Ридли Пиърсън
Без свидетели (19)

Осемнадесет

Болд тръгна обнадежден за срещата, която си бе уговорил с отговорни служители в банка „Пак-Уест“. Може би чрез тази банкова сметка — която поради цял куп причини Болд и колегите му смятаха за фалшива — Консервния убиец съвсем неволно бе оставил следа, която можеше да ги отведе до него, или нея… Болд си имаше своите основания да покани и Дафи на срещата — тя трябваше да потърси психологическо обяснение за решението на изнудвача да си открие банкова сметка.

Както се бяха разбрали предварително, двамата напуснаха Сиатъл сентър поотделно. Болд се срещна с Дафи в къщата й във водата, където изпиха по един чай и обсъдиха стратегията си на предстоящата среща в банката.

Болд й разказа за пожара в „Лонгвю фармс“.

— По гласа ти разбирам, че обвиняваш себе си, загдето си изпратил шерифа там. Не можеш да си позволиш подобни чувства, Лу. Имаме нужда от теб — от целия ти опит и самообладание.

— Нещо във втория факс те притесни.

— Променяш темата. В момента разговаряме за Лу Болд.

— Какво точно? — продължи да настоява Болд, отказвайки да говори за себе си.

— Нещо дребно — този път не бе посочил кой ще е виновен, ако се случи нещо. Във всички предишни факсове изрично подчертаваше, че Оуен носи цялата вина. Но не и в последния.

— И намираш това за важно?

— Да, внушаването на чувство за вина и отговорност е от изключителна важност. Той или тя, не желае да поема отговорността за отравянията. Държи да подчертае, че цялата вина носи Оуен. И докато Оуен е виновен за нещастните случаи, те могат да продължат. Странното в случая е, че нашите истински неприятности ще започнат в момента, в който отговорността престане да бъде приписвана на Оуен. Чувството за вина би могло да накара нашия убиец да превърти напълно. А ние не бихме искали това да се случи.

— А ти смяташ, че последният факт подсказва, че това вече е станало. — Болд не задаваше въпрос, той само констатира факта.

Дафи не желаеше да се обвързва с категорично становище. Започна да духа чая си, за да го охлади, и се загледа през прозореца към езерото Юнион и към двамата сърфисти, които кръжаха подобно на пеперуди по повърхността му.

— Мисля, че самият факт, че получихме два факса — в един и същи ден, като при това вторият бе значително по-различен от всички останали, може да се окаже достатъчен, за да привлече вниманието на доктор Ричард Клемънтс. А ако това стане, ние само ще спечелим. Той е най-добрият, Лу. Бихме могли да се възползваме от опита му.

— Има и още нещо — настоя той, забелязал странното й изражение.

— Кой от двама ни е психологът тук?

— Това отговор на въпроса ми ли е?

— Промених мнението си по отношение на съпругата. Тя със сигурност не е убила шериф Брам. А и както ми го описваш… мисля, че тук не става дума за нает убиец. Убийството е било извършено от изключително разгневен човек. Мъж.

— Да.

— Знаел си го — отбеляза Дафи.

— Да.

— Някой, който има лични сметки за уреждане.

— Безусловно.

Дафи се размърда на стола си.

— Напълно е възможно убиецът да е възприел шерифа като човек, представляващ Оуен. Жестокостта на престъплението идва да ни покаже нечовешката ярост на престъпника, с когото си имаме работа. Дава ни представа за неговата избухливост и лабилна психика. Той иска да види Оуен мъртъв, Лу. И няма да се откаже докато това не стане… или докато не го хванем. — Дафи погледна встрани. Не желаеше Болд да види очите й.

— Може би в банката ще могат да ни помогнат — рече Болд. — Бръснача ще ни чака там.

— Срещата може да се окаже интересна.

