Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (8)

Глава VIII

Събуди я дълбок, басов глас. Беше нежен и гальовен. Някой пееше. Прииска й се дълго да го слуша. Много дълго.

Разтърка очи. Ерик бе приклекнал до леглото и я гледаше втренчено. Лайза се надигна.

— Виждаш ли, прав бях — отбеляза весело той. — Знаех си, че ако ти попея, ще се събудиш.

— Да не си Глен Кембъл.

— Нищо не ми пречи да бъда. Трябва ми само една китара, кон и каубойски ботуши.

Лайза отново потърка очи и прекара пръсти през косата си, опитвайки се да се разсъни напълно.

— Нима изборът на песента означава, че вече сме във Финикс?

— Със сигурност сме поне в Аризона. Близко сме до Планините на поверията.

— Нима си шофирал през всичкото време! — Това не беше въпрос, а по-скоро укор.

— Тази каравана едва ли има автопилот.

— Бях те помолила да ме събудиш, за да те сменя зад волана, когато се умориш.

Лайза се удиви как издържа буден повече от трийсет и шест часа.

Ерик извади купчина шофьорски талони от джоба си.

— Вече отстраних тези, които са на същите имена, на които се водят и кредитните карти. Малко вероятно е да ни поискат документи за самоличност при регистрирането, но в случай, че се наложи… Как би желала да се казваш?

„Г-жа Ерик Тревор.“

Сърцето й подскочи от радост.

„Сигурно все още съм по-сънена, отколкото ми се струва, за да позволя на тази мисъл да се прокрадне в съзнанието ми!“ Избра си един талон наслуки.

Ерик го погледна.

— Тази нощ ще бъдеш г-жа Джош Грегъри.

Той отново запя и тръгна към офиса на къмпинга. Лайза протегна схванатите си крайници.

Напрегна се, когато дочу последните строфи на песента му. Стана й някак чоглаво. В тях се говореше за някакъв мъж, който заплашваше съпругата си, че ще я напусне.

„Дали случайно е избрал тази песен? Да не би да иска да ми напомни, че все някой ден ще ме изостави? Може би развихрената ми фантазия ме кара да търся във всеки негов жест или дума код със скрит смисъл. Но Ерик обича да играе различни роли. Работата му винаги е свързана с игри, лъжи и зашифровани кодове.“

Лайза въздъхна. „За бога, как можах да превърна една нищо и никаква песен в източник на дълбока депресия?!“

Когато излезе от караваната, я посрещна омайният залез. Оранжевото сияние над хоризонта постепенно се преля в кървавочервено, а след това изтъмня до виолетово.

Всички предмети наоколо сякаш бяха лишени от формата си и изглеждаха някак призрачни. В този сумрак човек не можеше да различи деня от нощта, истината от лъжата и доброто от злото.

Пейзажът й действаше успокояващо, пробуждайки очакването скоро звездите да обсипят небесния свод.

Ерик се върна и подкара караваната към определеното й място. Лайза предпочете да се разходи пеш до там. Минавайки между семействата, слушайки пискливите детски гласове и наблюдавайки приятните, белокоси двойки, тя осъзна колко малко двамата с Ерик се вписват в тази обстановка. Опитваха се да избягат от преследвачите си, вместо да се наслаждават на самото пътуване. „И никога не сме имали деца. Нито пък някога ще остареем заедно…“

— Искаш ли да си препечем малко наденица на лагерния огън? — попита Ерик, когато се приближи.

— Мислех, че ще вечеряме само боб.

— Нима искаш да кажеш, че дори не можеш да препечеш малко наденица? — престори се на разочарован той.

— Ще я прегоря, така, както бих прегорила всичко. Още повече, че не сме купили наденица.

Лайза се прозина и потърка очи.

— Ще си взема един душ преди вечеря.

— Ще дойда с теб — предложи той.

Зениците й се разшириха от изненада. Усмихвайки се на реакцията й, Ерик и добави:

— Имах предвид — до мъжката баня. В този къмпинг душовете са отделни.

