Скофийлд си помисли, че ако някой гледа Земята от космоса, ще види ослепителен проблясък близо до Северния полюс, последван от разширяващи се адски жълто-бели пламъци, плъзнали по планетата и сеещи огнено унищожение…

Това го накара да се сети за налакътника. Включи сателитната връзка и извика картина в реално време, показваща Дракон и Полярния кръг.

На черно-белия екран се вихреше истински ад.

Протягаше се от остров Дракон като нокът на някакво създание от митологията — първо на юг, после се извиваше на изток, следвайки въздушните потоци.

На Скофийлд му призля. Буквално гледаше края на…

И изведнъж разширяващата се унищожителна вълна спря.

Внезапно и най-неочаквано, сякаш се беше натъкнала на някаква невидима стена в атмосферата.

Скофийлд се намръщи.

— Какво става, по дяволите?

Според грубите му преценки атмосферният огън беше изминал само около хиляда километра, преди да се натъкне на преградата и да спре.

После чу гласа на Господаря на анархията, но този път той не се обръщаше към него.

— Какво става, по дяволите?!

— Сър! — разнесе се друг глас. — Току-що заловихме неканен гост в газовото отделение под комините! Прекъснал е захранващите тръби! Ако се съди по окислението около крановете, трябва да го е направил преди два часа! През цялото това време сме изхвърляли безполезен газ в небето!

— Какво? Кой е той? — остро попита Господарят на анархията.

— Казва, че името му е Баркър. Тюлен от флота. Явно се е промъкнал покрай нас, след като убихме останалите в пристанището за подводници.

Скофийлд ахна.

Това беше Айра Баркър.

Айрънбарк.

Някак беше успял да оцелее в касапницата на пристанището и докато Скофийлд и хората му бяха скачали от островче на островче, за да се доберат до Дракон и да отмъкнат сферите, беше проникнал в съоръжението, добрал се беше до клапаните и тихомълком ги бе саботирал, без никой да го усети.

Съветската ракета бе детонирала бойната си глава, но благодарение на Айрънбарк облакът до Дракон не беше запалим, така че ракетата не беше подпалила нищо — или може би само остатъчните следи от газа, причинявайки „малкия“ проблясък в небето, който бяха видели току-що.

Точно в същия момент Скофийлд проумя и нещо друго… същото, за което вероятно се бе сетил и Господарят на анархията.

— Благодарение на саботажа на Айрънбарк небето на няколкостотин километра наоколо е чисто, но атмосферата над останалото Северно полукълбо все така е наситена с газа — каза Скофийлд. — Още нищо не е приключило. Ако Армията на крадците се добере до друга сфера, ще изстрелят следващата ракета извън безопасната зона и ще я взривят в облака. Което означава…

Рязко завъртя глава и погледна навън.

— … че се нуждаят от сферите ни. Вече няма да си играят с нас. Ще атакуват самолета с цялата си сила, при това веднага.

Тъкмо изрече последните думи, когато дванайсет берсерки се втурнаха от обръча коли около самолета, като стреляха с калашниците си. Останалите ги последваха по пистата.

Армията на крадците току-що бе обявила война на Шейн Скофийлд и неговия самолет.

* * *

Майка и Баба веднага започнаха да стрелят и успяха да повалят първата вълна берсерки, но този път атаката беше много по-масирана от предишните. Просто не можеха да я отблъснат.

— Имаме десет секунди да направим нещо! — извика Шампион на Скофийлд.

— Но няма къде да идем… — обади се намиращият се до тях Иванов.

— Винаги има къде да идем… — отвърна Скофийлд, докато се оглеждаше.

Навън стрелбата се засили.

Погледът му се спря върху широката река точно пред самолета, която течеше успоредно на пистата и свършваше с могъщ водопад при високите западни скали на Дракон.

— Защо не? — каза той, пресегна се през Иванов и избута напред и четирите лоста за двигателите.

Точно когато следващата вълна берсерки стигна до тях, големият транспортен самолет внезапно пое напред с ревящи двигатели и свистящи гуми, унищоженият му преден колесник задра с писък настилката на пистата.

Самолетът се понесе извън пистата и продължи с грохот по късия склон към реката.

В товарния отсек Майка и Баба се проснаха на пода от внезапния тласък.

— Плашило! — извика Майка, докато се мъчеше да се хване за нещо. — Какво правиш!?

— Запазвам ни живи!

Самолетът набра скорост, като се друсаше неудържимо надолу по склона, след което — внезапно, напълно лудо — изхвърча от високия бряг и се бухна с носа напред в бързите води на реката!

Старият „Антонов“ вдигна огромен фонтан пръски. Подобно на повечето самолети, той бе проектиран и за кацане във вода и въпреки че задната му рампа беше отворена, незабавно изплава на повърхността, като се клатеше като гумено пате.

После, няколко секунди след като пръските изчезнаха, самолетът се задвижи — отначало бавно, после все по-бързо. Завъртя се и вече плуваше с носа напред, понесен от течението към могъщия водопад, който падаше от скалите само на 600 метра пред тях.

Майка, която стоеше при дясната врата на самолета, включи радиостанцията си.

— Шефе, ще ми напомниш ли как точно ни помага това?

— Те искат сферите — отговори Скофийлд. — Ще стигнем до водопада и ще ги запратим в океана.

— И как ще реагират според теб тия идиоти?

Отговорът на въпроса й дойде секунда по-късно — двете амфибии „Стрела-1“ набраха скорост по пистата успоредно на самолета, след което рязко завиха, понесоха се по склона и без изобщо да забавят полетяха от брега и се озоваха във водата до плаващия „Антонов“. Витлата им заработиха и амфибиите се насочиха към самолета!

— Ох, още едно ниво на лудост — изпъшка Майка, когато се обърна и установи, че гледа в кървясалите очи на поредния берсерк, който се бе втурнал към нея от рампата, размахал нож!

Лудият кучи син беше без огнестрелно оръжие — докато самолетът беше набирал скорост по пистата, той и четирима други се бяха оказали достатъчно близко, за да се метнат на рампата, някои с автоматите си, други без тях. Този беше захвърлил калашника си и сега нападаше Майка с назъбен нож, като ревеше яростно.

Майка парира атаката, но лудият я блъсна, извади я от равновесие, удари я с глава и тя падна назад през отворената странична врата. Наложи се да пусне своята Г36, за да се хване за рамката, и изведнъж се озова увиснала от самолета, зашеметена и замаяна, точно над водата, държеше се само с лявата ръка.

Нападателят й се хвърли напред с намерението да я изблъска, но точно тогава Майка се набра, извади своята „Берета“ М9 от кобура на бедрото си, пъхна дулото в устата на берсерка и стреля.

Главата на противника й избухна във фонтан от кръв и мозък и той рухна обезглавен на пода, а Майка се вмъкна обратно вътре.

От другата страна на товарния отсек Баба се обърна и видя как атакуват Майка… и точно тогава куршуми затракаха по стените около него, хвърляйки искри — други двама берсерки се бяха втурнали към тази страна на отсека, като стреляха с калашниците си, докато се мъчеха да заобиколят бетонобъркачката и джипа, за да се доберат до него. Баба откри огън.

До него Зак и Ема се бяха скрили зад кабината на бетонобъркачката. Куршумите свиреха покрай лицата им и рикошираха от стените високо над главите им.

Баба ги избута към вратата и извика:

— Влизайте вътре!

Зак и Ема не възразиха. Докато Баба ги покриваше, се изкатериха бързо вътре и изчезнаха от поглед, точно когато автоматичен откос улучи варела на бетонобъркачката. Дебелите стени обаче издържаха и спасиха живота им.

Самият Баба продължаваше да стреля по берсерките и картечницата му трещеше оглушително. И макар да бяха несъмнено луди, противниците му не бяха напълно невменяеми; всъщност бяха коварни дребни кучи синове. Подиграваха му се, като се подаваха и откриваха огън иззад джипа, като в същото време се кискаха с пискливи гласове. Все едно се сражаваше с побъркани клоуни.

— Merde! — изръмжа Баба, когато един от берсерките скочи на задната седалка на джипа и насочи калашника си към него.

Баба обаче нагласи прицела си и стреля по задното колело на колата, разби на пух и прах скобата на ръчната спирачка и джипът внезапно бързо пое назад по спуснатата рампа на самолета, отнасяйки берсерките!

Колата падна във водата със силен плясък и Баба се оказа с един противник по-малко.

Докато ставаше всичко това, Скофийлд се взираше през прозорците от дясната страна на кабината. До него Шампион и Иванов още се мъчеха да се преборят с потреса от необичайното им положение.

Скофийлд видя как двете амфибии падат във водата отдясно и как набират скорост покрай носещия се „Антонов“. С тревога гледаше как по един мъж на всяка амфибия вдига на рамото си гранатомет…

— Очертава се голяма гадост. Дръж. — Подаде на Шампион една от трите малки кутии със сферите. — Когато стигнем скалата, хвърли я колкото можеш по-навътре в морето.

— Ако стигнем дотам… — започна тя и точно тогава предните стъкла на кабината се пръснаха от ожесточен огън от неизвестна посока.

Шампион инстинктивно се сниши. В следващия миг по носа задумкаха кубинките на последните двама берсерки, които се бяха прехвърлили на самолета.

Скофийлд бързо осъзна какво е станало — след като бяха успели по някакъв начин да се доберат до самолета, тези двамата се бяха качили отгоре му и сега се мъчеха да се доберат до кабината.

— Вън! Веднага! — извика той, избута Шампион през вратата и задърпа Иванов от пилотското място миг преди цялата кабина да бъде засипана с куршуми.

Стените и седалките станаха на решето.

За съжаление за д-р Василий Иванов бе твърде късно.

Руският учен закъсня с една секунда и докато Скофийлд го дърпаше, бе разкъсан от свирепата стрелба — по цялото му тяло цъфнаха ужасни кървави рани.

Скофийлд се метна през вратата миг преди куршумите да пометат и него. Някъде дълбоко в себе си изпита мъка за руския учен — неговата помощ се беше оказала безценна, но той вече нямаше да види децата и внуците си в Одеса.

Следвани от ожесточената стрелба, Скофийлд и Шампион се изтъркаляха от кабината в товарния отсек.

Един куршум одраска Скофийлд по лявото рамо, а друг се заби в кръста на Шампион и излезе през корема й с кървав фонтан.

Тя извика от болка, преви се и залитна.

Скофийлд я подхвана и бързо огледа товарния отсек — бетонобъркачката; стоящият до лявата й врата Баба, който стреляше по последния берсерк; различните кабели, прибрани седалки и мрежи, спуснатата задна рампа и дневната светлина и реката; Майка, приклекнала от дясната страна на вратата…

… през която влетя изстрелян от РПГ снаряд, изфуча над главата й, заби се в бетонобъркачката и се взриви!

Бетонобъркачката полетя във въздуха… право към Баба.

Баба нямаше къде да отиде — нямаше абсолютно никакво време да се дръпне. Летящата бетонобъркачка скри от Скофийлд едрия французин и с оглушителен трясък се удари в стоманената стена, където той бе стоял допреди миг.

— Господи… — промълви Скофийлд.

Втори снаряд, изстрелян от другата амфибия, улучи един от двигателите на дясното крило и го пръсна на парчета.

Самолетът се наклони заплашително, изгубил тежестта на двигателя, килна се рязко наляво и водата нахлу през спуснатата рампа.

— Опитват се да ни потопят, преди да стигнем водопада! — извика Скофийлд и се задържа за една ръкохватка.

Ранената Шампион обаче не успя да се хване за нищо.

От килването на самолета тя изгуби равновесие, падна тромаво от стълбата към кабината и изпусна кутията си, която се запремята във водата…

… и спря точно пред оцелелия берсерк.

Той я видя и я грабна.

И точно тогава, сякаш цялата ситуация не беше достатъчно нелепа, една от амфибиите влетя с рев в самолета, вдигайки пред себе си вълна, докато напредваше по наводнения под на отсека.

