Андреа Креймър
Вълче биле (2)

1

В ушите ми отекваха крясъци, обгръщаше ме мрак.

Ужасна тежест притискаше гърдите ми и аз се борех за въздух, давейки се в собствената си кръв. Рязко си поех дъх и се надигнах, примигвайки, за да свикна със сумрака.

Крясъците спряха и стаята потъна в тишина. Преглътнах мъчително няколко пъти и се опитах да навлажня пресъхналата си уста. Отне ми няколко секунди, докато осъзная, че крясъците бяха идвали от мен, раздирайки до болка гърлото ми. Вдигнах ръце към гърдите си и прокарах пръсти по ризата си. Платът беше съвсем гладък, нямаше и следа от дупките, оставени от стрелите на арбалета. Макар да не виждах добре в сумрака, разбрах, че това не е моята риза или по-точно — че това не е пуловерът, който Шей ми беше заел и който носех в нощта, която промени всичко.

Порой от образи нахлу в съзнанието ми. Снежна покривка. Гора, потънала в мрак. Биене на барабани. Вълчи вой, който ме приканва да отида там, където ще се състои съюзът.

Съюзът. Кръвта се вледени във вените ми. Бях избягала от предначертаната си съдба.

Бях избягала от Рен. При мисълта за него сърцето ми се сви, ала когато отпуснах лице в ръцете си, образът му бе изместен от образа на момче, коленичило в гората, с вързани очи и ръце. Съвсем само.

Шей.

Докато ту изпадах в безсъзнание, ту отново се свестявах, чувах гласа му и усещах допира на ръката му върху бузата си. Какво се бе случило? Толкова дълго ме бе оставил сама в мрака… Все още бях сама. Ала къде?

Постепенно очите ми привикнаха със здрача в стаята. Бледи слънчеви лъчи, успели някак да разкъсат облаците, се процеждаха през цветните стъкла на прозорците по отсрещната стена и придаваха розов оттенък на мъждивите сенки. Огледах се наоколо, търсейки някакъв изход и вдясно от леглото, на около три-четири метра от себе си, видях висока дъбова врата.

Успях да успокоя дишането си, ала сърцето ми продължаваше да бие лудешки. Преметнах крака през ръба на леглото и предпазливо стъпих на пода. Изправих се с лекота и начаса усетих как мускулите ми се изопнаха, напрегнати и готови за всичко.

Наложеше ли се, можех да се бия и дори да убивам.

В този миг до ушите ми достигна тропот на тежки ботуши. Бравата се завъртя, вратата се отвори и на прага застана мъж, когото бях виждала само веднъж. Гъстата му коса бе с цвят на силно кафе, лицето му, със строги, издялани черти и няколкодневна прошарена брада, бе покрито с едва забележима мрежа от бръчици — позахабено, ала въпреки това привлекателно.

За последен път бях видяла това лице секунди преди собственикът му да ме цапардоса с дръжката на меча си. Кучешките ми зъби се изостриха, в гърлото ми се надигна ръмжене.

Той отвори уста, ала преди да успее да каже каквото и да било, аз се преобразих и приклекнала като за скок, оголих зъби насреща му, ръмжейки заплашително. Имах две възможности — да го разкъсам на парчета или да се втурна покрай него. И най-вероятно разполагах само с няколко секунди, за да реша.

Ръката му се спусна към кръста и отметна коженото яке, разкривайки дръжката на дълга, извита сабя.

„Аха, значи ще се бием.“

Мускулите ми потръпнаха и аз се засилих, готова да впия зъби в гръкляна му.

— Почакай.

Той свали длан от дръжката на сабята и вдигна умиротворително ръце.

Замръзнах на мястото си, поразена от жеста му и доста подразнена от самонадеяността му. Сякаш можеше да ме успокои толкова лесно! Щракнах заплашително с челюсти, но все пак се осмелих да хвърля поглед към коридора зад него.

— Не би искала да го направиш — каза той и лекичко се отмести, закривайки коридора от погледа ми.

В отговор аз изръмжах.

