Пат Далтън
Миг, безкраен като вечност (4)

Глава IV

Почукването на високите токчета на Лайза върху паважа на паркинга звучеше като стакато на барабан. Сетивата й бяха изострени прекомерно: всеки шум й се струваше усилен, а всеки пешеходец — подозрителен.

Беше изчакала един час, надявайки се да заличи и най-малкия намек за връзката й с Джон, в случай, че някой ги е наблюдавал.

Като отключи вратата на колата си, погледна назад по навик.

Там се размърда някаква фигура.

„Джон!“ При тази възможност сърцето й подскочи.

После изведнъж застина. Бе попаднала в обсега на малкия револвер, който Бърли беше насочил към нея.

Той й направи знак да влезе. Нямаше избор.

— Сигурно искате да ми зададете още няколко въпроса? — опита се да пропъди трепета от гласа си, докато сядаше зад волана.

Тялото на Бърли изглеждаше още по-голямо, така както се бе сгънало на задната седалка.

— Може да пострадаш, сладурче!

„Сладурче? Този приятел явно е гледал твърде много стари филми по телевизията през дългите дежурства.“

Бърли отново се свлече на пода, но пистолетът му можеше да се окаже до главата й за секунда.

— Карай към апартамента си. Ако твоето приятелче избяга от партньора ми, би могъл да дойде там.

— Моят приятел? Не знам за кого говорите.

— Спести си лъжите. Следобед бяхме насочили електронни подслушватели към цялата сграда, в случай че нашият човек се появи отново. Чухме всичко — и „сцените без думи“. — Той издаде мляскащи звуци с дебелите си устни.

— Монтирали сте подслушвателни устройства в офиса ми?

— Не се наложи. Всички тези филми, в които ченгета се спотайват наоколо, за да слухтят или да поставят малки микрофончета, са пълни с измишльотини. Достатъчно е само едно подслушвателно устройство, насочено към сградата.

— Не е ли незаконно това? — попита Лайза вбесена.

Бърли не си направи труда да й отговори.

— Карай направо към къщи. И никакви обиколни маршрути.

Тя си помисли дали да не поеме към някои полицейски участък. Но твърде много бяха престъпленията, извършени близо до полицейски участъци.

„Или бих могла да натисна педала на газта до дупка и да полетя опасно между колите. Бърли не би могъл да ме застреля, без да причини катастрофа, в която да загине и той самият. Но така биха пострадали и много невинни хора…“

Такава постъпка й се стори твърде драстична. Освен това, Джон й бе казал, че би могъл да се обади.

Колкото повече се приближаваше към дома си, толкова по-непривлекателна й се струваше перспективата да остане насаме с тип като Бърли. „В опасност ли съм наистина? Бих ли рискувала повече, ако се опитам да избягам!“

Като сви към паркинга до жилището си, улови се за една последна възможност. Бързо проучи с поглед арматурното табло на колата.

„Къде, по дяволите, е запалката? Защо не съм пушачка?! Ако пушех, щях да зная, къде се намира. Това би било много полезно за здравето ми в този момент. Ако успея да изгоря ръката на Бърли с нагорещената запалка, може би ще изпусне пистолета и аз ще му го взема…“

Лайза спря на мястото си в паркинга и Бърли започна да се изправя. Запита се, какво ли биха си помислили съседите й, ако са забелязали, че всяка вечер различни мъже се надигат от пода на колата й.

Най-сетне напипа металния бутон на запалката и го натисна.

— Не го прави! — изръмжа Бърли.

Беше предугадил намерението й.

— Пушенето ще ти навреди — продължи той. — Освен това, съм алергичен.

Лайза се изкуши да се засмее, но беше толкова напрегната, че смехът й би могъл да прерасне в истерия. Не й беше лесно да се смее на човек, която я държеше на мушка.

Револверът беше прибран обратно в кобура под мишницата му. При значителната маса на Бърли малката допълнителна подутина беше неразличима.

Лайза се опита да укроти треперенето на ръката си, докато отключваше апартамента.

Бърли й посочи един стол, веднага щом влязоха.

