързваше Клинч с най-различни хора, но той не можеше да търпи стиснатите клиенти. Този път всичко изглеждаше наред.

— Имате ли нужда от нещо, сър?

— Не, можете да си отидете.

Клинч извади от джоба на панталоните няколко монети.

— Благодаря, сър. Барът е на втория етаж, ресторантът — на първия. Ако желаете обядът да Ви се сервира тук, моля позвънете на този звънец.

— Добре.

— Да Ви помогна ли при подреждането на нещата?

— Не е нужно, ще се оправя сам.

Клинч почака докато вратата се затвори след момчето, извади от куфара бельото си и започна да пълни ваната.

След един час, отпочинал и избръснат той слезе в бара.

Там имаше малко хора. В ъгъла три момчета със значки на пилоти от КОСМОЮНЕСКО пиеха уиски в компанията на три млади момичета, а край бара дремеше някакъв тип в износено туидено сако и смачкани панталони. На носа му се мъдреха огромни очила.

Едно от момичетата учудено погледна Клинч.

— Мили — обърна се то към кавалера си, — следващия път ми донеси от някъде такова чудо, разбра ли?

— Ще ти донеса — кимна той. — Непременно ще ти донеса и по-хубаво, с мустаци до пода.

Клинч кипна. Той не търпеше подигравки над външността си. Но да прави скандали сега, съвсем не беше нужно. Като изгледа презрително пияната компания, той се приближи до бара.

— Двойно мартини! Само че вместо маслини поставете късче от корен на сладника.

Барманът го погледна учудено.

— Вие сте прав, сър… но…

— Добре! Щом няма сладника, сложете карамфил.

— Веднага, сър!

Дремещият до бара отвори едното си око.

— А пък аз съм те виждал някъде, момко! Не мога само да си спомня къде. Я се обърни!

Той постави ръката си на рамото на Клинч. Без да се обръща, Клинч стисна с два пръста лакътя му и очилатият извика от болка.

— Аха, така ли?! Почакай, все едно, ще науча кой си! Имам репортерска памет!

Клинч пресуши наведнъж чашата си и стана.

— Съветвам те, приятелю, да не се мяркаш пред очите ми, защото всичко може да се случи. Не винаги съм толкова добър, разбра ли?

Той хвърли на тезгяха една монета и гордо се отправи към вратата.

Срещата с комисията бе насрочена за другия ден и Клинч реши да се поразходи и едновременно да разгледа зданието, в което тя трябваше да се състои. Едно от неговите основни правила беше предварителното разузнаване на местността.

Четиридесететажното здание на КОСМОЮНЕСКО, цялото от бетон и матово стъкло направи добро впечатление на Клинч. Такова учреждение не може да го вика за дреболии. Очевидно миришеше на солиден хонорар.

Хапна в малко кафене. Парите бяха малко и трябваше да ги икономисва.

2

— Моля, мистър Клинч, доктор Роу Ви очаква — секретарката се усмихна и отвори тапицираната с кафява кожа врата.

Доктор С. Роу, директор на отдел Полезни изкопаеми към КОСМОЮНЕСКО, седеше зад голямо бюро, на което освен няколко телефона с различни цветове нямаше нищо. Точно такъв, надут, мършав, петдесетгодишен, със студен поглед на избелелите сини очи, си представяше Клинч този човек. Блестящата научна кариера и навикът да се заповядва винаги слагат своя отпечатък.

В дълбоко кожено кресло, отделено от бюрото толкова, че да се чувствува разликата между общественото положение на посетителя и на стопанина на кабинета, седеше старшият инспектор от Интерпол Вили Шнайдер. Клинч се беше срещал вече с него.

Очевидно работата беше сериозна, щом бе повикан Интерпол. Клинч знаеше, че Шнайдер не се занимава с дребни престъпления.

Третият човек в кабинета бе двадесет и пет годишно момиче, хубаво като кукла. То седеше на дивана, подвило очарователното си краче, обуто в ажурен чорап. Черните му къдрици падаха по раменете, а в сините му очи, когато погледна към Клинч, имаше нещо, от което той усети сладка тъпа болка в гърдите си.

Клинч се поклони.

— Радвам се, мистър Клинч, че приехте нашата покана — каза Роу. — Разрешете ми да Ви представя мадмоазел Лоран. Тя завежда нашия Личен състав. А това е хер Шнайдер от Интерпол.