 

 

Прокурор Майкъл Страйкър беше среден на ръст, но изглеждаше по-дребен, защото имаше малка глава и още по-малка уста. Като дете може би често бяха дърпали ушите му, но сега, в средната му възраст, те се вееха като ветрила и приличаха на листа, обърнати срещу слънцето. Хората го наричаха Бръснача заради стържещия му глас, който напомняше на звука, издаден от лист хартия, прекаран през зъбците на гребен. Дясната му китка завършваше с метална кука, която му служеше за ръка. Понякога, за да се изфука в бара, Бръснача палеше кибритени клечки о стената, използвайки единствено протезата си. Когато беше нервен, несъзнателно подрънкваше с нея, а звукът наподобяваше на стърженето на метална разбивачка за яйца по стената на купата.

При всяко едно разследване бе изключително важно да се разчита на подкрепата на прокурора. Той самият не участваше в разследването, но го насочваше в съответната, одобрена от закона посока. Детективът, провеждащ разследването, и прокурорът формираха екип, който понякога действаше в синхрон, а друг път — не. Повечето съдебни постановления минаваха през прокурора или биваха издавани директно от съдията, но със задължителното съгласие и одобрение на прокурора. Нужно бе известно време, за да свикне човек с избухливия нрав и нервните изблици на Майкъл Страйкър, но Болд го харесваше и се радваше на компанията му. Страйкър беше един от петимата водещи прокурори в Кинг Каунти и имаше хора, които вярваха, че още през тази година ще бъде избран за член на Върховния съд.

Болд, Матюс и Страйкър бяха придружени до асансьора и поканени на шестия етаж, където ги посрещна истинска гора от изкуствени дървета и едва доловимият дъх на дезинфектанти.

Лусил Жилар, чернокожа, около тридесетгодишна жена, с гладка като кадифе кожа, разкошен френски акцент, изумително дълга шия и пронизващи черни очи, бе облечена със син ленен костюм и бяла блуза, които сякаш бе откраднала от гардероба на Лиз. Самоувереността й се допълваше от усмивката, която беше изразителна, но и овладяна и спокойна. Тя се здрависа и с тримата, предложи им да седнат и веднага заговори по същество. Една секретарка донесе три разпечатки на компютризираната информация, касаеща въпросната сметка.

— Жена! — възкликна Дафи, забелязала първа тази подробност.

Болд сякаш изведнъж остана без дъх. Видеозаписите на „Шоп-Алърт“ бяха насочили вниманието им към евентуалното участие на жена, но бруталното убийство на шериф Търнър Брам го бе накарало да повярва, че си имат работа с мъж.

— Няма такъв адрес — заяви Страйкър. — Имам братовчед, който живее в блок номер 5900 — това са четните номера на тази улица. Срещу блока обаче има парк. Не съществува жилищен блок с номер 5908.

Обърна се към Жилар и я попита остро:

— Вие изобщо правите ли си труда да проверявате тази информация?

Жилар настръхна.

— Аз не работя в отдел „Новооткрити сметки“ — поясни тя. Говореше с такъв тон, сякаш ставаше дума за някакво срамно банково заболяване.

— Добре, нека да видим оригиналната молба. Не разполагаме с много време. — Протезата на Страйкър започна да подрънква.

— Всичко е наред, Бръснач — намеси се Болд, опитвайки се да го накара да се успокои.

Жилар прочете отново нейното копие от компютърната разпечатка.

— Сметката е била открита през миналата седмица. Това означава, че оригиналната молба е вече унищожена.

— Унищожена? — повтори Страйкър и се наведе напред, без да става от стола си. — Какво, по дяволите, означава това?

— Бръснач! — обади се Болд. Чувстваше, че прокурорът всеки момент ще избухне.

Жената се зае да обясни:

— В „Пак-Уест“ не се използва хартия. Всички операции са компютризирани, ползваме електронна поща и пощенски кутии с гласова идентификация. Не че това ми харесва особено. Но онова, което е от значение за вас, момчета, е, че оригиналната молба е била сканирана и вкарана в паметта на главния компютър в Сан Франциско пет работни дни след откриване на сметката. Мога да ви предоставя факсимиле на оригинала — с изключително качество при това — но не и самия оригинал.

— Майната му на факсимилето! — недоволно възкликна Страйкър. — Никой не може да свали отпечатъци от някакво си копие, госпожо. Знаете ли срещу какво сме изправени? Факсимиле! И вие си мислите, че някакво си факсимиле ще помогне на сержанта?

