Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (56)

56

Анабел изчака отвън, докато баща й се прибере от пазар, и без излишни обяснения му нареди да кара след нея. Няколко минути по-късно стигнаха до хотела и тя го поведе към стаята си.

Беше разстроена, умът й бясно препускаше. Все още не можеше да приеме внезапното решение на Стоун да я изостави на произвола на съдбата. Май не биваше да му се доверява — беше крайно време да разбере, че човек като нея може да разчита единствено на себе си.

— Ани? — обади се най-сетне Пади. — Защо мълчиш, момичето ми? Защо не ми кажеш какво се е случило?

Тя го погледна така, сякаш беше забравила за съществуването му.

— Случи се това, че току-що ни прецакаха. Няма да получим помощта, на която разчитахме, за да се справим с Багър.

— Значи кавалерията няма да се появи?

— Никаква кавалерия.

— От Рубън научих някои неща за Оливър. Той ли трябваше да ни помогне?

— Да, но току-що се отказа. Явно си има друга, по-важна работа.

— И какво ще правим сега? — извика Пади и гневно удари с длан облегалката на стола.

— Ще бягаме. Багър със сигурност ще постави под наблюдение гарите и летищата, но няма достатъчно хора, за да покрие и пътищата. Налага се да зарежем камиона ти.

— И накъде ще бягаме?

— Има ли значение? Важното е да не сме тук.

— А на Джери ще му се размине, така ли?

— По-добре да му се размине, отколкото да попаднем в ръцете му, нали? Ще изчакаме, преди да подновим битката.

— На мен не ми остава много време. Или ще го направя сега, или изобщо никога.

— Вече ти казах, че нямаме подкрепа.

— Ще измислим нещо друго.

— Не можеш сам да се справиш с Джери.

— Нали сме двама?

Тя извърна очи към прозореца и поклати глава.

— Знаеш ли колко дълго планирах удара срещу него?

— Със сигурност по-дълго от времето, което ми остава. Но аз няма да се откажа. Не мога да се откажа.

— До вчера дори не си мислил, че можеш да спипаш Джери. Какво те накара да се промениш?

— Ти! — скочи на крака Пади и хвана ръката й. — Вече знаеш, че съм бил в затвора, когато убиха майка ти. Вярно, и сега не съм стока, но не съм подлец, както си мислеше!

— Нима искаш да кажеш, че го правиш заради мен?

— Не само заради теб, но и заради Тами. Тя не заслужаваше да умре по този начин. Всъщност и заради себе си, защото Багър ми отне единствения човек на света, когото обичах истински!

Обърна се и срещна втренчения поглед на дъщеря си.

— Не исках да прозвучи по този начин, Анабел — объркано добави той.

Тя докосна белега под окото си и горчиво промълви:

— Никога не съм се заблуждавала, че изпитваш някакви чувства към мен.

Пади протегна ръка да я докосне, но тя се дръпна като опарена.

— Нямах право да ти причинявам това, разбира се — промълви той. — Но исках да ти втълпя в главата някои неща, които да запомниш за цял живот. Ти провали онази измама в казиното. Беше много млада, а младите допускат грешки. Но аз съм готов да се обзаложа, че никога не си я повторила, нали?

— Не съм.

— Никога не ми е пукало за хората, с които работя. И по тази причина не съм си правил труда да им оставям белези. Посочвал съм грешките им, разбира се, но не ме е интересувало дали ще ги повторят с някой друг и за награда ще им строшат капачките.

— Значи си ми оставил този белег от нещо като сурова обич, така ли?

— Майка ти не беше съгласна да влизаш в занаята. Но през онова лято изведнъж се оказах без помощници и ми хрумна да използвам теб. Установих, че схващаш бързо, много по-бързо от мен, когато бях на твоята възраст. Десет години по-късно вече ме беше надминала и се насочи към големите изкусни удари. А аз си останах при дребните измами на улицата с „тука има, тука няма“.

— Изборът си е бил твой.

— Не съвсем. Просто не бях достатъчно добър за големите удари. Казват, че е природна дарба. Нямаш ли я по рождение, никой не може да ти помогне…

— Добре де, но какво правим тогава? Ти не ставаш за големи удари, но въпреки това си решен да удариш Джери.

— Не мога да го направя без теб, Анабел — въздъхна Пади. — Но ако откажеш да ми помогнеш, ще се опитам и сам.

— И ще се превърнеш в труп.

— Аз и сега съм труп. Съмнявам се, че дори Джери може да ми измисли по-болезнена смърт от тази, която ме чака.

— Ох, защо ми усложняваш живота? — направи гримаса Анабел.

— Ще ми помогнеш ли?

Тя не отговори.

— Защо не поговориш с приятеля си? — попита след известно мълчание Пади. — Може би ще промени решението си.

В първия момент Анабел понечи да каже „не“, но после размисли. Наистина би могла да се върне в къщичката на Стоун и да се опита да го убеди, разбира се, ако го свареше насаме. Ако ли не, просто щеше да прибере подробното „досие“, което той беше събрал за отношенията й с Джери. Нямаше никакво желание то да бъде открито от когото и да било, независимо дали ще са ченгетата или хората на Багър.

— Добре, ще опитам — каза тя.

Крачейки към колата си, Анабел бавно осъзна, че просто не може да остави баща си сам срещу Джери. Което означаваше само едно: и двамата ще бъдат убити.

Какъв избор, господи!