Майка се оказа от другата страна на амфибията, Баба беше изчезнал, а Скофийлд бе твърде далеч и това даде възможност на пъргавия берсерк да се затича и да скочи върху носа на машината, като викаше на водача нещо от сорта на „Взех ги! Давай!“.

Водачът не се поколеба нито за миг. Двигателите на амфибията нададоха вой и машината тръгна назад към бурните води на реката, и тъкмо щеше да се измъкне…

Р-р-р-р-р-р!

Скофийлд първо го чу, преди да види какво става.

Двигателят на бетонобъркачката изрева и Скофийлд видя как големият камион потегли с пълна скорост назад към изхода на наводнения отсек.

Камионът, каран от Зак, се понесе в дълбоката до коляно вода, излетя от отвора и се стовари върху носа на оттеглящата се амфибия. Тежестта му беше толкова голяма, че задната броня се заби в отделението на шофьора на амфибията я огъна ужасно, смазвайки водача и стрелеца вътре.

Това бе последният отчаян ход на Зак — беше видял как берсеркът грабва кутията и бе направил всичко по силите си, за да му попречи да я отнесе.

Но всичко това още не беше свършило.

Защото амфибията и заклещената в нея бетонобъркачка паднаха от самолета!

Раздалечаваха се бързо — няколкото стъпки се превърнаха в метри и двете машини се понесоха на юг, към отсрещния на пистата бряг.

Берсеркът, който бе скочил върху амфибията с кутията, започна да стреля диво по кабината на бетонобъркачката, която беше осуетила триумфалното му измъкване.

Зак погледна в огледалото и видя как нападателят им приближава кабината с вдигнат автомат. В следващата секунда огледалото се пръсна от огъня на лудия.

Зак и Ема рязко се дръпнаха от полетелите парчета, а когато отново вдигнаха глави, видяха берсерка при вратата на кабината, с кутията в една ръка и калашник в другата, насочен към лицата им.

— Чао, гълъбчета! — изкиска се той и пръстът му се сви около спусъка.

* * *

Главата на берсерка отлетя гротескно назад, улучена в носа от куршума на Майка, която се появи от другата страна на бетонобъркачката с насочен през кабината М9.

Незабелязана от никого, тя се бе метнала към камиона малко след като Зак го засили срещу амфибията и бе успяла да се хване за страничното перило.

Берсеркът се олюля и Ема успя да грабне кутията от ръката му, преди той да падне от стъпалото и да изчезне в бързите води.

— Благодаря, Майко! — извика Зак, но бе прекъснат от рязко разтърсване, когато бетонобъркачката и амфибията се блъснаха в издадените канари на южния бряг.

Бяха стигнали сушата.

Майка погледна на запад към водопада — намираше се само на сто метра…

… и с ужас видя, че гледката й се препречва от втората амфибия, която изскочи от водата пред нея.

— Мамка му — изруга Майка и се вмъкна при Зак и Ема.

Погледна към самолета — вече почти беше стигнал до водопада.

— Плашило! — извика по радиостанцията. — Зак и Ема са с мен, както и кутията, но пътят към скалите ни е отрязан!

— При мен е пълно с лоши типове, Майко — дойде отговорът. — Боя се, че този път трябва да се оправяш сама…

Връзката прекъсна.

Майка прехапа устни.

— Мамка му. Мамка му. Мамка му. Хайде, деца, щом не можем да стигнем скалите, ще трябва да намерим друг начин да се отървем от сферите, преди тия копелетата да са ни спипали.

Изскочиха от разбитата бетонобъркачка и се втурнаха по брега към суровата планинска вътрешност на остров Дракон.

* * *

Скофийлд още бе в разбития „Антонов“ и се носеше към водопада с двете кутии с четирите сфери, от които трябваше да се отърве.

Нещата напълно бяха излезли от контрол.

Водопадът се приближаваше бързо. Майка беше изчезнала заедно със Зак и Ема. Баба бе смазан на стената от бетонобъркачката. Шампион се бе свлякла на пода в краката му и бе на път да изгуби съзнание. Самият той беше прострелян, а горе в кабината още имаше двама берсерки, които…

Вратата на кабината се отвори и двамата берсерки се втурнаха през нея, стреляйки безогледно.

Куршумите им обаче летяха високо и точно когато нападателите видяха Скофийлд до стълбата под тях и насочиха автоматите към него, целият самолет внезапно се килна зловещо напред…

Беше стигнал водопада.

И бе на път да полети надолу.

И точно тогава самолетът внезапно се разтресе.

С пронизителен писък на метал върху скала старият „Антонов“ спря точно на ръба на водопада!

Гледката беше невероятна — големият товарен самолет, от чието дясно крило бълваше черен пушек, кацнал на ръба на могъщ арктически водопад, със зашеметяващо надвесил се към бездната нос, с разперени криле над буйните води, които се хвърляха в стометровата пропаст към океана.

Преследващите го по пистата коли на Армията на крадците рязко спряха. На отсрещния бряг бяха двете амфибии — едната все така заклещена в бетонобъркачката, а втората пазеше скалите.

Всички в самолета отлетяха напред от неочаквания тласък.

Сграбчил Шампион, Скофийлд беше запратен във въздуха и се блъсна в стената, а двамата берсерки, които тъкмо се канеха да го убият, отлетяха обратно в гледащата надолу кабина.

На Скофийлд му трябваше секунда да осъзнае какво се е случило.

Колесниците.

Задните колела се бяха закачили за ръба на водопада и не позволяваха на самолета да падне.

„Изобщо не го планирах по този начин! — изкрещя умът на Скофийлд. — Трябваше да прекосим реката и да стигнем до скалите, за да хвърля сферите в океана. А сега вися на ръба на водопад в самолет с двама побъркани, които всеки момент отново ще се опитат да ми видят сметката.“

Трескавият му поглед откри страничната врата, само на два и половина метра над и зад него. Ако разполагаше с време да се добере до нея и да метне сферите…

Движение в кабината. Берсерките се бяха окопитили. Още секунда и щяха пак да са тук.

— Майната му — изруга той и насочи пистолета си към вратата на кабината.

Само че не се целеше в някой от берсерките.

А в лоста за прибиране на колесниците, който стърчеше от тавана над пилотското място.

Бам! Скофийлд стреля, от лоста отлетя искра и той се отмести напред.

Резултатът бе моментален.

Колелата се прибраха и самолетът мина през ръба на водопада.

* * *

Ако гледката на кацналия на ръба на водопада „Антонов“ беше невероятна, рухването му в бездната беше направо зашеметяващо.

Самолетът падаше с носа напред като понесъл се към водата гмурец, точно със скоростта на водата, и за момент човек можеше да си помисли, че ще издигне нос в последния миг и ще отлети невредим. Естествено, това не се случи.

Заостреният стъклен нос прониза кипналите бели води като олимпийски скачач и продължи надолу сред полуделите въртопи.

Единствено крилете, или по-точно двигателите по тях, го спряха — рязко, разтърсващо костите спиране. Кабината беше на около шест метра под повърхността, когато двигателите достигнаха водата и спряха вертикалното потъване.

Изживяването за двамата берсерки в кабината беше абсолютно уникално — когато самолетът падна в океана, разпенената вода нахлу към тях през разбитите предни прозорци; инерцията обаче ги отхвърли в другата посока и те бяха запратени с ужасна сила надолу в кипналата вода.

В товарния отсек Скофийлд седеше с гръб към стоманената предна врата на самолета в едно пилотско кресло, сграбчил здраво в обятията си стенещата Шампион.

След като бе стрелял по лоста за прибиране на колесниците, той бе скочил в седалката и бързо се беше закопчал.

Сблъсъкът с океана го разтресе здравата, но седалката пое голяма част от удара, а коланът го притискаше към облегалката. Скофийлд едва не изпусна Шампион, но някак успя да я задържи.

Но най-лошото тепърва предстоеше, защото самолетът сега беше изправен вертикално и се клатеше в океана.

А после започна да потъва с ужасяваща бързина.

Водата нахлу в самолета през разбитите прозорци на кабината и се втурна нагоре в кипнал поток, сякаш беше разумно създание, опитващо се да погълне машината отвътре.

Светът на Скофийлд бе станал вертикален — самолетът потъваше с носа напред, така че предният край на товарния отсек сега беше долен — и се пълнеше бързо. Водата се надигаше.

Той бързо посегна да разкопчае колана, без да пуска почти изпадналата в безсъзнание Шампион.

Докато се бореше със закопчалката, през отворената врата точно над него се изля малък водопад.

Скофийлд погледна към широкия светъл правоъгълник в най-горната част — задната рампа на самолета още беше отворена — и видя сивото полярно небе.

Бързо прецени ситуацията.

Крилете на самолета в момента го задържаха и забавяха малко спускането му, но съдбата на стария „Антонов“ беше предопределена — след няколко секунди океанската вода щеше да нахлуе и през горния отвор. Самолетът щеше да се превърне просто в метална тръба с отворени краища и щеше да потъне като камък.

Скофийлд стисна зъби. Още имаше работа за вършене — трябваше да се отърве от сферите.

Преметнал през рамо Шампион, той с мъка се добра до мрежата от лявата страна на отсека и започна да се катери към вратата, намираща се на два и половина метра над него.

Кипналата вода го преследваше, надигаше се все по-бързо.

Заля кубинките му, стигна до коленете, после до кръста.

Скофийлд стигна вратата и застана до малкия водопад, изсипващ се от нея. Уви мрежата около лявата ръка на Шампион, за да я задържи на място и да освободи ръцете си, и отвори едната кутия. Не можеше просто да я изхвърли, защото тя най-вероятно щеше да изплува на повърхността.

Грабна една сфера — малка и тежка, тъмночервена на цвят — и я метна навън.

Направи същото и с втората. Тя също изчезна завинаги.

Две от четири.

Скофийлд хвърли първата кутия и откачи от колана си втората.

Шампион изстена нещо като предупреждение. Скофийлд се обърна — и се озова лице в лице с единия от берсерките!

Беше дошъл от кабината — някак бе оцелял при падането, беше изскочил от водата и сега озъбен драскаше с ръце към Скофийлд.

Скофийлд го удари с кутията.

Ударът строши носа на берсерка, от лицето му рукна кръв и той полетя във водата.

Скофийлд се вкопчи в мрежата до вратата и се напрегна в очакване на втора атака, но тя така и не дойде, защото точно тогава широкият правоъгълен отвор в горната част на отсека се озова под повърхността на океана и целият свят отиде по дяволите.

Невъобразим порой морска вода нахлу в отсека отгоре.

Няколко хиляди литра се изсипаха за миг върху Скофийлд, Шампион и берсерка.

Скофийлд успя да се задържи за мрежата и притисна Шампион с тяло, за да не я изпусне. Берсеркът не извади такъв късмет — намираше се в центъра и мощният порой го повлече надолу.

Товарният отсек се напълни за миг и целият самолет вече бе под водата — старият „Антонов“ се беше превърнал в металната тръба с отворени краища точно както беше предвидил Скофийлд.

Самолетът „заплува“ надолу, сякаш се плъзгаше на крилете си — носеше се към дъното на 300 метра под тях.

Заоблените стени изстенаха, когато налягането отвън се усили. Много преди да достигне дъното, фюзелажът щеше да се смачка ужасно, тъй като металните ребра на скелета нямаше да издържат на натиска на океана.

Задържайки дъх, Скофийлд откачи от колана на Шампион един от компактните й дихатели, които осигуряваха въздух за пет минути, и захапа мундщука му.

Щом напълни дробовете си с въздух, грабна втория дихател и го натика в устата на Шампион, за да може и тя да диша под водата.

След това се зае да довърши онова, което трябваше да направи — докато се носеха във вече напълно наводнения отсек, отвори втората кутия и изхвърли двете уранови сфери през отворената странична врата. Те потънаха в бездната и изчезнаха завинаги.