Болд отново се намеси.

— И без друго не очаквахме да постигнем кой знае какво, Майки. Госпожа Жилар едва ли носи някаква вина за порядките в банката. Освен това смятахме, че ще се натъкнем на фалшив адрес и име.

— Много се съмнявам в това — възрази Жилар. Обърна се към Страйкър и сърдито поясни: — Подадените молби се проверяват внимателно.

Страйкър не се съгласи.

— Искате ли да ви обясня какво държите в ръцете си? Залагам десет към едно, че името е принадлежало на наскоро споминала се жена. Тази фалшива самоличност осигурява на нашия човек номер на социалната осигуровка, съответстващ на името, който му е нужен в случай, че банката наистина извършва някаква проверка — нещо, в което все още дълбоко се съмнявам. Федералните агенции от години се опитват да автоматизират и препроверят основните данни, с които работят, за да предотвратят онова, което ние наричаме измама от гроба, но и те, подобно на банките, са сбирщина от бюрократи, движат се със скоростта на охлюви и са почти толкова интелигентни…

Дафи го прекъсна:

— Но тя има нужда от валиден адрес за кореспонденция, нали? На който да й изпращате банковите извлечения?

— Точно така. Ако в банката се върнат повече от две извлечения, ние автоматично прекратяваме обслужването на сметката. — Френският акцент на Жилар галеше слуха на Болд и извикваше представа за пухкава бяла сметана.

— Но това означава, че тя разполага с цели два месеца, преди да закриете сметката й — изтъкна Дафи.

Страйкър веднага се обади:

— Нали точно това казвам! Бавни са като охлюви. — Дясната му ръка изтрака като желязна порта, затръшната от силен вятър.

— Ако адресът е фалшив, както предполага господин Страйкър, ще закрием сметката още днес.

— Не! — възрази веднага Болд. — Не бива да го правите.

Жилар го погледна недоумяващо. Очевидно не разбираше какво става.

Дафи побърза да обясни:

— Бихме предпочели сметката да не се закрива, ако, разбира се, можете да направите това изключение.

— Не разбирам — оплака се Жилар.

— Естествено, че не разбирате! — гневно се провикна Страйкър. — Мили боже!

Болд сграбчи Страйкър за ръката, изведе го в коридора и затвори вратата на кабинета след тях.

— Достатъчно, Бръснач!

— Съжалявам, Лу. — Металната му протеза изтрака шумно. — И сам виждаш с кого си имаме работа — чужденка, представителка на малцинствата, жена… та тя нищо не разбира, за бога!

— Тя е изпълнителен вицепрезидент, Бръснач. Една от дванадесетте в тази банка. Преценката ти този път е грешна.

Страйкър дишаше тежко. Бавно кимна.

— Положението вкъщи не е много розово, Лу. Може би имаш право.

— Защо не поговориш с някой от правния отдел — виж дали можем да получим някаква документация за тази сметка, без да ни се налага да скачаме през горящи обръчи. И се дръж като професионалист, Бръснач. Имаме нужда от тези хора.

— Да.

— Разбрахме ли се?

— Извини се от мое име. — Страйкър се запъти към асансьора, без да каже нито дума повече.

Болд се върна в кабинета и засипа с извинения госпожа Жилар. Побърза да обясни:

— Човекът има лични проблеми.

— Кой ли ги няма — прояви разбиране Жилар. — И въпреки това съм доволна, че той си тръгна. — Позволи си да се усмихне топло. После напрегнато ги изгледа и двамата. — Тук става дума за нещо много сериозно, нали?

— Боя се, че за момента ще трябва да приемете думите ни на доверие. — Болд се поколеба за миг, а после продължи: — Аз работя в отдел „Убийства“. Господин Страйкър е прокурор. А госпожа Матюс е съдебният психолог на отдела. Опитваме се да заловим човек, извършващ особено гнусни и отвратителни престъпления.

— И смятате, че човекът, когото преследвате, е тази Шийла Данфорт?

— Възможно е — уклончиво отвърна Болд. — Все още не сме сигурни.

