Евгений Войскунски, Исай Лукодянов
Шепотът на звездните морета (1)

I.

Робин и аз още от детство се упражнявахме в телепатия и затова веднага почувствувах, не той ме вика с насочена мисъл.

„Какво се е случило?“

Ние бяхме далече от съвършенството в тази област, но усетих ясно във въпроса му страх. Робин нямаше от що да се бои. Следователно страхът се отнасяше за другите.

Досетих се.

„Не зная — отвърнах аз. И добавих: — Видима опасност няма.“

По очите на Робин разбрах, че той не беше доловил последните думи.

— Видима опасност на Венера нямаше — повторих аз гласно.

— Не съм виждал такава паника в живота си — каза командирът, без да се обръща към нас. — Половината от товара не е приет, помещенията са натъпкани с хора, нищо не се разбира. Колко време изгубихме… — Той поклати глава и замълча.

— Ще стигне ли водата? — попита Робин. — Деветстотин седемдесет и два човека. — Той прекара пръсти по клавишите на изчислителя. — Сто и три грама на човек в денонощие. Твърде малко.

— Трябва да се измисли нещо — каза командирът. — Там има деца.

В този рейс аз бях просто пътник, отпускар, който се връща от Венера. Не бях задължен да седя в командната кабина. Казах на командира, че ще мина по секторите.

— Добре — кимна той. — Постарай се да разбереш нещо. Покажи им къде са запасните ни изолационни матраци, нека ги използуват за лягане.

Кръговият коридор беше претъпкан от хора. В товарните йонолети има само един пътнически сектор — дванадесет двуместни каюти. Там бяха настанени жените с кърмачетата. Останалите трябваше да прекарат полета при небивала теснотия в коридорите и товарните помещения. Виждах, че много от тях трудно понасяха претоварването, макар че командирът намали ускорението, колкото беше възможно. Нямаше нищо чудно — без амортизационни седалки…

В общия хор от развълнувани гласове аз долавях само отделни фрази. Болшинството говореха, разбира се, на интерлинг, но някои, най-вече по-възрастните използуваха старите родни езици.

— Бавно натрупване, те сами не забелязват преустройването на психиката — достигна до мене.

— Играехме шах — и изведнъж той прави съвсем глупав ход. Аз му казвам — „Така не може“, а той…

— Ща подложа под главата ти надувната възглавница и ще ти стане по-леко.

— Да, да! Гледа с хладни очи и даже пръста си не мръдна, за да помогне.

— Ускорението завърши, зная, но забавянето няма да издържа.

— Никъде, никъде повече няма да отлетя от Земята! Никъде!

Погледнах жената, която каза това. Тя беше красива. Меднокожо лице с изрязани черти, гарвановочерна коса. Редом с жената, подпрян на стената, седеше светлокос мъж на средна възраст с полупритворени очи. От другата му страна се притискаше слабичко девойче на около петнадесет години. Голямата бащина ръка закрилнически обгръщаше рамото й. Познавах това семейство. На Венера те бяха съседи на моите родители. По фамилия са казваха Холидей. Момичето наричаха Андра. Те се преселиха на Венера малко преди моето отлитане на Земята — тогава постъпих в Института по космонавигация. Помня — тази същата Андра рядко играеше с децата, а все повече с баща си. Том Холидей я учеше на фигурни скокове във вода, често я носеше на плещи, а тя се смееше. Сигурно не беше лошо да седиш на здравите бащини рамена.

— Никъде от Земята! — в изстъпление повтаряше майката на Андра.

Отидох при тях и ги поздравих. Жената — сега си спомних, че я наричаха Ронга — плъзна поглед по мене и не отговори.

— Здравей! — каза Холидей, поотваряйки очи. — Ти от екипажа на кораба ли си? — добави той, като забеляза моята значка.

— Не, старши — отвърнах аз. — Връщам се от отпуска. Просто много труден рейс и помагам на екипажа.

Почувствувах, че Андра ме пита телепатично, но въпросът беше неопределен.

— Не разбрах — й казах аз.

— Ти вече си пилот? — запита тя гласно.

— Не, още половин година ще се уча, а след това — на практика. — Аз преместих поглед върху баща й. — Старши, защо вие всички се втурнахте към този товарен кораб? Нали по искане на колонистите за Венера вече пътуват пътнически?

— Така се случи — сухо отвърна той и отново затвори очи.