— Седни! Ей там, до телефона.

Тя безропотно се подчини. Всеки мускул, всяко сухожилие по тялото й бяха обтегнати, но успя да се овладее.

— Не допусках, че собственото ни правителство би тормозило невинни граждани.

Бърли се изсмя.

— Не сме сигурни доколко си невинна. Дочухме от офиса ти, че си прекарала нощта с Джон, както той се представя. Следователно ни лъжеш, че не се познавате.

— За какво е търсен?

— От теб или от нас?

Самодоволната му усмивка я накара да замълчи за няколко минути.

Взе едно списание и се престори, че чете.

— Когато твоят приятел звънне, го покани. Постарай се да му покажеш, че си заслужава да дойде — разпореди й Бърли.

„Значи, така стоят нещата. Чули са Джон да казва, че може да ми се обади!“ Страшно й се искаше в този момент да му бе отказала категорично. „Сговорчивостта“ й би могла да се окаже пагубна.

„Колко време Бърли възнамерява да чака Джон? Часове? Дни? Седмици?“

— Наистина имате заповед за арестуване, нали? — осмели се да се обади. — Или две заповеди. Една за Джон. И една за мен.

— Ха-ха — избоботи Бърли.

Лайза не си спомняше дали друг път е чувала истински ехиден смях, но вече бе сигурна, как звучи.

Чудеше се как ли Бърли не се отегчаваше. „Колко ли часове от живота си е прекарал ей така — да си седи, взирайки се с безжизнен поглед?“

Като че ли досадата го обзе в отговор на мислите й.

— Какво има на видеокасетата?

— Нищо — бързо отговори Лайза. — Нищо интересно. Пълни глупости.

„Щом остана сама, ще занеса «Тайния агент, който ме обичаше» обратно във видеотеката. И никога няма да си помисля да наемам подобно нещо занапред.“ За щастие, Бърли не настоя повече. Лайза се опасяваше да гледа такъв филм с него, дори повече отколкото с Джон. Никак не й се искаше да му подсказва идеи.

— Мога да приготвя нещо за ядене — предложи тя и дружелюбно го погледна.

Бърли размисли.

— Окей.

Очевидно сред „Шпионските хитрости“, които имаше във въображението си, той не включваше готвенето.

Лайза влезе в кухнята с намерението да намери остър нож, който да може да скрие някак си под сакото на строгия си костюм. Просто, в случай, че станеше нужда от оръжие, ако нещата вземеха лоша посока.

Опита се да не мисли за какво й е нож, и какво би направила с него. Очите й зашариха по шкафовете.

„Къде, за бога, са острите ножове? Ако прекарвах повече от три минути на месец в кухнята, щях да зная къде стоят. Дали не бяха във второто чекмедже вляво? — Тихо го изтегли. — Не. Телта за разрязване на яйца не би имала същия ефект. Първото чекмедже вдясно, може би. Би трябвало да бъда по-наблюдателна относно собствената си среда. Може би Джон би могъл да ме научи на някои техники за наблюдателност и запаметяване. Що за глупави мисли ми минават през главата! Не искам да го виждам повече!“

Посегна към другото чекмедже и започна да го издърпва внимателно.

Твърде късно. Бърли беше решил да се премести на стола в трапезарията, откъдето да я държи под око.

— Искам да съм сигурен, че не слагаш отрова за плъхове в сандвича ми — отбеляза делово.

Лайза преглътна напиращите на езика й думи: „Ако отровата щеше да свърши работа…“.

След няколко минути го информира, че няма нужните провизии, за да приготви прилична вечеря. Той лично претърси кухнята, за да се убеди. „Също като Джон. Сякаш двамата са завършили едно и също училище“ — помисли си.

Бърли изяде една супа, която тя успя да прегори, въпреки автоматичната тенджера. Хапна и едно яйце, също зле приготвено.

— Това само изостри апетита ми — обяви той след половин час.

Лайза смяташе, че кулинарните й „умения“ могат да потиснат всеки апетит за седмица, но Бърли явно беше изключение.