Жилар изглеждаше повече от притеснена. Погледна ги и попита със сладкия си френски акцент:

— Много добре. Как бих могла да ви помогна?

— Молбата лично ли е била подадена? — с надежда попита Болд.

Жилар погледна разпечатката.

— Не. По пощата.

— По пощата? — попита Дафи.

— За нас е постоянна практика. Няма нищо необичайно в това.

— По този начин се избягват охранителните камери — обърна се Дафи към Болд.

— Точно така — съгласи се той и зададе на Жилар поредния въпрос: — А началният депозит?

Тя видя някакъв код в разпечатката и използва собствения си терминал, за да направи справката.

— Чрез пощенски запис.

Дафи обобщи.

— Много трудно за проследяване. Да не кажем невъзможно. Помислила е за всичко.

— А този номер? — попита Болд, наведе се над бюрото и го посочи на Жилар. — Кредитна карта? — Всяка кредитна карта можеше да бъде проследена… точно на такава следа се надяваше Болд.

— Не. Започва с цифрата осем. Това е карта за банкомат.

— Поръчала си е карта за банкомат? — с безпокойство попита Болд.

— И сигурно вече я е получила — информира го Жилар. — Най-новата ни маркетингова кампания. Не сте ли виждали рекламите? Гарантираме издаването на карта за банкомат в рамките на два дни след откриването на сметка при нас. Използването й през първите шест месеца е напълно безплатно. На конкуренцията са й нужни няколко седмици, за да издаде подобни карти, и освен това клиентът е принуден да плаща куп такси по обслужването.

— Два дни? — поиска да се увери Дафи.

— Два дни, ако клиентът дойде да я получи в някой от клоновете на банката. Това е част от маркетинга, нали разбирате. По този начин осигуряваме обратна връзка с клиентите. И кампанията ни постигна небивал успех.

Болд знаеше, че за разлика от търговските обекти, охранителните системи в банките работят на двадесет и четири часови интервали, като записът от предишното денонощие се изтрива веднага. Изключение се допускат само в случай на проблеми с охраната. Подаването на молбата, получаването на карта за банкомат, заплахите, изпратени до Адлър… всичко бе прецизно изчислено, а откриването на анонимна банкова сметка осигуряваше на престъпника възможност да тегли пари, без да може да бъде спрян или проследен.

— Вие сигурно имате хиляди банкомати — промълви Болд.

— Какво имате предвид? — попита Жилар.

Болд бързо започна да обяснява.

— Ще имаме нужда от подробна информация за всяка операция, извършена с банкомат, както и за личния идентификационен номер на всеки клиент. — После веднага додаде: — Можете ли да ни кажете дали личният идентификационен номер се дава от компютъра, или се избира от самия клиент?

Жилар се обърна към терминала и въведе запитването.

Болд си помисли, че използването на банкоматите е доста изобретателен метод за прибирането на откупа, който би ги лишил от достатъчно време да засекат операцията и да предотвратят изтеглянето на сумата. Това прозрение предизвика силно чувство на гадене в стомаха му, насъбралата се жлъч се надигна към гърлото му и той се видя принуден да се извини на дамите и излезе да потърси тоалетна.

Когато се върна в кабинета на Жилар, се чувстваше също толкова зле, а по разтревоженото изражение на Дафи се досети, че сигурно изглежда много блед. Но когато Жилар го информира, че не разполага с информация за личния идентификационен номер на човека, който ги интересуваше, и последната капка кръв се изцеди от лицето му.

— Време е — рече той.

Дафи го разбра веднага. Тя се обърна към жената.

— Госпожо Жилар, налага се да ви доверим информация, която е изключително поверителна. Когато поискахме да се срещнем с някой от изпълнителните директори, дадохме ясно да се разбере, че може да се стигне до този момент. Препоръчаха ни вас, което очевидно означава, че сте човек, на когото може да се има доверие. Преди да продължа по-нататък обаче, съм длъжна да ви предупредя, че превръщането ви в наше доверено лице може да доведе до твърде продължителен ангажимент от ваша страна… може да означава безкрайно дълги часове на работа и сътрудничество. Дълги дни. Работа до късно. В момента просто не бихме могли да предвидим как ще се развият събитията…

— Ето как стоят нещата — намеси се Болд. — Ако предпочитате — независимо поради каква причина — да работим с някой друг от колегите ви в банката, сега е моментът да го кажете. Трябва много внимателно да премислите нещата.

