Андреа Креймър
Вълче биле (5)

4

„Сега?“

Но това означаваше… Възможно ли бе да планират нападение над Пазителите толкова скоро? Мисълта да се завърна у дома ме плашеше точно толкова, колкото ме и въодушевяваше. Исках да отида при глутницата си възможно най-скоро, но дали бях готова да се бия рамо до рамо с Търсачите? Та аз им нямах доверие! Те ме бяха пленили и макар да говореха за съюзничество, все още не ми бяха казали нищо друго.

— Отлично — каза Лидия, която току-що се бе върнала в стаята. — Страшно щях да се разочаровам, ако се окажеше, че съм си наточила камите напразно.

Тръпка на напрежение пробяга по тялото ми. Външният вид на Лидия бе толкова свиреп, че всеки път, когато бе наблизо, ме обземаше желание да приема вълчия си образ. Мирисът на дрехите й, проблясването на оръжията, втъкнати в колана й — тя бе точно това, което ме бяха обучавали да убивам.

— Още сега? — Шей прекоси стаята. Въздухът около него буквално трептеше и аз се уплаших да не се преобрази. Очевидно и двамата бяхме на нокти в присъствието на Търсачите. — Да не сте полудели?

— Шей — гласът на Аника беше спокоен, ала въпреки това ужасно приличаше на изваждането на меч от ножница. Гладък и смъртоносен. — Ти си от съществено значение, по-голямо, отколкото бих могла да ти обясня, но все още аз командвам тук и очаквам да се подчиняваш на заповедите ми.

— Та аз едва те познавам — изръмжа Шей. — Защо да изпълнявам заповедите ти?

Изругах едва чуто. Всеки момент щеше да се преобрази. Лидия като че ли също го усети, защото ръцете й се стрелнаха към лъскавите дръжки на кръста й. В гърлото ми се надигна ръмжене. Извадеше ли се оръжие, и аз щях да приема вълчата си форма. Бързо се огледах наоколо. Съотношението на силите беше равно, а това не беше добре.

— Успокой се, хлапе — каза тя. — Поеми си дъх. Няколко, ако трябва.

Знаех, че Шей няма да послуша никого от тях. Вълчите му инстинкти започваха да вземат връх, а Търсачите застрашаваха нещо, което той смяташе за своя територия — мен. Държеше се така, сякаш бях негова партньорка алфа. А това означаваше, че съм единствената, която може да го спре. И макар всичките ми инстинкти да жадуваха кръв, аз ги потиснах. Не си струваше риска.

— Шей, почакай — казах и го улових за ръката. Пулсът му беше учестен — под пръстите си усещах забързаните удари, които биеха в ритъм с моите. — Всичко е наред.

— Наред?

Все още бе на ръба на преобразяването, но поне бях успяла да привлека вниманието му.

— Защото искам да отида. Трябва да отида.

Докато изричах тези думи, почувствах истинността им с цялото си същество. Независимо колко малко знаех за Търсачите, моята глутница си заслужаваше да рискувам абсолютно всичко. Трябваше да се върна за тях. И отчаяно се нуждаех от битка. Ако това означаваше да се бия рамо до рамо с Търсачите, все някак щях да се примиря. Или поне така се надявах.

Макар и неспокоен, Шей не сваляше поглед от мен и ме слушаше внимателно. Бях поразена от това колко силен бе вълкът в него. Реагирал бе досущ като алфа, приемащ съвет от друг алфа. А ако умът му наистина действаше по този начин, вече знаех как да го убедя.

— Глутницата, Шей — прошепнах. — Помисли за нашата глутница.

Полазиха ме тръпки, когато нарекох вълците на Халдис „нашата“ глутница — на мен и Шей, а не на мен и Рен. Ала планът ми подейства.

— Наистина ли вярваш, че можем да ги спасим? — попита той и аз усетих, че гневът му бе започнал да отслабва.

— Това е единственият ни шанс — уверих го и му показах заострените си зъби.

Шей се усмихна, разбрал какво се опитвам да му кажа — съюзничеството с Търсачите не означаваше, че се предаваме. Щях да договоря условия, които да удовлетворят вълците в нас.

— Кала е права, Шей — намеси се Аника, давайки знак на Лидия да отстъпи. — Не бихме поели този риск, ако имахме друг избор. А и не само Кала ще се изложи на опасност. Ще изпратя и от нашите хора.