След като приключи, Скофийлд се пресегна, развърза нещо, закрепено на стената до главата на Шампион, и напипа шнура му.

Сграбчи здраво французойката и понечи да дръпне шнура, но в този миг нечия ръка го спипа за крака!

Берсеркът. Проклетникът просто не искаше да умира! И пречеше на Скофийлд да се измъкне оттук.

Корпусът изстена отново. Скелетът на самолета изпука.

След секунди налягането щеше да ги смаже, а този сбърканяк не им позволяваше да се измъкнат!

Скофийлд зарита, но не успя да се освободи.

„Майната му — помисли си. — Това май ще свърши работа.“

И дръпна шнура на нещото, което бе развързал от стената.

Въпросното нещо беше сал.

Щом Скофийлд дръпна шнура, салът се наду и излетя от товарния отсек като куршум. Глезенът на Скофийлд се изплъзна от хватката на берсерка и двамата с Шампион се понесоха през задния отвор на потъващия „Антонов“, дърпани нагоре от въздуха на бързо раздуващия се сал.

Салът летеше нагоре, оставяйки следа от мехурчета, а Скофийлд висеше от него, сграбчил Шампион с другата си ръка.

Секунди след като изхвърчаха от отвора самолетът се смачка като консервена кутия под бруталния натиск на океана и берсеркът вътре стана на пихтия. Изкривеният метал продължи да потъва, докато не изчезна в подводния сумрак.

Понеже знаеха последиците от бързото издигане във водата, Скофийлд и Шампион издишаха през цялото време, докато не се озоваха на повърхността.

Водопадът и скалите на острова се извисяваха зад тях. Отвесни и покрити със сняг и лед, те бяха невъзможни за изкачване.

В другата посока, на запад, започваха полярните ледове, нарязани от пукнатини.

Скофийлд бързо избута Шампион в сала — тя направи всичко по силите си да му помогне, макар раната й явно да беше много болезнена. Той се качи след нея и загреба към прикритието на най-близката пукнатина, преди враговете да са стигнали до скалите и да са ги видели.

Секунди по-късно бяха на сигурно място и едва тогава Шампион изплю мундщука, отпусна се на носа на сала, затвори очи и изгуби съзнание.

Скофийлд изруга.

Екипът му беше в пълен хаос — Иванов беше мъртъв, Баба също; Хлапето и Марио се намираха незнайно къде, оставени да се оправят съвсем сами; Майка, Зак и Ема се бяха измъкнали с последните две сфери, но Скофийлд знаеше, че Армията на крадците вече е по петите им. И накрая, Шампион и той. Французойката беше с продупчен корем — ако не я убиеше, раната най-малко щеше да я парализира — а той също бе ранен в лявата ръка и рамото.

Беше оцелял и този път, само че сега, очукан, натъртен и ранен, изобщо, ама изобщо не беше годен за битка.

Кристъл Сити, Вирджиния

22:30

(11:30 на о-в Дракон)

Дейв Феърфакс бързо въведе Мариан Ретер в апартамента си в Кристъл Сити и затръшна вратата.

Бяха дошли с метрото направо от Пентагона, където бяха избягали от мъжете, представящи се за екип за ВИП превоз. Домът на Дейв в Кристъл Сити се намираше доста близо до Пентагона, само на една спирка с метрото и малко ходене пеша.

— Добре, вече официално станахме ВИП персони — изпъшка той. — Направо не мога да повярвам. Опит за отвличане пред вратите на Пентагона.

— Но кои бяха онези типове? — попита Мариан.

— Не знам — отвърна Дейв. — Те обаче знаеха коя си и къде отиваш и не искаха да стигнеш там. Трябва да бързаме. Ако идентифицират мен, не можем да останем дълго тук. Но ако искаме да продължим да разследваме случая, ще ми трябва компютър с някои сериозни програми…

Отключи едно чекмедже и извади домашния си лаптоп. Отвори го, сложи си слушалка и бързо затрака на клавиатурата.

— Не приличаха на чужденци — каза Ретер по-скоро на себе си, с трезв, преценяващ глас. — Изглеждаха и говореха точно както би трябвало. Възможно ли е да са американци? И макар наистина да е невероятно, са допуснали малка грешка, която повечето хора не биха забелязали. Грешката им обаче е била от бързане, защото бяха подправили всичко друго — карти и автомобили, но явно не са имали време да намерят кола с подходящите колела, което означава, че решението да ме отвлекат е било взето в последния момент…

— Момент. — Дейв вдигна ръка и докосна слушалката си. — Подслушвам криптираните радиочестоти в окръг Колумбия на военни, разузнаване и полиция, като използвам имената ни като ключови думи. Ако операция като тази се оплеска, хората започват да се обаждат на шефовете си по мобилни телефони и радиостанции…

На екрана запълзя текст.

— Ох, по дяволите… — изпъшка Дейв.

— Какво има? — попита Ретер и се наведе към компютъра.

Дейв кимна към пълзящия на екрана текст:

„ПРОСЛЕДЯВАЩА СИСТЕМА V-DATA

ЕШЕЛОННА ПОДСИСТЕМА, РАЙОН: Е-4 ВАШИНГТОН, ОКРЪГ КОЛУМБИЯ И ОКОЛНОСТИТЕ

ЧЕСТОТЕН ОБХВАТ: 426,471–464,85 MHZ

КЛЮЧОВИ ДУМИ: РЕТЕР, МАРИАН, ФЕЪРФАКС ДЕЙВИД

КЛЮЧОВИТЕ ДУМИ СА ОТКРИТИ.

ОТ ПОТРЕБИТЕЛ: А9 (ЦЕНТРАЛНО РАЗУЗНАВАТЕЛНО УПРАВЛЕНИЕ)

ГЛАС 1: ОТМЪКВАНЕТО НА РЕТЕР ПРИ ПЕНТАГОНА СЕ ИЗДЪНИ. КАКВО СТАНА?

ГЛАС 2: РАЗПОЗНА НИ И СЕ ИЗМЪКНА С НЯКАКЪВ ТИП.

ГЛАС 3: ИМАМЕ ИМЕТО МУ. ДЕЙВИД ФЕЪРФАКС. ОТ ВОЕННОТО РАЗУЗНАВАНЕ. ДОМАШНИЯТ МУ АДРЕС Е В КРИСТЪЛ СИТИ.

ГЛАС 1: ВЕДНАГА ОТИВАЙТЕ ТАМ.“

Дейв погледна Мариан.

— Ето значи каква била работата. ЦРУ за малко да ви отвлече. Значи трябва да се омитаме веднага.

Избягаха от апартамента на Дейв, като взеха лаптопа, и се затичаха към близкия мол, който работеше до полунощ. Там се скриха в една книжарница, в кафенето до лавиците за списания, откъдето имаха добър изглед към входа.

— Добре — каза Дейв. — Мисля, че е време да споделим малко информация.

— Което предполага, че мога да ти се доверя — отвърна Ретер.

— Военноморски кръст… — напомни й Дейв. — И освен това беглец.

— О, да бе, вярно.

Дейв сложи лаптопа на масата и започна да пише, без да спира да говори.

— Добре, аз съм пръв. Ето какво знам — моят човек от Морската пехота е отвъд Полярния кръг. Каза, че му предстои да влезе в битка, и ме помоли да потърся информация за две неща — за Армията на крадците и за остров Дракон, стара и много гадна бивша съветска база в Арктика. Проучванията ми за Армията на крадците ме доведоха при теб. Проучванията върху остров Дракон ме доведоха до това, поради което исках да разговаряме. Това е списък на американски военни и разузнавателни организации, които са споменали остров Дракон или са проявили известен интерес към него през последните трийсет години.

Очите на Ретер се разшириха, когато видя екрана.

— Това е JCIDD. Базата е достъпна само за членове на Генералния щаб и най-високопоставените…

— Не споменах ли, че съм хакер и разбивач на шифри?

— О, вярно.

— Някои имена да ти говорят нещо? — попита той.

Тя прегледа списъка на екрана:

Агенция	Тип документ	Описание	Автор	Година
ВМС	СЪВЕТСКИ РЕМОНТНИ БАЗИ ЗА ПОДВОДНИЦИ	Списък на бази за ремонт на съветски ядрени подводници	Драпър, А.	От 1979 насам
НМС	МАКРОКЛИМАТИЧЕН АНАЛИЗ	Анализ на въздушните потоци в атмосферата	Корбет, Л.	1982
ЦРУ	ВЪЗМОЖНИ МЕСТОПОЛОЖЕНИЯ	Възможни географски точки за операция „Поразяване на дракона“	Калдерон, М.	1984
ЦРУ	СЪВЕТСКИ ОБЕКТИ ЗА РАЗР. НА ХИМ. И БИОЛ. ОРЪЖИЕ	Списък на известните съветски обекти за разработка и производство на химическо и биологично оръжие	Докрил, У.	1986
ВВС	ПЪРВОСТЕПЕННИ ЦЕЛИ (СССР)	Списък на цели за първо поразяване в СССР в случай на мащабен конфликт	Холман, Дж.	1986, 1987, 1988, 1989, 1990, 1991
НРС/ВВС	СПИСЪК НА МЕСТОПОЛОЖЕНИЕ НА СПЪТНИЦИ	Междуведомствен обмен на ГПС данни относно руски бази	Гонт, К.	2001 (допълнен през 2008)
АРМИЯ	ПРЕГЛЕД НА СЪВЕТСКИТЕ ХИМИЧЕСКИ И БИОЛОГИЧНИ ОРЪЖИЯ	Списък на известни химически и биологични оръжия, разработвани от съветската/руска Дирекция за специални оръжия	Гембъл, Н.	1980–1991, от 1992 насам

Прехапа устна, без да откъсва очи от лаптопа.

— Обичайните заподозрени. Армията, Военновъздушните сили, Военноморските сили, ЦРУ, дори Националната метеорологична служба, която анализира въздушните потоци. Но ако се вгледаш по-внимателно, получаваш нещо като най-обща история на Дракон.

— В смисъл? — не разбра Дейв.

— Ами, ето. Островът е привлякъл вниманието на Военноморските сили през седемдесет и девета като най-обикновена ремонтна база за съветския ракетен флот. След това бил открит от Метеорологичната служба поради положението му под основния арктически въздушен поток. И точно тук става интересно. Ти каза, че центърът за разработка на оръжия бил построен през осемдесет и пета. А тук виждаме, че през осемдесет и шеста Дракон незабавно се появява в списъка на ЦРУ на съветските химически и биологични обекти и в списъка на първостепенните цели на Военновъздушните сили. Островът е останал във втория списък до разпадането на Съветския съюз през деветдесет и втора, но след това е изваден от него и вече не се смята за важна мишена. Другите документи приличат на обичайния боклук — например докладът на ЦРУ от осемдесет и четвърта, озаглавен „Възможни местоположения“ от… момент, по дяволите… от „Калдерон, М“.

— Какво? — попита Дейв. — Кой е този?

— Калдерон, М. е Мариъс Калдерон — замислено отвърна Ретер. — Как ли пък не… това е един от неговите замисли. Мътните да ме вземат, това може да е връзката, която търсиш.

— Какво? Защо? Познаваш ли този човек?

— И още как. Попаднах няколко пъти на името му, докато проучвах Армията на крадците. Това може да обясни много неща.

Сега беше ред на Дейв да се наведе напред.

— Добре, кой е той и защо е писал за Дракон през осемдесет и четвърта, една година преди построяването на базата?

Отвън зави сирена и двамата рязко се обърнаха, но се оказа просто някаква бързо отдалечаваща се линейка. Дейв и Ретер въздъхнаха с облекчение.

