Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Шепотът на звездните морета (2)

II.

Ние се връщахме от последния зачот. Целия ден, един безкраен ден, се занимавахме само с това да убеждаваме екзаминаторите: нашите мишци и нерви, нашият интелект и кръвоносни съдове, с една дума, целите ни психофизически комплекси, че са напълно годни за космическа навигация. Въртяха ни на тренажерите, падахме в такива бездни и с такива ускорения, че стомахът се оказваше в гърлото, а сърцето — в устата. И тъкмо те подхване силовата възглавница, не си успял да поемеш дъх и в очите ти се навира метеорит, в действителност — нещо, което го имитира. Но тежко ти, ако се забавиш и не отскочиш навреме с помощта на ракетния пистолет.

Чувствувах всичките си кости като натрошени, в главата ми бучеше и кой знае защо, ми се струваше, че долната ми челюст е изместена. Пипнах я с ръка — не, челюстта си беше на мястото.

Автобусът меко ни носеше по въздушната възглавница към жилищния комплекс на Учебния център. Мълчахме, нямахме сили дори за приказки. Робин седеше до мене полулегнал, изражението на лицето му беше точно като на Риг-Рис, в онзи кадър, където го изкарват от каменотрошачката. Отзад пуфкаше и въздишаше Антонио — даже този неуморим бъбривец днес беше замлъкнал.

Тъкмо помислих, че нашата група се отърва леко и че особени изненади все пак нямахме, когато изведнъж — прас! кррак! — и се намерих във въздуха. Не успях даже да извикам, сърцето ми се обърна, в миг видях краката си вирнати над главата… В следващия момент обаче осъзнах, че като камък летя надолу и рязко се преобърнах. Приземих се точно по правилата!…

Лежах по корем, опитвах да се приповдигна на ръцете си, но не можех. Някаква сладникаво миришеща трева се навираше в устата ми. Дишах шумно. Недалече някой от момчетата плачливо стенеше. От автобуса, който преспокойно стоеше недалеч на шосето, излезе инструкторът. Той, естествено, не беше се катапултирал. Когато минаваше край мене, аз се приповдигнах. Кимна ми.

— Как е настроението, Дружинин?

И таз добра! Устройват ти такъв дяволски номер, а трябва още и настроение да имаш!

— Превъзходно — изхриптях аз.

Наранявания не получи никой: мястото за катапултиране беше майсторски избрано и не ни изхвърлиха на голяма височина. По-скоро това беше психически тест.

Костя Сенаторов не го издържа. Този великолепно сложен атлет биеше с юмрук земята, лицето му беше грозно изкривено и все повтаряше, навивайки странно.

— Ма… ахам сей… Ма… ахам сей…

Аз го подхванах под мишниците, опитвайки се да го вдигна, но Костя ме блъсна с лакти и зави още по-силно. Инструкторът поклати глава, наведе се към Костя и ловко му пъхна таблетка в устата — трябва да беше сух витакол.

Никога не можех да предположа, че нервите на Костя ще го изложат. Жалко, в групата всички го обичахме…

Отново влязохме в автобуса и сега вече бяхме нащрек.

— Дръпни ми ръката — шепнешком каза Робин и ми подаде подутата си, почервеняла ръка.

— Ами, че ти си я навехнал! — казах аз.

— Много си проницателен… Можеш ли по-тихо? — Той протегна врат и погледна инструктора, който седеше на предната седалка.

Внимателно стиснах пръстите му и рязко дръпнах, прегъвайки китката надолу. Робин се отметна назад на седалката. Загорялото му лице побледня и се покри с капчици пот.

Тъмнееше, когато стигнахме до жилищните корпуси. В медпункта прегледаха ръката на Робин, казаха, че всичко е в ред и я намазаха с обезболяваща смес. Спуснахме се към душовете.

Столовата беше пълна и шумна. При густиватора момчетата се тълпяха — беше още новичък и на всички се искаше да изпитат какъв ли вкус може да придаде густиваторът на общобелтъчния брикет. Ние бяхме много гладни, за да дочакаме реда си. Заедно с Антонио и Робин си взехме по една гъбена супа, телешка пържола, а като десерт аз си избрах любимия компот от манго. Но преди всичко изпихме по чаша витакол и той възвърна силите ни, пожертвувани, така да се каже, пред олтара на космонавигацията.

Ето и сега. Аз седнах гърбом към екрана на визора по навик, потърсих на черното ясно небе Арктур и му намигнах като на стар познат. „Паси, паси своя вол“, — помислих си аз. Тази шега я измислих още в детството си, когато узнах, че Арктур е алфа на Волопас. Въобще аз считах тази красива звезда за нещо като мой покровител.

— Свърши кучешкият живот — каза Антонио.

— Отсега започва — се обади Робин. Подутата ръка никак не му пречеше да се справя с яденето на първа космическа скорост. — Когато те допуснат да летиш и на далечните линии.

„Далечните линии — помислих аз. — Как беше това от Травински“.