Погледнах я изпитателно, опитвайки се да разчета изражението й. Лицето й бе строго и решително, очите й горяха с пламъка на надвисналата битка. Истина бе — отивайки във Вейл, Търсачите рискуваха живота си и въпреки това бяха готови да го сторят, за да спасят Стражите. Вълците от моята глутница. Това бе последното, което бях очаквала, и то ми се струваше едновременно вълнуващо и смущаващо.

— И още как — обади се Лидия, чиито очи горяха също така ярко, както тези на Аника. — Не бих го пропуснала за нищо на света.

Докато гледах двете жени пред себе си, внезапно изпитах облекчение, че тръгвам на война не против тях, а заедно с тях.

— И освен ако нещата не се развият по възможно най-благоприятния начин, което е малко вероятно — продължи Аника, — няма да успеем да ги освободим за един ден. Основната цел на мисията ще бъде осъществяването на първоначален контакт. Трябва да отидем още днес, защото е събота.

— Събота? — повтори Шей.

— През уикендите денем дежурят младите вълци — обясни Аника, хвърляйки кос поглед към мен. — Права ли съм?

— Да — кимнах, макар доста да се смутих, че го знае.

„Откъде са научили за разпределението на нашите патрули?“

— Искаме ли наистина да обединим сили, трябва да започнем като спечелим доверието на младите вълци, с надеждата вълната на бунта да се разпростре и сред останалите Стражи. Присъствието на Кала ще ни осигури това доверие и ако всичко мине добре, може би ще направим първата стъпка още тази нощ.

Едва не се усмихнах, ала се въздържах — в лицето на предстоящата битка исках да изглеждам сериозна в очите на Търсачите… сериозна и опасна.

— На обиколка ще са излезли двама измежду Мейсън, Фей и брат ми — обясних. — Те си поделят съботните дежурства.

— Да се надяваме, че ще бъдат Мейсън и Ансел — подхвърли Шей и по лицето му пробяга облекчение. — Това вероятно са двамината най-подходящи Стражи, които бихте могли да срещнете.

— Но… — радостта, обзела ме при мисълта да видя Ансел и Мейсън, се разколеба. — Преди да се разделя с Рен, той спомена, че останалите от глутницата ми били задържани за разпит. Мислите ли, че са ги пуснали да патрулират?

— Някой от тях знае ли кой всъщност е Шей? — попита Аника. — Или че е трябвало да бъде принесен в жертва по време на церемонията?

— Не — отговорих. — Не знаят нищо.

Угризение, остро като кинжал, се загнезди в гърдите ми. Точно колко голяма бе опасността, на която ги бях изложила?

Замислих се за Брин и последния път, когато я бях видяла.

— Готова ли си? — попита Брин, ала сияйната й усмивка не можеше да скрие страха в гласа й.

— Не съм сигурна, че това е правилният въпрос — отвърнах и погледнах пръстена на ръката си.

„Тук ми е мястото. Винаги съм знаела пътя, който ме очаква. Ето че дойде моментът да поема по него.“

— Искам да знаеш, че съм до теб — Брин взе ръката ми в своята. — Никой от глутницата няма да допусне да ти се случи нещо лошо.

— Вие нямате право да вземате участие — напомних й, оставяйки я да ме поведе по стълбите, отвеждащи в гората.

— Да не мислиш, че ще са в състояние да ни спрат, ако видим, че си в опасност? — смушка ме тя с лакът и аз се усмихнах.

Ако сега се намираше в опасност, никой не можеше да ми попречи да й се притека на помощ.

— Обичам те, Кал — целуна ме по бузата и се отправи към запалените факли.

Кръвта ми сякаш запя. Исках да се преобразя и с вой да призова глутницата, която бях изоставила.

„Аз също те обичам, Брин, и идвам да те спася.“

— Неведението им ще ни е от полза — тъкмо казваше Аника. — След като установят, че двамата с Шей сте действали без чужда помощ, Пазителите най-вероятно ще искат животът във Вейл да потече постарому. Без съмнение ще се опитат да убедят Стражите, че всичко е наред — и най-слабото подозрение, че са изгубили контрол, би им навредило сериозно.

Кимнах, мъчейки се да преглътна буцата, заседнала в гърлото ми.

— Ала Рен… няма как да не разберат, че е излъгал.

Останалите от глутницата ми може и да не знаеха какво бях сторила и кой бе Шей, но не и Рен. Значеше ли това, че вече е твърде късно да бъде спасен?

