Ридли Пиърсън
Без свидетели (3)

Две

Болд стоеше до долния край на леглото в интензивното отделение на медицинската клиника „Харбървю“. Слейтър Лоури лежеше в безсъзнание, от него стърчаха половин дузина тръбички, слаби сигнали чертаеха различни графики по зелените екрани на мониторите около него. В сутрешните новини вече се споменаваше за мистериозната инфекция. Нищо обаче не бе казано за заплашителните факсове, получени от Оуен Адлър.

Момчето имаше лененоруса коса, чипо носле и възголемички уши, които сигурно щяха да се оправят с възрастта. Болничната пижама му беше неудобна и силно стягаше вратлето му. Болд погледна към вратата, после към голямата стъклена стена и установи, че е сам с момчето. Пресегна се и дръпна надолу яката на пижамата. Така беше по-добре. Макар че беше много красиво, детето не изглеждаше спокойно в съня си. Измъчваше се, дори и в безсъзнание. Стаята беше прекалено ярко осветена, твърде болнична за едно дете. Приличаше по-скоро на операционна с едно легло по средата. Твърде много машини, прекалено много плочки и неръждаема стомана — място, по-подходящо за умиране, отколкото за възстановяване. Никакви прозорци, никаква човешка топлинка. Стаята е била създадена с една-единствена цел — стерилност — и резултатът бе повече от задоволителен.

— Дръж се — насърчително прошепна Болд.

Налагаше си да бъде по-силен, но бе неспособен да се пребори с мисълта, че собственият му син би могъл да е на мястото на това дете. Болд бе така потресен от факта, че болестта на момчето е била причинена от някакъв неидентифициран непознат, че за момент изпита слабост и потърси стол да поседне, но в стаята нямаше такъв.

Майлс. Неговият двегодишен син. Всички клишета важеха и за него — Слънцето изгряваше и залязваше с детето. Той беше светлинката на живота му. Ами ако нещо се случи с него? Тогава какво? Как може един родител да стои безсилно край болничното легло и да гледа как детето му си отива от този свят? Кой заслужава подобна участ? Отново му призля. Той потрепери и дръпна от устата си маската, която го задушаваше.

Не можеше и дума да става за отказ от това разследване. Пък било то и черна дупка. Случилото се попадаше в графа престъпления срещу личността и разследването по право се падаше на отдел „Убийства“. Беше негово, принадлежеше му. Той вече искаше този случай — искаше го настойчиво, чувстваше се като боксьор при излизане на ринга.

Притисна се към стената, съсредоточил цялото си внимание върху момчето — жертвата. Стори му се, че стаята е обгърната от зеленикав мрак. Болд бе слушал най-различни истории за ченгета, които успявали да разгадаят мислите на убиеца. Не и той. Той не четеше мисли, а наблюдаваше. Вървеше по следите и събираше доказателства като хрътка. Силата му беше не толкова в интуицията, колкото в неестествената му способност да се вслушва в жертвата. Емпатия. В това отношение той притежаваше нещо, което другите нямаха.

В момента обаче се намираше в безизходица. Обикновено жертвата се намираше на местопрестъплението, заобиколена от доказателства и улики, върху които Болд построяваше разследването си. Слейтър Лоури не предлагаше нищо. „Или?“ — зачуди се детективът и отново пристъпи по-близо до леглото. Вярно, в случая сцената на престъплението бе отделена от жертвата. Но в действителност съществуваше оръжието на престъплението — тази бактерия или вирус.

Болд позвъни в сутерена на същата тази сграда и след продължително чакане се свърза с доктор Роналд Диксън — Дикси — патологоанатом и главен съдебен лекар на Кинг Каунти. Специалист, когото се опитваха да примамят в Сан Франциско, Лос Анджелис и Ню Йорк с двойно по-висока заплата и два пъти по-дълга отпуска, но той бе останал тук — с двойно по-ниска заплата, два пъти по-къса отпуска и десет пъти повече приятели. Болд помоли Дикси да се качи при него и той, без да задава въпроси, се съгласи. Твърде вероятно бе някъде все пак да съществува сцената на престъплението. По някакъв начин, нарочно или не, храната, изядена от Слейтър Лоури, е била заразена.

