Матю Райли
Плашилото и Армията на крадците (4)

Втора фаза
Влизане в ада

„От претъпкания с птици гълъбарник

Адът в ужас се тресе навред.

Куче, умиращо от глад

пред портата на господаря,

на царуващия ред предсказва края.“

Уилям Блейк, „Прорицания на невинността“

Мечи остров

4 април, 10:00

Един час до крайния срок

 

С готов за стрелба пистолет Скофийлд бързо поведе хората си през царството на белите мечки.

Лабораторията беше огромна, с диаметър близо 70 метра, с кръгло горно ниво около шестметрова яма. Екипът в момента се намираше на това горно ниво и когато погледна в ямата, Скофийлд видя десет големи — и отворени — клетки, вградени в стените — клетките, в които някога бяха държани мечките. Цялата лаборатория бе покрита с прозрачен геодезичен купол, изграден от множество триъгълни панели и греди, който се извисяваше над просторното съоръжение без помощта на нито една подпорна колона.

От противоположните краища на широката яма вървяха два тесни моста без парапети, стигащи до издигната платформа в средата. На платформата имаше висока до кръста конзола и люк в пода. Скофийлд забеляза, че заоблената й цилиндрична стена е направена от дебело бронирано стъкло и че в нея има стълба; там, където стълбата стигаше до пода, имаше заоблена врата, даваща достъп до самата яма. По този начин съветските учени се бяха спускали безопасно долу — през платформата и вътрешната стълба.

Всичко беше потънало в мръсотия.

Вонеше на мечешки изпражнения, урина и гниещо месо — миризмата на леговище на хищници. Някои от панелите на купола бяха разбити и на различни места в ямата се бяха образували високи купчини сняг. През някои от дупките в покрива се виждаше небето.

Лъскавата лаборатория, направена по последните за времето си технологии, сега представляваше занемарена развалина — покрито с лед, ръждясващо, вонящо студено бунище.

Единственият изход бе някаква врата от отсрещната, южната страна на лабораторията, но поради купчините сняг покрай източния и западния край на ямата единственият начин да се доберат до вратата бе по двата подвижни моста през средата.

Четирите мръсни бели мечки се обърнаха едновременно, когато стрелбата на Скофийлд пръсна стъклената врата. Бяха се скупчили до една снежна купчина от западната страна на ямата и загледаха с огромен интерес как единайсетте човешки същества влизат във вонящата лаборатория.

Алфа-мъжкарят се изправи на задните си лапи и изрева мощно и предизвикателно. Някакъв по-млад мечок се хвърли към тях с оголени зъби.

— Бързо! На моста! Към вратата от другата страна! — Скофийлд избута всички покрай себе си, без да откъсва поглед от приближаващата мечка. Вдигна пистолета си и стреля два пъти в главата й.

Трясъкът на мощния пистолет отекна в празното пространство. Мечката забави ход, но продължи да се приближава.

Докато бързаше след останалите, Скофийлд погледна назад към дока…

… и видя как някакъв малък цилиндричен обект изскача над правоъгълника вода, изстрелян от нещо под повърхността. Предметът увисна за миг във въздуха и докато беше в най-високата точка от дъгата си, Скофийлд го различи ясно.

Приличаше на стандартна осколочна граната М67, само че около нея имаше странна сребриста ивица.

Каквато и да бе, тя бе изстреляна от приближаващия отряд, за да разчисти пътя на водолазите.

— Граната! — извика той. — Прикрий се!

Всеки се метна зад нещо — рамката на вратата, сандък, варел. Самият Скофийлд се озова до вратата заедно с Хлапето.

Единственият открит беше нещастният млад мечок.

Гранатата избухна.

Оглушителният взрив бе последван от вълна свръхнагорещена сребриста течност, която изригна през вратата към дока.

Мечокът бе улучен пряко от течността, зарева и посегна с лапи към очите си. Рунтавата козина по крайниците, муцуната и корема му бе изпръскана с гореща сребриста лепкава маса.

Докато мечката ревеше, вниманието на Скофийлд бе привлечено от някакво цвърчене.

Рамката на вратата до главата му се топеше. Капка сребриста киселина се плъзна бавно по стоманената рамка. Разграждаше я.

— Киселинна граната — каза той на Хлапето. — Също като осколочната, но по-лоша. Не е предназначена да убива, а само да осакатява и изважда от строя, за да ни накара да спрем и да се притечем на помощ на ранените…

Точно тогава мечката наистина зарева и това бе може би най-ужасяващият рев, който Скофийлд бе чувал.

Сребристата киселина бе започнала да разяжда кожата и бедното животно се гърчеше в агония. Кожата му буквално се отлепяше от плътта. После целият корем на животното се стопи и вътрешностите започнаха да се стичат от него и да се изсипват на пода с противно шляпане.

Ужасен и объркан, ревящият мечок започна да драска муцуната си с нокти, раздираше кожата и под нея лъснаха кост, сухожилия и месо. Гледката беше влудяваща.

Мечокът рухна.

Бум!

Звярът падна мъртъв, застрелян в главата от Шейн Скофийлд. Убийство от състрадание.

— Бягайте! — извика той. — Ще са тук след три секунди!

Дойдоха на четвъртата.

* * *

Надигнаха се от водата като носещи смърт привидения.

Бяха облечени в прилепнали по тялото нагреваеми костюми в сиво и бяло и гледаха през мерниците на компактните си картечни пистолети МП5Н, вдигнати на раменете им в очакване на съпротива.

Скофийлд не можеше да каже колко са — десет, дванайсет, може би четиринадесет — но след като си проправиха път с киселинната граната, изскочиха от водата и откриха огън.

Куршуми раздраха стените.

Скофийлд и Хлапето отвърнаха на огъня, като стреляха безогледно, докато тичаха по първия подвижен мост след останалите.

— Майко! Прикрий ни! — викна Скофийлд.

Майка, която водеше групата, спря на централната платформа и вдигна своята Г36.

— Баба! Помогни й! — извика Вероник Шампион и грамадният френски командос застана до Майка и насочи огромния си „Корд“ към разбитата врата зад тях.

Първият нападател мина през отвора — та-та-та! — и беше разкъсан на парчета от съчетания брутален огън на Майка и Баба. В един момент противникът с водолазния костюм беше там, а в следващия просто беше изчезнал.

Цивилните забързаха покрай Майка, Баба и Шампион и се втурнаха по втория мост, водени от Марио. Когато стигнаха до вратата отсреща, около която имаше захвърлени сандъци и варели, нападателите също откриха автоматичен огън.

Залпът откъм входа беше по-мощен и от този на Баба и Майка — тежка картечна стрелба с трасиращи куршуми.

Беше толкова силна, че принуди всички — Майка, Баба, Шампион, Скофийлд и Хлапето — да се прикрият. Майка и Баба се снишиха зад конзолата на платформата, а Шампион се препъна и полетя през люка в бронираната стъклена шахта, докато куршумите рикошираха от заоблените й стени, оставяйки драскотини и пукнатини. Шампион тупна тромаво в основата на платформата…

… точно когато друга рунтава бяла мечка се понесе с рев откъм тъмните клетки и се хвърли към нея с разтворена паст, право към отворената стъклена врата…

… Шампион бързо се плъзна напред и затвори с ритник вратата миг преди мечката да се тресне в нея от другата страна. Вратата зловещо се разтресе, а звярът тупна по задник замаян.

Скофийлд и Хлапето се намираха по средата на първия мост, когато започна стрелбата с трасиращите куршуми.

Метнаха се напред и се присъединиха към Майка и Баба зад конзолата на централната платформа. Откъм южната врата се чу викът на Марио:

— Хлапе! Внимавай! Над теб!

Хлапето погледна нагоре…

… точно когато някакво бяло туловище полетя надолу от мрежата греди, поддържащи геодезичния купол, и се приземи на втория мост точно пред него.

Поредната побъркана мечка.

По време на хаоса се беше изкатерила по гредите и сега бе скочила право на пътя им. Звярът нададе рев, а в следващия момент главата му се пръсна като спукана футболна топка. Скофийлд и Хлапето се обърнаха и видяха Баба — държеше „Магнум“ калибър 44 в изпънатата си ръка.

Обезглавената мечка полетя от моста и тупна на дъното на ямата, от врата й шуртеше кръв.

— Мътните да ме вземат… — изпъшка Хлапето.

— По дяволите, добър си! — одобри Майка изстрела на брадатия французин.

— Oui — отвърна Баба.

Скофийлд бързо прецени положението.

Вероник Шампион се изкачваше по стълбата под него.

Марио и тримата цивилни — Чад, Ема и Зак с Бърти — както и Иванов и Дюбоа, третият френски агент, бяха на сигурно място при отсрещната врата, скрити зад някакви сандъци и варели.

От другата страна на широкото осмоъгълно пространство, при изхода към дока, видя осем нападатели в групи по четирима, които хладнокръвно се готвеха за атака. В краката им, залегнали малко оттатък прага, имаше други двама зад картечници на двуноги.