— Не знаем със сигурност как стоят нещата между Пазителите и Стражите, след битката в „Роуан“ — продължи Аника. — Надяваме се да научим повече за ситуацията там, преди да преминем към следващата част от плана ни. Дори ако не се срещнеш с онези вълци, с които би искала, акцията пак ще ни е от полза, тъй като най-сетне ще си изясним какво се е случило тази седмица. Съгледвачите, които изпратим, ще се срещнат с един от агентите ни там.

— Имате агенти във Вейл? — попита Шей. — С други думи — шпиони?

— Да — отвърна Аника.

— Къде? — попитах, недоумявайки как бе възможно във Вейл да има Търсачи, без ние да сме разбрали.

— Точно сега са само двама. Един в училището и един в града.

— В училището? — ахнах поразено. — Невъзможно!

Прекарах през ума си лицата и мириса на всички ученици, учители и служители в „Маунтин Скул“. Никой от тях не пасваше.

— Напротив — засмя се Аника.

— Ако в училище наистина имаше Търсачи, щях да знам.

Пазителите щяха да знаят.

— Е, ако бяхме толкова глупави, че да използваме собствените си хора като шпиони, щяхме да изгубим войната, още преди да е започнала.

Гласът, изрекъл тези думи, беше непознат. Непознат и някак приглушен. Обърнах се и видях, че на прага стои странна фигура. Лицето й не се виждаше добре, полузакрито от цяла камара книги и рула хартия, които се люлееха в ръцете й и сякаш всеки момент щяха да паднат на пода.

— Малко помощ — каза новодошлият.

Кискайки се, Адна забърза към него и улови свитъците, които се търкулнаха от върха на купчината.

— Здрасти, Адна — ухили се той.

Сега, когато можех да видя лицето му, объркването ми нарасна още повече. Беше съвсем млад — надали бе по-голям от Шей. Очила с черни рамки и дебели стъкла подчертаваха острите черти на лицето му, но най-забележителното у него беше изобилието от коса на главата му. Абаносовочерни и кобалтовосини къдрици сякаш се бореха за надмощие, като море, което бушуваше току над веждите му.

Той прекрачи прага със залитане, тласкан напред от тежестта на книгите, които носеше, и ги тръсна върху масата в средата на стаята.

— Благодаря ти, че се отзова толкова бързо, Сайлъс — каза Аника. — Тя току-що се събуди.

— Предположих, че трябва да е нещо такова — при тези думи той се обърна и ме огледа преценяващо.

Оказа се, че освен дето имаше щура прическа, новодошлият носеше скъсани дънки, войнишки ботуши и тениска на „Рамоунс“. Ако до този момент не бях сигурна какво да мисля за Търсачите, появата на Сайлъс напълно ме смая.

В този миг Конър се върна в стаята, следван от Монроу, който все още изглеждаше неспокоен и напрегнат. Един поглед към Сайлъс му бе достатъчен, за да се обърне кръгом.

— Ще се видим после — каза Конър, махвайки ни за довиждане.

— Остани — спря го Аника.

— Ооо, по дяволите! — простена той. — Сериозно ли?

— Конър!

Аника дори не си направи труда да прикрие заплашителната нотка в гласа си.

— Добре де, ще остана — отстъпи Конър, ала продължи да се взира в Сайлъс така, сякаш новодошлият хлапак току-що бе изпълзял от някоя кофа за боклук.

— И аз се радвам да те видя — погледът, с който Сайлъс го измери при тези думи, изобщо не бе по-дружелюбен.

— Кала, Шей — каза Аника, без да обръща внимание на искрите, които прехвърчаха между двамата. — Това е Сайлъс, Книжникът на Халдис.

Аз се взрях в изпомачканата му тениска и шантавата коса.

— И той ли е Търсач?

Въобще не приличаше на такъв.

Устните на Аника потръпнаха, сякаш се мъчеше да не се разсмее.

— Като Книжник Сайлъс разполага с малко по-голяма свобода в избора на облекло. Малко вероятно е да му се наложи да се бие.

— Какво е Книжник? — попита Шей.

— Такъв, който се занимава с бумащина — промърмори Конър.

— И това — от устата на човек, който е почти неграмотен — жлъчно отвърна Сайлъс. — Каква обида! Дали някога ще го преживея!

— Ще престанете ли, вие двамата! — скастри ги Аника и се обърна към Шей. — Книжниците се грижат за събирането на сведения и за архивите ни.