— Ние вече се познаваме.

— Да, наистина — потвърди Шнайдер. — Веднъж мистър Клинч ни направи голяма услуга по делото с хонгконгската шайка търговци на наркотици.

— Тогава отлично! — Роу се изкашля и се замисли, очевидно не знаеше с какво да започне най-напред. — Трябва да Ви предупредя, мистър Клинч — продължи той след кратка пауза, — че работата, за която се обръщаме към Вас, има… строго поверителен характер.

Клинч не обичаше такива изказвания.

— За работата аз още нищо не зная — сухо отвърна той, — но гаранцията за запазване на тайната е едно от задължителните условия в работата на частния детектив.

— Превъзходно! — Роу погледна ръцете си, сякаш търсеше някакво мръсно петно по тях. — Тогава да пристъпим направо към същността. Мисля знаете, че ние, имам пред вид КОСМОЮНЕСКО, се занимаваме с търсене и разработване на полезни изкопаеми в Космоса.

— Зная.

— Една от планетите, на която ние извършваме такива проучвания, се нарича Мези.

— Странно название! — усмихна се Клинч. — Повече подхожда за ездитен кон. Кой я е нарекъл така?

Роу се намръщи.

— Няма нищо странно. Мези означава метални залежи на иридий. Надявам се, че Ви е известно какво представлява иридият?

— Да кажем.

— По образование мистър Клинч е геолог — намеси се момичето. — Впрочем, това бе една от причините, поради която…

— Не е съвсем така, мадмоазел — прекъсна я Клинч. — Някога аз наистина завърших трети курс на геофизическия факултет. Но няма да сбъркам иридия с оловото.

— Толкова по-добре — Роу изпитателно погледна Клинч. — Тогава Вие би трябвало да знаете, че мощните иридиеви залежи са съвсем уникално явление. В дадения случай то е резултат от жизнената дейност на бактерии, които разлагат иридиево-осмиевата сплав и не се срещат на Земята.

— Ясно.

— Мези е твърде своеобразна планета — продължи Роу. — Деветдесет и осем процента от повърхността й е заета от океан, чиято дълбочина дори край бреговете стига до шест километра. Затова каквото и да било подводно сондиране е изключено. Малкото парче суша на Мези се състои от базалтови скали със следи от тектонски разлом. Единственият район, подходящ за прокарване на шахтата, е една педя място в дълбочината на клисурата.

— Били ли сте там, сър? — попита Клинч.

— Не, но познавам добре обстановката по отчетите на експедицията.

Клинч въздъхна. Искаше му се по-бързо да стигне до същността на въпроса. Нали са го извикали за нещо, пък и Интерпол…

— И така, с какво мога да Ви бъда полезен? — направо попита той.

— Почакайте. Сега ще Ви стане ясно.

— Ако изобщо нещо може да стане ясно — иронично добави мадмоазел Лоран.

Роу сякаш не чу забележката й и продължи със същия наставнически тон.

— В състава на атмосферата на планетата осемдесет цяло и три десети процента е кислород. Той се отделя от планктона в океана. Животни няма. Силата на тежестта на екватора е около три четвърти от земната. С една дума, условията за живот и работа са подходящи. Ние изпратихме работна група и пренесохме оборудване на стойност сто милиона.

— Сто милиона фунта?

— Не, долара. Изобщо цялата операция ни струва около милиард.

— Е, и какво?

— Още от началото там стават странни неща. При прокопаването на главната шахта избухна взрив, в резултат на който шахтата е наводнена с подпочвени води. А после инженерът на експедицията се самоуби.

— По какъв начин?

— Застрелял се.

— Оставил ли е някаква бележка?

— Там е работата, че не е оставил.

— И Вие предполагате, че това не е било самоубийство?

— Предполагам! Аз почти съм уверен!

— Нищо, може да се направи ексхумация на трупа и съдебно-медицинските експерти винаги ще определят…

— Труп няма. Той е изгорен на място. Прахът е доставен на Земята.

Клинч подсвирна.

— Да, от пепелта не можеш да измъкнеш много сведения.

— Тъкмо тук грешите, Джек — намеси се Шнайдер. — Именно от пепелта ние извлякохме главната улика. — Той извади от джоба си обгоряло късче метал. — Вижте внимателно. Напомня ли Ви на нещо?

Клинч протегна ръка и Шнайдер сложи на дланта му своя трофей.