„Тези типове не са обикновени мутри — помисли Скофийлд. — Обучени са. И са замислили не…“

Изведнъж двама тъмнокожи мъже, стрелящи с калашници от бедро, се появиха зад другите осем и се втурнаха като полудели от дока, като стреляха във всички посоки.

От позицията си Скофийлд видя, че имат безумните пожълтели очи с кървави жилки, характерни за пристрастените към ганджа. Но тези двама африканци бяха напълно побъркани — дрехите им бяха разкъсани и имаха множество татуировки по вратовете; косата им бе наполовина обръсната, а лицата им бяха буквално скрити от пиърсинг — халки на веждите, халки на носовете, нитове по устните. Крещяха някакъв пронизителен боен вик и тичаха като обезумели, като се мятаха наляво-надясно.

Скофийлд се облещи.

Това бе самоубийствена атака, предназначена да премахне колкото се може повече от хората му, преди двамата берсерки да получат неизбежните си куршуми. Атаката им бе пълна противоположност на хладнокръвната пресметливост, която бе видял досега. Беше също и дезорганизираща тактика, целяща всяването на шок и объркване — и в момента наистина бе постигнала целта си.

Двамата берсерки обсипаха цялата лаборатория с автоматичен огън, докато тичаха към моста, като се снишаваха, мятаха се настрани и крещяха.

Когато се озоваха на моста, Скофийлд вдигна пистолета си и застреля първия в гърдите, но той продължи да се приближава, като все така крещеше и стреляше. Нужни бяха още четири изстрела, за да отлети назад и да падне от моста, а автоматът му продължаваше да плюе куршуми. Майка също изгуби пет патрона, за да свали другия.

— Мамка ви, побъркани копелета… — изпъшка тя.

— Приберете първия мост! — извика Скофийлд.

Баба намери нужния бутон на конзолата и го натисна.

Първият мост започна да се прибира към външната стена на ямата и между позицията на Скофийлд на централната платформа и изхода към дока започна да се отваря петнайсетметрова пропаст.

— Майко! Взимай Хлапето и френското си приятелче и се пръждосвай! — Скофийлд погледна надолу. Вероник Шампион почти беше изкачила стълбата. — Ще ви прикривам, после вие прикривайте нас, докато минем с госпожица Шампион!

Изправи се и откри съсипващ огън, който накара нападателите да потърсят прикритие, докато Майка, Хлапето и Баба се втурнаха по втория мост, като продължаваха да стрелят, докато не стигнаха при останалите.

Шампион се изкачи от шахтата и се озова до Скофийлд на централната платформа.

— Майко! Готова ли си да върнеш услугата? — извика той.

— Нямаш грижи, шефе — отвърна гласът на Майка в слушалката му.

— Добре, да вървим… — каза Скофийлд на Шампион и се втурна по моста.

В същия миг три неща се случиха едновременно:

Първо, вражеските картечари отново откриха огън и трасиращите куршуми рикошираха от втория мост, като хвърляха искри около краката на Скофийлд.

Второ, куршумите профучаха във въздуха между Скофийлд и Шампион, като ги разделиха и принудиха Вероник да се хвърли обратно към платформата.

И трето, вторият мост започна да се прибира в отсрещната стена на ямата, докато Скофийлд тичаше по него — сегментите му се прибираха един в друг на сантиметри зад кубинките му. Някой от противниците беше открил контролен панел при дока и го беше задействал, с което изолира централната платформа и остави Шампион в капан на нея.

Прикриван от стрелбата на Майка, Скофийлд се метна над един сандък и се озова до останалите при вратата.

— Сексапилната френска мацка остана! — надвика стрелбата Майка.

Шампион се бе свила зад конзолата на подобната на остров платформа. Положението й беше безнадеждно.

— Оставете я! — извика Марио. — Тя искаше да ни убие!

— Няма да оставяме никого — отвърна Скофийлд. — Доктор Иванов, какво има зад тази врата?

— Стълбище нагоре към структура, която наричахме Стадиона.

— Може ли оттам да стигнем до остров Дракон?

— Да, от другата страна на Стадиона има понтонен мост, който свързва островчето и Дракон.

— Тогава продължавайте натам — каза Скофийлд. — Хлапе! Марио! Вие двамата водите. Изкарайте всички оттук! Майко, ти остани с мен.

Всички тръгнаха нагоре по стъпалата с Хлапето и Марио — с изключение на Баба и Дюбоа. Двамата не помръднаха.

— Няма да оставя Ренар — изръмжа Баба.

— Аз също не смятам да я оставям. Ще се опитам да я измъкна още сега — каза Скофийлд.

Четиримата загледаха как нападателите обсипват с огън централната платформа, на която беше останала Вероник Шампион.

— Марио е прав — тихо каза Майка на Скофийлд. — Тя наистина искаше да ни убие…

— Нужен ни е всеки здрав войник — прошепна Скофийлд, докато вадеше магнитната си кука.

— Ох, пак се започва… — изпъшка Майка.

— Само ме прикривай, ако обичаш.

Майка откри огън, а Скофийлд се изправи и насочи магнитната кука към гредите, поддържащи огромния купол…

Но в последния момент се усети и не я изстреля.

Защото точно докато се изправяше, Вероник Шампион направи нещо подобно. Всъщност направи абсолютно същото.

Тя скочи от прикритието си, насочи някакво устройство, подобно на магнитната кука на Скофийлд, и го изстреля към гредите горе. Скофийлд го зърна само за миг, но то беше по-голямо от неговото, по-масивно и върхът на захващащата кука беше по-остър, подобен на стрела.

То полетя нагоре и сребристото острие разсече въздуха, следвано от тънко въже. С едно ясно хряс куката се заби цял пръст в металната греда и се задържа.

Скофийлд зяпна, когато Шампион се засили, стиснала изстрелващото устройство, скочи над ямата и се залюля… точно както би направил самият той.

Понесе се над пълната с мечки яма и грациозният й двайсетметров полет под прикритието на огъня на Майка я насочи право към външната платформа. Приземи се умело точно пред Скофийлд.

— Добър ход… — отбеляза той.

— Благодаря — отвърна Шампион, натисна някакво копче, прибра „куката“ и се втурнаха през вратата след останалите.

Никой от тях не забеляза камерите, които следяха лабораторията отгоре.

Камерите бяха уловили всичко, включително и точните изстрели.

 

 

От позицията си в товарния док командирът на малката вражеска част също гледаше отстъплението им.

Казваше се Вилхелм Маузер, но всички, които го познаваха, го наричаха Лошия Уили. Технически беше немски гражданин и навремето бе служил като сержант в германската армия. Нездравият му интерес към малки момичета обаче бе станал очевиден по време на една многонационална миротворческа мисия в Африка и се стигна до дисциплинарно уволнение. Това беше и поводът за прякора му.

Лошия Уили се усмихна.

— Скитник, тук Лошия Уили — каза той в микрофона на гърлото си. — Току-що ги разкарах от Мечешката лаборатория. Идват право към вас.

— Разбрано, Уили. Готови сме и ги чакаме в Стадиона.

* * *

— Всички ли са цели? — попита Скофийлд, докато бързаше по дългото стълбище покрай членовете на малкия си екип.

Всички кимнаха.

— Сега какво? — попита Хлапето.

— Нямаме избор — отвърна Скофийлд. — Или продължаваме напред, или умираме, докато се мъчим да…

Прекъсна го стрелба. Куршуми се забиха в стъпалата под тях.

— Да вървим.

Поведе екипа напред.

 

 

Стълбището свърши и Скофийлд се озова в ниска постройка с формата на куб, която сякаш бе вкопана в скалистото ядро на Мечия остров. В нея имаше няколко безлични офиса и по-широко открито помещение, всички отдавна изоставени.

— Това бяха кабинетите за учените, които работеха на островчето — обясни Иванов.

Погледът на Скофийлд нито за миг не спря на едно място.

Постройката като че ли беше яхнала тясната, подобна на кръст част на островчето. Скофийлд видя дневната светлина през редицата прозорци от отсрещния, южен край. Нямаха друга възможност, освен да продължат натам.

— Майко, Хлапе, искам вие двамата да удържите стълбището колкото се може повече. Тръгваме на юг.

— Разбрано, Плашило.

Скофийлд се затича на юг, стигна до прозорците, надникна навън и ахна:

— Господи…

Вероник Шампион рязко спря до него.

— Какво е това?

Двамата гледаха към огромен овален кратер, заобиколен от отвесни трийсетметрови скали. В по-близката половина имаше изкопана мрежа траншеи, стражева кула в средата и полузамръзнало езеро в отсрещния край. По дължината на кратера минаваше покрита алея, наполовина вкопана в земята, която се спускаше под повърхността и след това излизаше при друга постройка с формата на куб в другия край, двойник на сградата, в която се намираха. Върху нея се издигаше втора стражева кула, от която се откриваше изглед към кратера.

Над всичко това към небето се издигаха четири масивни греди, които се събираха над първата кула в Т-образна връзка на 45 метра над дъното на кратера. От тях висяха прожектори, които вероятно осветяваха грамадното съоръжение през нощта. Наистина приличаше на футболен стадион… или може би на гладиаторска арена.

— Това е Стадионът — каза Иванов. — Тук колегите ми правеха бойни изпитания на мечките.