Искаше ми се да продължа по-нататък, но изведнъж Ронга ме спря с повелителна мисъл.

— Твоите родители останаха ли?

— Да — отвърнах аз. — Според мен те нямат намерение да се връщат на Земята.

Почаках да видя дали няма да каже още нещо. В погледа й прочетох странно недоброжелателство. Тя мълчеше.

Закрачих по-нататък. Наоколо като че ли виждах страница от учебника по история с бежанци по време на някоя голяма война. Хора на голия под, до тях пакети с храна, завивки с всички цветове и оттенъци. Деца. Едни изплашени, притиснати към възрастните, други окопитили се вече, бягат по тесните коридори. Хванах едно от тях, най-любознателното, което се опитваше с една играчка — трингер да снеме капака от контролния люк на дестрибутора. Аз го плеснах и отново си помислих, че пътуването ще бъде тежко.

Защо Ронга попита за моите родители? И защо майка ми и баща ми през цялата моя отпуска не отрониха ни дума, че на планетата нещо не е в ред? Те бяха съвършено спокойни. Както обикновено. На Земята почти не ни оставаше време за свободно четене — пречеха занятията в института и тренировките. Мечтаех за отпуската, за да се начета до насита. На Венера изгълтах маса книги. Баща ми вечно се губеше из плантациите, майка ми на станцията за наблюдаване на атмосферата — и ние фактически се срещахме само за храна. Животът течеше отмерено. Нито веднъж не чух от тях, че на Венера нещо не е в ред.

Някакъв чудак, забравил да си свали скафандъра, ме извика. Той си седеше, кръстосал крака, облечен в обемистия венериански скафандър. Беше снел само шлема. До него имаше голям старомоден куфар, какъвто отдавна не бях виждал.

— Ти от екипажа ли си? — ме попита той на лош интерлинг. — Вие там мислите ли по въпроса за водата?

— Да, старши, не се безпокой, вода ще има — отвърнах аз. — Да ти помогна ли да смъкнеш скафандъра?

— Не, мене ме интересува само водата. — И той добави по немски: — Бързаме, бързаме, вечно бързаме.

Хлапе на около тринадесет години вдигна очи от шахматната дъска, погледна човека в скафандъра, после мене и снизходително каза:

— Май, че те нямат инсталация за оборотна вода.

Аз мислено се усмихнах: „Вижда се, момченцето ми, че още не ти се е случвало да опиташ оборотна вода“.

То имаше жълтозелени очи, неспокойна ехидна уста и маниера да са намесва във всичко. Веднага разбрах това — относно маниера — наблюдавал съм такива момчета.

— Искаш ли да ми помогнеш? — попитах аз.

— Трябва да реша етюда — отвърна хлапето. — А какво ще правим?

— Върви с мене, ще ти покажа, а етюда ще решим после заедно.

— Бен-бо! — изтърси той, което между момчетата означаваше нещо като „как не“ или „само ти липсваш“. — Ще го реша някак и сам.

Той тръгна след мене.

— Как те казват? — попитах аз.

— Всеволод. Това е родителското. Харесва ли ти?

— Харесва ми.

— А аз все мисля да го оставя и да избера друго. Знаеш ли кое ми харесва? Модест. Как мислиш?

— По-добре остави родителското.

— Бен-бо! — възкликна той за всеки случай. — А ти как се казваш?

— Улис.

— Родителското ли?

— Не, собственото.

— Улис, това е Одисей, нали? Гледай ти! С какво ускорение се движим?

— Ускорението свърши.

Аз приближих към вратата на капитанското отделение и я отворих. Всеволод веднага се вмъкна след мене и свойски започна да се озърта.

— Виждаш ли тези матраци? — казах аз. — Не са много меки, но все е по-добре, отколкото на голия под. Ще ми помогнеш ли да ги раздам на пътниците!

— Няма да стигнат за всички. Добре, добре, зная и без да ми кажеш, че най-напред на жените…

Той нарами два-три тюфлека и изчезна. Скоро се появи отново. С него дойдоха още няколко момчета, горе-долу на неговите години.

— Те също ще влачат — каза Всеволод. — Още каква работа ще има?

Отведох го настрани.

— Ти, навярно всичко знаеш. Е, хайде кажи, какво стана на Венера?

— Ами, ти попитай Баумгартен, този, дето седи в скафандъра.

— Ще попитам. Но най-напред ти разкажи.