— Прилича на деформирана обвивка на куршум тридесет и пети калибър.

— Правилно! — кимна Шнайдер. — И какви изводи можете да направите от това?

— За изводи мисля, че е още рано, макар че разбирам какво имате пред вид. Ако човек стреля в себе си с пистолет от такъв калибър, куршумът преминава през него, така ли?

— Разбира се. И следователно?…

— Изстрелът е бил произведен от разстояние.

— Това се искаше да се докаже! — Шнайдер се усмихна доволно.

Клинч се замисли. Имаше чувството, че напразно е дошъл тук. Щом Интерпол се е заел с тази работа, нека продължава. Ролята на съветник на Шнайдер съвсем не му харесваше. Може би трябва още днес да се върне в Лондон, добре че клиентът заплаща самолета отиване и връщане. Есента е благодатно време за частния детектив. Все ще попадне на нещо интересно.

— Много съжалявам, мистър Роу — каза той, ставайки от креслото, — но едва ли ще Ви бъда с нещо полезен. Струва ми се, че Интерпол е намерил достатъчно поводи, за да започне разследването. Мисля, че хер Шнайдер ще се справи отлично с всичко.

— Интерпол няма да се занимава с тази работа — каза Шнайдер.

— Защо?

— Седнете, Джек, всичко ще Ви обясня. Според устава на нашата организация ние нямаме право да действуваме извън пределите на Земята. Междупланетна полиция още не е създадена. Така че Вие ще трябва да летите на тази планета.

Клинч изумено го погледна.

— Какво?! — Вие искате аз да замина на тази… как я наричаха… Сузи?

— Мези — поправи го Роу.

— Но това ще отнеме сума време!

— Около една година. — Роу извади от чекмеджето на бюрото бележник и започна да прелиства. — Аха, ето! Двадесети октомври — старт на „Хермес“. Значи до излитането Ви остават десет дена. След това пет месеца път. „Хермес“ облита група планети, На Мези няма кацане. Ще слезете с пощенската ракета. След месец със същата ракета ще излезете на постоянна орбита, откъдето „Хермес“ ще Ви вземе и ще Ви достави на Земята.

— И всичко това, за да се изясни кой е застрелял инженера?

— Не само заради това, мистър Клинч. Ние нямаме радиовръзка с експедицията. По пътя има много смущения. Пощата, както сам виждате, пътува няколко месеца само в едната посока. На мен ми е необходимо да знам какво става там. Може ли да се изпомпи водата от шахтата и изобщо, между нас казано, струва ли си да се продължава това начинание. Сега там има само трима души, единият от тях е химик, другият е лекар, а третият — биолог. В тази работа те не са компетентни.

— А кой работи в шахтата?

— Автомати.

— Роботи?

— Щом желаете, можете да ги наречете така, само не мислете, че те са се разбунтували и са убили своя господар. Това са механизми с висока степен на автоматизация.

— Значи предполагаемият убиец е един от тримата членове на експедицията?

— Очевидно.

— Така… — Клинч извади от джоба си златно цигаре. — Разрешавате ли, мадмоазел?

Лоран погледна Роу.

— Пушете! — отвърна той и небрежно бутна пепелника към Клинч.

Клинч смукна дълбоко и издиша голямо кълбо дим. Известно време той наблюдаваше с интерес облака, който се разтапяше във въздуха. Миниатюрно подобие на вселената с нейните галактики. Може би в една от тези спирали има също планета с такова глупаво име, подобна на планетата, до които трябва да лети пет месеца, за да разследва самоубийство, което прилича на престъпление. Подсъзнателно Клинч чувствуваше, че Роу нещо премълчава. Едва ли е необходимо да се ангажирва един от най-добрите частни детективи за такава работа. Интересно до колко те са наистина заинтересовани от цялата тази история?

Клинч загаси фаса и се обърна към Роу:

— Впрочем пресметнахте ли колко ще ви струва всичко това? Имам пред вид моя хонорар.

— Предполагам, че четиридесет и петте хиляди долара, отпуснати от дирекцията, ще стигнат.

Наистина това беше повече от сумата, която самият той смяташе да поиска.

— Освен това — продължи Роу — ние имаме пред вид, че Вие не можете да отидете там в качеството си на… таен агент. Затова по предложение на мадмоазел Лоран ще Ви назначим за инспектор в отдел Полезни изкопаеми със заплата две хиляди долара на месец и с всички надбавки, които получава нашият персонал в космоса.