— Плашило! — извика Майка от стълбището, водещо към Мечешката лаборатория. — Онези долу имат много голяма огнева мощ! Направи се на офицер и вземи решение!

Стръмно стълбище под стъклен навес водеше към дъното на Стадиона до вкопаната алея, която минаваше по дължината на огромния кратер. Една секция от навеса беше счупена и оставяше десетметров сегмент от стълбището открит към небето.

Нещо накара Скофийлд внезапно да спре.

Това не му харесваше. Нещо не беше наред. Но пък нямаха избор.

— Всички надолу по стълбите! Стигнете до алеята!

Затичаха по покритото стълбище, като прескачаха през няколко стъпала. Майка и Хлапето останаха в ариергарда и стреляха към облечените във водолазни костюми бойци на Армията на крадците, които вече се появяваха от другото стълбище зад тях.

Скофийлд и останалите стигнаха до участъка, където навесът бе счупен и се виждаше небето…

… и ожесточена автоматична стрелба разсече въздуха около тях, по откритите стъпала се изсипа порой куршуми.

Чад се метна настрани, като прикриваше главата си. До него третият французин, Дюбоа, бе улучен няколко пъти и падна. Още беше жив, но тежко ранен. Шампион успя да го сграбчи и да го изтегли извън зоната на стрелбата.

Ема Доусън изпищя, когато рикоширал куршум одраска левия й крак, препъна се и Зак се хвърли към нея и я издърпа на закрито.

Всички останали също отстъпиха.

Порой вражески куршуми се изсипваше върху стълбището. Някои улучваха навеса, но бронираното стъкло издържаше на изстрелите от далечно разстояние. Навсякъде хвърчаха искри.

— По дяволите! — изкрещя Марио.

Зак закри Ема с тялото си. Скофийлд и Шампион трескаво оглеждаха Стадиона за стрелците. Откриха ги там, където би трябвало да ги очакват — на втората стражева кула над отсрещната постройка, с чудесен изглед право към централната алея.

Бяха ги чакали.

Скофийлд изруга. Беше влязъл право в шибания им капан.

Откри огън със своя МП-7 — безполезен огън, който не можеше да улучи нищо от такова разстояние, но поне щеше да накара стрелците в другия край на кратера да потърсят прикритие. Марио, Шампион и Баба направиха същото и вражеският огън за момент спря.

— Не можем да останем тук! — викна Скофийлд. — Военните! Преграден огън! Не спирайте да стреляте, или сме мъртви!

Преметна ръката на Дюбоа през рамото си и помогна на ранения французин, докато бързаха надолу по стълбите. Останалите го последваха, като стреляха непрекъснато.

Зак помагаше на Ема и тя куцаше колкото се може по-бързо, докато не се озоваха в равната покрита алея, минаваща по дължината на Стадиона. Вражеските куршуми продължаваха да се сипят по стъкления навес, но рикошираха.

— Трябваше да се сетя! — извика Скофийлд, задъхан от тежестта на Дюбоа. — Те дори не се опитваха да ни убият в лабораторията. Просто искаха да ни изкарат оттам и да ни докарат в Стадиона. Само вдигаха пукотевица.

— Как ще се измъкнем сега? — извика Зак, който подкрепяше Ема и държеше Бърти в другата си ръка.

Скофийлд огледа района. От събитията при разбития „Бериев“ през експлодиралата подводница, преследването и Мечешката лаборатория, та дотук, изобщо не бе имал възможност да се ориентира.

— Не знам. Нямам представа — отвърна честно. — Просто трябва да продължим да бягаме и да стреляме, докато не ми хрумне нещо.

Продължиха да бягат и да стрелят.

Малко по-нататък стъкленият навес отново бе разбит и голяма част от рова се намираше под открито небе. Беше се събрала голяма купчина сняг, която бе запълнила алеята и препречваше пътя.

Скофийлд погледна назад. Преследвачите им сигурно щяха да се появят всеки момент.

Опита се да се успокои. Разполагаше само с няколко секунди, но ако искаха да се измъкнат от това положение, трябваше да мисли ясно и да вземе правилното решение.

„Добре. Какво трябва да направиш?

Трябва да се добера до Дракон, за да спра задействането на атмосферното оръжие в рамките на един час.

Но враговете ми ме превъзхождат на всяка крачка. И действат по координиран план, докато аз импровизирам в движение.

Те познават терена. Аз не. Разбирам къде се намирам едва след като надникна зад следващия ъгъл.

И сега те са пред и зад нас и искат да ни убият.

Май наистина ще изгубя тази битка…

И какво ти е нужно, за да не допуснеш това?

Трябва да променя условията на битката.

Добре. Как ще го направиш?

Трябва да разстроя плана им. Трябва да се махна от тази алея и да ги принудя да играят по моите правила…“

Погледът му обходи района около тях — високия скалист ръб на кратера, Т-образните греди над цялото съоръжение, стражевата кула в средата на Стадиона…

„Стражевата кула…

Точно така. Ето как ще промениш правилата на битката.

Само да мога да спечеля още малко време…“

Спомни си, че беше видял траншеи в пода на Стадиона — приличаха на военни окопи; именно там руснаците бяха изпитвали белите си мечки в различни бойни сценарии.

„Това може да свърши работа…“

— Всички! — извика Скофийлд. — Не можем да останем на алеята! Излизаме на откритото пред нас, катерим се по снежната купчина и тръгваме наляво към окопите! Те ще ни осигурят известно прикритие!

Покрай ухото му изсвири куршум.

Беше дошъл отзад.

Преследвачите им бяха стигнали до началото на алеята.

Без да пуска Дюбоа, Скофийлд се завъртя и откри огън. Хлапето, Марио и Майка последваха примера му и принудиха неприятеля да отстъпи нагоре по стълбите.

Зак и куцащата Ема първи стигнаха до откритата част на алеята. Огромната бяла купчина се извисяваше пред тях, препречваше пътя и блокираше видимостта на снайперистите от далечната кула, но също така представляваше стръмен хлъзгав склон, по който трябваше да се изкачат от вкопаната алея.

Изведнъж куршумите отново засвистяха покрай главите им и започнаха да се забиват в стените на алеята. Сега идваха отстрани, от други стрелци, разположени по ръба на кратера от източната и западната страна, заели позиции до големите стоманени подпори, от които започваха гредите, извисяващи се над обширния Стадион.

Баба и Шампион стигнаха Зак и Ема и отвърнаха на огъня.

— Тръгвайте! — извика Шампион. — Бързо към окопите!

Зак, който продължаваше да мъкне Бърти като куфар, избута Ема нагоре по снежната купчина и я последва. Двамата залазиха на четири крака през открития кален терен и след секунди се озоваха под прикритието на най-близкия окоп.

Скочиха в дълбоката метър и осемдесет траншея. Черната почва на стените й беше покрита с лед. Тесният окоп продължаваше напред, като се разклоняваше на няколко други и образуваше лабиринт от проходи, пресичащи се под прави ъгли.

Някъде откъм тези проходи Зак чу глухо ръмжене и въздъхна:

— Ох, тези окопи не са празни…

 

 

Скофийлд още стреляше назад по преследвачите, преметнал ръката на Дюбоа през рамото си. Рязко посочи с брадичка на юг.

— Майко! Искам онази кула! Добери се до нея през окопите! Хлапе, Марио, пазете доктор Иванов и Чад и настигнете Зак и Ема!

— Разбрано, Плашило! — Майка забърза нагоре от купчината, като стреляше във всички посоки.

Марио и Чад бяха плътно след нея, следвани от Хлапето, който се пресегна назад да помогне на Иванов.

Вероник Шампион се озова до Скофийлд, който не спираше да стреля, и извика:

— Капитане! Не можем да продължаваме по този начин! Трябва да променим условията на тази битка, иначе няма да издържим още дълго!

— Знам! Знам!

— Имаш ли някакъв план?

— Да! Стигаме до окопите и продължаваме към онази стражева кула!

— А после?

— После смятам да…

Стрелбата го прекъсна.

— Няма значение! Засега това ми стига! — Вероник подхвана Дюбоа и помогна на Скофийлд да извлекат ранения френски войник нагоре по купчината. Баба ги прикриваше.

Почти бяха преодолели снежното препятствие, когато Скофийлд внезапно осъзна, че стрелбата отзад е спряла.

Намръщи се и се вгледа назад. Под стълбището нямаше никого. Никакви смътни сенки, нищо.

Това не беше добре. Означаваше, че са намислили нещо…

Малък метален цилиндър отскочи от последното стъпало и се изтъркаля в алеята.

Приличаше на димна граната, но по-малка. Отначало Скофийлд си помисли, че също е с киселина, но цилиндърът нямаше сребриста ивица. Беше яркочервен с жълти ивици в краищата.

Намиращият се над Скофийлд Иванов също се обърна, видя гранатата и се облещи.

— Капитане! Бягайте! Това е граната с червен уран!

Баба и Шампион вече бяха навън. Шампион протегна ръка и задърпа Скофийлд — който продължаваше да мъкне Дюбоа — нагоре по снежната купчина, но французинът, почти в безсъзнание от загубата на кръв, внезапно се подхлъзна, Скофийлд го изпусна и той се свлече надолу.

