Дейвид Балдачи
Хладнокръвният Стоун (29)

29

— Успокой се и ми разкажи всичко дума по дума — каза Стоун. Беше отбил от пътя за Мейн заради настойчивото звънене на Кейлъб. В продължение на десет минути мълча и слуша възбудения разказ на приятеля си, който описваше с подробности срещата си с Джери Багър.

— Сигурен ли си, че не те е заподозрял в лъжа? — попита той, когато Кейлъб най-сетне спря да си поеме дъх. — Абсолютно сигурен ли си?

— Бях страхотен, Оливър! Можеш да се гордееш с мен! Той ми даде картичката си и каза, че ще ми плати петцифрена сума за всяка информация, която му предоставя. — Кейлъб замълча за миг и тихо добави: — Научих, че истинското й име е Анабел Конрой.

— Това не го казвай на никого! — отсече Стоун.

— А сега какво да правя?

— Нищо. Не се обаждай на Багър. По-късно ще се свържа с теб.

Стоун изключи и набра номера на Рубън в Атлантик Сити. Разказа му с няколко думи какво е станало в Библиотеката на Конгреса и добави:

— Информацията ти беше точна, Рубън. Този тип наистина е във Вашингтон.

— Надявам се, че довечера оная мадама Анджи ще изплюе още нещо — отвърна Рубън. — Между другото, ти къде се намираш, Оливър?

— Пътувам за Мейн.

— За Мейн? Тя там ли е?

— Да.

— А защо в Мейн?

— Да кажем, че там има работа за довършване.

— Която е свързана с тоя тип Багър?

— Да.

Стоун остави телефона на седалката до себе си и отново излезе на пътя. Въпреки че беше стара и изгнила, колата на Кейлъб се държеше сравнително добре. Но вдигаше максимум сто километра, както и да я мъчеше. Няколко часа по-късно, вече по тъмно, най-после прекоси границата между Ню Хампшир и Мейн. След кратка справка с картата Стоун напусна междущатската магистрала и пое на изток, към Атлантическия океан. След двайсетина минути намали скоростта и се насочи към центъра на градчето, в което беше отседнала Анабел. Озова се на оживен площад със старовремски магазинчета за сувенири и морска екипировка. Такива площади имаше във всички градчета по крайбрежието на Нова Англия. Но сезонът отдавна беше отминал и туристите ги нямаше. Никой не обичаше зимата в Мейн.

Откри без затруднения пансиона на Анабел, вкара колата в малкия паркинг и понесе сака си към входа.

Тя го чакаше в салона, изправена пред разпалената камина. Подът и вратите проскърцваха, въздухът беше наситен с аромата на наскоро поднесена вечеря, който се смесваше с миризмата на старо дърво и морска сол.

— Помолих собственика да ни запази малко храна промълви Анабел. Стоун се нахвърли на задушените миди, дебелите филии домашен хляб, намазани с масло, и хрупкавата пържена треска. Анабел почти не се докосваше до чинията си.

Утолил глада си, той вдигна глава и попита:

— Къде можем да поговорим?

— Запазила съм ти стая до моята.

— Ммм… В момента съм малко зле с парите.

— Изобщо не искам да чувам, Оливър! Хайде!

Тя се отби до кухнята за каничка кафе и две чаши, след което го поведе нагоре по стълбите. Първо влязоха в неговата стая, за да си остави сака, и отидоха в нейната. Оказа се, че тук има малък хол, отделен от спалнята. В камината гореше огън. Настаниха се на масичката и отпиха по глътка горещо кафе.

Анабел измъкна от чантата си пачка банкноти и една лична карта и ги подаде на Стоун. Снимката върху личната карта беше неговата, а данните под нея сочеха, че е жител на Вашингтон.

— С нея ще минеш на всяко летище, но гледай да не те спират пътните полицаи — кратко поясни тя.

— Добре, благодаря. Но за какво ми са всичките тези пари?

— Вече ти казах да не започваш, Оливър!

Наблюдавайки скришом профила й, извърнат към огъня, Стоун се колебаеше дали да й каже.

— Остави чашата си на масата, Анабел.

— Какво?

— Трябва да ти кажа нещо, но не искам да се полееш с вряло кафе.

Тя бавно се подчини и за миг в очите й се появи страх.

— Рубън или Милтън? — попита с пресекващ глас тя. — По дяволите, казах ти да не ги изпращаш в Атлантик Сити!

— И двамата са добре. Става въпрос за Кейлъб, който също е добре. Но днес в библиотеката се е появил неочакван посетител.

— Джери? — попита тя, втренчила поглед в него.

Стоун кимна.

— Кейлъб е изиграл ролята си добре — бързо рече той. — Багър му е предложил куп пари срещу някаква информация за теб.

— Как е стигнал до библиотеката?

— Открил, че си била омъжена за Джонатан Дехейвън. Чрез интернет никак не е трудно да влезеш в съответните архиви, стига да знаеш какво търсиш.

Анабел безсилно се отпусна на малкото канапе.

— Трябваше да избягам, както бях планирала. Господи, колко съм тъпа!

— Не, просто си проявила човечност. Дошла си да отдадеш последна почит на човека, за когото си била омъжена и на когото си държала. Съвсем нормално е.

— Не и след кражба на четирийсет милиона от ненормален убиец като Джери Багър — горчиво поклати глава тя. — Чиста глупост!

— Добре. Но сега е време да погледнем фактите в очите. Ти не замина за твоя остров, партньорът ти се е прецакал, а Джери Багър значително е скъсил разстоянието до теб. Сега вече е късно да бягаш, защото няма как да не оставиш следи, а той е прекалено близо, за да не ги забележи. Ако отидеш на онзи остров, ще бъдеш сама, когато Багър почука на вратата ти. И тогава няма да имаш никакъв шанс.

— Благодаря ти, Оливър. Наистина ме накара да се почувствам по-добре.

— Би трябвало, защото тук има хора, които са готови да рискуват живота си за теб!

— Знам — омекна тя. — Не исках да прозвучи по този начин.

— Това е доста заспало градче — отбеляза след кратко мълчание Стоун и се обърна към прозореца. — Трудно е да си представиш, че някой може да бъде убит тук. Къде точно се случи?

— В покрайнините. Утре сутринта мислех до отскоча дотам.

— А тази вечер готова ли си да поговорим?

— Шофирал си дълго, сигурно си уморен. Не искам да говорим тази вечер. Предпочитам да се наспя, за да мога да се справя утре. Лека нощ, Оливър.