— Мариъс Калдерон — каза тя — е клечка от ЦРУ. Работи там от осемдесета, когато бил вербуван направо от школата за армейски рейнджъри. Първоначалната му специалност била Китай — Калдерон имал за задача да наблюдава и анализира Китай и програмата му за икономически реформи, започнала през седемдесет и осма. Оттогава обаче е работил във всеки друг отдел на ЦРУ, от Външна дейност до Отдела за специални операции. За нас е особено интересно, че в края на осемдесетте е бил инструктор в Американската школа, военната академия във Форт Бенинг, за която споменах, и където…

— … където неколцина чилийски членове на Армията на крадците са се научили как да са наистина адски гадни типове — довърши Дейв.

— Точно така. Научих за този Калдерон, когато се занимавах с дванайсетимата чилийски офицери, освободени от затвора във Валпараисо. Всички те са се обучавали в школата по времето, когато Калдерон е преподавал там. И всичките са били негови студенти.

— А стига бе!

— Така че погледнах досието му — каза Ретер. — Освен всички тези неща Калдерон прекарал сума ти години от кариерата си в Отдела за психологическа война на Управлението. Бил експерт по, както пише в досието му, „извличане на критична за мисиите информация от нежелаещи да сътрудничат противници чрез психологически разпит без задръжки“.

— Иначе казано, мъчение — рече Дейв.

— Психологическо мъчение. През последните двайсет и няколко години Мариъс Калдерон бил най-големият експерт на ЦРУ в психологическите операции и мъчения без насилие, а в наши дни мъчението без насилие се връща на мода. Методите на Калдерон са стандартна практика в Гуантанамо и други подобни обекти. Теорията му е, че можеш да накараш човек да направи или разкрие всичко, като най-безжалостно атакуваш ума му. Твърди се, че през две хиляди и пета в Афганистан успял да „обърне“ трима заловени талибани, като използвал подсъзнателни методи — държал очите им отворени и ги засипвал в продължение на шест дни със записи на насилие, садизъм, ампутиране на крайници и всякакви гнусотии, като в същото време ги бомбардирал с пусната високо музика и викове на измъчвани хора. След това тези бойци били освободени и върнати в селата им, където се превърнали в тиктакащи психологически бомби със закъснител, готови да експлодират по сигнал на Калдерон. След като ЦРУ пуснали по радиото определено съобщение, и тримата организирали същински кланета в селата си и избили над трийсет души, преди да сложат край на живота си.

— Господи!

— В началото на осемдесетте Калдерон бил вундеркиндът на ЦРУ, момчето гений. През осемдесет и трета, когато бил на двайсет и седем, замислил и координирал малко известното учение „Ловък стрелец“ — симулация на ядрена атака на НАТО срещу СССР, включваща участието на реалните държавни глави. Руснаците, както предвидил Калдерон, приели всичко за истина и започнали да подготвят ядрения си арсенал… докато всички американски военни и разузнавателни служби ги наблюдавали внимателно. През остатъка от осемдесетте сме знаели всичко за ходовете на руснаците, преди да ги предприемат. Рейгън бил на седмото небе от радост. Дори наградил Калдерон с медал.

— Впечатлени от постиженията му в „Ловък стрелец“, от ЦРУ се обръщали към Калдерон за всякакви геополитически анализи — Русия, Китай, Централна и Южна Америка — продължи тя. — Но най-вече го използвали като предсказател, анализатор на намеренията на неприятеля, който предвиждал как ще реагират враговете на Америка в определени сценарии, също като при „Ловък стрелец“. Калдерон бил толкова добър познавач на хората и мотивирането им, на емоциите и намеренията им, че често можел да познае как ще постъпят. Например той предвидил всеки ход на Михаил Горбачов във вътрешните работи на Съветския съюз, от издигането му до поста генерален секретар на Политбюро през осемдесет и пета до гласността и перестройката. Преди всяка своя среща с Горбачов президентът Рейгън бил инструктиран лично от Калдерон. И после казвал, че сякаш можел да види всички карти на съветския лидер, преди да започнат наддаването. Дори попаднах на един стар доклад на Калдерон за Китай от осемдесет и втора, в който е изложил предвижданията си от онова време.

Ретер отвори куфарчето си с папките и бележките, които бе възнамерявала да занесе в Белия дом, извади разпечатан документ и го подаде на Дейв.

Заглавието гласеше:

„Предстоящият възход на Китай и упадъкът на Америка

Анализ на Мариъс Калдерон, 2 юли 1982“

— Хубаво заглавие — отбеляза Дейв. — Доста паникьорско.

— Комунистическата партия нарича икономическите реформи в Китай „социализъм с китайски особености“, но за нас те са просто свободни пазарни отношения с брутално правителство. Реформите започват през седемдесет и осма и показват, че от тях има резултат. Едва в края на миналия и началото на нашия век икономиката на Китай се превърна в онази работна сила, каквато я познаваме днес. Но през осемдесет и втора Китай бил все още изостанала аграрна страна с колективизирано селско стопанство и безполезна държавна промишленост. По онова време никой не гледал на Китай сериозно… с изключение на Мариъс Калдерон. Прочети някои от отбелязаните абзаци и не забравяй, че са написани през осемдесет и втора.

Дейв прегледа документа, като се спря на абзаците, подчертани от Ретер:

Китай — великата сила на 21 в.

„Не се залъгвайте, мащабните икономически реформи на Комунистическата партия ще създадат един нов Китай, който към 2010 г. ще съперничи на Америка като доминиращ играч в световната икономика.

С отварянето и разширяването на китайската икономика индустрията на страната ще погълне глобалните доставки на желязна руда и алуминий, а средната класа ще забогатее. Милиард китайски потребители ще искат телевизори, автомобили, хладилници и всички други консуматорски стоки, които американците смятат за даденост от 50-те, когато бе нашият златен век.

Америка е в упадък. Вече не произвеждаме нищо. Безметежните години от 1945 до 1970, когато нямахме индустриална конкуренция от Германия и Япония, които победихме през Втората световна война, отминаха. Сега, през 80-те, Германия и Япония произвеждат по-добри автомобили, бяла техника и електроника от нашите. Американските работници не могат да се сравняват с евтината работна ръка от страни като Япония и Тайван.

Но всичко това е незначително в сравнение с индустриалния гигант, в който ще се превърне Китай.

Именно индустриалната мощ позволява на Севера да спечели Гражданската война; именно индустриалната мощ позволява на Америка да излезе победител на два фронта през Втората световна война. Индустриалната мощ на Китай е от мащаби, невиждани досега на планетата. И последните икономически реформи са замислени с една-единствена цел — да събудят спящия дракон и да съживят силата му.

Ако реформите се проведат правилно, според мен китайската икономика всяка година ще бележи двуцифрен ръст през 90-те години и първото десетилетие на следващия век…“

— Господи — промълви Дейв. — Този тип е предвидил двуцифрения ръст на китайската икономика още през осемдесет и втора.

— Чети нататък — подкани го Ретер.

Дейв намери следващия подчертан откъс:

Предвидими последствия от възхода на Китай

„Първата жертва на възхода на Китай ще бъде жизненият стандарт на средния американец. Нашият долар ще стане безполезен в сравнение с китайския юан (китайците няма да са склонни да го обезценяват). Американците няма да могат да си позволят да пътуват, а китайците ще стават все по-богати. Ще последва голям дефицит и нашето правителство ще започне да заема пари от китайците.

Безработицата в Америка ще достигне неудържими размери, когато нискоквалифицираната работа (най-вече в производството) ще се върши от по-евтината работна ръка в Китай.

А икономическата сила води след себе си политическа мощ. Със забогатяването си Китай ще започне да оказва помощ на по-бедните страни и в крайна сметка ще установи по-голямо световно влияние от това на Съединените щати…“

Дейв вдигна поглед от документа.

— Този тип е бил наистина добър.

— Това съвсем не е всичко — отвърна Ретер. — По-нататък предсказва, че Китай ще кандидатства и ще спечели домакинството на Олимпийските игри през първото десетилетие на нашия век и ще използва игрите, за да представи страната на света.

— Добре. И къде е той сега? — попита Дейв.

Ретер вдигна рамене.

— Разпитах във Военното разузнаване и ЦРУ, но или никой не знае, или не искат да кажат. Още работи за Управлението. През две и втора е свършил малко черна работа в специалния му паравоенен отдел. Знаеш ли, че Управлението притежава и използва три подводници клас „Стърджън“ за тайни операции? Прекарал е времето от две и трета до две и четвърта в някои американски „центрове за предаване на престъпници“ в Египет и Турция. Никой обаче не казва къде е бил назначен през последната година и нещо, нито с какво се занимава.

— Да не би да мислиш, че е свързан с Армията на крадците?

— Той лично е обучил дванайсетимата чилийци, които са измъкнати от затвора във Валпараисо. Те го познават и знаят методите му; те са идеалното командване за една армия от ренегати. Има и нещо друго — споменах, че Калдерон е работил в центрове на ЦРУ в Египет и Турция. Това са гадни затънтени лагери, в които измъчвахме пленници от Афганистан и Ирак. Но в центъра в Египет ЦРУ помогнало на някои африкански правителства да извлекат информация от техните заловени врагове и един от клиентите е доста неприятното правителство на Судан, което по-късно беше свалено.

— Второто бягство е на сто судански войници от затвор на ООН в Судан — каза Дейв. — Момент. Да не искаш да кажеш, че въпросният Калдерон, агентът на ЦРУ, е събрал Армията на крадците? Че е осигурил офицери от Чили и пехота от Судан?

— Да. Имам и друго предположение, но ще решиш, че е смахнато.

— Пробвай.

Ретер се поколеба.

— Не мога да го докажа, но… добре де… — Пое дълбоко дъх. — Водачът на Армията на крадците е умен, дързък и абсолютно нагъл, но в същото време винаги крие лицето си. Защо да правиш подобно нещо, ако си анархист? Мисля, че го прави, защото не иска никой да го разпознае. Той има нужда да пази самоличността си в тайна. Мисля, че е напълно възможно Мариъс Калдерон, един от най-добрите агенти на ЦРУ, да е водачът на Армията на крадците.

— Но защо му е да създава армия от разбойници? — попита Дейв.

— Това, господин Феърфакс, не е основният въпрос. Калдерон е човек на ЦРУ от старата школа. Истинският въпрос е защо ЦРУ иска да създаде армия от разбойници?

— Може би именно задаването на този въпрос е причината да се опитат да те отвлекат пред Пентагона.

— Именно. — Ретер кимна към екрана. — И какво пише в този доклад на Калдерон за остров Дракон от осемдесет и четвърта? „Възможни географски точки за операция «Поразяване на дракона»?“ Не съм го чела. — Изгледа многозначително Дейв. — Нямах достъп до него. Какво е операция „Поразяване на дракона“?

— Хайде да разберем. — Дейв щракна върху заглавието и въведе няколко много незаконни пароли.

Появи се предупредителен екран, който обясняваше, че „Документът, който искате да отворите, е защитен по местоположение“.

— Какво означава това? — попита Ретер.

— Означава, че щом го отворим, компютърът и местоположението му ще бъдат маркирани от собственика на документа. Ще разберат, че сме го отворили, и ще знаят откъде. Ако искаме да го прочетем, ще трябва да го направим бързо и после да се изнасяме. Още ли си в играта?

— Искам да знам. А ти?

— И още как — отвърна Дейв и натисна „отвори“.

Отвори се нов прозорец. Заедно с него в горния десен ъгъл на екрана се появи и мигаща кутийка с предупреждение: „Засечено отваряне на документ. Изпращане на информация за потребителя“.

Дейв не обърна внимание на съобщението, а бързо огледа документа.

Беше PDF на стар доклад, писан на пишеща машина, от август 1984 г. и озаглавен:

„Операция «Поразяване на Дракона»

Анализ и оперативна концепция от Мариъс Калдерон, 1 август 1984“

Беше кратък, само три страници.

И Дейв Феърфакс и Мариан Ретер го зачетоха в кафенето на книжарницата, от компютъра, чиято цифрова сигнатура беше изпратена дявол знае къде.

Когато приключиха, се спогледаха ужасено.