— Поръчай пица — посочи й телефона. — Летящата чинийка „Супер Комбо“.

— Надявам се, че носиш кредитната си карта да платиш за това — отвърна Лайза, докато разлистваше указателя.

Набра някакъв номер и се заслуша в музиката, звучаща от другия край на линията. Поне беше някакво забавление.

— Държат ме на линия — поясни му търпеливо.

Бърли започна да се разхожда нервно. Тя очакваше мебелите да се разклатят под стъпките на този огромен мъж. „Прилича на гладен лъв, който крачи напред-назад в клетката си в очакване на порция месо“ — помисли си.

— Стига си висяла на телефона — заповяда й той с известна несигурност, като приглаждаше с ръка русата си коса.

— Петък вечер е. Заети са — каза Лайза с възможно най-успокояващ глас.

— Остави, ти казах!

В този момент от пицарията й отговориха. Тя даде поръчката.

Малко по-късно стомахът на Бърли започна да къркори. Готвенето й беше постигнало все пак някакъв ефект.

— По дяволите, нали казаха половин час! — изруга Бърли. — Тази пица трябваше да е вече тук!

— Сигурна съм, че пица и сок действат успокояващо на разстроен стомах — рече Лайза съчувствено.

Скочи стресната, когато чу звънеца. Бърли кимна към домофона.

— Виж кой е!

Приближи се и застана толкова близко зад нея, че усети парфюма му. „Какъв ли е? Бен гей“ — определи накрая.

— Кой е? — каза в слушалката.

— Доставчикът — беше отговорът.

— Да се качи — прошушна й Бърли.

Порови из джоба си и й подаде двайсетдоларова банкнота.

Последва я до вратата и се прилепи до стената, доколкото бе възможно за човек с тези габарити. Разкопча сакото си и сложи ръка върху кобура, готов да извади револвера при нужда.

Лайза отвори вратата.

Доставчикът, който стоеше пред нея, беше висок, но не носеше пица. Успя да види долната част на зелена риза, грижливо натъпкана в зелени панталони, под които се подаваха черни обувки. Лицето на мъжа беше скрито зад огромен букет от двайсетина жълти рози.

— Рози за Лайза Ролинс.

Зачуди се дали не са от Джон и горещо се помоли, да не е приложил картичка с някаква информация относно местонахождението си. Ник й изпращаше известно време цветя, след като бе турила край на връзката им, но не беше го правил през последните три месеца. Стори й се странно, че бе скъсала с него, след като я бе излъгал за нещо съвсем маловажно. А сега се бе увлякла по мъж, който лъжеше постоянно. Но Джон го правеше със стил, а Ник беше лъжец без въображение.

„Ти си луда“ — каза си, излизайки да вземе букета.

Успя да се овладее миг преди да извика. Лицето на Джон се показа зад розите.

Той се ухили и повдигна вежди.

— Ще получа ли бакшиш?

— Аз… аз… — смънка Лайза.

Опитваше се да му подскаже за опасността, като въртеше отчаяно очи, боейки се, че обърканото й изражение може да не е достатъчно предупреждение.

— Ще взема портмонето си — отрони, заеквайки.

Усмивката на Джон се стопи. Той разбра. Лайза се върна в стаята.

— Знам, че портмонето ми е някъде тук…

Усети, че Джон я последва. Всеки момент щеше да се изправи лице в лице с преследвача си.

Погледна Бърли, който й заприлича на огромен, твърд къс скала. Студената стомана на пистолета се подаваше от кобура, а тлъстата му ръка беше само на няколко сантиметра от оръжието.

Страхуваше се, че Джон няма да се справи сам с него.

Когато той се показа иззад вратата и Бърли посегна за пистолета си, Лайза с всичка сила го удари с букета през лицето, съжалявайки, че бодлите на розите са махнати. Опита се да нададе боен вик, тъй като бе чела някъде, че това може да обърка противника.

Викът не се получи, но все пак жълтите цветчета, изглежда свършиха работа.