Скофийлд понечи да се метне след него, но преди да успее, чу Иванов да вика на Шампион: „Не! Късно е! Измъкни капитана!“, усети как тя рязко го дръпва и се озова по очи в гъстата киша миг преди червената граната да избухне.

* * *

Висок метър и половина хоризонтален огнен пръст се понесе покрай Скофийлд и изпълни цялата алея — неудържим, яростен поток от течен огън.

Дюбоа нямаше абсолютно никакъв шанс.

Огънят го прониза и втечни тялото му за миг. Цяло човешко същество се стопи, докато успеят да мигнат.

Очите на Скофийлд се опитаха да изскочат от орбитите.

Приличаше на издължения пламък на огнепръскачка, но по-голям, много по-голям — огнен език, широк два и половина метра и висок метър и половина, ограничаван единствено от стените на алеята. Сякаш проходът внезапно беше наводнен, но не с вода, а с огън — изгарящ, ослепителен жълт течен огън.

Преди да унищожи Дюбоа, огненият пръст мина по закритата част на вкопаната алея и от огромната му жега бронираното стъкло на навеса се пръсна, отделните секции политаха нагоре една след друга.

После, след като втечни французина, огнената река удари снежната купчина и унищожи и нея, преряза я като нажежен нож, минаващ през масло. Последвалата експлозия запрати пара на десетки метри нагоре и забули района около алеята в гъста мъгла.

Скофийлд бе отхвърлен назад.

Когато дойде на себе си — навсякъде около него продължаваха да се сипят куршуми — видя, че огнения пръст го няма, купчината сняг просто беше изчезнала, а сивият бетон на стените и пода на вкопаната алея сияеше в оранжево като въглени в огнище — почти се беше стопил от високата температура.

Под прикритието на мъглата Скофийлд се затъркаля назад с Шампион. Стовариха се в най-близкия окоп до Майка, Хлапето, Баба и Иванов. Марио и Чад бяха малко по-натам. Зак и Ема не се виждаха никакви.

— Какво беше това, по дяволите! — изпъшка Скофийлд.

— Граната с термобарично ядро — отвърна Иванов.

— Но беше толкова малка… — почна Марио.

— Ядрото от червен уран е с размерите на глава на топлийка — каза Иванов. — Експлозията беше малка, защото се захранваше само от кислорода във въздуха. Експлозия, която използва облак запалителен газ, е много по-мощна.

— Това малка експлозия ли се води? — възкликна Майка.

— Няма значение. — Скофийлд се изправи и погледна към извисяващата се над покритите с мъгла окопи стражева кула. — Ако не се измъкнем колкото се може по-бързо от този Стадион, няма да сме от никаква полза. Тръгваме към кулата.

Докато бързаха напред, Хлапето го настигна.

— Сър, не мога да открия Зак и Ема, а никой от тях не носи радиостанция.

Скофийлд се намръщи за секунда, после докосна микрофона на гърлото си.

— Бърти? Чуваш ли ме?

— Чувам ви, капитан Скофийлд — отвърна гласът на малкия робот.

— Пусни ме на говорител.

— На говорител сте.

— Зак? Чуваш ли ме?

Гласът на Зак звучеше далечно, сякаш някой говореше по спикърфон.

— Чувам те, капитане.

— Къде си? Ема с теб ли е?

Зак бързаше през обгърнатата в мъгла траншея. Бърти бръмчеше в краката му. Ема го беше прегърнала през рамото и куцаше.

— Намираме се в окопите, но явно някъде сме завили в погрешна посока. Изгубихме се.

— Виждаш ли стражевата кула в средата на Стадиона? — попита гласът на Скофийлд по говорителя на Бърти.

Зак надникна над ръба на окопа, в който се намираха. Отначало не видя нищо, освен скалистата вътрешна стена на кратера и офис сградата, през която бяха минали.

— Не… — Обърна се и подскочи. — О, чакай, виждам я. По дяволите, вървяхме в обратната посока. Стигнали сме при северния край на кратера.

— Няма значение. Справихте се добре. Живи сте. Просто тръгнете към кулата. Ще се срещнем там.

— Разбрано.

Зак и Ема забързаха нататък, без да си дават сметка за характерните следи, които Зак оставяше в калта.

Скофийлд бързаше приведен през лабиринта траншеи. Стражевата кула, която се извисяваше над мъглата, се приближаваше с всяка крачка.

— И какъв е блестящият ви план, капитане? — попита Шампион.

— Тук долу сме като плъхове в лабиринт — отвърна той, без да спира. — Те са разположили хора навсякъде около нас — три снайперистки позиции на юг, изток и запад, както и преследващия ни екип зад нас на север. Ако останем тук, ще ни елиминират, и то бързо. Трябва да обърнем нещата. Трябва да излезем някъде на високо, да елиминираме тях и да продължим към остров Дракон, без да губим нито секунда. Кулата е ключът към всичко.

Заблуден куршум профуча през мъглата и се заби в стената до главата на Скофийлд. Той почти не му обърна внимание.

— Ако ви видят в кулата, ще я улучат с гранатомет за трийсет секунди — каза Шампион.

— Знам — отвърна Скофийлд. — Това ми дава трийсет секунди да направя онова, което трябва.

* * *

Стигнаха до края на системата окопи, до най-близката до кулата точка.

— Значи така — каза Скофийлд, докато приготвяше автомата си, — тази малка операция ще бъде проведена на две фази. Първо, аз играя примамката. Тичам към стражевата кула… снайперистите им по източната и западната страна откриват огън по мен… и вие ги премахвате. Ясно?

— Oui — отвърна Баба.

— Стига да нямаш нищо против да си примамка — каза Майка.

— А втората фаза? — попита Шампион.

— Елиминирам другата им снайперистка позиция на южната кула.

— Разбира се, стига да оцелеете при първата фаза — отбеляза Шампион.

— Да. — Скофийлд пое дълбоко дъх. — Добре, да започваме.

И с тези думи изскочи от прикритието и спринтира към кулата.

От източния и западния ръб на кратера моментално откриха огън и откосите се забиха на сантиметри зад краката на Скофийлд.

Куршумите тъкмо щяха да го настигнат, когато Майка, Марио, Хлапето, Шампион и Баба се надигнаха заедно — Майка, Марио и Хлапето обърнати на изток, а френската двойка на запад — и откриха огън по вражеските позиции.

Двете снайперистки гнезда бяха разкъсани от огъня им — във всяко по трима души отлетяха назад. Стрелбата отстрани спря.

Скофийлд стигна основата на стражевата кула, но в същия миг огънят беше възобновен и куршумите зарикошираха от косите подпори.

Този път стрелбата идваше от другата кула, издигаща се върху офис сградата в отдалечения южен край на Стадиона.

С бясно препускащо сърце Скофийлд се закатери по вътрешната стълба.

— Майко! Другата кула!

Куршумите свиреха покрай него, докато се катереше, рикошираха от скелета на кулата, свистяха покрай главата му. Един издаде пукащ звук, когато мина със свръхзвукова скорост на милиметри от лицето му, и остави драскотина по стъклата на очилата. Друг закачи кутрето на лявата му ръка. Скофийлд се намръщи от болка, но продължи да се катери.

Останалите го прикриваха, доколкото можеха, но ъгълът не бе толкова добър, колкото към източната и западната позиция, поради което стрелбата от южната кула намаля само донякъде.

Скофийлд стигна върха на кулата и пред него се разкри идеален изглед във всички посоки. Оттук можеше да обхване целия гигантски кратер.

Нямаше време да се наслаждава на гледката. Трийсетте му секунди почти изтичаха.

Точно тогава видя как някаква дребна фигура в южната кула вдига дълъг, подобен на кюнец предмет на рамото си — РПГ.

Скофийлд не се забави и частица от секундата.

Измъкна магнитната кука от кобура на гърба си, вдигна я и стреля…

… точно когато мъжът в другата кула изстреля реактивния снаряд.

Магнитната кука полетя нагоре, следвана от въжето — докато снарядът се носеше над Стадиона с ослепителна скорост, оставяйки димна диря.

Магнитната глава на куката се удари в долната част на Т-образната сглобка над огромния кратер и Скофийлд натисна бутона на дръжката и литна нагоре…

… милисекунда преди цялата стражева кула под него да експлодира, улучена от снаряда, и да се превърне във вихър метални шрапнели, които се пръснаха звездовидно сред огън и пушек. Гигантска огнена топка се изду под бързо издигащия се Шейн Скофийлд.

Дърпан от лебедката на куката, Скофийлд се озова под мястото, където се събираха металните греди, и за момент остана да виси на зашеметяващите 45 метра над Стадиона.

Не се впечатли особено. Бързо се покатери на сглобката, прибра магнитната кука и направи онова, за което беше дошъл.

Легна по корем на дългата метална греда, която продължаваше на юг и се спускаше под коварно остър ъгъл над тази половина на Стадиона — над езерото, офис сградата и дори над стражевата кула в края.