Клинч погледна мадмоазел Лоран. Тя седеше в същата поза. Очарователно дяволче, което току виж изплези език зад някой гръб. Началник на Личен състав. Очевидно с мнението й се съобразяват. Интересно кой я покровителствува? Дали не е самият Роу? Тогава вкусът му не е лош.

Клинч стана.

— Ще помисля, мистър Роу. Но първо ми е нужно да се запозная по-подробно с обстоятелствата по делото.

— Разбира се! Мадмоазел Лоран и хер Шнайдер ще Ви съобщят всички необходими данни. След два дни чакам окончателния Ви отговор.

3

— Е, Джек, виждам, че у Вас възникнаха толкова много въпроси, та не знаете кой пръв да зададете — Шнайдер се усмихна и отпи голяма глътка бира от еднолитровата глинена халба.

Клинч замислено въртеше между пръстите си своята чаша. Те се бяха разположили удобно в малка изба. Други посетители нямаше. Очевидно Шнайдер знаеше къде може да се поговори спокойно. Може би и барманът беше негов човек. Е, тогава може да говори съвсем откровено.

— Преди всичко не разбирам за какъв дявол сте се заели с тази работа, Вили. Доколкото знам, Интерпол не е организация, която се захваща с първото попаднало й убийство.

— Това ли е единственото нещо, което Ви смущава?

— Не. Непонятно ми е също защо КОСМОЮНЕСКО хвърля на вятъра толкова много пари. В края на краищата толкоз важно ли е от каква смърт е умрял този инженер? Нима се страхувате, че роднините му ще подушат нещо и ще вдигнат скандал?

— Той няма роднини.

— Тогава?

Шнайдер въздъхна.

— Всичко е много сложно, Джек. Чували ли сте за концерна „Горгона“?

— Спомням си нещо. Добив на полезни изкопаеми в страните от Латинска Америка, така ли беше?

— Точно така! Имайте пред вид, че лъвският пай от добива на иридий на Земята е в техни ръце. През последните години цените на иридия се покачиха невероятно много и концернът получава огромни печалби. Ако шахтата на Мези започне да работи, въпреки големите транспортни разходи цените ще паднат и концернът ще се окаже пред фалит. Изводите си направете сам.

Клинч се намръщи. Досега той не бе имал работа с промишлен саботаж. Да, работата изглеждаше много по-сериозна, отколкото самият той предполагаше. И въпреки това някак странно излиза. Взривът в шахтата — това е ясно, но какво може да даде убийството?

Изглежда, че Шнайдер прочете мислите му.

— Джек, не мислете, че това е обикновено убийство. „Горгона“ е частен капитал, а КОСМОЮНЕСКО — международен. КОСМОЮНЕСКО работи със средства на ООН. Там има противници на разработката на полезни изкопаеми в космоса. Ако това, което става на Мези, попадне в печата, те ще се постараят да го използуват при поредното обсъждане на бюджета. Затова Роу нервничи и е готов на всякакви разходи.

— Значи, Вие смятате, че на Мези работи агентура на „Горгона“?

— Почти съм уверен.

— И само въз основа на металното късче, отделено от пепелта?

— Вие забравяте за взрива и наводнената шахта.

— Не, не забравям. Но това може да бъде обикновено съвпадение. Впрочем, кой е констатирал смъртта?

— Лекарят на експедицията Долорес Салиенте.

— Испанка?

— Мексиканка. Тя е извършила и кремацията.

— А кой откри обвивката на куршума?

— Погребалната служба на КОСМОЮНЕСКО.

— Нина има такава служба?

— Да. За съжаление тя е заета много повече, отколкото би ни се искало. Сам разбирате, че работата в космоса не е разходка извън града. Бедната Лоран трябва не само да подбира персонала, но и да се грижи за прилични погребения.

Клинч се замисли отново. Ще трябва да поговори с Лоран. Нужно е да има подробните досиета на всички членове на експедицията. Очевидно в Личен състав имат достатъчно сведения.

В този момент вратата откъм улицата се отвори и мислите на Клинч бяха прекъснати от един учуден възглас:

— Ето ти неочаквана среща!

Клинч вдигна глава. Пред него, като се поклащаше, стоеше очилатият с туиденото сако. Той се опита да се задържи за масичката и събори на пода халбата с бира.