Настъпи голяма суматоха. Бърли се хвана за лицето и Джон се хвърли върху него. Чу се силно кихане. Бърли успя да измъкне пистолета, но Джон го сграбчи за ръката.

Кихането продължаваше.

Джон грабна една кристална ваза от шкафчето и удари нападателя си по главата. Успя да го зашемети, повали го на пода и обездвижи ръцете му зад гърба със собствените му белезници.

Лайза погледна окаяните останки от подарения й букет, някои от цветовете бяха клюмнали, а повечето — напълно смазани. Бяха разпръснати на пода около лицето на Бърли.

— Розите са толкова крехки — обърна се към Джон с престорен упрек. — Не можа ли да донесеш хризантеми? Или нещо в по-голяма саксия — това би било най-добре.

— Не се тревожи за тях, ами виж вазата.

— Браво на теб! Обичах тази ваза, а и ми беше подарък — укори го тя.

Ник й я беше изпратил с първия си букет.

— Не можа ли да използваш ръцете си?

— И да счупя до една всички кости на страхотния си юмрук? Между впрочем, извини ме, че наминах, без да ти телефонирам, но линията беше заета.

Бърли идваше в съзнание. Първото нещо, което излезе от устата му, беше една кихавица. После още една, и още една. Между две от тях успя да изхрипти:

— Алергичен… рози…

— Видя ли? Наистина съм избрал подходящите цветя — каза Джон, ликувайки.

Вдигна пистолета от пода и го постави на масата. После хвана Бърли за реверите, подпря го на стената и попита:

— Как я караш, Дуайт?

— Дуайт? — учуди се Лайза.

— С него сме нещо като бивши съученици — обясни й той.

В отговор Дуайт промърмори:

— Нещастник.

Пълното му лице със силно навлажнени очи и течащ нос изпускаше отвсякъде течности.

— Добре.

Джон взе едно от смачканите цветчета и го размаха под носа му.

— Сега ми кажи каква е цялата тази работа.

— Никога.

Джон доближи „страховитата“ роза до ноздрите на противника си.

— Хайде, Дуайт, кажи ми.

Последвалото „аааахууу“ практически отмести Лайза от мястото й.

— Идваш с мен. Тя — също — изсумтя Дуайт.

— Не мисля, че положението в момента ти позволява да искаш това.

Джон се изправи, хвърли настрана цветето и се обърна с въздишка към Лайза:

— Дай му хапче против алергия, ако имаш.

— Това ли е всичко? — не можеше да повярва тя. — Вече се предаваш?

— Сещаш ли се за някакво друго средство? — отвърна Джон. — Няма да ни каже нищо, освен ако ти се намира подръка истинска отрова.

Той пребърка джоба на Дуайт. От него изпадна малък сребрист предмет. Джон отиде в кухнята, пусна го на земята, стъпи върху него и се завъртя на пета.

— Така се унищожава предавател — поясни й.

— Мислиш, че някой подслушва? Защо досега не са дошли?

— Възможно е, но по-вероятно не. И не чрез този електронен преследвач — с него могат да открият Дуайт, ако той самият се загуби.

Джон се върна при грамадния мъж и доближи носната кърпичка до носа му.

— Духай.

Дуайт се подчини. Джон пъхна отново кърпата в джоба му и отиде да се измие.

— Когато му запуша устата, ще се задуши, ако не може да диша през носа — рече делово.

След няколко минути вече беше запушил устата му и бе завързал двата му крака за масата. Дори бе донесъл две хавлиени кърпи. Сгънати и пристегнати върху ушите му с трета, те пречеха на Дуайт да чува разговора им. Това, което се показваше от лицето му — един зачервен нос и подгизнали очи — изглеждаше доста комично. При други обстоятелства Лайза би се запревивала от смях.

Вместо това закъсняла тръпка мина през тялото й. Не й се щеше да мисли какво би могло да се случи на Джон или на нея, нито да анализира собствените си действия.

— Сега, когато вече сме се погрижили за него, можем да се обадим на полицията — каза тя и посегна към телефона.

Беше набрала първите две цифри, когато Джон издърпа слушалката от ръката й и я тресна върху апарата.