Водата не я освежи много. Не можеше да си обясни защо се чувстваше толкова скапано, след като бе спала през целия ден. Сложи си червения бански и, без да суши косата си, излезе. Бе сигурна, че аризонската горещина ще се справи по-добре с изсушаването.

Апетитна миризма на цвъртяща сланина достигна до носа й, когато наближи караваната.

Ерик се беше надвесил над тигана и пържеше бекон. Същевременно наглеждаше бърканите яйца със сирене и препичаше филийките на тостера.

— Тази вечер ли ще закусваме, за да спестим време утре сутринта? — подхвърли Лайза.

Той пропусна закачката й покрай ушите си.

— Докато приготвям вечерята, би ли занесла дрехите ми в пералнята?

В интерес на истината, тази мисъл бе минала през ума й, но я бе отхвърлила като твърде смущаваща. Да изпере бельото му й се струваше прекалено интимно. Разбира се, че не му го призна.

— Страхувах се да не разваля някой микрофилм.

— Добре. — Ерик взе тигана. — Хайде да отидем на някоя от дървените масички.

„Звучи чудесно — помисли си Лайза. — Той да готви вместо мен.“

Когато седнаха един срещу друг, почувства се гузна, че му бе отказала да го изпере. Изглеждаше крайно изтощен. Гъстата брада не можеше да прикрие умората по лицето и сенките под очите му.

— Приготви си дрехите — по-късно ще ги отнеса в пералнята — предложи тихо.

— Толкова съм уморен — призна Ерик, без да се опита да прикрие нетипичната за него прозявка.

След няколко хапки Лайза изненадано възкликна:

— Да не си карал курс по „Готвене в къмпинг за напреднали“?

— Не си въобразявай — предупреди той, — че аз ще готвя постоянно. В момента се реванширам за закуската, която не успях да приготвя у вас поради липса на продукти в хладилника.

Нощта падаше бавно над Аризона.

— Макар че не вярвам да са ни проследили, за всеки случай някои от нас трябва да будува. Ако не възразяваш, предлагам това да бъдеш ти. Едва държа очите си отворени — рече Ерик, когато привършиха с вечерята.

— Не се учудвам. Не си мигвал почти четирийсет часа — отвърна Лайза съчувствено. — Разбира се, че аз ще остана будна.

Той тръгна накуцвайки към караваната.

Лайза изчака около петнайсетина минути и го последва. Под лунната светлина различи едрото тяло на спящия си спътник. Настани се на един от столовете и се загледа в него. Само един бял чаршаф бе преметнат през кръста му.

Приближи се по-близко до леглото, а после седна на ръба му. Ерик беше захвърлил дънките и ризата си на пода, а перуката, мустаците и брадата бе оставил на масата.

Наблюдаваше го като хипнотизирана. Лежеше на една страна с гръб към нея. Светлорусата му коса се стелеше върху възглавницата. Беше толкова строен. Висок и с добре развити мускули. Достатъчно широк в раменете. Достатъчно стегнат в кръста.

Погледът й се плъзна по дължината на гръбнака му, стигна до полуоткритите му задни полукълба.

Изкушаваше се да се пресегне и да го погали по косата, по раменете, по гърба…

Така й се искаше да го прегърне и да почувства пулсирането на сърцето му.

„Как ли ще реагира, ако мушна ръка под чаршафа — по корема му, по-надолу… Да докосна пениса му?…“

Шумно въздъхна, когато неочаквано Ерик се обърна. Осъзнаваше, че сигурно изглежда доста гузна, когато очите му се вторачиха в нейните.

— Само по задължение — каза той.

Все още потопена във водовъртежа на желанието, пронизало утробата й, Лайза се опита да изтълкува думите му. „Какво ли има предвид? Навярно е прочел мислите ми. Изражението на лицето ми сигурно е повече от красноречиво. Дали не ми намеква, че се люби с жени само по задължение? Как смее!“

На устните му заигра усмивка, която Ерик безуспешно се опита да прикрие.