— Удивително! Страшилището на бандитите Вилхелм Шнайдер и кралят на тайните агенти Джек Клинч! Проклет да съм, ако в космоса не се е случило нещо сензационно!

Клинч стана.

— Имате ли телефон? — обърна се той към бармана.

— Да, сър. Моля!

— Извикайте лекар. Ще трябва да оправя челюстта на този тип.

— Престанете, Джек! — Шнайдер хвана Клинч под ръка и насила го изведе на улицата. — Не знаете с кого се забърквате! Това е Макс Дрейк, кореспондентът на „Космически новини“. Не дай боже да узнае нещо. Тогава Роу може да се прости с всяка надежда за увеличаване на кредитите.

— Добре! — Клинч пъхна ръката си в джоба. — Ще дойде време и аз все пак ще разбия мутрата му!

— Когато дойде това време, удряйте и заради мен, а сега стойте по-далеч от него. Имате ли още въпроси към мен?

— Засега не. Утре ще поговоря с мадмоазел Лоран и ще съобщя решението си на Роу.

— Той вече го знае.

— Виж ти! Да не е телепат?

— Не, аз просто му казах, че сте съгласен.

— Интересно, защо пък решихте така?

— Зная, че Джек Клинч никога не се отказва от голям хонорар. Ето и авансът, който Ви е така нужен сега. — Шнайдер измъкна от джоба си пачка банкноти. — Вие нямате повече от пет долара, нали?

Клинч се засмя.

— А Вие винаги знаете повече, отколкото трябва.

— Какво да се прави! — въздъхна Шнайдер. — Всеки детектив е длъжен да знае повече, отколкото трябва.

4

— И така, с какво ще започнем, мистър Клинч? — попита мадмоазел Лоран.

„С целувка, мила — помисли Клинч. — Тогава ще ни бъде по-лесно да определим с какво да свършим.“

Той се огледа. Обстановката явно не предразполагаше към целувки. Бял пулт с множество копчета, стереоекран, долапи с някакви хитроумни приспособления. В такова обкръжение мадмоазел Лоран, макар че не бе изгубила привлекателността си, изглеждаше по-недостъпна, отколкото когато седеше подвила краче на дивана.

— С личността на убития — отговори Клинч.

— Добре! — Тя натисна едно копче на пулта, взе изскочилата от улея касетка и я постави в отвора на апарата. — Ето го, полюбувайте му се!

Клинч погледна към стереоекрана. Там се мъдреше типична физиономия на неврастеник. Слабо, измъчено лице, дълъг, леко изкривен встрани нос, щръкнали уши, лявата вежда доста по-високо от дясната, рядка коса, вчесана така, че да скрие плешивото теме. Да, такъв би могъл да си тегли куршума.

Лоран натисна друго копче и от репродуктора се разнесе неизразителен глас:

„Едуард Майзел, швейцарец, четиридесет и две годишен. Ерген. Завършил факултета по Механика при цюрихския политехнически институт. Специална подготовка във Висшите курсове на КОСМОЮНЕСКО. Експлоатация на рудодобивните механизми. Двегодишен стаж на Урания. Изпратен като инженер в състава на експедиционната група на Мези. Няма роднини. Отказал да се застрахова.“

Гласът млъкна.

— Това ли е всичко? — попита Клинч.

— А какво бихте искали още?

Отново дяволът пошепна нещо съвсем неприлично на ухото на Клинч, но с усилие на волята той изгони изкусителя.

— Някакви сведения, по… — Клинч се запъна под изучаващия поглед на очите й.

— Интимни? — дойде му тя на помощ.

— Именно.

— Имаме данни от психоневрологичното изследване. Искате ли да ги чуете?

— Моля.

— Обикновено ние не ги казваме никому, но смятам, че в случая можем да направим изключение, нали?

— Разбира се! — потвърди Клинч.

Лоран натисна червеното копче.

„Емоционално възбудим — замърмори гласът. — Сексуален индекс четиридесет и три по скалата на Кранц, коефициент на общителност — нула цяло тридесет и шест, показател за достигане на нормата след шокова възбуда — две цяло и петнадесет, критерии на дружбата по Шмалц и Рождественски…“

— Спрете, моля — каза Клинч. — Съвсем се обърках. Какво е това сексуален индекс?

— Има специална формула. Ако желаете…

— Не желая. Кажете ми само четиридесет и три по скалата на Кранц много или малко е?