Гредата беше широка деветдесет сантиметра; Скофийлд разпери ръце и обхвана краищата й; стискаше своя МП-7 в дясната ръка и „Дезърт Игъл“-а в лявата.

След което се оттласна.

Понесе се с главата напред по гредата, като се плъзгаше по бронята си и набираше скорост. Беше разперил ръце и крака и ги притискаше към краищата на гредата, за да пази равновесие и да контролира бързината на спускането си по стръмния наклон.

Прожекторите по долната страна на гредата профучаваха покрай него. Видя как езерото остава назад, а после офис сградата и кулата върху нея се приближиха…

Той откри огън и с двете си оръжия — смазващ, смъртоносен огън. Обсипа с куршуми цялата кула и видя как всички в нея се гърчат от попаденията. Петима души рухнаха мъртви.

В следващия момент стигна южния ръб на кратера, притисна кубинките си към гредата и рязко спря.

Видя още трима вражески войници в основата на кулата и се плъзна по задник по каменната стена на кратера зад тях, като стреляше в движение. Те изпопадаха, а Скофийлд най-сетне спря на дъното на кратера с димящи дула и празни пълнители. Вражеската позиция беше притихнала, не се виждаше никакво движение.

Стоеше с насочени напред оръжия, въпреки че беше останал без патрони. Ако някой бе оцелял при атаката му, с него бе свършено, но явно нямаше късметлии.

След секунди Скофийлд бе на върха на втората стражева кула, презареди и погледна през оптичния мерник на карабината на един от враговете.

— Майко — каза в микрофона. — Пътят е чист. Доведи всички през алеята под водата. Ще ви прикривам оттук.

 

 

Вероник Шампион и Баба зяпаха с увиснали челюсти, неспособни да повярват на онова, което бяха видели.

Шампион мълчеше.

А Баба каза:

— Бива го това Плашило! Харесва ми.

* * *

Хлапето, Марио, Чад, Иванов, Шампион и Баба се втурнаха към алеята, прикривани от намиращия се в далечната кула Скофийлд.

Първият екип от Армията на крадците, който ги бе прогонил от Мечешката лаборатория — екипът на Лошия Уили — сега беше прикован на стълбите в северния край на Стадиона от снайперисткия огън на Скофийлд.

— Зак — каза Скофийлд в микрофона си, докато се взираше през оптичния мерник. — Къде сте?

— Още сме в траншеите — отвърна Зак.

— Добре, излизайте оттам и се върнете в алеята. Прикривам ви.

— Разбрано — каза Зак. — Идваме.

Зак бързаше през окопите, подкрепяйки ранената Ема и следван плътно от Бърти. Тичаше тежко, останал без дъх и уплашен.

Зави на поредния кален покрит с лед ъгъл и видя друга кална и покрита с лед траншея.

Беше безнадеждно, абсолютно безнадеждно изгубен.

— Как си? — попита той Ема.

— Ужасно боли — намръщи се Ема, докато куцукаше до него. Погледна го. — Моля те, Зак, не ме изоставяй.

Зак спря, обърна се и я погледна в очите.

— Ема. Погледни ме. Каквото и да се случи, няма да те зарежа, ясно? Няма да те изоставя. Или ще се измъкнем заедно, или ще умрем заедно.

Тя кимна едва-едва.

— Благодаря.

Зак надникна над ръба на траншеята.

— Трябва да излезем горе. Вече не зная накъде вървим…

— Колко сладко — обади се гаден глас. Поради гъстата мъгла прозвуча съвсем близо. — „Или ще се измъкнем заедно, или ще умрем заедно“. Храбри думи… Зак.

Зак рязко се завъртя, търсейки източника на гласа, но видя единствено празния окоп, който се губеше в мъглата. Очите на Ема се разшириха.

— Те са в траншеите…

— Аз съм Уили — каза гласът. — Лошия Уили. Защото имам много лоши навици. Виждаш ли, просто обичам да опознавам дамите дори когато те не искат да опознават мен. А трябва да кажа — добави заплашително, — че направо се влюбих в гласа ти… Ема.

Зак и Ема се спогледаха ужасени.

— Излезте, излезте, където и да сте… — запя гласът на Лошия Уили миг преди Зак да чуе — съвсем наблизо — изщракването на свален предпазител.

Зак вдигна Бърти за дръжката. Тревожеше се, че в напрегнатата тишина бръмченето на електромотора на робота ще издаде местоположението им.

— Насам! — прошепна той и задърпа Ема към следващия ъгъл… и точно тогава въздухът се разтресе от ужасяващ рев и гигантска бяла мечка буквално запълни калния проход пред тях.

Звярът се изправи на задните си лапи, издигна се в цялата си четириметрова височина и отвори паст, разкривайки страховити зъби, след което отново изрева заплашително.

Подобно на мечките в лабораторията, козината на тази беше дълга, сплъстена и мръсна. Очите й гледаха безумно и в тях се четеше сляпа животинска ярост.

Зак бутна Ема назад и застана между нея и мечката. Беше безсмислено. Със стряскаща бързина огромният бял звяр стъпи на четири лапи и се понесе към тях.

На Зак не му остана друго, освен да затвори очи и да зачака края…

* * *

… Само че краят не дойде.

Зак отвори очи и се озова на по-малко от десет сантиметра от бързо разширяващите се и свиващи се ноздри на мечката.

Зловонният й горещ дъх лъхаше в лицето му.

Едва сега Зак осъзна, че звярът бърчи нос и го души.

Със сърдито изсумтяване мечката се дръпна, внезапно и най-необяснимо изгубила интерес към него.

— Защо…? — прошепна Ема.

— Нямам пред… — започна Зак, но в следващия момент осъзна, че знае защо.

Заради мечешкия репелент. Заради шантавия спрей, който бе взел, когато потеглиха от лагера. Беше напръскал дрехите си от чувство за дълг към науката, ако случайно попаднат на бяла мечка.

— Едно на нула за репелента за мечки — тихо каза той.

И точно тогава мечката отново изрева, още по-силно отпреди, и пак се хвърли към тях. Зак с ужас си помисли каква грешка е направил и че тъпият репелент изобщо не действа, но преди да се усети какво става, мечката ги прескочи и се хвърли към четиримата въоръжени мъже, които току-що се бяха появили зад тях!

Лошия Уили и трима от хората му.

Мечката се стовари върху първия човек на Уили — събори го на земята и вече беше разкъсала гръкляна му, когато Уили се окопити и откри огън. Мечката рухна на земята.

Отклоняването на вниманието обаче беше достатъчно Зак и Ема да зърнат Лошия Уили — дребен мъж с яки жилави мускули, плешива глава и кокалесто хлътнало лице. Между пиърсинга на лявата му вежда и халката в лявата ноздра висеше сребърна верижка.

За един кратък миг погледите на Зак и Лошия Уили се срещнаха.

Зак замръзна.

Уили се ухили.

И вдигна оръжието си.

— Бърти, огън! — каза Зак, който още държеше Бърти за дръжката, сякаш бе куфар.

Малкият робот откри огън с картечницата си. Зак изобщо не се целеше и стрелбата бе абсолютно безразборна.

Хората на Уили моментално се хвърлиха да търсят прикритие, но не и преди кибернетичната стрелба на Зак да повали мъжа до Уили. Той полетя назад, като се гърчеше ужасно. След това откосът стигна до Лошия Уили и дясната страна на главата му избухна в кръв. Уили изпищя и падна на земята.

Зак се облещи, когато си даде сметка какво е направил.

— Бърти! Спри огъня! — извика той и отново се затича, като мъкнеше Ема със себе си.

На следващия завой видяха коленичилата на ръба на окопа Майка, която им махаше и протягаше ръка да им помогне.

Минута по-късно, докато Майка ги измъкваше от траншеята, Зак чу познатия носов глас:

— Заки! Ох, Заки! Откъсна шибаното ми ухо, малко лайно миризливо такова! Ще те спипам, захаросан задник, ще те спипам заедно с Ема и когато ви спипам, ще те вържа, ще ти откъсна клепачите и ще те накарам да гледаш как я шибам до смърт! Чу ли ме, Заки!

От обгърнатите в мъгла окопи се чу жесток кикот.

— Май си намираш приятели, където и да отидеш, умнико — отбеляза Майка. — Хайде.

Тримата се втурнаха през подводната част на алеята, прикривани от снайперисткия огън на Скофийлд.

Присъединиха се към останалите в кубичната постройка в южния край на Стадиона.

Подобно на офис сградата в северния край, тя бе вкопана във високия вулканичен конус на Мечия остров и напуканите й, покрити със скреж прозорци гледаха на север към Стадиона и на юг към последното островче, което лежеше между тях и Дракон.

Скофийлд погледна на юг.

Под него имаше грохнал понтонен мост, който свързваше Мечия остров със следващия, върху който се издигаше постройка с размерите на склад; зад него, на по-високия терен, видя станция на лифт, чието дълго въже продължаваше нагоре, за да стигне до Дракон.

Това беше един начин да стигнат до главния остров, но имаше и друг — от средата на понтонния мост започваше втори, по-дълъг, който се отклоняваше под прав ъгъл на изток и стигаше до голям ръждив навес от гофрирана ламарина, построен в основата на най-близката отвесна скала, в края на залива, на самия остров Дракон. Там имаше два промишлени асансьора, навремето обслужвали навеса.