— Ох, мамка му… — изпъшка Дейв. — Мамка му, мамка му, мамка му. Нищо чудно, че ЦРУ иска да те отмъкне. Здравата сме загазили.

Дейв понечи да изключи безжичната връзка на лаптопа — можеше да задържи компютъра, но никога вече да не влиза в интернет през него, освен ако не искаше във всеки момент да знаят къде се намира.

Ръката му спря.

Имаше още едно нещо, което трябваше да направи. И той го направи — изпрати току-що прочетения документ в киберпространството.

— Изключи връзката. Трябва да се омитаме — каза Ретер.

Дейв изключи и двамата изскочиха от книжарницата.

Остров Дракон

4 април, 11:35

Господарят на анархията — човек, известен в други кръгове като Мариъс Калдерон — пристигна в края на пистата, където бе посрещнат от Тифон и Големия Исус.

Заобиколени от бойци от Армията на крадците, тримата погледнаха надолу към мястото, където самолетът бе потънал в океана.

— Скофийлд отнесе четири сфери със себе си на дъното — докладва Тифон. — Но преди самолетът да падне през ръба, трима от хората му бяха забелязани да напускат машината с кутия, съдържаща две сфери. Излязоха на южния бряг на реката, но едната амфибия им блокира пътя към скалите.

— Пеша ли се придвижват?

— Вече да.

— И сферите са още у тях?

— Доколкото можем да преценим. Току-що пратих Лошия Уили и екипа му да прекосят реката с две амфибии и да ги преследват.

Господарят на анархията погледна нагоре по реката — тя лъкатушеше през планинската южна половина на Дракон. Близо до нея имаше каменна кариера, имаше и няколко черни пътя, но не и места, които да предложат добро скривалище.

— Намерете ги, убийте ги и ми донесете сферите — нареди той. — Имаме време, но не безкрайно.

— Намерихме също и това — каза Големия Исус и отстъпи настрани.

Двама от хората му хвърлиха някаква безжизнена фигура в краката на Господаря на анархията.

Грамадният брадат и мокър до костите Баба лежеше пред лидера на Армията на крадците.

Онези, които го бяха намерили, нямаше как да знаят, но когато бетонобъркачката беше запратена през товарния отсек към него, Баба се бе хвърлил от страничната врата на самолета миг преди тя да се удари в стената.

— Беше изхвърлен на брега преди няколко минути — каза Големия Исус. — Френски командос.

Господарят на анархията погледна отпуснатия Баба и каза:

— Ама че късмет. Ще го използваме в лова на другарите му. Ще го подложим на мъчения и ще излъчваме писъците му на другите на острова. Малцина могат да понасят виковете на измъчван приятел, а както много добре знаеш, Исусе, аз съм забравил повече неща за мъченията, отколкото повечето хора са научавали някога. Отнесете го в газовото отделение.

* * *

Майка бързаше нагоре по склона през храсталаците, като буташе настрана покритите със скреж клони. Зак и Ема се мъчеха да не изостават. Зак носеше кутийката със сферите.

— Майко! — извика той. — Какво правим!

Майка се мъчеше да реши точно това.

— Работя по въпроса! — отвърна задъхано. — Обикновено оставям мисленето на Плашилото! Той мисли, а аз стрелям. Рядко ми се налага да си напрягам сивото вещество.

Продължаваше да тича, но умът й не спираше да работи. Все още чуваше последните думи на Скофийлд: „Този път ще трябва да се оправяш сама“.

И затова се запита: „Какво би направил Плашилото в моето положение?“.

— Добре — каза тя. — Първо, държим се по-далеч от пътя. Не могат да минат с камион през храсталаците. Второ: или намираме начин да стигнем брега, което не изглежда особено вероятно, или намираме къде да скрием сферите.

— Не можем да ги скрием на суша — каза Зак. — Може и да са малки и с минимална радиоактивност, но въпреки това са радиоактивни. Дори да ги заровим в земята, могат да ги открият с гайгеров брояч.

— В такъв случай ще се крием заедно с тях, като оставаме колкото се може по-подвижни — отвърна Майка. — Ако успеем да останем незабелязани достатъчно дълго, може би кавалерията ще пристигне, преди кучите синове да са ни открили.

— Помня, че като гледахме картата, видях някаква кариера или мина в тази част на острова — каза Ема. — Добивали някакъв рядък вид гранит…

Точно тогава изкачиха склона и се озоваха пред широка открита кариера с отвесни стени.

Рампи от отъпкана пръст водеха надолу към огромната яма, а мрежа стоманени стълби осигуряваше достъп от рампа на рампа; отдавна изоставени ръждясали камиони стояха като призрачни механизирани статуи на различни места по рампите. Две стари постройки се издигаха при двата входа на кариерата.

Майка спря за момент и присви очи.

— Добре, тъп кашик такъв, мисли — прошепна си тя. — Какво може да направи Плашилото?

И изведнъж й просветна.

— Знам какво щеше да направи. Добре, сладурчета. Слушайте внимателно.

Минути по-късно преследващата ги амфибия на Армията на крадците спря на ръба над кариерата — точно навреме, за да забележи как Майка, движеща се заднешком с вдигнато оръжие, изчезва в един от входовете.

— Влизат в кариерата — каза в радиостанцията водачът на преследвачите, бял офицер, известен като Мако.

— Има само два входа — разнесе се гласът на Тифон. — Завземете ги, после влезте и ги избийте.

— Разбрано — отвърна Мако. — Няма да отнеме много време.

Наистина не отне много време.

Екипът на Мако действаше прецизно и бързо. Отцепиха кариерата и атакуваха, като се прикриваха взаимно в координирано настъпление.

Кариерата не беше сложна — просто място, където се добива гранит — и само след няколко минути по тях откриха огън от един потънал в сенки ъгъл.

Майка.

Съпротивата й не продължи дълго — десет, най-много петнайсет минути. Майка се сражаваше храбро, но противникът й имаше огромно числено и огнево превъзходство. Накрая тя остана без патрони, хората на Мако я обградиха и тя се принуди да прекрати стрелбата и да стане с вдигнати ръце.

Екипът на Мако се втурна към позицията й…

… и откри, че Майка е сама.

Зак и Ема ги нямаше никакви, не се виждаше и най-важната им цел — кутията.

Майка беше направила онова, което би направил Плашилото — беше подмамила преследвачите в кариерата и бе задържала вниманието им колкото може по-дълго, за да даде възможност на Зак и Ема да избягат със сферите.

Майка излезе с вдигнати ръце; лицето й бе осветено от лъчите на половин дузина фенери, монтирани на цевите на автоматите.

Мако включи радиостанцията.

— Сър, тук Мако. Пипнахме един от морските пехотинци, но тя е била примамка. Останалите двама ги няма и кутията е у тях. Някъде другаде са.

За най-голяма изненада на Мако последвалият отговор беше не на Тифон, а на самия Господар на анархията.

— Един от морските пехотинци значи? Тя? Да не е онази едрата? Нюман?

Мако ръгна Майка с дулото на автомата си.

— Нюман ли си?

— Да.

— Да, сър, тя е.

— Доведете ми я. Жива — нареди Господарят на анархията. — Не я наранявайте. Смятам аз да си доставя това удоволствие.

Зак и Ема бързаха през храсталаците. Заледените клонки шибаха лицата им. Тичаха с все сили, колкото се може по-далеч от каменната кариера.

Знаеха много добре, че Майка рано или късно ще бъде заловена, че фалшивата й съпротива има за цел да им осигури ценното време да се измъкнат и да се скрият. Не искаха жертвата й да се окаже напразна.

Оставането в южната част на острова обаче бе немислимо. Макар и планинска, тя бе твърде гола. Нямаше къде да се скрият. Нямаше и начин да се свържат с някого и да съобщят, че планът на Армията на крадците е бил осуетен.

Това означаваше, че трябва да се върнат обратно на север в големия военен комплекс — за да се скрият, да намерят някакво средство за комуникация и може би дори да открият Хлапето и Марио.

Пресякоха реката през един плитък каменист брод и продължиха на север, към основния комплекс.

На около километър и половина зад тях две амфибии на Армията на крадците спряха на пътя, от който се откриваше гледка към кариерата. Татуираните мъже в тях гледаха свирепо и пускаха гадни забележки към Майка, докато хората на Мако я отвеждаха.

Един от тях се отдели от основната група, клекна и се загледа в калта.

Беше Лошия Уили. Лявото му ухо беше превързано, върху марлята беше избило грозно петно кръв.

Лошия Уили се взираше дълго и внимателно в калта…

… и в пресните следи в нея, сред които и такива, каквито трудно могат да се открият в секретни съветски бази.

Отпечатъци от боти „Найк“.

— Ох, Заки… — промълви Били. — Казах ти, че ще те пипна.

Лошия Били извика на хората си да го последват — пеш, тъй като така беше по-тихо и съответно по-добре за лова — и тръгна по следите на Зак и Ема.

Арктически ледове западно от остров Дракон

4 април, 11:55

Вероник Шампион се свести.

Изкашля се няколко пъти, примигна и се огледа — намираше се в оранжев надуваем спасителен сал, който бавно се носеше в спокойните води на една пукнатина, управляван от Шейн Скофийлд. От двете й страни се издигаха високи ледени стени.

Дебела непромокаема превръзка стягаше корема и кръста й и спираше кръвотечението от огнестрелната рана.

— Какво… как се озовахме тук? — попита тя. — Последното, което помня, е…

Гласът й замря, когато се загледа нагоре, в посока към Дракон. Върховете на южните планини на острова надничаха над стените на пукнатината.

Скофийлд се усмихна мрачно.

— Изгуби съзнание. Превързах те и ти бих АП-6.

АП-6 беше медикамент, разработен от Шести екип на тюлените. Представляваше едновременно болкоуспокояващо и стимулант; притъпяваше болката и в същото време даваше на ранения достатъчно сили, за да може да се добере до полевата болница.

— Няма да ставаш за салта или скокове, но ще си достатъчно подвижна — продължи Скофийлд. — Успях да изхвърля четири от сферите, но остават още две у Зак и Ема, които са на острова с Майка. В момента се връщаме там.

— Връщаме се? Как?

— Движа се по пукнатините към северната част на Дракон, към старото китоловно селище. Предполагам, че лифтът и асансьорите вече ще са охранявани по-внимателно, а пристанището за подводници е от другата страна, така че селището е единственият ни избор. Само там можем да слезем на сушата.

— Доста време ще отнеме. — Шампион се опита да се надигне, но не успя, отпусна се и се намръщи. — Ох…

Скофийлд я погледна.

— Ще живееш, но за днес битките ти приключиха. Куршумът е пропуснал далака ти на милиметри и имаш късмет, че е излязъл.

Шампион изстена, присви очи от болка и се облегна на носа на сала.

Тук беше необичайно спокойно — цареше тишина, водата между белите ледени стени бе абсолютно неподвижна. Сякаш се носеха сред облаци.

— Мисля, че ще стигнем след десетина минути — каза Скофийлд, който гребеше бавно, но упорито.

— Un moment, s’il vous plait. Ти ли ме спаси от потъващия самолет?

— Да.

— Защо? Защо да го правиш? Бях пратена да те убия. Дори ти казах, че когато всичко приключи, ще трябва да изпълня първоначалната си мисия.

Скофийлд за момент спря да гребе и я изгледа дълго и настойчиво.

— Ти… ти ми се доверяваш? — попита тя. — Защо?

— Защото не си дошла да ме убиеш само заради Франция. А заради братовчед си. Мислеше, че съм постъпил лошо, че един невинен цивилен е бил убит от професионален войник. От мен. Предположенията ти са били грешни, но не и мотивът. Той показва, че имаш чувство за справедливост, че правиш разлика между добро и лошо. И щом е така, значи си свестен човек, а със свестните хора човек може да се разбере. Те също заслужават да бъдат спасени, ако е възможно, а твоето спасение беше възможно.