Пътища далечни, линии далечни.

Мегаметри на пространството.

Грохот в ушите, тежест на гърдите…

Слушайте, пилоти,

слушайте, пилоти, на далечни линии,

как се плискат в бреговете,

очертани от Плутон,

звездните морета.

Зад гърба ми престанаха да гъгнат. Заговори силен енергичен глас. Неволно се заслушах.

— От къде го измисли? — продължи Робин да разговаря с Антонио. — Депре загина на Плутон съвсем не защото скафандърът му протече. Него го довърши не студът, а излъчването. — Тук Робин с недоумение ме погледна. — Какво има?

Работата е там, че аз му изпратих телепатема: „Млъкни“.

— Не ми пречи да слушам — казах аз гласно. — Разговорът там е интересен.

Ние започнахме да гледаме към екрана на визора и да слушаме. Разбира се, познахме веднага залата на Съвета за перспективно планиране. Зад прозрачните стени вятърът люлееше небесносините ели. Едни от членовете на Съвета седяха на кресла, други — зад масичките на информационния глобус.

Сега говореше висок човек на средна възраст в костюм от сив биклон, с небрежно завързана на врата синя кърпа. Той говореше малко на „р“ и понякога разсичаше с длан въздуха пред себе си — такова едно предразполагащо себе си човечище, с весели и умни очи. Към горния джоб на сакото му беше прикрепена бялата кутийка на видеофон. Той стоеше точно до стената, а наляво и надясно от него се люлееха елите.

— … И никой няма право да им забрани това — говореше той на превъзходен интерлинг, — тъй като човек е свободен в своя избор. Масовото бягство на колонисти от Венера не би създало на Земята особени затруднения в близките десетилетия. Но ние сме длъжни да мислим за по-далечна перспектива, и ето тук започват трудностите…

— Кой е този? — попитах аз Робин.

— Ирвинг Стефорд, директор на Института по антропология и демография.

„А, значи това е знаменитият Стефорд — помислих аз. — Стефорд Меланезийски.“

Преди двадесет години, когато още се учих да свиркам, този именно Стефорд, с цял отряд такива като него студенти-етнографи, се отправи към Меланезийските острови. Там те се разположили за дълги години: съставът на отряда се изменял, но Стефорд оставал там безсменно… Поработил той тогава с островитяните… Членовете на Съвета за текущо планиране само клатеха глави, като разглеждаха неговите предложения за обучаващи машини по нестандартна психотехника. Стеф-Меланезийски, така го кръстиха от онези времена.

— … А в това време — продължаваше Стефорд — усилено да се изучава предполагаемото поле, действуващо на психиката. И накрая последното. Зад пределите на Земята сега, след голямото бягство от Венера, все още се намират осемстотин и седемдесет хиляди души. На Марс и на астероидите, по спътниците, на повечето планети и в орбиталните станции и на края на Луната. Представете си, че те изведнъж се втурнат обратно на Земята…

— Прощавай, старши, че те прекъсвам — каза червендалест блондин. — Ние току-що получихме радиосъобщение от Марс. Замчевски иска подробна информация за събитията на Венера. Изглежда и на Марс започват да се плашат.

— Ето, на Марс — каза Стефорд, — та това са повече от половин милион хора. Представете си всички ние да напуснем пространството и да се струпаме на Земята. Да се върнем към далечното време на изолацията. Изселване от старите градове, зелената мантия — с тези планове ще трябва да се простим. И само след столетие страхотна пренаселеност. Сива безлесна планета. Затруднения с водата и дори просто с чистия въздух… Изходът е един, другари. Ние трябва да победим страха. Ние не ще съумеем да се сместим върху старицата Земя. Човекът трябва да приспособява към себе си другите планети, без да се бои от това, че и планетите ще го приспособяват в някаква степен към своите условия.

— Ти искаш да стане така, че ние… така че част от хората да престанат да бъдат човеци? — Изкрещя мършав човек, изцъклил светлите си очи. Неговият невъзможен интерлинг ми се стори познат.

— Не — каза Стефорд. — Те ще се приспособят към новите условия; нещо в тях несъмнено ще се промени, но те не ще престанат да бъдат „хомо сапиенс“.

— „Нещо!“ — мършавият саркастично се усмихна. — Зад това „нещо“ е… мм… душевният свят на човека! — изкрещя той на немски. (Сега в него познах Баумгартен, но той ми се стори по-млад, отколкото тогава в скафандъра). — Аз вече докладвах на Съвета за своите наблюдения. Представих материали. Случаят Холидей — нима не потресе вашите сърца?

— Чуй, Клаус…

— Равнодушие към всичко, което не те засяга пряко и непосредствено, какво може да бъде по-опасно? Помислете само какво може да последва от това! Или вие забравихте тежката история на човечеството? Прогресирайки и усилвайки се от поколение на поколение, това свойство ще стане източник на най-големи злини.

Патосът на Баумгартен ме дразнеше, но същевременно го слушах с жадно, тревожно внимание. Сега той патетично разтърси дългите си жилести ръце.