„А ти не би искал да научиш на какво съм способна, когато ме притиснат до стената.“

— Разбирам, че инстинктът те кара да опиташ — продължи той, скръствайки ръце пред гърдите си. — Може и да минеш покрай мен, но в дъното на коридора ще се натъкнеш на пазачи. Дори да успееш да се промъкнеш и покрай тях — на което вероятно си способна, все пак си алфа, — на всички изходи пазят още по-многобройни отряди.

Все пак си алфа.

„Откъде знае коя съм?“

Отстъпих назад, без да преставам да ръмжа, и хвърлих поглед към високите прозорци зад себе си. Лесно можех да строша стъклото. Вярно, щеше да боли, ала стига да не се намирахме твърде нависоко, щях да оцелея.

— Няма да стане — каза той и също погледна към прозорците.

„Какъв е този тип? Четец на мисли?“

— Ще паднеш върху солиден мрамор от повече от петнайсет метра — при тези думи той направи крачка напред и аз отново отстъпих. — А никой тук не иска да пострадаш.

Ръмженето заглъхна в гърлото ми.

Той понижи глас и бавно каза:

— Защо не приемеш човешката си форма и да поговорим.

Изскърцах раздразнено със зъби и направих крачка напред, но и двамата знаехме, че с всяка изминала минута самоувереността ми намалява.

— Ако се опиташ да избягаш — продължи той, — ще бъдем принудени да те убием.

Каза го толкова спокойно, че ми трябваше секунда, докато осъзная значението на думите му. От гърдите ми се откъсна кратък, сърдит лай, който отстъпи място на мрачен смях, когато отново си възвърнах човешкия облик.

— Мислех, че никой тук не иска да пострадам.

Едното ъгълче на устните му трепна.

— Така е. Кала, аз съм Монроу.

И той направи крачка към мен.

— Стой, където си — оголих аз кучешките си зъби.

Той спря.

— Все още не си се опитал да ме убиеш — казах, като продължавах да оглеждам стаята в търсене на нещо, което би ми дало тактическо превъзходство. — Но това не означава, че мога да ти имам доверие. Видя ли сабята, която виси на кръста ти, дори да трепва, ще останеш без ръка.

Той кимна.

Главата ме болеше от хилядите въпроси, които се въртяха в нея, отново започваше да не ми достига въздух. Ала не можех да си позволя пак да изпадна в паника. Нито пък да покажа и най-малка слабост.

Постепенно в съзнанието ми се надигнаха спомени и по кожата ми сякаш плъзнаха ледени пръсти, които ме накараха да настръхна. Викове на болка отекнаха в главата ми. Потреперих, видяла отново как призраци плъзват около мен като неясни сенки, докато някъде отгоре долитаха писъците на сукубите. Кръвта ми се вледени.

Монроу! Момчето е ей там.

— Къде е Шей?

Едва успях да произнеса името му и с ужас зачаках отговора на Монроу.

Още образи от миналото нахлуха в ума ми, бъркотия от картини, които отказваха да застанат на фокус. Борех се с тях, мъчейки се да ги уловя и да ги накарам да останат неподвижни поне за малко, така че да добия някаква представа какво се бе случило и как се бях озовала тук. Спомних си как тичаме из тесни коридори и как, давайки си сметка, че сме хванати натясно, се втурваме в библиотеката на имението „Роуан“. Видях Боск, вуйчото на Шей, да подкопава яростта ми, посявайки у мен съмнение за онова, което ни се случваше.

— Кажи ми кой си в действителност.

— Аз съм вуйчо ти — спокойно отвърна Боск и пристъпи към нас. — Твоята плът и кръв.

— Кои са Пазителите?

— Други като мен, които искат единствено да те защитят. Да ти помогнат. Шей, ти не си като другите. Притежаваш способности, каквито дори не можеш да си представиш. Аз мога да ти покажа кой си в действителност. Да те науча да използваш силата, с която си надарен.

— Щом толкова искате да му помогнете, защо трябваше да го принесем в жертва по време на съюза? — намесих се аз и застанах между Боск и Шей, прикривайки го с тялото си.

Боск поклати глава.