Шампион сведе глава. Сякаш се вглеждаше дълбоко в себе си. Но когато отново вдигна очи, погледът й беше твърд.

— Грешиш. Навремето имах чувство за справедливост. Навремето бях свястна. Сега съм убиец. Когато всичко това свърши, ранена или не, трябва да изпълня заповедта. Трябва да се погрижа да умреш.

Скофийлд не трепна.

— Но невинаги си била убиец, нали? — рече той. — Съжалявам, но не си такъв тип. Прекалено много се замисляш. Повечето убийци са хладнокръвни по две причини — първо, защото не могат да проявят съпричастие, и второ, защото са глупави, а всеки идиот може да дръпне спусъка и да се почувства силен по този начин. Ти обаче не си нито едното, нито другото. Нещо се е случило с теб.

— На психоанализа ли искаш да ме подложиш?

— Точно сега си имам друга работа.

— Добре. — Шампион отпусна глава и се загледа в небето, като опипваше корема си. — Ще ти разкажа за себе си, но само ако ти ми отговориш със същото — и най-вече как един морски пехотинец се възстановява, след като приятелката му е била екзекутирана от психопат.

Сега беше ред на Скофийлд да сведе глава, но само за кратко.

— Добре, разбрахме се. Ти си първа.

— Преди да постъпя в Оперативния отдел, бях в Разузнавателния отдел на ГДВС — каза Шампион. — Наблюдавах крайни ислямистки групи в Алжир, Мароко и Йемен. По-конкретно, все по-честото включване на жени в тях. Сприятелих се с една йеменка, Хана Фатах, майка на пет деца. В продължение на три години тя ми доставяше първокласна информация, която предотврати две атаки в Париж — една срещу Айфеловата кула и една на летище „Шарл дьо Гол“. Един ден Хана помоли да бъде изтеглена във Франция. Отново беше бременна, а и се страхуваше, че онези над нея са открили, че издава информация. Прехвърлих я във Франция, в марсилския клон на ГДВС. Когато влезе в залата за разпит, докато шефът ми — който беше мой съпруг — и неговият шеф гледаха през стъклената преграда, тя взриви малък заряд семтекс, хирургически вкаран в утробата й.

За момент замълча.

— Изобщо не бях заподозряла нищо. Хана вече имаше белег на корема от цезарово сечение при раждането на последното й дете, а експлозивът бил скрит от рентгените и катодните скенери от обвивка, направена от човешка кост и нагласена така, че да прилича на плод. Мина през четири скенера на охраната, преди да стигне до стаята, и уби двама високопоставени служители на ГДВС, единия от които моя съпруг, както и трима колеги. Само аз оцелях. Беше чакала три години, за да направи това.

Скофийлд мълчеше.

— Съпричастието ми доведе до смъртта на съпруга ми — каза Шампион. — И на най-близките ми колеги. Затова реших, че вече няма да живея със съпричастие. Прехвърлих се в Оперативния отдел и извърших първото си убийство още първия месец. И оттогава продължавам да го правя.

Пак замълча за момент.

— Странно. Докато проучвах теб, Плашило, се мъчех да разбера каква е причината ти да се превърнеш в такъв ефикасен убиец.

— Значи си ме проучвала?

— Когато трябва да убиеш някого, е добре да знаеш колкото се може повече за него. Уязвими точки, любими хора, слабости, които да използваш.

— Тогава защо сама не ми разкажеш за мен? — предложи Скофийлд. — Да видим какво знаеш, а аз ще ти кажа доколко си права.

— Добре — съгласи се тя и започна.

* * *

Говореше бавно, докато се плъзгаха през мрежата тесни пукнатини.

— Шейн Майкъл Скофийлд е син на преуспелия бизнесмен Джон Скофийлд и внук на Майкъл Скофийлд, герой от Морската пехота с позивна Мустанг. Делата на Майкъл Скофийлд през Втората световна война са легендарни за морските пехотинци. Всъщност някои от тях са засекретени и до днес, повече от шейсет години по-късно, сред които и една мисия, известна само като Ловът на Черния вълк. Дядо ти е почитан от Морската пехота и е обект на възхищение. Двамата с него сте много близки и се срещате поне веднъж месечно.

Скофийлд кимна.

— Дотук всичко е вярно.

— Но баща ти, Джон Скофийлд, не е бил морски пехотинец и двамата не сте били близки чак до смъртта му…

Докато го казваше, Шампион наблюдаваше внимателно лицето на Скофийлд. Отсъстващият му поглед й даде отговора, който търсеше. Значи бе вярно.

— Баща ти е бил бизнесмен, при това много добър — продължи тя. — Никога не е можел да повтори военните постижения на дядо ти и затова е предпочел да го изпревари с трупане на пари и така станал много богат човек.

Скофийлд не каза нищо.

Баща му мразеше дядо му, презираше го, презираше уважението, с което го посрещаха навсякъде. И макар че Майкъл Скофийлд не беше притискал никога сина си да прави нещо различно от онова, което иска душата му, той беше преследван от дългата сянка на легендарния си баща. За съжаление за него това бе мъчение, което си бе намерило други отдушници.

— Баща ти редовно е биел теб и майка ти — каза Шампион. — Попаднах на болнични досиета от юношеските ти години, в които се описват няколко случая на счупен нос и изгаряния от цигари по ръцете ти.

Скофийлд отново не каза нищо. Кучият син пребиваше или майка му, или него, при това съвсем безмозъчно. Побоите върху него започнаха, когато беше на дванайсет. Още носеше малките кръгли белези от цигарите му по ръцете си.

— И когато си навършил осемнайсет, си постъпил в Морската пехота, където си бил в стихията си — продължи Шампион. — Станал си пилот и си служил с отличие, докато не си бил свален над Босна. Там местен главатар е обезобразил очите ти и е оставил характерните белези, от които е и позивната ти. След спасяването ти си станал редовен морски пехотинец и бързо си се издигнал в разузнаването. Командвал си Разузнавателен отряд 16 на онази мисия в Антарктида, по време на която си се сблъскал с братовчед ми. Оцелял си — деликатна афера, включваща воюващи помежду си съюзници и дори американски части срещу други американски части — но това не се е харесало на някои важни клечки и по-късно си бил прехвърлен като пилот на президентския хеликоптер „Морска пехота Едно“. Почетна позиция и съответно обида за човек така способен и опитен като теб, но въпреки това си изпълнявал работата си. Това назначение те забъркало в друг инцидент, който Съединените щати успешно скриха от света — опита за преврат на полковник Ръсел, позивна Цезар. Става въпрос за преследването на президента в най-секретната ви база. Твоите действия ти спечелили секретен Почетен медал. — Шампион замълча за момент. — Малко след това баща ти умрял. Сам сложил край на живота си.

Скофийлд кимна мълчаливо. Кучият син си беше получил заслуженото — беше си пръснал мозъка огорчен и сам в облицования си със скъпа ламперия кабинет.

— Майка ти починала няколко години преди това — продължи Шампион. — Но въпреки ужасното отношение на баща ти към теб той ти завещал цялото си състояние. Дванайсет милиона долара. Което прави теб, скромния морски пехотинец на Съединените щати, изключително богат млад мъж.

Скофийлд не каза нищо.

Всичко това бе истина, но малцина го знаеха. Източниците на Шампион бяха отлични. Майка знаеше за парите, Гант също. И двамата бяха одобрили онова, което бе направил с тях.

— Дарил си състоянието си на военния медицински център „Уолтър Рийд“ във Вашингтон, окръг Колумбия — каза Шампион. — До последния цент. Проява на принципност ли е това?

— Може и така да се каже. — Скофийлд сви рамене.

— Става въпрос за дванайсет милиона. Можел си да си живееш живота, без да ти се налага да работиш. Никога ли не си съжалявал?

— Нито за секунда. Това бяха парите на един жесток човек и аз не ги исках. Реших, че ще са по-полезни другаде.

Скофийлд се извърна, без да престава да гребе.

Шампион го изгледа дълго, след което продължи:

— След това идва ред на лова на глави на Великолепната дванайсеторка, по време на който ракетостроителят Джонатан Килиън заловил приятелката ти Елизабет Гант, позивна Лисицата, и я обезглавил по най-жесток начин с гилотина. Това е повратен момент в живота ти. Оттегляш се от военна служба за четири месеца. Началниците ти решават, че си пречупен. И страшно се изненадват, когато един ден се появяваш и им казваш, че си готов да се върнеш на работа. И как постъпват те? Правят те преподавател, а после те скриват тук с някакъв незначителен екип за изпитания на оборудване. Поредното обидно назначение.

Шампион зачака реакция.

— Смъртта на Лисицата наистина ме пречупи — рече Скофийлд. — Но в крайна сметка… намерих начин да се справя.

— Как? — попита Шампион. — Сериозно питам. Как се справи? Като мен ли? Развил си имунитет към емоциите?

Скофийлд се замисли за момент.

— Не. Не, не по този начин. През онези първи няколко месеца след историята с Великолепната дванайсеторка ме пратиха на куп психиатри, все най-учените глави, всички с достъп до свръхсекретна информация, най-доброто, което може да се намери. По дяволите, тарифата на един беше хилядарка на час. Но никой от тях не успя. Продължавах да мисля за Лисицата, представях си смъртта й. Продължавах да мисля за това какво можех да направя. Чувствах се безсилен. Оттеглих се в себе си.

— И какво се промени? — попита Шампион.

— Открих нов главовед. Не психиатър, а психолог, най-обикновен терапевт. При това не от Морската пехота. Майка я намери, видяла листовката й, закачена на дъската за обяви в работата на мъжа си, и ми я даде. Ралф е шофьор на камион и компанията, за която работи, предлагаше безплатна терапия на служителите си заради зачестилите разводи. Както и да е, името на психоложката бе Брук Улако и не беше някакъв бял възпитаник на Бръшлянената лига. Беше майка на две момчета и работеше на половин работен ден в мазето на къщата си в Балтимор. Започнах терапия при нея.

Мислено Скофийлд виждаше всичко, сякаш бе станало вчера.

Пристига при старата градска къща с каменни стени и го посреща Брук Улако, жена със светлокафява коса към четирийсетте, с широки бедра, приветлива усмивка и остър като бръснач ум.

Седи в кабинета й в мазето, богато украсен с растения в саксии и фотографии в рамки, които обаче не са в състояние да скрият тръбите и парните котли, нито да заглушат звуците на децата, които си играят горе. И как веднъж д-р Улако извика високо: „Деца! Имам клиент! Хайде по-тихо!“.

Скофийлд харесваше тази атмосфера.

Други биха я намерили за разсейваща, но за него беше нормална и това я правеше великолепна. Това беше истинският свят. Истински деца си играеха по истински начин и истинска майка им казваше да играят по-тихо. Именно за такъв свят се беше сражавал и именно затова вършеше работата си, затова отиваше на ужасни мисии срещу ужасни хора на ужасни места.

Освен това Улако не обичаше заобикалките. Говореше открито и честно, понякога дори брутално откровено. Ако усетеше, че Скофийлд се мъчи да подмине някой въпрос или емоция, го насочваше обратно, дори често го прекъсваше с думите: „Хайде стига, пехотинецо, това не е вярно…“.

В същото време можеше да е невероятно мила. Например, когато говореше за Гант, за нейната ослепителна усмивка, за това какъв чудесен човек беше, Улако просто седеше и го оставяше да приказва. В подобни случаи никога не го прекъсваше.

Още в самото начало се появи проблем — Улако нямаше същото ниво на достъп като другите светила и отначало Скофийлд не можеше да й разкаже за случилото се на онази съдбоносна мисия, а само за чувствата си. След известно време обаче, когато почувства, че може да й се довери, попита началниците си в Морската пехота дали Улако не може да бъде проучена и да й се осигури необходимото ниво на достъп, за да може да й разкаже повече. Това отне няколко месеца, много проверки (включително две претърсвания на кабинета й за бръмбари) и три теста с полиграф; Улако изтърпя всичко това, без да мигне — имаше брат, Брайс, който се биеше в Афганистан, така че разбираше. Накрая получи достъп СС/ДВИ или „строго секретно/деликатна вътрешна информация“, който й позволяваше да научи подробностите на мисиите, свързани с терапията на Скофийлд. Така нещата станаха много по-лесни.