— Зависи от това, с какви изисквания се подхожда — усмихна се Лоран.

— С най-големи.

— Тогава е малко.

Клинч не успя да се замисли и сякаш дяволът зададе вместо него въпрос.

— А какъв според Вас ще бъде индексът за мен?

— За Вас? Съдейки по това, как ме гледате през цялото време, не по-малко от сто.

Клинч преглътна. Ако не беше полученият аванс… Но няма защо да се мисли сега за това. Все пак не се удържа и самодоволно каза:

— Ирландска кръв!

— Представям си — каза Лоран. — Но не Ви ли се струва, че малко се отвлякохме от темата?

— Хм, извинете мадмоазел! Така, с Едуард Майзел свършихме. Впрочем, защо са го кремирали там, на Мези?

— Така изисква уставът. За да не се пренесе инфекция. Ние снабдяване експедициите със специални портативни пещи и лекарят трябва да извърши кремацията лично.

— Ясно. А после?

— После контейнерът с праха се изпраща на Земята.

— И къде отива?

— В погребалната служба. Там те пренасят праха в нова урна. Имаме работа и с роднините. Не е много приятно задължение.

— Така мисля и аз. Но нали в този случай няма никакви роднини?

— Да, той беше самотен. Погребахме го тук, в КОСМОПОЛИС.

— Присъствува ли някой на погребението?

— Мистър Роу, Шнайдер и аз.

— Не е имало навалица.

Мадмоазел Лоран се намръщи.

— Разбирате ме, нали, че след намирането на обвивката на куршума ние не можехме… С една дума на покойника е все едно, а интересите на работата…

— Накратко, във вестниците не съобщихте нищо и се надявахте всичко да прикриете?

— Да, докато не се изясни всичко.

— И кой трябва да го изясни?

— Вие, мистър Клинч. Настоях да извикат именно Вас, защото ми се струваше, че по-добре от Вас никой няма да успее да се оправи. Така и казах на мистър Роу.

С привичен жест Клинч подръпна мустаците си. Не всеки ден му се случваше да изслуша комплименти от такива очарователни устенца. И все пак в балсама, който се изливаше в душата му, се чувствуваше някаква горчивина. Очевидно момичето е много предано на този сухар Роу.

— Добре, ще се опитаме да се оправим — каза той. — И така, Майзел е бил собственоръчно изгорен от Долорес…

— Салиенте.

— Долорес Салиенте. Дайте да видим що за птица е тази Долорес.

Мадмоазел Лоран изтъка от светлинни лъчи обемния портрет на Долорес.

— Да, а… — замислено каза Клинч.

— Хубава ли е?

— Хубава не е точната дума! Дори да бях самият сатана, не бих мечтал за нищо по-хубаво!

— Смятате ли, че и сатаната има ирландска кръв? — подигравателно запита Лоран.

— Несъмнено! Всички ирландци са потомци на сатаната. По негов съвет Адам в първия вариант бил риж. Бог се изплашил и веднага го изгонил от рая.

— Сатаната или Адама?

— И двамата.

— Без Ева?

— Разбира се. Затова винаги търсим жената.

Лоран се усмихна и включи репродуктора.

„Долорес Салиенте, мексиканка, двадесет и седем години. Разведена. Моминска фамилия — Гарсия. Бивш мъж — Хозе Салиенте, фабрикант. Родители: майка — Ана Мария Гарсия, баща — Христофор Гарсия, местожителство — Мексико. Долорес Салиенте е завършила медицинския факултет на Мадридския университет. Специалност — космическа медицина. Работила в санитарния отдел на КОСМОЮНЕСКО. Изпратена като лекар в състава на експедиционната група на Мези. Застрахована за двеста хиляди долара.“

— Предполагам, че индексът по скалата на Кранц не е нужен? — попита Лоран.

— Не. Как не Ви беше жал да изпратите такава красавица в джендема?

Лоран скри една прозявка.

— За тези неща трябва да мислиш, когато си избираш професия — равнодушно каза тя. — Ние не само че не правим отстъпки на красотата, а по-скоро точно обратното.

— Не разбрах.

— Тук няма какво да се разбира. Винаги се стремим да включим в групата красива жена. Мъжете много бързо се отпущат в космоса, а присъствието на жена ги стяга. Неволно съревнование, свойствено за силния пол.

„Което понякога води до самоубийство, приличащо много на углавно престъпление“ — мислено допълни Клинч.