— Поредното злощастно недоразумение, Кала. Искахме да изпитаме верността ви към благородната ни кауза. Мислех, че сме ти осигурили най-доброто образование на света, но може би не си запозната с историята на Авраам и сина му Исаак? Не е ли принасянето в жертва на онзи, когото обичаш, най-доброто изпитание за вярата? Нима наистина допускаш, че бихме поискали Шей да загине от ръката ти? Та нали ние ти възложихме да го защитаваш!

Усетих, че започвам да треперя.

— Лъжеш!

— Нима? — благо се усмихна Боск. — След всичко, което преживя, нима нямаш вяра в своите господари? Никога нямаше да те принудим да нараниш Шей. В последния момент щяхме да осигурим друга жертва. Разбирам, че подобно изпитание може би ти се струва прекалено ужасно, навярно си казваш, че сме искали твърде много от теб и Рение, и че сте твърде млади.

Свих ръце в юмруци, та Монроу да не види, че треперят. Отново чух писъците на сукубите и инкубите, съскането на химерите и шума от тътрузещите се нозе на ужасяващите, съсухрени създания, които бяха изпълзели от картините, украсяващи стените на имението „Роуан“.

— Къде е Шей? — повторих през стиснати зъби. — Кълна се, че ако не ми кажете…

— Той е под нашите грижи — спокойно отговори Монроу.

И отново същата едва загатната усмивка. Сдържаното, ала уверено държание на този мъж ме озадачаваше.

Не разбирах и какво има предвид под „грижи“. Все така оголила зъби, направих крачка, без да свалям поглед от Монроу, в очакване на неговата реакция. Пред очите ми отново се заредиха картини от миналото, като неясни рисунки с водни бои.

Студен метал, обгръщащ ръцете ми, а после изщракване и ето че белезниците вече не стягаха китките ми. Топлината на нежно докосване, прогонило вледеняващия мраз, пълзящ по кожата ми.

— Защо още не се е събудила? — попита Шей. — Обещахте ми, че тя няма да пострада.

— Ще се оправи — отвърна Монроу. — Магията на стрелите действа като мощно успокоително; ще отнеме известно време, докато ефектът й отмине.

Опитах се да кажа нещо, да помръдна, ала клепачите ми бяха твърде тежки и усетих как отново потъвам в мрачните дълбини на безпаметен сън.

— Ако се споразумеем, ще те заведа при него — продължи Монроу.

— Да се споразумеем?

Неслучайно се опитвах да не показвам никаква слабост. Ако мислех да сключвам сделка с един Търсач, аз бях тази, която щеше да поставя условията.

— Да.

Той рискува да се приближи още мъничко и когато не възразих, по устните му пробяга усмивка. Тя обаче трая само миг. Монроу не се опитваше да ме измами (не долавях и най-слаб мирис на страх), ала нещо прогони усмивката му. Болка?

— Нуждаем се от теб, Кала.

Недоумението ми нарасна още повече, но го прогоних, както човек пропъжда ято досадни мухи. Трябваше да изглеждам сигурна в себе си и да не издавам объркването си от странното му държание.

— Кои сте вие? И за какво ви трябвам?

Гневът ми се бе изпарил, ала нарочно оставих кучешките си зъби заплашително издължени. Монроу не биваше да забравя нито за миг с кого си има работа. Трябваше да напомня не само на него, но и на самата себе си, че все още съм алфа. В този миг разполагах единствено със своята сила.

— Моите хора — отвърна той и направи неопределен жест към вратата и каквото и да се намираше отвън. — Търсачите.

— Ти оглавяваш Търсачите?

Монроу изглеждаше силен, ала блед — като човек, който никога не получава достатъчно сън.

— Аз съм един от Водачите. Оглавявам отряда Халдис. Щабът ни е в Денвър.

Нека поговорим за твоите приятелчета в Денвър. Някъде в дебрите на съзнанието си видях Лумин, моята господарка, да се усмихва и чух писъка на Търсача.

Кръстосах ръце пред гърдите си, за да не потреперя.

— Хубаво.