— Това изобщо не е точно… — започна Сайлъс, издувайки възмутено гърди.

— Достатъчно точно е — прекъсна го Аника. — Просто я поздрави.

— Слушам, госпожице Добри маниери — отстъпи Сайлъс. — Само се опитвах да си опазя реномето.

Думите им ме озадачиха и то не само защото Сайлъс бе толкова странен. Очевидно бе, че Аника командва, но въпреки това като че ли нямаше нищо против непрекъснатото им заяждане. Стражите трябваше да се подчиняват безпрекословно на своите господари. Коментари, като тези, които Търсачите непрекъснато ръсеха, биха навлекли на всекиго от нас сериозно наказание. А ето че Сайлъс, Конър, всички те се отнасяха с Аника като с приятел.

Обърканите ми мисли бяха прекъснати от начина, по който Сайлъс се взираше в мен, накланяйки глава ту напред, ту назад, сякаш се опитваше да открие най-добрия ъгъл, под който да разгледа някакъв особено интересен екземпляр, появил се върху масата в лабораторията му.

— Ти си алфа, така ли? Хубавичка си. Това е интересно. А пък аз си мислех, че всичките приличате на вещици или нещо такова. Наслушали сме на всякакви ужасяващи истории за Стражите. Престъпление против природата, нали се сещаш.

„Престъпление против природата? Какви, по дяволите, ги дрънка този?“

Примигах насреща му, неспособна да кажа каквото и да било.

Сайлъс премести изпитателен поглед върху Шей.

— Хммм. А ти трябва да си Потомъкът.

Той бавно го обиколи, поспирайки за малко, за да разгледа татуировката на тила му. По устните му се разля усмивка.

— А ето го и знакът. Я виж ти! Най-сетне светлина в тунела. Човече, от толкова време се надявам да се срещнем. Бях започнал да се съмнявам, че изобщо ще се стигне дотук. Грант казва, че харесваш Хобс. Фантастично. Жалко, че се е задействала онази магия — звучеше така, сякаш съучениците ти са били на път да подхванат много интересна дискусия, когато проклятието го застигнало. Е, какво да се прави.

— Грант? — изпелтечи Шей. — За какво, по дяволите, говориш?

— Грант Селби — поясни Сайлъс. — Той е един от агентите ни.

— Я чакай — намесих се аз, примигвайки няколко пъти. — Нашият учител? Нашият учител по философия е един от вашите агенти?

— Аха — усмихна се Сайлъс. — Добро прикритие, нали?

Аника прекоси стаята и се зае да подрежда бъркотията от листа, които Сайлъс бе изтърсил върху масата.

— Очевидно е, че не можем да се доближим незабелязано до Пазителите. Ето защо започнахме да привличаме на своя страна обикновени хора, които да ни служат като разузнавачи. Не твърде много, разбира се — не искаме да рискуваме повече животи, отколкото е необходимо. Обикновено това са хора, натъкнали се на нашия свят по една или друга случайност. Попаднали между куршумите, така да се каже. Онези, които са заинтересовани от изхода на войната, обикновено ни предлагат помощта си и най-способните от тях изпращаме в действие. За да събират информация.

— Като наши учители? — попитах.

Това ми се струваше безумно. Безумно и опасно. Кой би се съгласил да участва в нещо подобно? Господин Селби бе или невъобразимо храбър, или животът му беше дотегнал.

— Училището ви е най-подходящо за целите ни, тъй като представлява точно онази смесица от обикновени хора, Стражи и Пазители, която най-добре ни разкрива намеренията на Пазителите — обясни Сайлъс. — А то назначава единствено обикновени хора за учители. През последните няколко години винаги успявахме да държим по един-двама агенти там. С тяхна помощ значително усъвършенствахме разузнавателните си операции.

— Рано или късно, все трябва да го изтъкне — прошепна Конър в ухото на Адна, толкова силно, че всички го чухме. — Ще рече човек, че той е единственият в този отряд, на когото някога е хрумвала добра идея.

Кимнах, без да обръщам внимание на Конър, но после сбърчих чело.

— Ако господин Селби знае за нашия свят, защо допусна да се говори за Хобс в часа му? Знаете ли какво се случи с него?

Учителят ни беше обсъждал „Войната на всички срещу всички“ (тема, повдигната от Шей, ала строго забранена от училищното настоятелство) и си бе платил за това. Прекрасно помнех как се бе свлякъл на пода в класната стая, гърчейки се в конвулсии, а от устата му течеше пяна. Магическо изтезание, маскирано като епилептичен пристъп.