— Аз за нищо на света не бих отлетял, ако не бяха родителите ми. За моята психика съм си спокоен.

„Отново психика“ — помислих аз. — „Това направо е някаква масова психоза. У еди кого си се променила психиката — само това се говори наоколо“.

— Може би той просто не е чул — продължи Всеволод, разглеждайки в упор значката ми, — а те така го раздуха…

— Кой кого не е чул? Говори по ред.

— Нали така говоря. Той идвал от далечните плантации, от долината на Изгорелия спътник. Изведнъж му се повредил всъдеходът. Нещо в трансмисията на компресора…

— Не ми разправяй за компресора. Какво станало по-нататък.

— По-нататък започнал огненият тайфун. — Момчето се оживи. — Ама че тайфун беше! Всички антени на нашия купол се разтопиха. А после — амонячен дъжд…

— Стоп! Ти каза, че му се повредил всъдеходът. По-нататък?

— Нали казвам, повредил се. И тогава започнал тайфунът. Истинска чернилка. Цяло нещастие. И тогава той минал покрай него.

— Кой покрай кого? Говори ясно!

— Тудор покрай Холидей. Холидей му предава по УКВ-то: „Вземи ме, в опасност съм“, а оня като че не чува. Заминал и край.

— Ами с Холидей какво стана?

— Случил се да мине един вертолет, бягащ от тайфуна. Чул сигналите на Холидей. Провървяло му е, иначе щеше да изгори.

Малко познавах Тудор. Той като баща ми беше примар — от първото поколение родило се на Венера. Те с моя баща се занимаваха със селекция на венериански мъхове. Тудор… Поразително! И по-странното бе, че моят баща не ми разказа нищо за това. Не беше възможно той да не знае. Огненият тайфун премина завчера, точно преди пристигането на товарния йонолет.

— Заради този случай ли започна паниката? — попитах аз.

— Върви при Баумгартен, той ще ти разкаже.

Баумгартен спеше, но когато приближих, отвори очи.

— И така ще стигне ли водата или не? — попита той.

— При снижена норма ще стигне. — Аз седнах редом с него. — Слушай, старши на мене ми разказаха за случая с Холидей. Може би Тудор просто не го е чул. Нима само от един такъв случай…

— Един случай ли? — прекъсна ме той и заплашително завъртя към мене светлосините си очи. — Ако искаш да знаеш, забелязах това у примарите още преди година. Аз съм правил наблюдения, братле. Този куфар е натъпкан със записки.

— Какво именно забеляза ти у тях, старши? — попитах аз, чувствувайки как изстиват краищата на пръстите ми.

— Дребни признаци има много, но най-крупният и най-тревожен… м-м… как е това на интерлинг… Равнодушие! — извика Баумгартен. — Странно равнодушие към окръжаващите, пълно безразличие към всичко, което излиза от рамките на ежедневните локални интереси. Аз твърдя това с цялата отговорност на лекар! Ние — всички — не искаме — да станем — равнодушни!

Аз незабелязано разтривах върховете на пръстите си. Натъпкан куфар. Наблюдения върху примарите…

— Случаят с Холидей потвърди най-страшните ми опасения — продължи Баумгартен да ме шиба с думи и интонации. — Те се променят. Измененията в психиката са все по-очевидни!

— Не, не, с моите родители всичко е в ред. Нищо подобно не съм забелязал. Не!

— А всичко става, защото бързаме, вечно бързаме — говореше Баумгартен.

— Не те разбирам, старши. Ти сам бързаше при отлитането. Подплаши всички хора, а сега говориш…

— Аз говоря за друго бързане. — Слабото лице на Баумгартен изведнъж се затвори. — Но това ще обсъдим на Съвета по планиране.

Той замълча и аз разбрах, че нищо повече няма да сподели.

— А за водата не се безпокой — казах аз и тръгнах по кръговия коридор към асансьора.

Отново минах покрай Холидееви. Том, както по-рано, седеше със затворени очи. Андра четеше книга. Тя за миг ме погледна, отмятайки с тънката си ръка кичур коса от челото. Косите й бяха черни като на майката, а очите — бащините, сиви, обградени в черните рамки на ресниците.

Тя и по-рано все беше неразделна от баща си.

Ронга седеше приведена, скръстила ръце, хванала с дългите си пръсти своите лакти… Резките черти на лицето й като че ли бяха изострени още повече? Чух как прошепна непримиримо:

— Никъде, никъде вече от Земята…