Но докато откритият подход на Улако и скромният й кабинет в мазето караха Скофийлд да се чувства удобно, му помогна всъщност необичайният й метод на терапия.

— И как е успяла тази работеща на половин работен ден психоложка да те научи на онова, на което най-големите специалисти в областта не са били в състояние? — попита Шампион.

Скофийлд поклати глава.

— Ще ти прозвучи шантаво, но тя ме научи на някои техники на запаметяване, сред които и една, наречена метод на локацията. Някои я наричат дворец на паметта или катедрала на паметта. Подреждаш спомените си на някакво въображаемо място — катедрала, градче, къща — каквото и да е, стига да е нещо, което познаваш много добре и можеш да си го представиш лесно. Когато искаш да си спомниш нещо, отиваш до това място и намираш съответния спомен. Доктор Улако обаче ме научи и на нещо повече — как да използвам същото това място, за да забравям.

— Продължавай — подкани го Шампион.

— Трябва да функционирам, да съм в състояние да продължа напред — каза Скофийлд. — Не исках да забравям Лисицата, но трябваше да мога да… прибирам… спомена за нея, за да продължа напред и да бъда личността, която съм.

— И какво е твоето място? — попита Шампион.

— Шантаво е. Ще решиш, че е тъпо.

— След час сигурно ще съм мъртва, така че какво ти пречи да ми кажеш?

Скофийлд пое дълбоко дъх. Никога не беше казвал на никого за това, дори на Майка.

— Подводница — каза той.

Въпреки волята си Шампион се изкиска.

— Съжалявам.

— Казах ти, че е тъпо…

— Напротив, умно е. Много умно. Подводниците имат здрави стени и отделения, които можеш да изолираш с херметични врати. Струва ми се великолепно място за складиране на спомени, особено ако са болезнени.

— Идеята беше на Улако — обясни Скофийлд. — Тя предложи космически кораб или самолетоносач, но на мен най-много ми хареса това. Бил съм на много подводници, познавам добре разположението на помещенията им и мога лесно да си я представя. Запечатвам най-болезнените спомени в най-далечните части на въображаемата подводница, зад много херметични врати. Те още са с мен, но мога да ги докосна само когато наистина искам, когато съм готов. Стигането до тях изисква значително умствено усилие. А има и друга причина подводницата да е подходяща.

— Каква?

— Защото можеш да я прочистиш — отвърна Скофийлд. — Да изхвърлиш боклука, така да се каже.

— Искаш да кажеш, да изхвърлиш спомените? — Шампион се намръщи. — Да забравиш нещо завинаги?

— Ако си достатъчно дисциплиниран, да.

Шампион направи странна, горестна физиономия.

— Тази Лисица… тази Гант… сигурно е била впечатляваща жена. Толкова впечатляваща, че е завладяла сърцето ти — сърце, което едва ли може да се завладее често или лесно, доколкото предполагам. Мога да разбера какъв удар за теб е била смъртта й. Но да се опиташ да забравиш някого напълно… — Шампион поклати глава. — Това е много тъжно. Дори аз не го направих. Затова ли продължи напред? Изхвърли ли я напълно от спомените си?

Скофийлд отново се извърна и продължи да гребе.

— Не…

Точно тогава налакътникът му завибрира.

Скофийлд погледна към него.

Беше пристигнало съобщение от Дейвид Феърфакс.

— Ще продължим този разговор по-късно — каза той и прочете съобщението.

* * *

То гласеше:

ФФАКС: Благодаря, че ми навлече огромни неприятности. Благодарение на теб се спасявам от някакви мутри на ЦРУ. Прочети това и всичко ще ти стане ясно. Мисля, че този Калдерон е лидерът на твоята Армия на крадците. Трябва да бягам.

Скофийлд се намръщи. „ЦРУ ли?“

Към съобщението имаше прикачен PDF файл, озаглавен „Операция Поразяване на Дракона“. Скофийлд го отвори, седна до Шампион, за да може да вижда и тя, и зачете:

Операция „Поразяване на Дракона

Анализ и оперативна концепция от Мариъс Калдерон, 1 август 1984

«След доклада ми от 2 юли 1982 г., озаглавен „Предстоящият възход на Китай и упадъкът на Америка“, бях натоварен от директора на Управлението (Операции) да формулирам план, чрез който Съединените щати могат да избегнат съдбата, описана в анализа. Планът, който предлагам, е следният: Използваме Русия, за да убием Китай.»

Скофийлд хвърли поглед към Шампион.

— Използваме Русия, за да убием Китай? За Китай ли става дума?

Продължиха да четат:

Кратко изложение

«Разглеждах някои от новите ни програми за оръжейни прототипове и попаднах на едно атмосферно или „Тесла“ устройство, използващо глобалните въздушни потоци за разпространение на запалителен газ по Северното полукълбо. Метеорологичните модели показват, че ако бъде поставено на определени места в Арктика (сред които и една ремонтна база на съветските ВМС, наречена остров Дракон), основната жертва на такова устройство ще бъде не Русия, а Китай.

Съветските шпионски служби обожават да крадат нашите тайни. Благодарение на това съществуват. Единственото, което им доставя по-голямо удоволствие, е да създадат някое от нашите собствени супероръжия, за да го използват срещу нас.

Предлагам да позволим на КГБ да открадне плановете на това Тесла устройство, като включим към плановете му подправени данни, показващи оптималните места за разположението му. Сред тези данни ще има бележка, че ако бъде разположено на остров Дракон, устройството ще унищожи по-голямата част от Америка.»

Скофийлд погледна към остров Дракон, който се извисяваше над лабиринта от пукнатини, и възкликна:

— А стига бе!

«Ако руснаците създадат устройството (а аз съм напълно уверен, че ще го направят), следващата стъпка е да го задействаме в подходящо за нас време — време, когато Китай започва да печели глобално надмощие, но по начин, който да не може да бъде свързан е Америка.

За целта предлагам…»

Скофийлд вдигна поглед.

— Направо не мога да повярвам. Кучите синове от ЦРУ…

«За целта предлагам да създадем фалшива терористична армия, може би от около двеста души. Можем да я наречем Армията на терора или нещо подобно и да я използваме за овладяването и задействането на Тесла устройството на остров Дракон.

Изключително важно: членовете на тази терористична армия не бива да знаят, че организацията им е измама.

Редовните пехотинци са лоши актьори, на наемниците не може да им се вярва истински, а частните контрактори са по-лоши и от наемниците. Единствено истински вярващи могат да изпълнят тази мисия. Трябва да имаме предвид и възможността членове на армията да бъдат заловени и подложени на разпит от приятелска държава (всъщност, ако не знаят за истинския характер на армията, залавянето на един-двама нейни членове може да се окаже дори предимство за нас).

Затова предлагам да наберем истински обучени военни, отстранени от армията, и да ги спечелим за каузата за създаването на световен хаос и анархия. Под ръководството на малко вътрешно ядро от Управлението, сред които и аз, тази армия ще извърши серия терористични актове, за да насочи вниманието на света към себе си. След това ще превземем остров Дракон и ще задействаме руското устройство. Разбира се, след като мисията приключи, ще се наложи участниците в измамата да бъдат ликвидирани.»

Скофийлд прескочи на заключителните абзаци:

Предвижданите резултати от предложената операция са както следва:

Китай ще бъде напълно унищожен, населението и градовете му ще бъдат заличени от огнена буря с невиждани мащаби. Деветдесет процента от Индия, нашият следващ индустриален конкурент с евтина работна ръка, също ще бъдат унищожени. Някои малки области по края на континенталните Съединени щати ще бъдат изгубени (необходима загуба; не можем да се измъкнем напълно незасегнати, тъй като това ще предизвика подозрения). И обвиненията ще паднат върху руснаците. Историята е позната — за пореден път пословично слабите руски протоколи за сигурност са се провалили и цената е била платена от невинното китайско население. Имаме терористична група, виновна за всичко това, а Америка отново е във възход и приходите на работническото й население са осигурени в обозримото бъдеще.

Американският начин на живот оцелява.“

Скофийлд мълчаливо впери поглед в екрана.

— „Американският начин на живот оцелява“. По дяволите.

И преди беше виждал сбъркани планове — дори се беше сблъсквал с една ултрапатриотична американска разузнавателна служба с абревиатура ГРК — но ставащото тук беше черешката на тортата.

Бързо извика на екрана изображението, което беше видял в началото на всичко това — карта на света и разпространяващия се на спирали газ, замърсяващ атмосферата:

Картината казваше всичко.

Картина стр. 143

Газът напълно покриваше Китай.

Преди не го беше забелязал. Подобно на всички останали, най-много беше загрижен за собствената си страна; сега обаче погледна на изображението от различна перспектива — в сравнение с Китай, Азия, Европа и Индия, Америка щеше да понесе само едно леко перване от атмосферното оръжие.

Шампион се намръщи.

— Значи Армията на крадците е творение на ЦРУ? Фалшива терористична групировка?

— Стопроцентово американско производство — кисело рече Скофийлд.

Погледна отново документа и видя, че Калдерон дори говори и за нещо друго — рухването на Съветския съюз.

„Беше изказано предположение, че този план може да се осуети от потенциалното падане на съветския режим (събитие, което според моите анализи ще се случи около края на това десетилетие). Не вярвам подобно нещо да се отрази отрицателно на плана. Всъщност по-вероятно е да му съдейства.

Всяка нова конфедерация след падането на съветския режим ще трябва да опазва многобройните оръжия за масово поразяване на Съветския съюз и най-вече ядрения арсенал и оръжия като Тесла устройството. Първостепенни «екзотични» военни инсталации като тази на остров Дракон ще изискват поддръжка от минимални екипи военни, които лесно ще могат да бъдат подкупени…“

Скофийлд поклати глава.

— И ето докъде се стига. План, замислен през осемдесет и четвърта, дава плодовете си сега — сега, когато Китай е станал грамадната горила на света. Има само две неща, които този Калдерон не е предвидил — че Василий Иванов ще успее да се измъкне за достатъчно време, за да изпрати сигнал за тревога…

— А второто?

— Че моят малък изпитателен екип ще е в района.

С тези думи Скофийлд спря спасителния сал малко преди края на пукнатината, в която се намираха.

На стотина метра нататък се издигаше Дракон, или по-точно отдавна изоставеното покрито със скреж китоловно селище, разположено на северозападния бряг на острова.

Скофийлд се загледа към него и каза:

— Има и трето нещо, което не е очаквал. Колко твърдо решен ще съм да го спра.

* * *

Марио и Хлапето се бяха скрили зад ниска бетонна стена до основните комини, откъдето се откриваше изглед към ракетната батарея на остров Дракон. Бяха напрегнати и нащрек, внимаваха да не се разкрият.

Преди това бяха гледали и слушали поразени как Скофийлд беше профучал през комплекса, като в крайна сметка избяга със сферите към пистата.

Но сега нещата се бяха променили.

Скофийлд се бе провалил и сега те трябваше да се намесят. Мисия — да унищожат ракетната батарея на Армията на крадците и така да попречат на изстрелването на нови сфери в замърсеното небе.

Хлапето не забравяше и за крайната възможност — да открият и унищожат сателитната връзка на Армията на крадците, антената, която ги свързваше със засичащия ракети спътник, предпазващ ги от ядрен удар.

Това беше по-трудно за изпълнение. Не беше задължително антената да е голяма, а това означаваше, че може да е навсякъде, стига да има изглед към небето. Ако от Армията на крадците бяха умни (а по всичко личеше, че са), нямаше да е лесно да я намерят; и наистина, нито Хлапето, нито Марио бяха забелязали нещо, наподобяващо подобна чиния.