— Доктор Иванов — каза Скофийлд, — по понтонния мост или с лифта?

— Наричаме последното островче Киселинния остров, тъй като на него има голяма лаборатория за изучаване на киселини — отвърна Иванов. — Лифтът обаче е много стар, построен е при изграждането на комплекса през осемдесет и пета. Работи, но напоследък рядко се използва. Поради ниските температури винаги е бил доста ненадежден и тъкмо затова през деветдесета бе построен понтонният мост. Той е по-нов и определено по него се стига по-бързо.

— Колкото по-бързо, толкова по-добре — каза Скофийлд, докато наблюдаваше асансьорите в края на моста.

Погледна си часовника — 10:26. Господи, нима бяха минали само двайсет и шест минути, откакто си бяха пробили път в Мечешката лаборатория?

В краката му лежаха труповете на петима членове на Армията на крадците, облечени в откраднати канадки на морски пехотинци. Скофийлд приклекна до един от тях и свали каската и очилата му. Отстрани по шията минаваше серия татуировки — руски кораб, буквите МП-САЩ, сграда с изписано върху нея „Москва“.

Забеляза, че останалите крадци имат подобни татуировки по шиите. Броят им обаче се различаваше.

— Какво означават? — попита Чад.

Известно време Скофийлд не отговори. После се сети.

— Това са медали. Отличителни белези за участие в определена военна операция.

— Мътните да го вземат. Що за армия е това? — с отвращение рече Чад.

Скофийлд се изправи и се обърна към екипа си. Всички бяха задъхани, мръсни и изпоцапани с кръв. Чад изглеждаше особено блед, а Иванов се потеше обилно. Единствено грамадният французин Баба изглеждаше наред — свеж и бодър, сякаш беше на пикник.

След загубата на Дюбоа вече бяха десетима и Скофийлд мрачно се запита колко ли още ще бъдат изгубени по време на тази мисия.

— Е, шефе, какъв е планът от тук нататък? — попита Майка.

— Трябва да стигнем до товарните асансьори.

— Как? — попита Шампион.

Скофийлд се загледа към понтонния мост, който се отклоняваше към навеса и асансьорите, и отвърна:

— Като се върнем обратно.

* * *

Господарят на анархията седеше в командния център във високата дисковидна кула на остров Дракон и гледаше лицето на Шейн Скофийлд, уловено от камерите в Мечешката лаборатория.

— Е, с кого си имаме работа? — попита той.

— Той е морски пехотинец, сър. Капитан Шейн Майкъл Скофийлд. Позивна: Плашило — отвърна Тифон. — Има доста дълга история.

Господарят на анархията се загледа напрегнато в замръзналото изображение на екрана.

После прочете биографията… и на лицето му цъфна гадна усмивка.

— Ама че интересно. — Вдигна глава. — Ами другите?

— Преброихме единайсет в Мечешката лаборатория, в това число и руснакът Иванов, но един от хората им явно е убит в Стадиона — отвърна Тифон. — От останалите десет открих сведения за петима във военните бази данни.

— Е?

— Още трима морски пехотинци и двама френски въздушни десантчици, които в момента работят за ДГВС.

— Дай да видя. — Господарят на анархията се настани зад конзолата и прегледа служебните досиета на Майка, Хлапето, Марио, Шампион и Баба.

Когато приключи, се облегна в стола си и се усмихна замислено.

 

 

Северен залив на о-в Дракон

4 април, 10:26

34 минути до крайния срок

Северният бряг на остров Дракон имаше формата на гигантска буква U, в средата на която се намираше последното островче.

Иванов го беше нарекъл Киселинния остров (заради огромната лаборатория, която се намираше на него) и въпреки че всъщност си беше доста голям, стометровите скали на Дракон, които се издигаха от трите му страни, го правеха да изглежда съвсем незначителен.

В северния край се намираше понтонният мост, който свързваше Киселинния остров с Мечия остров. От средата му на изток се отклоняваше по-дълъг страничен мост, който водеше до навеса и товарните асансьори в източната част на залива.

Над всичко това доминираше фар, който служеше и като стражева кула, издигаща се на източния нос на залива.

От фара двама бойци от Армията на крадците гледаха с очакване към Стадиона на Мечия остров. Знаеха, че Лошия Уили е изпратен да подкара натрапниците към екипа на Скитника, който преди малко бе минал по понтонния мост…

Внезапно четирима облечени в канадки членове на екипа на Скитника се втурнаха презглава от Стадиона по моста, сякаш спасяваха живота си. Тичаха обратно към навеса. Първият помагаше на втория, който куцаше, но се мъчеше с все сили да не изостава; третият и четвъртият ги прикриваха, като стреляха в движение назад към Мечия остров.

Всички прекратиха огъня, когато ги последваха още четирима от Армията на крадците, които също бягаха отчаяно и стреляха назад. Навсякъде около тичащите фигури дъските на моста се пръскаха и цепеха на трески от мощна стрелба с едрокалибрено оръжие.

Часовите на фара забелязаха две или три фигури, които стреляха от големия вход в края на понтонния мост на Мечия остров.

Неканените гости.

Принуждаваха Скитника да отстъпи.

Оттеглящите се членове на екипа на Скитника стигнаха средата на моста, където започваше по-дългото отклонение, водещо към навеса и асансьорите — и внезапно един от тях беше улучен, загърчи се и политна напред. Онзи до него успя да го подхване.

Докато ставаше всичко това, младшият от двамата часови включи радиостанцията си.

— База, тук Фарът. Натрапниците като че ли са заели позиция в южния край на Мечия остров. Принуждават Скитника да отстъпва към навеса и асансьорите.

— Разбрано, Фар… — отговориха от базата.

— Чакай! — изведнъж възкликна старшият от двамата. Беше много едър и много способен чилийски лейтенант, известен в Армията на крадците като Големия Исус.

Наблюдаваше внимателно оттеглящите се по понтонния мост.

— Това не са хора на Скитника… — бавно каза Големия Исус. — Бойците от Армията на крадците се обучават да оставят ранените. Това са нападателите, облекли са униформите на Скитника. Екип на скалите, веднага стреляйте с гранатомет по моста! Унищожете го!

 

 

Долу на понтонния мост, на шейсет метра от навеса и асансьорите, облечен в дебелата канадка на морски пехотинец, взета от убит на Мечия остров неприятел, Шейн Скофийлд се взираше към по-дългия страничен мост, който водеше обратно към навеса.

В ухото имаше високотехнологична слушалка и микрофон, също взети от убития боец от Армията на крадците — слушалката беше малка и се побираше в ухото, а към нея вървеше миниатюрен 10-мм микрофон, в момента изключен. Скофийлд обаче все още можеше да получава сигнали и бе чул разговора между враговете, който изглеждаше много обещаващ — постът на фара високо горе се беше хванал на заблудата, че той и останалите всъщност са техни отстъпващи другари.

Докато слушаше, Скофийлд стреляше назад към Мечия остров (естествено, встрани), като в същото време помагаше на „раненото“ Хлапе. До него Баба правеше същото с „ранената“ Шампион, която великолепно се преструваше на улучена. Ема, Зак, Чад и Иванов, също облечени в откраднати канадки, тичаха зад тях.

В края на моста на Мечия остров Майка и Марио (с Бърти) бяха коленичили при входа и се преструваха, че обстрелват отстъпващите, но всъщност улучваха само дъските на моста, с което завършваха постановката.

Но изведнъж разговорът по радиото тръгна в неприятна посока. Някой беше разгадал плана им.

— Това са нападателите, облекли са униформите на Скитника. Екип на скалите, веднага стреляйте с гранатомет по моста! Унищожете го!

От скалата над Скофийлд започна яростна стрелба, след което надолу се понесе изстреляният от РПГ снаряд. Улучи дъските точно пред Скофийлд и мостът полетя във въздуха сред водни пръски. Когато гейзерът утихна, Скофийлд видя, че пътят му към навеса е изчезнал — част от понтонния мост беше унищожена. Вече нямаше как да стигнат до брега.

— Разкриха ни! — извика той. — Всички! В другата посока! Към следващия остров! Майко! Марио! Размърдайте си задниците!

Вече разобличени, Скофийлд, Шампион и Баба откриха огън към скалите, за да прикрият останалите, които се обърнаха и се втурнаха презглава по по-късия понтон към Киселинния остров. Майка и Марио грабнаха Бърти и изскочиха на открито, като също стреляха в движение нагоре.

Огънят им обаче не беше достатъчно мощен. Докато променяха посоката, Чад беше улучен от няколко куршума в гърба, гърдите му се пръснаха от ужасните изходни рани и той полетя във водата до разклонението на двата моста. Беше мъртъв още преди да падне във водата.

Зак и Ема спряха ужасени, но Шампион ги бутна да продължат.

— Мъртъв е! Не можете да му помогнете! Allez! Allez!

Скофийлд също погледна носещото се във водата тяло на Чад, докато го подминаваше.

Майка го настигна.