— И с кого трябваше да се съревновава покойникът? — запита той.

Мадмоазел Лоран изразително вдигна рамене.

— Там един през друг са по-хубави. Погледнете макар само Милн.

Томас Милн, притежател на университетска диплома на химик и на розова свинска муцунка не приличаше на покорител на женски сърца. Осемдесет килограма най-нежен бекон. Такъв човек не ще откъснеш от вкусна храна и меко легло, но зад гърба си има три космически експедиции. Наградата Роулинс. Жена и три деца. Или фанатик в науката, реши Клинч, или трупа пари за старини. Мъчно можеше да си представи Милн, стоящ в засада с пистолет в ръка. Впрочем, кой го знае. Всичко се случва.

Но пък Енрико Лорети беше идеалния любовник, въплътената мечта на седемнадесетгодишните момиченца. Възрастта на Исус Христос, черни очи и профил на гондолиер. Липсва му само китара в ръцете: „Санта Лучия, санта Лучия!“ И съвсем необикновена биография. Два развода по италиански. Първата му жена се удавила по време на къпане, втората се отровила от пържена писия. Скандална история с непълнолетната дъщеря на милионер. Причини, напълно достатъчни, за да плюе на университетската кариера и да прекара няколко години в космоса. Интересен тип. „Стоп — прекъсна се Клинч. — Твърде очевидна версия. Противоречи на класическите традиции на детективския роман. Но все пак кой от тримата? Добре, няма да бързаме.“

— Това ли е всичко? — попита мадмоазел Лоран. Клинч погледна часовника. Девет и половина. Свиня, задържа момичето до късна вечер!

— Още един въпрос.

— Какъв? — Лоран направи гримаса.

— Ще се съгласите ли, мадмоазел, да вечеряте с мен?

— Слава богу! Най-после се сетихте! И моля Ви, престанете с това идиотско „мадмоазел“, наричам се Жюли.

5

Джек Клинч не напразно бе живял няколко години във Франция. Сега той имаше пари и най-големият чревоугодник не би намерил недостатък в поръчаната от него вечеря. Стриди по марсилски, лангуста а ла кокот, петел във вино и филе от дива коза с трюфели.

За десерт салата от плодове с брезов сок и бланманже. Колкото до вината, дори виделият много метрдотел дишаше като изморен до смърт кон, когато накрая Клинч избра подходящия асортимент.

Очевидно Жюли бе гладна и с нескрито удоволствие излапваше всичко, което Клинч й поднасяше в чинията. От няколкото чаши вино тя стана много оживена и още по-съблазнителна.

Когато сервираха кафето, Клинч сякаш случайно сложи ръката си върху нейната и каза:

— А сега, Жюли, разкажете какво Ви доведе на работа в КОСМОЮНЕСКО?

Отведнъж Жюли някак помръкна. От нейното предишно оживление не остана и следа.

— Това е много тъжна история, Джек.

— Извинете — смути се Клинч. — Наистина, аз не исках… Щом Ви е неприятно…

— Не, нищо. Понякога даже става по-леко, ако разкажеш някому. И така, чуйте сантименталната повест за нещастната девойка. Баща ми бе търговец, натрупал състояние от доставка на бразилско кафе. Той се оженил за майка ми, когато бил на четиридесет години, а тя на двадесет. Аз бях единствено дете. Имахме чудесна къщичка в околностите на Париж, три автомобила и всичко необходимо. Глезеха ме много. Завърших едно от най-добрите частни училища и постъпих в Сорбоната. Баща ми уреждаше работите си винаги така, че можехме да прекарване ваканциите всички заедно някъде на море.

Бях във втори курс, когато се случи нещастието. Баща ми и майка ми отлетяха за Хаваите, а аз трябваше да се присъединя към тях след няколко дни, когато взема последния си изпит. И ето, нелепа катастрофа при кацането на самолета. Родителите ми загинаха. След смъртта на баща ми стана ясно, че работите му са съвсем объркани. Напоследък той залагаше крупни суми на борсата и все несполучливо. Продадох цялото ни имущество, но това едва стигна да покрия дълговете. Трябваше да се разделя с университета и да си потърся някаква работа. Приятели на баща ми ме наредиха в управата на личния състав като секретар. Но доктор Роу се отнесе много добре към мен и както виждате…

— Да… Историята не е от веселите. Роу познаваше ли баща Ви?