Аника направи болезнена гримаса, ала Конър се разсмя.

— Случи се, защото е сантиментален глупак. За малко да го заловят — при тези думи той хвърли насмешлив поглед към Шей. — Толкова бе очарован, че Потомъкът иска да говори за Хобс. Сметна го за знак свише или нещо подобно.

Шей се намръщи.

— Навярно е точно това — каза Сайлъс. — Ако поне от време на време отваряше по някоя книга, щеше да оцениш връзката. Разбира се, първо трябва да се научиш да четеш…

— Логично бе да предположите, че ще се случи нещо такова, след като оставяме той да привлича агенти — обърна се Конър към Аника, без да обръща внимание на Сайлъс. — Приоритетите му открай време са тотално объркани.

— Грант се справя много добре със задълженията си — сърдито каза Сайлъс.

— Онази издънка едва не го разконспирира — възрази Конър. — Беше глупаво от негова страна и той не би трябвало да допуска подобна елементарна грешка.

— Дори така, пак е за предпочитане пред онзи неандерталец, когото ти привлече — отсече Сайлъс, търсейки нещо из купищата хартии. — За нищо на света не бих припарил до онова бунище, което държи. От друга страна, ти сигурно отдавна си прихванал всички болести, които биха могли да се хванат в място като „Ръндаун“.

— Казва се „Бърнаут“^[1], идиот такъв — сопна се Конър. — И е също толкова добро прикритие, колкото и училището. Младите вълци непрекъснато ходят там.

— „Бърнаут“? — ахнах аз. — Том Шоу е един от вашите агенти?

Припомних си грубоватия собственик на любимото ни заведение. Там можехме да избягаме от надзора на Пазителите… а и никога не искаха да доказваме, че сме пълнолетни. Том беше приятел на Нев и освен това свиреше на барабани в неговата група. Дали всичко това беше само прикритие, за да черпи информация от нас, когато идвахме в бара му?

— Да — потвърди Монроу, местейки уморено поглед между Конър и Сайлъс.

— Само че далеч не се оказа проницателният наблюдател, какъвто е Грант — изсумтя Сайлъс.

— Том има по-добри връзки — каза Конър, който междувременно бе извадил камата си и прокарваше пръст по острието й, като в същото време хвърляше заплашителни погледи към Сайлъс. — Той ще изиграе важна роля в това съюзничество.

Грант не е навлязъл така навътре в нещата, както Том. Училището е много приятно и безопасно местенце за работа.

„Освен ако не си под постоянния надзор на някоя сукуба.“

Господин Селби не бе единственият, когото бяха наказали в „Маунтин Скул“. Неволно потреперих, припомнила си как сестра Флин заби нокти в бузата ми, когато се натъкна на мен и Рен в тоалетната. Миг по-късно пламнах, спомнила си какво правехме там. Хвърлих гузен поглед към Шей, но той не ме гледаше.

— Харесвам господин Селби. Той е прекрасен учител.

— Разбира се, че го харесваш — съгласи се Адна и измери Конър със строг поглед. — Грант е както много храбър, така и забележително умен. Ала Конър не е в състояние да оцени по достойнство брилянтния ум.

— Не е нужно да вземаш страната на Сайлъс, само защото и двамата сте свръхамбициозни отличници. Просто се опитвам да кажа, че в крайна сметка и най-брилянтният ум не може да ти спаси кожата.

— Не съм съгласен — възрази Шей, който изглеждаше готов за задълбочен дебат.

Конър обаче поклати глава.

— Казвам ти как аз виждам нещата, хлапе. Нямам намерение да споря с теб.

— А най-вече обичаш безплатното пиене — подхвърли Сайлъс и яростно задращи в нещо, което приличаше на дневник.

— Господи, не ми казвай, че смяташ да подадеш още едно оплакване срещу мен! — Конър насочи камата си към Сайлъс.

— Непристойно поведение, заплахи… — мърмореше си Сайлъс, без да вдига поглед.

— Нали знаеш, че просто ще го отхвърля, Сайлъс? — Аника кръстоса ръце пред гърдите си. — Та ти подаваш поне десет оплаквания седмично.

— Двайсет.

Цялото това дрънкане започваше да ме изнервя.