— Вие работите в отдел „Убийства“. — Думите й бяха адресирани към Болд. Той кимна. — А вие сте психолог, който изследва психиката на криминално проявени лица.

— Да, това е един от аспектите на работата ми — съгласи се Дафи. Прииска й се да й каже, че се опитва да попречи на съсипаните си колеги да налапат дулото на пистолета си, че полага усилия да запази техните разпадащи се бракове, че се старае да помогне на наркоманите и алкохолиците измежду тях, като попречи да им бъдат отнети значките. Но не каза нищо подобно, а само продължи: — В момента се опитвам да съставя психологически портрет на човека, когото се опитваме да заловим.

— Ще ви помогна — заяви жената с мекия си френски акцент.

Болд реши, че вероятно е от Антилските острови.

— Сигурна ли сте? — поиска да се увери той. — Това не е като на филм. Положението може да стане много сериозно.

Дафи кимна. За един кратък миг му се стори, че и тримата сякаш спряха да дишат.

— Искам да помогна. Предполагам, че става дума или за откуп, или за изнудване, или пък за самоубийство. Права ли съм?

— А твърде вероятно и за трите заедно — каза Дафи.

— Може ли? — попита Болд и посочи вратата. Не искаше никой друг да чуе онова, което се канеше да каже.

 

 

По лицето на Лусил Жилар се изписаха изумление, силна тревога и неподправен ужас. Тя сведе за миг глава, а после го погледна възбудено и заяви:

— Тя ще изтегли парите от откупа чрез банкомат.

— Освен ако не успеем да се възползваме от това, за да я хванем — коригира я Болд.

Очите на жената отразяваха напрегнатите й мисли. Като че ли не изглеждаше кой знае колко убедена в успеха.

— Можем ли да го направим? — попита Болд.

Дафи също се намеси:

— Възможно ли е жената да изтегли достатъчно голяма сума пари чрез вашата мрежа от банкомати? Само в такъв случай планът й би имал смисъл.

— При откриването на сметката тя е разполагала с хиляда долара. Тази сума все още не я превръща в банков клиент с особен статут. Това обаче ще се случи, ако по сметката постъпят парите от откупа в размер на сто хиляди долара. За клиентите с особен статут се определя ежедневен таван при използването на банкоматите. Защото картата по същество е дебитна карта. Всички тегления зависят от баланса на сметката.

— Тегленията от един и същ банкомат? — попита Болд.

— От един и същи банкомат да, но не и чрез една и съща операция. Разбирате ли къде е разликата? Всяка една парична операция, извършваща се чрез банкоматите, не може да надвишава четиристотин долара. Това е таванът — четиристотин долара. Всички ние трябва да се съобразяваме с това изискване, наложено от производителя на автоматите поради куп съображения за сигурност. Така че всяка една операция е на стойност максимум четиристотин долара. Но броят на последователните парични операции зависи единствено от определения ежедневен таван или пък от баланса на сметката.

— Значи е възможно — от техническа гледна точка — да се получат парите от откупа чрез вашите банкомати.

— Ако условията по използването на сметката са правилно формулирани — да. Твърде е възможно. По хиляда долара на ден, предполагам… ако клиентът е пожелал така. Най-високият ежедневен таван за изтеглени суми, за който съм чувала, е десет хиляди долара. Беше поискан от един търговец на килими, който използваше картата за покупки от цял свят. В този случай обаче той твърде рядко прибягваше към услугите на банкоматите, които се използват за авансово получаване на пари в брой.

— А проследяването на клиента? Това възможно ли е?

— Мрежата на съществуващите банкомати е доста сложна. Знаете ли нещо по въпроса?

— Боя се, че не — отвърна Болд.

Дафи само поклати глава.