Докато чакаше, Болд стана жертва на собственото си развинтено въображение. Представи си мъжка ръка, която инжектира плод със спринцовка; видя готвач в заведение за бързо хранене да капва от някаква течност в тестото за кифличките. Пред очите му се появи консервна фабрика, съзря поточна линия, по която минават по хиляда консерви на час, и там някъде в този лабиринт от машини забеляза нож от неръждаема стомана, покрит с петънца зеленикава плесен, останала незабелязана от работниците по почистването. Последният образ го накара да се замисли. Ами ако „Адлър Фуудс“ е отговорна за случилото се? Ами ако всичките тези факсове са само хитър номер от тяхна страна, целящ да прикрие колосална грешка, заразен продукт… техен собствен продукт? Ами ако Дафи е била използвана? Манипулирана? Ако тя всъщност бе истинската жертва?

Подозрения. Той живееше с тях, разпростираше съмненията си навсякъде, стремеше се да обхване всяка възможност, колкото и противна да е тя. Работеше систематично, методично, проверяваше всяко хрумване, всяко подозрение. Премисляше, претегляше възможностите, анализираше ги, а после ги съпоставяше с наличните доказателства.

— Това е холерен щам — прозвуча гласът на Дикси.

Той четеше картона на момчето. Имаше младежко лице за петдесетгодишен мъж. Леко ориенталски очи. Дикси беше едър мъж, също като Болд. Оредяващата му кафява коса силно контрастираше с рошавите му вежди. Носеше златна венчална халка и часовник с пластмасова каишка. Широки рамене, приведени напред от годините, прекарани в моргата над масите от неръждаема стомана.

— Получихме няколко обаждания по този случай — информира той Болд. Може би бяха работили заедно по повече от двеста престъпления. — Момиченцето, Лори Чин, е много по-добре. Тя ще се възстанови.

— Кой работи по случая?

— ХЕИ разследва инфекциозните заболявания. Намесват се и подразделенията на Гражданска защита, ако проблемът е особено сериозен.

— А този е особено сериозен — промълви Болд, загледан в момчето. — Казвам ти го неофициално.

— Не, това е холера. А холерата е повече от официална.

— Как се е заразил? — попита Болд.

Дикси отново се консултира с картона на момчето.

— Знаеш ли, щамовете си имат имена, всъщност номера. По този начин могат да бъдат идентифицирани и проследени. — Болд почувства, че едното му око започна да играе. Дикси продължи. — Този щам, който и да е той, е особено вирулентен. Холерата обикновено се влияе от рехидратация. Антибиотиците ускоряват възстановяването, но този щам е резистентен на повечето антибиотици. От теоретична гледна точка — внезапно гласът му прозвуча отчуждено — антибиотиците няма да помогнат за възстановяването. Това момче умира от шок, Лу. Обезводняването при него е протекло с твърде бързи темпове. След рехидратацията е показал моментно подобрение, а след това е изпаднал в силен шок, довел до колапс на всичките му органи. Остра тубуларна некроза на бъбреците, която води до бъбречна недостатъчност и натрупване на течности в организма. Има и още нещо — синдром на остра белодробна недостатъчност, който е характерен за възрастните, но понякога се среща и при децата и който също е възникнал вследствие от шока при рехидратацията.

— Той ще се оправи — убедено заяви Болд.

Дикси се размърда неловко и остави картона на мястото му.

— Не — поправи го кротко. — Няма да се оправи, Лу.

Болд чу думите, но те сякаш не достигнаха до съзнанието му. Очите му мрачно се спряха върху приятеля му.

— Как се е заразил? — повторно попита Болд, стиснал здраво зъби.

— Виж, непрекъснато възникват подобни бактериални огнища. Може би не на холера, но на други тежки инфекции. Повечето от тях остават скрити за обществеността. Хората научават само за най-сензационните от тях. По принцип органите на ХЕИ успяват бързо да открият източника на заразата — ресторант, павилион за риба. Проблемът се разрешава мигновено. Но този случай е дяволски труден. Непознат щам на непозната бактерия. Няма как да установят източника на заразата, преди да са идентифицирали щама.

— Ами ако аз зная къде е източникът? — попита Болд. — Ако си мисля, че го зная? — уточни той.

Дикси го погледна напрегнато.

— Тогава трябва веднага да се заемеш с разследването, Лу.

— Ще ми трябват няколко техници. Имам нужда от прикритие — нещо, с което да заблудим съседите.

— Мога да ги помогна. — Дикси нетърпеливо посочи към вратата и каза: — След теб.

Болд погледна отново към Слейтър Лоури. Усещаше гаденето в стомаха си като тежък и болезнен възел.