— Никаква полиция!

Очите й се разшириха от мисълта, че е помогнала не на този, на когото трябва. Някак си не можеше да го повярва. Опитвайки се да надмогне трепета в гласа си, попита:

— Готов си с цената на всичко да не ми позволиш да извикам полиция?

Той се приближи.

— Да.

Все още се опитваше да осмисли неочаквания обрат на събитията.

— Иди в спалнята — нареди й Джон.

Не беше точно такава ситуацията, в която Лайза си бе представяла да чуе тези думи от него.

Замръзна на място, безмълвно отказвайки да му се подчини. Трескаво започна да обмисля как да постъпи. Стигна до извода, че в случая спалнята предлага известни предимства пред гостната.

Обърна се и тръгна, следвана от Джон. Мигновено набеляза своето оръжие върху полираната дъбова масичка в далечния край на стаята — сребрист флакон от аерозолен лак за коса. Придаде си нехаен вид — не биваше Джон да проследи погледа й. Ако успееше да го изненада и временно да го зашемети, може би ще съумееше да се добере до револвера на Дуайт.

„И тогава какво? Е, вероятно, каквото е необходимо, както Джон току-що каза.“

Той затвори вратата след себе си.

Лайза се упъти към масичката, мърморейки:

— Трябва да се пооправя малко. Обзалагам се, че нямам никакво червило по устните си. А и косата ми…

Взе четката за коса и започна да се реши.

— Не смятам, че си от тези жени, които се притесняват за грима си в такива моменти — подхвърли Джон иронично.

— Е, ако те цитирам, не можеш да разбереш обикновените жени.

„Може би смяташ, че искам да изглеждам добре в ковчега си, но почакай — имам изненада за теб!“ — закани се мислено.

Чу зад гърба си вратата на гардероба да се отваря и усети, че той крачи напред-назад.

Беше готова със спрея за коса, стискайки го здраво в ръка.

„По дяволите! Продължава да се движи. Движеща се мишена!“

Трябваше да прецени разстоянието и да разбере, точно къде е Джон, за да знае, как най-добре да действа. Навеждайки се напред, погледна в огледалото. Едно привидно спокойно лице се втренчи в нея. „Коя е тази хладнокръвна брюнетка, облечена в моя зелен костюм?“

Част от атлетичното тяло на Джон също се отрази в огледалото.

Вадеше нейни дрехи от гардероба и ги хвърляше в куфара й, който лежеше отворен върху жълтата тафтена кувертюра на кревата. Най-отгоре се бе получила интересна комбинация от пурпурна памучна пола, оранжева копринена блуза и червена вълнена жилетка.

„Значи все още не мисли да ме наранява, като се изключи факта, че иска да ме направи основен претендент в класацията за най-лошо облечена жена. Или да ме накара да пукна от жега, като облека вълнени дрехи през август. Както беше казал веднъж в друг контекст, той се нуждаеше от мен…“

— Ще ме вземеш като заложница и сега се грижиш за облеклото ми, така ли? — попита го саркастично.

— Заложница?

Джон вдигна бадемовите си очи, и когато погледите им се срещнаха, Лайза забеляза, че е изненадан. За миг й се стори, че видя болка и уязвимост в тези тъмни кехлибарени бездни. Но това прозорче към душата му се затръшна след секунда.

— От думите ти разбрах, че възнамеряваш да дойдеш с мен.

— Естествено. Всяко малко момиче си мечтае да стане гадже на гангстер, когато порасне.

— Значи така мислиш — каза той, излизайки от стаята.

Лайза не пусна спрея. Надяваше се да чуе, как външната врата се затваря след него. Побърза към телефона на тоалетната масичка и отново набра само две цифри, преди Джон да се върне. Веднага видя пистолета на Дуайт в ръката му.

Въпреки че все още не беше го насочил срещу нея, добре знаеше, че не би могла да изпръска лепкавия аерозол достатъчно бързо, за да му попречи да стреля.

Остави слушалката на мястото й.

Това не спря Джон.