— Можем да засечем автоматите, от които е било извършено тегленето на сумите. Но това става много трудно и сложно, ако трябва да се извърши в реално време. Ако въпросната жена използва мрежата на „Пак-Уест“, може би ще можем да установим точното местоположение на съответния банкомат. Но ако тя влезе в нашата мрежа, използвайки автомат на друга банкова система, тогава операцията се обработва от регионалната разпределителна станция тук, в Сиатъл. Когато при нас постъпи заявката за теглене на определена сума, ние ще разполагаме само с няколко секунди, за да реагираме.

— Няколко секунди — повтори Болд, дълбоко разочарован от новината. — Май ще трябва да поставим по един човек за наблюдение пред всеки банкомат. Всъщност с колко такива автомати разполагате?

— „Пак-Уест“ работи с триста и седемдесет банкомата в този щат. Приблизително половината от тях са концентрирани в града и в районите на около час път от центъра. А броят на автоматите, управлявани от „NetLinQ“ — регионалната разпределителна станция, възлиза на хиляда и двеста машини, разположени между Сиатъл и Еверет. На всеки две седмици се инсталират горе-долу по пет нови банкомата.

„Цяла армия“, помисли си Болд. Хиляда и двеста полицаи за наблюдение? В най-напрегнатите моменти от преследването на убиеца от Грийн Ривър в разследването участваха сто и четиридесет полицаи. А в момента Болд работеше с екип от четирима. Коремът му се сви при тази мисъл.

Той глътна две хапчета „Малокс“.

— В някои от банкоматите има охранителни камери. Те може би ще са ви от полза. На някои места са статични, другаде са видеокамери.

— Колко са на брой? — с надежда попита Болд.

— Мисля, че повече от половината банкомати са оборудвани с камери. И то предимно в градската част. Всяка седмица инсталираме камери за наблюдение на поне още три банкомата. Този проблем е от приоритетно значение за банката ни.

Половината? Не беше достатъчно.

Дафи, почувствала унинието му, предложи да се срещнат със служителя, отговарящ за „NetLinQ“.

— Това е Тед Пърч — уведоми ги Жилар. — Не е никак лесно да се работи с него. Особено пък за жена като мен. Разбирате, нали?

— В такъв случай ще стоя настрана — каза Дафи. Обърна се към Болд: — Отивам в службата, а след това се прибирам у дома.

Жилар дипломатично предложи:

— Ще се обадя да проверя дали ще може да ни приеме.

 

 

— Нека да ви обясня нещо, сержант. Сержант бяхте, нали? — Пърч произнесе чина на Болд сякаш ставаше дума за някоя от най-низшите форми на живот. Очевидно смяташе, че той самият е стигнал доста по-напред в еволюцията си. — В миналото винаги сме си сътрудничили със силите на реда и винаги сме готови да окажем нужното съдействие. Но — Болд вече очакваше този миг, — ако си позволим да нарушаваме работата на системата при всяко изнудване, заплаха или измама, по-добре ще е да се махнем оттук и да отидем за риба. Разбрахте ли?

Болд все още не бе казал нито дума за случая, върху който работеше.

Пърч му приличаше на човек, който играе тенис или скуош. Очите му бързо се местеха от обект на обект, макар че определено предпочитаха подгъва на полата на Лусил Жилар пред мрачното изражение на Болд. Имаше тъмнокестенява коса, която като че ли миеше твърде често, а спортният му сак бе пъхнат под бюрото, но така, че да не остане незабелязан от посетителите му. Кабинетът му не се отличаваше с нищо необичайно, освен с двата акварела на Сан Хуан и с неособено красивата гледка към междущатска магистрала I-5 и пристанището на езерото Юнион.

Пърч се бе обадил на Шосвиц, за да потвърди самоличността на Болд. Наричаше Лусил Жилар Луси, а нотките в гласа му намекваха, че двамата са близки приятели — нещо, което очевидно не отговаряше на истината.

От наученото от Жилар Болд бе стигнал до заключението, че проследяването на финансова операция чрез банкомат в реално време може да се осъществи само чрез координираните усилия на „Пак-Уест“ и „NetLinQ“.

— Тук не става дума за обикновените изнудвания, с които се сблъскваме ежедневно — поясни Болд.