— Не, те не се познаваха.

„Така, така — помисли си Клинч. — Старата история за мекосърдечния старец и момичето, изпаднало в беда. Никой не иска да изтърве лакомото късче.“

В това време в ресторанта се появи вездесъщият Макс Дрейк. Той подигравателно се поклони на Клинч, а на Жюли махна с ръка.

— Вие вече сте успели да се запознаете с Дрейк? — попита тя.

— Да, този тип ме преследва навсякъде.

— Представете си, мен също.

— В такъв случай за минутка ще Ви оставя сама. — Клинч стана и се упъти към Дрейк.

— Нужен сте ми за малък разговор.

Дрейк се усмихна и тръгна с Клинч към тоалетната.

Ъперкътът е страшен удар, особено ако противникът стига едва до рамото ви. Клинч повдигна безчувственото тяло и пъхна главата му под чешмата.

— Изплюй кръвта, синко — каза той, когато Дрейк най-после отвори очи. — И не забравяй вече, че нито мадмоазел Лоран, нито аз желаем да виждаме муцуната ти. Ясно ли е?

В отговор Дрейк промърмори нещо съвсем непонятно.

Клинч се върна на масата.

— Извинете, Жюли! Трябваше да уредя с Дрейк една работица. Мисля, че той повече няма да Ви досажда.

— Вие сте истински рицар, Джек. За награда Ви се разрешава да ме изпратите до дома.

Те вървяха из нощния шумен Космополис. Гостоприемно отворените врати на ресторантите, кафенетата и кръчмичките, препъващите се синкопи на джаза, огньовете на светлинните реклами, всичко това напомняше на Клинч родния Сохо. Стана му тъжно при мисълта, че след няколко дни ще трябва да се раздели с всички радости на щедрата Земя и да се отправи към съвсем чужд свят, където някой подло, из засада е застрелял нищо неподозиращ човек.

Ослепителна виолетова светлина удави града. За един миг рекламните огньове избледняха. Исполинска ракета начерта огнена диря в небето. Клинч погледна Жюли. Лицето й му се стори тъжно и загрижено. Той здраво стисна ръката й и в отговор почувствува слабо стискане.

На кръстовката черен олдсмобил изскочи иззад ъгъла и препречи пътя им. От рязката светкавица Клинч неволно затвори очи. Олдсмобилът се втурна напред. На Клинч се стори, че зад волана седеше Дрейк. В ръката му имаше фотоапарат.

Клинч тихичко изруга.

— Видяхте ли? — попита Жюли.

Той кимна.

— Дрейк е подушил нещо — замислено каза тя. — Този тип може много да ни напакости.

— Следващия път ще му извия шията.

— Бъдете внимателен, Джек! — каза Жюли и Клинч отново почувствува нежното стискане на ръката й.

Настроението бе помрачено. Вървяха мълчаливо и всеки си мислеше нещо.

— Ето тук, на двадесетия етаж, прекарвам живота си самичка — неочаквано каза Жюли. — Може би ще дойдете да изпием по чашка чай?

Сърцето на Клинч се провали някъде долу, а после заработи с прекъсвания, като мотор, на който карбураторът се е запушил.

— Ще бъде чест за мен! — дрезгавият му глас беше в пълна хармония с тази надута фраза.

 

 

Останалите до отлитането дни бяха пределно наситени с най-различни неща. Клинч изучаваше рапорти на експедицията, ровеше се във фактурите на снабдителното управление, звъня по телефона в Мексико Сити и в Рим. По негова молба Шнайдер летя някъде с някаква тайнствена задача. Донесените от него сведения подобриха настроението на Клинч. Той принадлежеше към онези хора, които са щастливи, само когато пред тях стоят главозамайващи задачи.

Всяка вечер прекарваше с Жюли. Тя се оказа очарователна приятелка, весела и нежна. Скитаха по улиците, влизаха да вечерят в малки кръчми, возеха се с автомобила на Жюли из околностите на КОСМОПОЛИС.

Най-после настъпи денят, когато Клинч, снабден с удостоверение за инспектор на КОСМОЮНЕСКО, попълнено на името на същия мним Юджин Конели, трябваше да се качи на борда на „Хермес“.

До космодрума го изпратиха Жюли и Шнайдер. Вили мълчаливо стисна ръката му, а Жюли му пошепна нещо, което явно не бе предназначено за чужди уши.