— Ботушите с високите токове — поясни той. — Нося ги само по задължение… понякога.

Отново се обърна на една страна и скри главата си под възглавницата, която обаче не успя да заглуши кикотенето му.

„Обзалагам се, че ще спреш да се кискаш — помисли си Лайза, — ако затисна устата ти с нея.“

 

 

Когато слънцето изпи и последните си глътки зора, Лайза продължаваше да е на „поста“ си. Беше се облегнала на задната врата на караваната, а рокмузиката, усилена до краен предел, бучеше в ушите й.

Успя някак си да издържи. Разгледа няколко списания и почете малко от трилъра, който бе намерила изхвърлен на сметището на къмпинга. В полунощ бе придумала десетгодишния хлапак от близкото магазинче да й продаде евтиния си уокмен на двойна цена и кресливата музика я държа будна до сутринта.

Не бе чула, кога Ерик е станал и се е облякъл. Беше твърде отпаднала, за да реагира, когато той повдигна едната слушалка.

— Добро утро. — Усети дъха му в ухото си. — Как си?

— Добре съм… — едва успя да промърмори.

Бавно протегна ръка към уокмена, за да го изключи. След това с усилие успя да махне слушалките. Буквално не можеше да се помръдне от мястото си.

Ерик се наведе към нея:

— Всичко наред ли е?

— СПБ — отвърна му.

Той се замисли върху съкращението и го разкодира с надежда:

— Строен, Потаен, Блондин?

— Слънцето Пече Безмилостно. — Разочарова го Лайза и добави: — Ти ме излъга.

Ерик въздъхна:

— Кога? С какво?

— Горещ. Беше ми казал, че климатът тук е мек, а той се оказа горещ. Слънцето пече ужасно…

Усети приятната хладина на дланите му, когато се сгуши в тях. Харесваше й да чувства как пръстите му галят челото й, но в момента беше толкова уморена…

— Ти гориш — каза той загрижено, като й помагаше да стане.

Придружи я до леглото, разкопча горнището на банския й и изхлузи презрамките през раменете й. Послушна като монахиня, Лайза го съблече. Ерик я зави с чаршафа.

— Да извикам лекар — предложи й.

— Недей. — Едва намери сили да продума: — Така „лошите“ заловиха „добрия“ във филма „Шестте дни на кондора“.

— По същия начин пък ФБР залови един наркотрафикант. — Той поклати глава. — Не мога да те оставя в това състояние.

Лайза забеляза загриженост и вина в очите му.

— Не трябваше да се забърквам в тази каша, изобщо не биваше да те вземам със себе си. Напрежението е почти непоносимо. Няма подходяща храна, липсва домашният уют.

— Грип — едва прошепна тя. — Това е само грип, Джон… исках да кажа Ерик. Заразила съм се от секретарката. Спомняш ли си? Отсъстваше, когато ти дойде за пръв път в офиса ни.

— А сигурна ли си?

— Ще се оправя след ден-два. Продължавай да вършиш каквото си решил. Не искам да провалям плановете ти за деня.

— Възнамерявах да се срещна с един човек, но няма да те оставя сама. Ако се почувстваш по-зле, моля те, кажи ми — ще извикам лекар веднага.

Лайза спа непробудно през целия ден и цялата нощ. Не усети как Ерик сменяше непрекъснато мокрите кърпи на челото й.

В ранните утринни часове се почувства по-добре и се надигна от леглото.

Ерик се бе изтегнал на пода и я наблюдаваше. Като видя, че тя се размърда, веднага скочи на крака.

— ЧЛЗ… идва всеки момент — оповести бодро.

— Чаровен, Любящ, Загрижен?

— Не. Чай с Лимон и Захар.

Понечи да придържа чашата й, но Лайза настоя да се справи сама.