— Работил съм с Фреди Гучиано няколко пъти — призна Пърч.

— Фреди не работи по този случай — информира го Болд.

— Фреди е добро ченге.

Болд ненавиждаше този израз.

— Онова, което е от особена важност в случая, Тед — учтиво заговори Лусил Жилар, — е възможността на разпределителната станция и на банката да определят реалното местоположение на банкомата, което пък ще даде възможност на сержант Болд да проследи определени финансови операции.

— Разбирам това, Луси. Но се опитвам да обясня — и на двама ви — че проследяването в реално време просто не е осъществимо в рамките на цялата мрежа. Не съществува такъв софтуер — поне аз не съм чувал да е разработван. И дори не е предвиден в дългосрочните ни планове. Какво? Какво, Луси? Защо ме гледаш по този начин?

— Това е нещо, което трябва да бъде направено. В момента сержант Болд ни моли съвсем учтиво. Нито полицията, нито пък ние от банката бихме искали да се замесим в съдебни постановления и дела. Въпросът опира до желанието ни да си сътрудничим.

Тед Пърч като че ли се пообиди. Тя очевидно бе по-добре информирана от него, а това никак не му хареса. И ако само още веднъж погледнеше към полата й, Болд щеше да направи някакъв коментар по въпроса.

Пърч бавно кимна, цъкна с език и насочи цялото си внимание към Болд.

— Сержант, системата функционира по строго определен начин. Въпросната сметка е открита в „Пак-Уест“. Дотук ясно ли е? Ако се използва банкомат на „Пак-Уест“ — сигурен съм, че Луси ви е обяснила това — тогава запитването отива директно в техния сървър. Почти мигновено се извършват няколко проверки и потвърждения, сървърът одобрява тегленето и инструктира банкомата да изплати поисканата сума. Раз-два и готово! Но ако клиентът на „Пак-Уест“ реши да използва банкомат на друга банка, например „Фърст интърстейт“, тогава се намесваме ние. В този случай личният идентификационен номер се кодира от автомата и никой не е в състояние да се добере до него. Освен това номерът на сметката и банковият идентификационен номер постъпват директно в сървъра на „Фърст интърстейт“ в Калифорния, който разпознава чуждия банков идентификационен номер и пренасочва запитването към нас. Нашите компютри обработват запитването в зависимост от банковия идентификационен номер — в нашия случай „Пак-Уест“. „Пак-Уест“ потвърждава информацията по сметката и одобрява тегленето, чрез нашата станция предава разрешението и личния идентификационен номер на клиента във „Фърст интърстейт“, която пък на свой ред инструктира банкомата да изплати сумата. В някои случаи молбата за теглене може най-напред да мине през една от националните разпределителни станции, а едва след това постъпва при нас. Обратният път е същият — от нас към националната станция и оттам — към съответната банка. Във всеки случай процесът, който ви описах току-що, отнема всичко на всичко три цяло и две десети от секундата. Само в северозападните щати се използват около четири милиона дебитни и кредитни карти. В цялата страна броят им възлиза на осемдесет милиона. И за да добиете представа за обема на операциите, извършвани през тях, ще ви кажа, че банкоматите само във Вашингтон и Орегон обработват един милиард долара на месец. Това възлиза на около двадесет милиона долара на ден в началото на седмицата и на около петдесет милиона долара дневно в петък, събота и неделя. А това прави четиристотин хиляди операции на ден! И вие искате от нас не само да засечем определена операция, но и да го направим в реално време? Започвате ли вече да проумявате проблема?

Намерението му бе да зашемети Болд с факти и цифри и наистина успя! Четиристотин хиляди тегления дневно. Цифрата петдесет милиона продължаваше да отеква в главата му.

— С вас срещали ли сме се преди? — попита Пърч, сякаш Болд току-що бе влязъл в стаята.

— Не.

— Изглеждате ми дяволски познат. Играете ли тенис?

— Свиря на пиано. Джаз.

— В клуб! Прав ли съм?

— В „Големия майтап“.

— Точно така. Знаех си, че съм ви виждал и преди. — Обърна се към Лусил Жилар и поясни: — Добър е. — А на Болд рече: — Свирите много добре. Обикновено когато барът е полупразен. Нали?