— Онези задници не са тъпаци, Плашило!

— Определено не са.

Щом се скриха в малкото изоставено караулно помещение на Киселинния остров, Скофийлд метна граната и взриви понтонния мост. Никой вече не можеше да ги последва от тази посока.

Но все още не бяха стигнали до Дракон, а Армията на крадците знаеше къде точно се намират.

— А сега какво? — попита останалата без дъх Майка.

До нея Ема хлипаше. Зак беше премалял от ужас.

— Ема, Зак — остро каза Скофийлд. — Съжалявам, но сега не е време за оплакване. Знаехме, че ще е лошо и че някой може да бъде застрелян. Повярвайте ми, Чад вече е на по-добро място. Вече не му е нужно да преминава през всичко това.

Обърна се и погледна на юг, към Дракон. Погледът му се спря върху станцията на лифта в южния край на островчето.

Дебело стоманено въже излизаше от нея и минаваше високо над водите на залива, за да стигне до много по-големия терминал на остров Дракон, на върха на отвесната скала. Изработен от мрачен сив бетон, терминалът изглеждаше приветлив като бункер от Втората световна война. Но сега беше единствената им възможност.

— Току-що изгубихме всички елементи на изненадата, с които разполагахме — каза Скофийлд. — И тъй като нямаме числено превъзходство, ни остава единствено скоростта. Така че ще действаме бързо и яростно, и няма да спрем нито за миг.

* * *

— По-бързо, по-бързо — подвикваше Скофийлд, докато тичаха към приличащата на склад постройка в централната част на Киселинния остров.

Влязоха в огромно помещение — зала с размерите на футболно игрище.

От тавана висеше мост, който минаваше по дължината на помещението над двайсетина зловещо изглеждащи огромни цистерни. От основния мост се разклоняваха по-малки, от които започваха стълби, спускащи се към тях.

Цистерните бяха със стоманени стени. Някои имаха херметични капаци, други бяха отворени и разкриваха странното си съдържание — течности с най-различни противни цветове — оттенъци на зелено, кафяво и жълто; някои бяха замръзнали, други — не. В два съда течностите кипяха. Някои от цистерните бяха свързани с множество тръби с клапи. Над една имаше верига, на която висеше голяма клетка. Пръчките й бяха полустопени.

— Киселинната лаборатория — каза Иванов. — Експериментирахме с киселини за химически оръжия, гранати и… ами, мъчения.

— Мъчения ли? — попита Майка.

— Повярвайте ми, когато ви потопят в киселинна вана и започнете да виждате как собствената ви кожа се сварява, ще кажете всичко, което искат да научат от вас — мрачно отвърна Иванов.

— Колко очарователно — отбеляза Скофийлд. — Не спирайте.

Докато го казваше, погледна надолу и видя на най-ниското ниво дебела оловна врата, частично скрита от по-малките мостове. Приличаше на врата на банков трезор, но големият знак за ядрена опасност и предупредителният надпис на руски издаваха истинското предназначение на помещението зад нея. Склад за радиоактивни материали.

— Не спирайте — повтори той. — Трябва да стигнем до лифта.

След няколко минути излязоха от киселинната лаборатория и се затичаха по късия път, който водеше до станцията.

Остров Дракон се извисяваше пред тях, невъзможно грамаден, защитен от могъщите си скали. Единственият начин да се стигне до него бе по дългото стоманено въже, което свързваше станцията с надвисналия над отвесната скала терминал.

На платформата на станцията ги чакаше дълга като автобус кабина.

— Много е вероятно неприятелят да ни чака горе — каза Шампион. — Лифтът е очевидна точка за достъп, също като товарните асансьори.

— И лесна за отбраняване — добави Майка.

— Зная — каза Скофийлд. — Именно затова мисля, че трябва да влезем с дъжд от куршуми.

Нужни бяха няколко опита и известно бърникане от страна на Марио, но след минута-две двигателят на кабината оживя.

Малко след това с измъчен механичен стон тя тежко се отдели от станцията на Киселинния остров и започна да се издига към Дракон.

Нужни бяха две минути, за да преодолее тристаметровото разстояние — две напрегнати, безкрайни минути, през които кабината се движеше равномерно напред и нагоре.

И през цялото време бе наблюдавана. От десет бойци от Армията на крадците, които чакаха на горния терминал.

— Термичното сканиране е готово — каза един. Стоеше на самия край на платформата на терминала, буквално на ръба на самата скала, с инфрачервен скенер, насочен към издигащата се кабина. — Вътре няма никого…

Командирът на групата се намръщи. Позивната му беше Белоносия.

— Сигурно използват термоодеяла, за да скрият сигнатурите си. Пригответе оръжията. Щом кабината пристигне, направете я на решето.

 

 

Кабината влезе с протяжно скърцане в горния терминал.

Белоносия и екипът му я чакаха с вдигнати оръжия и свалени предпазители. Един от посрещачите носеше огнепръскачка. Пламъчето отпред танцуваше, готово да запали изстреляната струя.

Щрак!

Кабината най-сетне спря. Вратата й започна да се плъзга настрани…

Белоносия се приготви да стреля…

Вратата се отвори напълно…

И отначало Белоносия и хората му не видяха никого.

Защото гледаха твърде високо. Когато насочиха погледите си надолу, вече беше твърде късно.

Бърти откри огън.

 

 

Бърти помете терминала, като стреляше на автоматична в идеална шейсетградусова дъга.

Белоносия и хората му нямаха никакъв шанс. Рухваха, раздрани на парчета от унищожителния огън на малкия робот. Падаха като марионетки с внезапно отрязани конци.

След като всички на терминала бяха елиминирани, Бърти се изтъркаля от кабината и зае защитна позиция при вратата към сушата. Докато стоеше на стража там, Скофийлд извика кабината и тя пое обратно надолу към Киселинния остров.

Разполагаха с четири минути — две за връщането на кабината до островчето и още две за изкачването до терминала на Дракон.

* * *

Сирените оживяха и завиха тревожно над целия остров Дракон.

Двата спускани с кранове моста, по които се стигаше до основната дисковидна кула, започнаха да се вдигат, за да изолират сградата. Екипажите на двата оспрея тичаха с все сили по вертолетната площадка към летателните апарати.

Камерите на Бърти видяха и чуха всичко, включително двата натоварени с мъже руски военни камиони, които потеглиха на пълна скорост от фара на изток към терминала на лифта.

Докато чакаше кабината да се върне на Киселинния остров, Скофийлд прегледа раната на Ема. Куршумът беше одраскал бедрото й. Скофийлд й сложи лепенка и бинтова кутрето на лявата си ръка заедно с безименния пръст.

Кабината пристигна.

Всички се качиха и докато се возеха през двете безкрайни минути, Скофийлд гледаше загрижено двата оспрея и камионите на екрана на налакътника.

Оспреите тъкмо зареждаха гориво, когато бе вдигната тревога, и маркучите още бяха закрепени за тях и не им позволяваха да отлетят. Камионите обаче вече бяха преполовили разстоянието до терминала. Сега само оставаше да се види кой ще пристигне пръв — кабината или те. А и оспреите нямаше да закъснеят много.

Скофийлд си погледна часовника.

10:40.

— Имаме двайсет минути, преди урановите сфери да са готови за изстрелване в облака.

— Не е достатъчно — безнадеждно отбеляза Марио.

— Докато не изтече и последната секунда, няма отказване — твърдо заяви Скофийлд.

Зареди на екрана на налакътника план на основната кула на Дракон в нейната кръгла, подобна на крепостен ров яма и продължи:

— Ще ни атакуват веднага щом стъпим на Дракон, така че не можем да губим нито секунда. Доктор Иванов, казахте, че сферите са в по-ниската кула. Колко широка е пропастта до основната кула?

— Много — отвърна Иванов. — Поне седемдесет и пет метра.

Скофийлд се намръщи.

— Прекалено много е за магнитната кука. — Кимна към френския еквивалент, който Шампион така умело бе използвала на Мечия остров. — Така и не успях да те попитам. Какво е това и колко е дълго въжето му?

— Води се „магнитна многоцелева абордажна кука“, но я наричаме просто Магнето. Моите уважения, но макар и да прилича на „Армалайт“ MX-12, тя е по-добра от него във всяко отношение.

Показа Магнето на Скофийлд. Наистина приличаше на неговата кука, само че изглеждаше по-модерно и беше малко по-голямо. Освен това имаше не една, а две високотехнологични сребристи куки, наместени в две успоредни изстрелващи цеви.

— Магнето има две въжета, всяко с дължина трийсет метра, както и две куки, които се изстрелват от две цеви с независимо насочване. Всяка кука има разтварящи се зъбци, магнитна площ и свредел, който може да се забива в твърди повърхности като камък, бетон или стомана, стига да се изстрелва от късо разстояние.

Скофийлд разгледа заострения връх на френската кука. Наистина беше оформен като тирбушон.

— Значи се върти, докато лети към целта си? — попита той. — И така се забива в твърдата повърхност?

— Именно.

— Впечатляващо. — Неговата малка магнитна кука определено не бе способна на подобни неща.