— Ала не само моят отряд се нуждае от помощта ти — продължи Монроу и като се обърна рязко, закрачи напред-назад. — Всички се нуждаем от нея. Нищо не е както преди и нямаме никакво време за губене.

Той прокара пръсти през тъмната си коса, очевидно погълнат от мислите си. Поколебах се дали да не изтичам покрай него, ала нещо в държанието му ме хипнотизираше, достатъчно, за да се запитам дали наистина искам да избягам.

— Нищо чудно да се окаже, че ти си единственият ни шанс. Не мисля, че Потомъкът е в състояние да го направи сам. Ти може би си последното неизвестно в уравнението. Онова, което ще наклони везните в наша полза.

— Кои везни?

— На войната. Ти можеш да сложиш нейния край.

Война. Самата дума бе достатъчна, за да накара кръвта ми да закипи. Доволна бях, че е така — от огъня, разлял се във вените ми, начаса се почувствах по-силна. Та нали бях обучена именно за да се бия в тази война.

— Искаме да се присъединиш към нас, Кала.

Едва го чувах, обгърната в облак от алена мъгла — мисли за насилието, погълнало толкова много от живота ми, изпълваха цялото ми същество.

Войната на магьосниците.

Служех на Пазителите в техните битки против Търсачите от деня, в който станах достатъчно голяма, за да разкъсвам месо със зъбите си. Ловувах заради тях. Убивах заради тях.

Погледът ми се спря върху Монроу. Бях убила негови хора. Как можеше да иска да се присъединя към тях?

Сякаш доловил моите съмнения, той се закова на място. Не каза нищо, просто сключи ръце зад гърба си, без да откъсва очи от мен, чакайки да проговоря.

Преглътнах, насилвайки се да звуча спокойно:

— Искате да се бия на ваша страна?

— Не само ти — също като мен, и той едва успяваше да овладее гласа си. Изглеждаше така, сякаш искаше да изпълни пространството между нас с мислите, които бушуваха в главата му. — Ала ти си особено важна, защото си алфа, водач по рождение. Именно от това се нуждаем. Именно от това се нуждаем открай време.

— Не разбирам.

Пламъкът, който гореше в очите му, бе едновременно плашещ и запленяващ.

— Стражите, Кала. Твоята глутница. Искаме да ги привлечеш на наша страна. Да се биете заедно с нас.

Подът сякаш пропадна под краката ми, стори ми се, че се сгромолясвам. Копнеех да му повярвам, защото не беше ли това същото, което се бях надявала да открия?

Начин да освободя глутницата си.

Да, точно това беше. Сърцето ми заби учестено само при мисълта да се върна във Вейл. Да открия останалите от глутницата. Отново да видя Рен. Да ги отведа далеч от Пазителите. Да им дам друг, по-добър живот.

Ала Търсачите бяха наши врагове… Трябваше много да внимавам, ако се споразумеех с тях. Реших да попресиля колебанието си.

— Не знам дали е възможно…

— Разбира се, че е възможно! — Монроу се хвърли към мен, сякаш искаше да сграбчи ръцете ми; в очите му се появи див блясък.

Аз отскочих и като приех вълчия си образ, щракнах с челюсти към пръстите му.

— Съжалявам — поклати глава той. — Има толкова много неща, които все още не знаеш.

Отстъпих назад. Прорязаното му от бръчки лице му придаваше изтерзания вид на човек, който крие безброй тайни.

— Никакви внезапни движения, Монроу — предупредих го и предпазливо пристъпих напред, протегнала ръка, за да му попреча отново да се хвърли към мен. — Успя да събудиш интереса ми, но не мисля, че осъзнаваш какво искаш от мен.

— Напротив — той извърна поглед, сякаш сепнат от собствените си думи. — Искам да рискуваш абсолютно всичко.

— И защо ми е да го правя? — попитах.

Ала всъщност вече знаех отговора. Бях заложила на карта всичко, което имах, за да спася Шей. И бих го направила отново, без да се замисля, ако това означаваше да се върна при своята глутница. Да ги спася.

Монроу направи крачка назад, освобождавайки пътя към отворената врата, и разпери ръце.

— Заради свободата.