— И кой, кой — сам Ирвинг Стефорд, познавачът на човешкия род, е готов преспокойно да санкционира… да, да, не ще подбера друга дума — да санкционира превръщането на човеците в нечовеци.

— Клаус, моля те, успокой се!

— Никога! Заявявам с всичката отговорност на лекар — никога няма да се примиря и няма да се успокоя. За това ли самоотвержено се трудиха поколения лекари, физиолози, химици да усъвършенствуват и… м-м… възпитават, да възпитават — извика той немската дума — прекрасния човешки организъм, за да го обречем сега хладнокръвно и обмислено, да, хладнокръвно и обмислено на чудовищен регрес. Опомнете се, членове на Съвета!

Баумгартен за последен път размаха ръце и тромаво седна в креслото. Известно време всички мълчаха.

— Клаус — каза седнал зад масата широкоплещест човек, който бе подпрял с юмрук масивната си брада. — Ти можеш да бъдеш сигурен, че членовете на Съвета ще се отнесат към твоето предупреждение внимателно.

Този го познавах — това беше бащата на Робин, специалистът по междузвездните връзки Анатолий Греков.

— Да, да — отговори Баумгартен. — Главното е — без прибързаност. Хората вечно бързат. На времето побързаха да направят атомната бомба, преди да се научат да използуват атома за мирни цели. После започна надпреварата за овладяване на планетите — преди да бъдат всестранно и задълбочено изучени техните условия. Ние не мислим за последствията! Ние просто забравяне елементарната предпазливост!

— Правилно! — изрева над ухото ми Антонио. — Този старик трябва да го изберат в Съвета. Гледай само как здраво ги насоли.

Робин възрази веднага:

— Аз не бих го избрал. Само крясъци. А що се отнася до овладяването на планетите — какво ти бързане! Десетки години душиха и мериха преди да изпратят колонисти. Изненади могат да се очакват винаги.

— Тихо, де — казах аз.

Сега говореше Стефорд.

— Разреши ми, Клаус, да ти задам няколко въпроса. Отказ да се помогне на човек в опасност е изключителен случай, напълно съм съгласен с тебе. Но, не е ли възможно Тудор чисто и просто да не го е чул?

Аз станах. Беше ми омръзнало да седя. С напрежение очаквах отговора на Баумгартен.

— Изключено — твърдо каза той и повтори на немски: — Аусгешлосен!

— Да допуснем — каза Стефорд — макар че аз не съм уверен в това. И така, примар не е откликнал при зова на колонист, родил се на Земята. Не е ли имало случай, когато примар е отказвал да даде помощ на примар?

— Не зная. По моему, принципно значение това…

— Има огромно значение, Клаус. Ако примарът е глух към пришълците, към чуждите, но отговаря незабавно на повикване от страна на своите, на примарите, това вече е нещо друго, а не равнодушие към всичко освен към собствената си личност. И това явление трябва да се оцени съвсем по друг начин. И трябва добре да се разбере какво е това — нежелание на примара да помогне на чужденеца или че по някакви обективни причини до него са започнали трудно да достигат съобщенията на непримари. В първия случай ние имаме работа с чисто морален проблем, във втория — с физиологически.

— Но и в двата случая, Стеф, имаме общ знаменател: в примарите се развиват някакви черти, несвойствени за човека.

— По-добре е да ги определим просто като специфични черти. Видимо, това е закономерно. На нас ни е необходимо да победим страха. — Стефорд енергично разсече въздуха с ръка. — Овладяването на други светове не може да бъде прекратено.

Той седна. Заговори Греков, после някой от планетолозите; ставаше дума за състава на комисията, която трябва да изпратят на Венера.

Аз погледнах момчетата. Робин седеше, подпрял с юмрук брадата си, по лицето му, обърнато към екрана на визора, пробягваха отблясъци от изображението. За първи път помислих колко много прилича на баща си.

Дали аз приличам на моя?

Там, пред Съвета, сега говореше млад човек, който изглежда нито веднъж през целия си живот не беше си подстригвал косата. Очите му бяха печални и някак си беззащитни. Аз се вслушах. Той говореше за сложен вариант на взаимодействие между полетата, оперирайки с такива формули от некоректната математика, които не бяха лъжица за моята уста.

Попитах, кой е този и всезнаещият Робин каза, че това е Феликс Ердман, който се занимава с хрониквантова физика.

— Ти разбираш ли нещо? — попитах аз.

Робин сви рамена.

— Може и да се съберат на планетата около десетина човека, които да го разбират.

Той ми изпрати телепатема: „Шах?“ Аз поклатих глава, не ми се играеше шах.

— И все пак старикът е прав — каза Антонио. — Недопустимо е хората да престанат да бъдат хора.

Не зная какво се случи с мене. Кипнах и закрещях право в изплашените очи на Антонио.

— Ти за хората не се безпокой! Те все някак ще изкарат и без твоите съвети.