— Как получавате информация от тях? И как успяват да останат неразкрити?

Нали бяха споменали някаква битка? Дали изобщо щеше да се стигне дотам някога? Зъбите ми се бяха изострили заплашително и с мъка потисках ръмженето, напиращо в гърлото ми при всяка дума.

— Държим две пощенски кутии във Вейл, под измислени имена, разбира се. Всички разполагат с ключ — обясни Аника, видимо доволна, че има повод да прекъсне Конър и Сайлъс. — Ето как поддържаме връзка. Променяме имената и кутиите на всеки няколко месеца и раздаваме новите ключове. Във Вейл е пълно със запалени скиори и сезонни работници, които непрекъснато идват и си отиват, така че никой не обръща особено внимание на честата смяна на имената.

Кимнах неспокойно. Търсачите са ни наблюдавали през цялото време, а ние дори не сме подозирали. Те бяха непредсказуеми и това ги правеше още по-опасни, отколкото си мислех в началото. Всяко ново разкритие подкопаваше още мъничко гордостта ми от ефективността на нашите патрули.

— Ще се срещнете с Грант тази нощ — обясни Сайлъс, изваждайки смачкан лист от задния джоб на дънките си. — Потвърждението пристигна току-що.

Аника посегна към бележката.

— Сайлъс, вече говорихме, че кореспонденцията трябва да се пази в приличен вид.

— Бързах — сви рамене той.

— Ако бях на твое място, не бих го докоснал — подхвърли Конър. — Кой знае къде е било.

— Затваряй си устата, гнида такава — сопна се Сайлъс.

— Гнида? — Конър избухна в смях. — Колко време ти отне да го измислиш?

— Млъкнете и двамата — Монроу, който проговаряше за първи път, откакто бе дошъл в стаята, си бе възвърнал авторитетното спокойствие, което се излъчваше обикновено от него. — Аника, моят екип е готов. Можем ли да действаме още днес, както се надявахме?

Зачаках отговора със затаен дъх. По дяволите, ако сега Аника кажеше „не“, сама щях да намеря начин да се добера до Вейл.

— Да — отвърна тя. — Кои ще отидат?

Усмихнах се и прокарах език по острите си зъби. Шей ме погледна. Виждах, че се тревожи, ала въпреки това кимна — и той като мен прекрасно осъзнаваше колко е важна тази битка.

— Лидия, Конър, Итън и Кала — отговорът на Монроу ме сепна.

Колкото и да изгарях от нетърпение да се хвърля в бой, да ме причислят към Търсачите си оставаше доста странно. Освен това едно от тези имена все още ме караше да се чувствам неспокойна.

— Итън? — повторих, припомняйки си обезумелия поглед и неистовите му крясъци отпреди половин час.

— Трябва да свикне с идеята за съюзничеството възможно най-скоро — обясни Монроу. — Нямаме време да го чакаме.

— Съгласна съм — каза Аника. — Кой друг?

— Айзък и Тес ще ни помогнат да организираме мисията от аванпоста — при тези думи той направи пауза и погледна Адна. — Джеръм ще тъче.

Адна едва не се задави, но Аника я изпревари:

— Не. Джеръм получи преподавателски пост. Той е отличен Тъкач и си е заслужил мястото в Академията. Което означава, че Адна автоматично поема длъжността му в Халдис.

Адна затвори уста, видимо доволна.

— Мислех си, че като се има предвид естеството на тази… — започна Монроу.

— Не подлежи на обсъждане — прекъсна го Аника. — Адна ще тъче. Вярвам, че това няма да е проблем.

— Не — увери я Монроу, макар да бе скръстил ръце на гърдите си с явно неодобрение.

Аз ги гледах намръщена.

„За какво беше това?“

Каквато и да беше причината за препирните между Монроу и Адна, не исках тя да попречи на мисията ни. За щастие, Аника също не го желаеше.

— Добре — каза тя. — Нямаме време за губене. Итън там ли е вече?

— Аха — отговори Конър. — Досега трябва да му е попреминало. Тес върши чудеса със съкрушените души. Освен това мисля, че му даде курабийки — при тези думи той смигна на Лидия. — Така оплете и тебе в мрежите си, нали?

— Никога не съм можела да устоя на овесени курабии с шоколад — сви рамене Лидия.

— Да се надяваме, че Итън не ги е изял до троха — разсмя се Конър.

— Много скоро ще разберете — усмихна се Аника. — Адна, отвори портал.