Три часа минаха, преди да успее да го убеди, че вече е преодоляла кризата, така че спокойно да продължи с изпълнението на плана си.

Обърна се към стената, докато Ерик се преобличаше.

— Готов съм за тръгване — заяви той след малко.

Погледна го и избухна в смях.

— Да не би Фрито Бандито да ни е дошъл на гости?

— Извинявай — престори се Ерик на обиден, — но така приличам на благородник.

— Да не си Рикардо Монталбан — подразни го тя.

Всъщност изглеждаше чудесно.

— Каква среща си си уредил, Рикардо?

— Въпреки че изглеждам като благородник, ще се срещна с една хиена вместо с някоя дама от висшето общество — отвърна й лаконично.

— Тогава днес кодовото ти название трябва да е „Прериен ловец“.

Искаше й се да го задържи при себе си за по-дълго. Можеше и да не го види вече. Предчувстваше нещо лошо.

— Защо не отидем заедно?

— Не може — беше студеният му отговор. — Ти все още не си напълно оздравяла, а Планините на поверията са далече оттук.

Лайза не можеше да сподели с него всичко, което чувстваше. Думите просто сами се изплъзнаха от устата й:

— Пази се…

Момчешката му усмивка откри дълбока трапчинка върху бузата му.

— Чер гологан не се губи.

— Внимавай — каза тя закачливо, — да не счупиш някое огледало.

Двамата се спогледаха. Отдавна бяха разбрали, че имаха лош късмет.

— Обещавам ти да пазя огледалцето цяло, най-малко, за да ти сигнализирам с него.

Махна й за сбогом, гледайки я настойчиво в очите.

През целия ден Лайза се тревожеше за него. Изпра бельото му, изми съдовете, поразтреби караваната. Следобеда се опита да поспи, за да бъде бодра вечерта, ако се наложеше да стои будна или да шофира. Затвореше ли очи, мислите й за Ерик постоянно проблясваха в съзнанието й като светкавици, предвещаващи приближаваща се буря. Най-накрая изтощението взе връх над притесненията й и тя се унесе.

Слънцето се бе спуснало ниско над хоризонта, когато се събуди. Ерик би трябвало вече да се е върнал. Беше изминало доста време, откакто бе заминал.

Опитвайки се потисне страха си, Лайза отвори хладилника, за да си приготви вечеря. Хвърли поглед към лавицата, докато бавно преглъщаше храната.

Бялата роза беше на мястото си. Листенцата й бяха посърнали.

Мъртвешки бледа, розата повяхваше. Умираше. Тръпки я побиха. Почувства, че трябва да направи нещо. Не бе от хората, които можеха да стоят на едно място и да чакат. Реши да потърси Ерик.

Набързо се облече и му остави бележка за всеки случай. Спря пред офиса на къмпинга, като се надяваше да получи карта на местността или устни инструкции.

— По-добре да не тръгвате към проклетите хълмове по това време — предупреди я управителят.

След като се убеди, че няма да излезе на глава с нея, той й подаде една карта и подробно й описа няколко маршрута.

— Трябва ви джип. С тази каравана доникъде няма да стигнете.

Лайза тръгна след плешивия мъж към гаража. Там той я инструктира подробно, как се кара джипът.

— Добре, че не ви трябваше по-рано. Едно друго приятелче го нае тази сутрин и току-що го върна — спомена й между другото.

Обля я вълна на радост и надежда, но обсипвайки го с въпроси, скоро се увери, че не е бил Ерик.

Няколко пъти се опита да запали двигателя безуспешно. Управителят я погледна разочаровано.

— Може би не трябва да… — понечи да рече, когато тя профуча край него.

Докато шофираше по главния път, изведнъж я връхлетя неприятна мисъл.