И тъй, докато Скофийлд вилнееше, Марио и Хлапето, все още облечени в канадките на противника, внимателно се бяха промъкнали до ракетната батарея от южната страна на комините.

Когато обаче пристигнаха на сегашното си място, една от ракетите беше изстреляна и в южното небе блесна ослепителна бяла светлина — и двамата си помислиха, че са се провалили, че Армията на крадците е постигнала целта си. След това чуха възбудените гласове и видяха как противниците трескаво се разбягват във всички посоки.

По време на суматохата един от стражите ги забеляза, но Марио го свали с един-единствен куршум, изстрелян със заглушител. Докато скриваха тялото му, Марио взе слушалката му.

Двамата долепиха уши до нея и заслушаха коментарите на противника за измъкването на Шейн Скофийлд:

— … Току-що вкара шибания самолет в реката!…

— … Пратете веднага амфибиите!…

— … Нещо току-що излезе отзад…

— … В онази бетонобъркачка има трима. Пипнете ги! Две от сферите са у тях!…

— … Доберете се до шибаните сфери…

Малко след това самолетът падна през ръба на водопада; последваха няколко съобщения за нещо, случващо се при каменната кариера, след което настъпи пълна тишина.

И ето че сега Марио и Хлапето бяха съвсем сами и гледаха към ракетната батарея на Дракон. Може и да бяха закъснели да предотвратят първото изстрелване, но нямаше да позволят второ.

Батареята представляваше скалисто възвишение с равен връх, свързано с останалата част на базата с дълъг тесен мост над една клисура. Върхът беше нарочно заравнен и на него имаше дузина тежки влекачи с ракетите си.

Хлапето не откъсваше поглед от батареята.

— Мисля, че можем да стигнем незабелязано, ако се спуснем по тази страна на моста, минем по дъното на клисурата и се изкачим от другата страна с помощта на магнитните куки.

Марио поклати глава.

— Исусе Христе, не разбираш ли? Прецакани сме. Плашилото е мъртъв и скоро същото ще важи и за останалите.

— Така или иначе, продължаваме да се борим — твърдо заяви Хлапето. — Налага се. А сега да вървим. Имаме да взривяваме батарея.

И забърза напред.

Марио се намръщи и промърмори:

— Не всички са герои, Хлапе.

Прехвърлиха се според замисъла на Хлапето — пресякоха клисурата и се изкачиха на равния връх с помощта на магнитните куки, след което незабелязано се скриха под един от влекачите.

Почти незабелязано.

Една охранителна камера ги бе уловила в обектива си.

Господарят на анархията се беше върнал в командния си център и наблюдаваше мълчаливо как двамата морски пехотинци се катерят нагоре към батареята.

Взе микрофона си.

— Добре. Дай ми гранатите си — задъхано каза Хлапето на Марио.

Точно тогава в ухото на Марио заговори глас:

— Здравей, ефрейтор Пузо. Ефрейтор Виторио Пузо от щата Ню Джърси. Виждам, че сте при ракетната батарея и лежите под един от влекачите ми.

Марио се сепна. Погледна бързо към Хлапето, който с нищо не показваше, че е чул нещо, и едва сега осъзна, че гласът идва от слушалката на Армията на крадците.

— Той не може да ме чуе, Виторио. Само ти можеш. И може би така е по-добре, като се има предвид предложението, което смятам да ти направя.

Марио замръзна.

— Пич, дай гранатите де — подкани го Хлапето.

Марио вдигна ръка, сякаш се боеше да не би наблизо да се спотайва охрана, макар че всъщност слушаше гласа.

— Аз съм Господарят на анархията, Виторио, командващият Армията на крадците. Аз съм твой враг, но не е нужно да е така.

— Марио… — изсъска Хлапето.

Марио му подаде четири гранати, но продължи да слуша.

— Разбирам какво са ви наредили да направите, Виторио — да унищожите ракетите ми и така да ми попречите да изстрелям сферите в газовия облак. Помисли малко, Виторио. Познаваш света. Сериозно. Мислиш ли, че това са единствените ракети, с които разполагам?

Марио се намръщи. Подобна мисъл беше минавала през главата му. Веднага след унищожаването на влекачите щяха да станат преследвани мишени. И това щеше да е безсмислен самоубийствен жест, ако има и други ракети.

— Виторио. Помисли трезво. Ако взривите влекачите, хората ми ще се втурнат направо към батареята и ще ви убият.

Хлапето погледна Марио, забеляза, че се е отнесъл и слуша нещо, и се намръщи.

— Какво правиш, по дяволите?

Марио му махна с ръка да се разкара.

— Разбира се, че имам други ракети, Виторио. Така че смъртта ти ще е напразна и глупава жертва, тъжно пропиляване на живот. Аз обаче те познавам, Виторио. Досието ти е пред мен. Не си глупак. Чичо ти Салваторе в Джърси би казал, че е време за сделка.

— Какво предлагаш? — грубо попита Марио.

Хлапето се извърна към него.

— Ей, какво…

— Ако убиеш младия Томпсън още сега и не унищожиш влекачите ми, не само ще те оставя жив, но и ще ти позволя да напуснеш острова, когато всичко свърши — каза Господарят на анархията. — Ще получиш имение в Чили, колкото искаш жени и четири милиона долара, за да изживееш живота си в разкош.

Хлапето вече беше достатъчно близо, за да разбере какво прави Марио. Погледна потресен другаря си.

— Какви ги вършиш, човече…?

В отговор Марио извади своя М9 и стреля от упор в челото му.

Бам!

Хлапето отлетя назад и се строполи на земята.

Марио стана и се отдалечи, без изобщо да си прави труда да се крие от намиращите се наблизо хора от Армията на крадците.

* * *

Старото китоловно селище се намираше в каньон, който навлизаше в скалите на северозападния бряг на остров Дракон. Имаше само един начин да се стигне до него от основния комплекс — път, който се спускаше стръмно по едната стена на триъгълния каньон.

Самото селище представляваше купчина колиби от 19 век, кланици, иззидани басейни, дъсчени пътеки и кейове. Навсякъде висяха вериги, куки и макари. Сухият студ на Арктика беше съхранил идеално всичко, макар че всяко парче дърво бе избледняло и всяка повърхност бе покрита със скреж.

Скофийлд и Шампион преплуваха стоте метра от ледовете до скалите, като внимаваха да не вдигат вълнички, които можеха да бъдат забелязани; за да помага на Шампион, Скофийлд беше закачил бойния си ремък към колана й, така че можеше да я тегли след себе си.

Стигнаха при скалите на около двеста метра западно от изоставеното селище. Оттам продължиха към първия кей, като се движеха плътно до скалата.

Разбира се, тук би трябвало да има охрана, реши Скофийлд. Това бе едно от малкото места, откъдето можеше да се достигне островът. Въпросът бе къде се намират противниците.

Нито Скофийлд, нито Шампион забелязаха охрана и докато тихомълком излизаха от водата на покритата със скреж рампа за лодки, си мислеха, че са пристигнали незабелязано.

Това обаче не беше така. Откакто бяха стигнали до скалите, те се намираха под непрекъснато наблюдение.

Но не от човешки очи.

Без да подозират за това, Скофийлд и Шампион се запромъкваха през покритото със сняг селище, като бързо притичваха от ъгъл до ъгъл.

Когато стигнаха края на селището, Скофийлд видя стражите.

Бяха предпочели лесната възможност — да играят ролята на преграда малко нагоре по стръмния път, който се изкачваше от каньона. Някой би могъл да проникне на острова откъм океана и да се скрие сред постройките, но ако искаше да продължи към самия остров, трябваше да мине през теснината на пътя.

Напречно на пътя бяха паркирани два джипа и мотор с кош. Шестима бойци от Армията на крадците с дебели канадки на морски пехотинци пушеха, разговаряха или се разхождаха, метнали небрежно калашници на раменете си.

— Е? — прошепна Шампион. — Как предлагаш да минем през тях?

— Имаш ли още димни гранати?

Имаше.

— Дай ми две.

Тя извади две гранати от колана си и му ги подаде.

— Ето какъв е планът — каза Скофийлд. — Приближавам блокадата им, мятам гранатите и в суматохата ти сваляш онези отдясно, а аз — онези отляво.

— Нима? Това ли е планът ти?

— Можеш ли да предложиш нещо по-добро?

— Всъщност не — отвърна Шампион. — Чакай малко. Как ще стигнеш до блокадата? Между нас и тях има петдесет метра открито пространство, а гранатите няма да подействат на такова разстояние.

— Имам план и за това.

— И какъв, ако не е тайна?

— Да се предам.

Минута по-късно Скофийлд излезе от прикритието си и тръгна към блокадата, вдигнал високо ръце.

Бойците от Армията на крадците незабавно насочиха оръжията си към него и застанаха нащрек.

Сърцето на Скофийлд туптеше чак в главата му. Само трябваше да се доближи достатъчно, на десетина метра, за да хвърли двете димни гранати, които бяха закачени зад раменете му, скрити от погледа на врага.

Разстоянието се скъсяваше. Още трийсет метра.

— Искам да се предам! — извика той, без да спира.

Отсреща не стреляха.

— Дръж ръцете си така, че да ги виждаме! — извика нервно един от Армията на крадците.

Още по-близо. Двайсет метра… петнайсет… десет… „Сега“ — помисли Скофийлд и ръцете му се напрегнаха да грабне гранатите…

— Не мърдай, капитане! И си дръж шибаните ръце по-далеч от гранатите — каза дълбок глас от дясната му страна.

Скофийлд замръзна на място и затвори очи.

Изруга наум. Не беше забелязал малкия навес от гофрирана ламарина точно под ръба на пътя.

Нито пък беше видял човека, който се криеше зад него — висок мъж от Армията на крадците с модерна щурмова карабина, насочена право в гърдите му. На канадката му с флумастер беше написано „Тифон“.

Тифон излезе на пътя, като държеше Скофийлд на прицел. Откачи двете гранати от ремъка му и ги метна настрани.

— Няма да ти трябват повече, нали? — Останалите от блокадата обкръжиха Скофийлд. Тифон взе оръжията му. — Ръцете на тила, капитан Скофийлд.

Скофийлд се подчини и постави ръце на тила си.

Помисли си за Шампион и че може би ще може да го спаси, но макар да се справяше с прости задачи като плуването, тя не беше в състояние да му се притече на помощ. А и единствените оръжия, с които разполагаше, бяха нейният „Щаер“ ТМП и двата пистолета — „Зиг Зауер“ П-226 и малкият „Рюгер“, които не можеха да се мерят с огневата мощ на многобройния противник.

Тифон застана пред Скофийлд и приближи лицето си до неговото.

Очите на този тип плашеха. Черни и сурови, безжизнени, безмилостни. Скофийлд познаваше този вид поглед. Това бе студеният поглед на социопат.

— Шефът реши, че може да се върнеш — каза Тифон. — Известен си с този си навик.

— Ако ще ме убивате, направете го — отвърна Скофийлд. — Спестете си помпозните речи.

— О, ще те убием, капитане, в това можеш да си сигурен. Но малкото живот, който ти остава, може да ни бъде от полза. Шефът желае да говори с теб.

Кимна на някой и Скофийлд се обърна тъкмо навреме, за да види летящия към лицето му приклад. После светът потъна в мрак.

Към следващата част или към съдържанието

Матю Райли Плашилото и Армията на крадците (6)

Метаданни

Данни

Плашилото и Армията на крадците

Информация

История

Сваляне / Връзки

Четвърта фазаВсесъжение

Китай — великата сила на 21 в.

Предвидими последствия от възхода на Китай

Операция „Поразяване на Дракона

Анализ и оперативна концепция от Мариъс Калдерон, 1 август 1984

Кратко изложение

Предвижданите резултати от предложената операция са както следва:

Матю Райли
Плашилото и Армията на крадците (6)

Четвърта фаза
Всесъжение