Болд му благодари и изтъкна, че се налага да изостави пианото, когато работи по случай като този.

— Случай като този? Вие не сте от икономическата полиция, нали, сержант? Освен ако не сте постъпил току-що. Защото аз познавам момчетата от икономическата.

— Отдел „Убийства“ — информира го Болд.

Самата дума въздействаше страховито на повечето хора и Тед Пърч не бе изключение. Той рязко отметна глава назад, сякаш току-що го бяха зашлевили през лицето.

— Най-важния отдел — отбеляза той.

— Не, отдел като всеки друг.

— И за какво точно става дума? Изнудване? Не само заплахи, нали?

— Правилно.

— Обзалагам се, че някой вече е умрял — започна да гадае Пърч. — Иначе какво ще търсите тук.

— Наистина имаме мъртвец — потвърди Болд. — Възможно е да последват и други, ако не побързаме.

— Нещата се променят значително щом става дума за човешки живот.

— Нуждаем се от помощта ти — настойчиво рече Лусил Жилар. — Проблемът е в това, че сержант Болд ще разполага само с около десет секунди — ако не и по-малко — за да залови този човек.

Болд продължи:

— А това не е достатъчно. Изобщо не е.

— Да забавим работата на цялата система? — възкликна Пърч. — Първо, това е невъзможно — поне аз не зная да е правено някога — и второ, ако го направя, ще ме разпънат на кръст. Достатъчно е системата да излезе от строя за пет минути, за да се превърнем в сензацията на деня. Хората са свикнали с банкоматите. И очакват от тях да работят. Не забравяйте, че говорим за операции в размер на двадесет милиона дневно.

— Нужно ли е да се спира цялата система? Не можем ли да изолираме само въпросния банкомат? — попита Болд.

— Системата не функционира по този начин. Понякога има два, три, та дори и четири автомата, инсталирани непосредствено един до друг. Какво ще си помисли въпросният човек, ако неговата финансова операция продължи цяла вечност, а хората до него биват обслужвани по обичайния начин? Нека да ви кажа нещо: Хората имат вградени хронометри по отношение на банкоматите. Те знаят колко време отнема една операция. Обикновено всичко приключва в рамките на дванадесет секунди. Направете ги четиридесет и вашият човек — човек, свикнал да заобикаля закона — веднага ще забележи. И ще изчезне на часа. Просто и ясно.

Болд беше доволен, че Пърч се заблуждава по отношение на пола на техния престъпник.

Жилар се обади:

— Но ако забавим цялата мрежа? Или поне всичките банкомати в рамките на града. Какво ще стане тогава, Тед? Освен че ще станем централна новина във вестниците за ден-два?

Болд се намеси.

— Колкото и да изглежда странно, вестникарският шум може да ни помогне. Може би ще го накара да повярва, че става дума за повсеместен проблем.

— На вас може и да помогне. Но мен ще ме уволнят. Можете да сте сигурни в това. Но в момента си говорим празни приказки. Никога досега не съм чувал за подобно нещо — не си мислете, че можете да забавите цялата система, като просто натиснете някакво си копче.

— И аз това казах на сержанта. Но се надявах, че ти може би си по-информиран от мен. — Жилар го настъпи по болното място. Той отчаяно искаше да бъде по-добре информиран от нея и изобщо не забеляза капана, който му бе заложила.

— Познавам няколко специалисти по софтуерни технологии. Бих могъл да ги попитам.

— Моите хора също проучват въпроса — съобщи Жилар, принуждавайки го да се включи в надпреварата.

— Ще ми е нужно разрешение от национален мащаб — отбеляза Пърч, който вече мислеше в перспектива. — Ще се наложи да даваме много сериозни обяснения.

— Разполагаме с хора, способни да се справят и с най-сериозните обяснения. Това не би трябвало да представлява проблем — предложи помощта си Болд.

— Нека да поопипам почвата. Кога ще искате да започнем?

Лусил Жилар кръстоса крака, но Пърч дори не я забеляза.

В този момент Болд осъзна, че го е спечелил.