„Сигурно мъжът, който е наел джипа тази сутрин, е проследил Ерик.“

Натисна педала на газта докрай. Джипът летеше по каменистия път, като вдигаше след себе си все по-големи облаци прах. Лайза нямаше представа, накъде може да е тръгнал Ерик, но пеш едва ли би стигнал далеч. Реши да претърси местността в радиус от няколко километра. Като навлезе в лабиринта от каньони, разбра, че начинанието й е безнадеждно. Погледна към залязващото слънце. В този миг й се мярна човешка фигура. Заприлича й на златотърсач от Долината на смъртта. Присви очи, опитвайки се да различи чертите му. „Дали това не е Ерик, предрешен по нов начин?“

Но този мъж бе твърде нисък. Ерик едва ли би могъл да се смали до подобни размери. Лайза събра кураж, приближи се и го огледа отблизо. Бакенбардите му бяха започнали да побеляват и хармонираха с кичура коса, който се подаваше изпод сламената му шапка. Той пристъпи към мулето си, сложи ръка върху пушката, която се намираше между търнокопа и лопатата. В случай, че му „хрумнеше“ нещо, Лайза реши да използва пистолета на Дуайт, който бе сложила под седалката.

Спря точно до него. Размениха си няколко любезности. Представи й се като Джоу, а мулето си — като Моника.

— Нарекох я на името на една френска госпожица, която живееше в Арден по време на Първата световна война — обясни й не без гордост.

— Мяркат ли се хиени по тези места? — попита го Лайза.

Джоу избухна в смях, като плесна с ръка по коляното си. Смя се толкова дълго, че от светлосивите му очи потекоха сълзи. Предвкусваше със задоволство реакцията й на шегата, която му дойде наум:

— Зависи — рече, като продължаваше да се хили, — какви ти трябват, защото са два вида — четирикраки и двукраки.

— Какво искаш да кажеш? — Със спокойно изражение на лицето тя успя да прикрие смущението си.

— Е, помислих си, че една хубава, млада дама като теб би се страхувала от четирикракия вид — а те излизат всяка нощ и вият срещу луната. Двукраките обаче са по-опасни.

След дългия разговор, изпъстрен с много шеги, Лайза научи, че „хиени“ наричали водачите на групи от чужденци, които незаконно преминават мексиканската граница.

Остана с впечатлението, че Планините на поверията винаги са били обгърнати от някаква странна тайнственост. Даже и в момента изглеждаха зловещо. Джоу й разказа, че не били редки случаите с хора, влезли веднъж в тези дебри, да не излязат никога. Понякога имало и престрелки, също както в „доброто старо време“, особено между златотърсачите. Десетки години те кръстосвали по козите пътеки в търсене на изоставената холандска мина.

Лайза хвърли загрижен поглед към слънцето. Скоро щеше да се скрие. Не се осмели да признае на Джоу, че търси някого. Излъга го, че е репортерка от един вестник, и че в момента прави проучване върху хиените за своя статия. Той сбръчка чело, докато тя потегляше, махайки му приятелски с ръка.

Пътят й лъкатушеше из сухи долчинки. Беше по-горещо, отколкото в казаните на ада. Слънцето се спускаше все по-ниско и по-ниско и заплашително започна да се скрива зад една надвиснала скала. Лайза погледна нагоре със свито сърце.

Изведнъж някакъв проблясък привлече вниманието й. „Какво ли е това? Ето — отново. Светлинен лъч близо до билото на онзи хълм.“

„Най-малко — за да ти сигнализирам скъпа“ — нали това ми каза Ерик, преди да тръгне! Тези думи изплуваха в съзнанието й, когато нещо отново заблещука оттам.

Зави на изток с нарастващо безпокойство. „Ами ако не е Ерик?! Ако съм се натъкнала на група «хиени» или на побъркани златотърсачи.“

Но независимо от страховете си, бе решена по-силно от всякога, на всяка цена да намери Ерик. Извади френския ключ, постави го на седалката заедно с револвера на Дуайт и подкара към светлинката, която продължаваше да примигва.

Като наближи мястото, почувства се като в капан. От всички стани бе обградена от огромни канари със зловещи форми, като чудовища от някой кошмарен сън.