— Освен това всяко въже издържа товар от един тон — обади се Баба. — Въжето на американската кука издържа само сто и осемдесет килограма.

— А това какво е? — Скофийлд докосна компактната отделяща се черна кутийка, закрепена за едната страна на устройството. Приличаше на гумена дръжка на куфар с четири малки захапващи колела, прикрепени за нея. — Самохват?

— Да — отвърна Шампион. — Моторизиран самохват. Захваща се за въжето и те издърпва нагоре. Много бързо. По-бързо от катеренето.

— Но щом въжето е дълго само трийсет метра, това няма да е достатъчно — каза Иванов. — Пропастта е широка най-малко седемдесет и пет.

Скофийлд не каза нищо, продължаваше да оглежда френското устройство.

— Един тон значи? За всяко въже? — Обърна се към Баба. — Ти имаш ли подобно чудо?

— Oui.

Скофийлд кимна, мислеше бързо. Хвърли поглед към екрана на налакътника, показващ приближаващите камиони.

— Ако успеем да се доберем до… Доктор Иванов, случайно горе в терминала да има някакви превозни средства? Джипове или автомобили?

— Нито джипове, нито автомобили — отвърна Иванов. — От западната страна на терминала обаче има гараж, в който има няколко малки цистерни. Стари са, но още работят.

— Ще свършат работа — реши Скофийлд. — Добре. Ето какъв е планът.

Докато кабината се изкачваше, той бързо сподели плана си как да се доберат до урановите сфери в по-ниската кула и при необходимост да ги отмъкнат.

Когато приключи, Баба изруга, Шампион ахна, Зак преглътна, а Майка само отбеляза:

— Казвали ли са ти, че си абсолютно побъркан?

— Единственият начин да успеем, е да действаме бързо — продължи Скофийлд. — Спрем ли дори за миг, край. Ще преместят сферите и ще ни прецакат. Да се надяваме, че ще ги хванем неподготвени и ще ни е нужно колебанието, което обикновено върви с изненадата. Като казвам всичко това, планът изисква двама от вас да ми се доверят изцяло. Майко? Баба? В играта ли сте?

— Винаги — отвърна Майка.

Баба се вгледа внимателно в Скофийлд. Челюстта му потръпна. Накрая каза:

— Qui veut vivre eternellement?

— Какво означава това? — попита Хлапето.

— Означава „кой иска да живее вечно?“ — грубо отвърна Баба. — Варварина не се бои от никого и от никоя мисия. Ще ти се доверя.

— Добре — рече Скофийлд. — И така, искам всички да погледнете картата и да се уверите, че знаете къде трябва да идете…

И точно тогава, докато показваше картата на налакътника, в ухото му прозвуча глас.

— Капитан Скофийлд — любезно-шеговито каза гласът. — Капитан Шейн Майкъл Скофийлд от Морската пехота на Съединените щати, позивна — Плашилото. Аз съм Господарят на анархията, генерал на Армията на крадците. Успяхте да оцелеете много повече, отколкото предполагах, и сега виждам, че сте на път да стъпите на моя остров.

На Скофийлд му бе нужна секунда да осъзнае, че гласът идва от втората слушалка, която все още носеше — онази, която бе взел от мъртвия боец от екипа на Скитника.

След още една секунда забеляза камерата в ъгъла на кабината — лампичката й светеше.

— Приемам този поглед към камерата като доказателство, че ме чувате съвсем ясно. Имате една от моите радиостанции.

Скофийлд погледна хората си. Майка и Вероник Шампион го гледаха с широко отворени очи — те също носеха радиостанции на Армията на крадците. Другите обаче нямаха и продължаваха да проучват картата, без да чуват думите на Господаря на анархията.

Кабината продължаваше да се издига.

До терминала им оставаше по-малко от минута.

Двата камиона продължаваха да приближават.

— Палачите ми се запознаха с вашия другар от лагера господин Хартиган, който с най-голяма готовност ни предостави информация за вас и веселата ви банда — цивилните обикновено стават изключително общителни, когато им прикрепиш електроди към черепа — каза Господарят на анархията. — И ето че досието ви е пред мен, капитане. Вие сте истински герой. Бивш пилот от Морската пехота, свален, измъчван, спасен, после прехвърлен на наземна служба. Винаги сте се представяли отлично, макар и за ужас на френското правителство. Още има обявена награда за главата ви.

Скофийлд не каза нищо.

— Виждам, че подобна служба не е минала без загуби — продължи Господарят. — Кажете ми, капитане, как се почувствахте, когато ви съобщиха, че Джонатан е отрязал главата на приятелката ви?

Скофийлд продължаваше да мълчи. Майка и Шампион слушаха потресено.

— Няма значение. Вече знам отговора — каза Господарят на анархията. — От бележките на психотерапевтите в досието ви виждам, че изобщо не сте го приели добре. Буквално сте получили нервен срив. Сигурно е тежко за един герой да спасява всеки нагъващ хамбургери малоумник в света, но да не успее да спаси жената, която обича. Сигурно е трудно да вървиш в някой мол и да знаеш, че тлъстите идиоти около теб никога няма да узнаят какво си направил за тях. Какво си пожертвал за тях. Да си герой определено не е онова, което си си въобразявал. Естествено, не мога да твърдя, че зная какво е да умреш от гилотина, но си представям, че лейтенант Гант си е отишла със сълзи на очи, молеща за живота си.

Скофийлд леко докосна слушалката, включи микрофона и каза тихо:

— Шибано копеле.

— Аха, той можел да говори — зарадва се Господарят на анархията. — Един съвет, капитане — внимавайте с новите си френски приятели. Мадмоазел Шампион е изключително ефективен убиец. Не мога да си представя, че е в състояние да забрави заповедта си, дори ако се случи невероятното и успеете да ме победите. Вие също ме чувате, нали, мадмоазел Шампион? Все още ли се измъчвате от образа на мъртвия си любим и бившите си колеги? Онези, убити от Хана Фатах, след като я вербувахте? Капитан Скофийлд, вгледайте се внимателно в новата си приятелка — тя е била навремето герой като вас и сега е пример за това в какво се превръщат героите, след като изгубят всичко… Часовникът тиктака, капитане. След по-малко от минута ще започне истинската битка. Битка между вас и мен. Мен, с моята армия разбойници и бандити. Вас, с вашия екип от сломени души. Погледнете верния си оръжейник сержант Нюман, прочутата Майка. Знаете ли, че бракът й се разпада заради вас? Че съпругът й заплашва да я напусне заради загрижеността й към вас? Че тя самата посещава редовно психотерапевт?

Скофийлд не знаеше това.

Погледна Майка — и тя се извърна.

— Или че на ефрейтор Пузо не може да му се вярва? Че Морската пехота знае, че той е по-верен на една престъпна фамилия в Ню Джърси, отколкото на армията? Че отмъква оръжия за въпросната фамилия вече повече от година? И въпреки това Морската пехота с готовност го причисли към вас.

Скофийлд погледна Марио. Ефрейторът от италиански произход се взираше в терминала, без изобщо да подозира какво говорят за него.

— Попитайте се дали можете да се доверите на такъв човек в предстоящата битка? Или да вземем младия Били Томпсън? Знаете ли, че той е отпаднал от активна служба не поради частична глухота с лявото ухо, а заради поставена диагноза умствено разстройство? Разстройство, открито в самия край на спектъра на недостиг на внимание, което го прави изключително податлив на внушение и натиск?

Кабината продължаваше да се изкачва. Още двайсет секунди.

Двата камиона продължаваха да приближават.

Скофийлд погледна налакътника си. На екрана камерата на Бърти показваше основната кула, вертолетната площадка с оспреите на нея…

Оспреите вече не бяха там.

Сърцето на Скофийлд спря. Оспреите бяха излетели.

Погледът му се стрелна нагоре. Бавно движещата се кабина щеше да е лесна мишена за двете бойни машини…

Свиреп порой куршуми се изсипа върху кабината и пръсна прозорците. Отстрани се появи първият оспрей.

Всички се хвърлиха на пода под нивото на прозорците — с изключение на Баба, който вдигна своя „Корд“ и отвърна на огъня. Грамадните куршуми на мощната картечница помляха цялата лява страна на оспрея и един от стрелците полетя към ледената вода далеч долу. Левият двигател на машината също бе улучен, избухна в пламъци и забълва черен дим. Оспреят се оттегли, но мястото му беше заето от втория В-22, който също изсипа порой куршуми, но точно тогава надупчената и останала без прозорци кабина се озова в терминала, извън линията на огъня.

Приклекнал под равнището на прозорците, Скофийлд стисна решително зъби. Господарят на анархията беше успял да се настани в главата му, но той нямаше намерение да го показва.

— Бива те в говоренето, задник такъв — каза тихо в микрофона. — И явно имаш връзки, щом си успял да се добереш до цялата тази информация. Аз обаче също знам нещо за теб — нямаше да ми казваш всичко това, ако не се страхуваше от мен. И знаеш ли какво?

Кабината спря до платформата на терминала и се разклати.

— Току-що пристигнах на острова ти.

Изключи микрофона и се втурна навън с насочено напред оръжие. Кракът му най-сетне стъпи на остров Дракон.