Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Мери Попинз (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Mary Poppins, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
misheln (2014)
Корекция
Йонико (2014)
Форматиране
hrUssI (2014)

Издание:

Памела Травърз. Мери Попинз

Американска. Второ издание

ИК „Пан“, София, 2003

Редактор: Костадин Костадинов

Илюстрации: Мери Шепард

Корица: Ингрид Магалинска

ISBN: 954-657-077-Х

История

  1. — Добавяне

Четвърта глава
Андрю на мис Ларк

Мис Ларк живееше в Големия дом.

Но преди да продължим, трябва да ви разкажа как изглеждаше Големия дом. Това беше много внушителна сграда — най-голямата на улица Черешово дърво. Дори адмирал Бум завиждаше на мис Ларк за прекрасната й къща, макар че собственият му дом, нали си спомняте, имаше корабни комини, а в градината му стърчеше мачта със знаме. Много пъти обитателите на улицата чуваха недоволното му мърморене, когато минаваше край дома на мис Ларк:

— Триста дяволи! И защо й е тоз хамбар!

Причината за завистта на адмирал Бум бяха двата входа на мис Ларк. Единият параден — за приятели и роднини, а другият черен — за месаря, хлебаря и млекаря.

Веднъж хлебарят сгреши и влезе през парадния вход. Мис Ларк много се ядоса и каза, че повече няма да купува хляб.

Накрая, разбира се, се принуди да прости на хлебаря, защото той единствен в квартала правеше онези плоски хрупкави кифлички. Но след този случай не й беше симпатичен. Той знаеше това и когато идваше, нахлупваше шапката си ниско над очите, та мис Ларк да не го познае. Но никога не успя да я заблуди.

Джейн и Майкъл знаеха кога мис Ларк е в градината или на улицата, защото носеше толкова много брошки, гердани и обици, че цялата дрънчеше и звънтеше като военна музика. Срещнеше ли децата, винаги им казваше едно и също:

— Добро утро (или добър ден, ако се случеше следобед), как сме днес?

Джейн и Майкъл никога не бяха сигурни дали пита как са те, или как са тя и Андрю. Затова отговаряха само с:

— Добър ден (или съответно „добро утро“, ако беше преди обед).

През целия ден, където и да се намираха, децата чуваха мис Ларк да вика (с много висок глас) ту:

— Андрю, къде си?

— Андрю, не трябва да излизаш без палто!

— Андрю, ела при мама!

Ако не знаете, бихте помислили, че Андрю е някое момченце. Според Джейн, за мис Ларк Андрю наистина бе малко момче. Но всъщност не беше. Бе куче — едно от ония малки, копринени, пухкави кученца, които могат да минат за кожена яка, докато не се разлаят. Естествено, щом залаят, разбирате, че са кучета. Никоя кожена яка не вдига такава врява.

meri_popinz_kuche.png

А Андрю живееше в такъв разкош, че бихте го взели за предрешен персийски шах. Спеше върху копринена възглавница в спалнята на мис Ларк. Два пъти седмично отиваше с кола на фризьор, за да го измият с шампоан. При всяко ядене получаваше сметана, а понякога и стриди, и имаше четири палтенца на квадрати и райета в различни цветове. С една дума, Андрювото всекидневие беше изпълнено с неща, каквито повечето хора получават само на рождените си дни. А на рождения му ден върху тортата имаше по две свещи за всяка година, вместо по една.

Като резултат от всичко това съседите искрено ненавиждаха Андрю. Смееха се от сърце, когато тръгваше за фризьора, седнал на задната седалка в колата на мис Ларк, облечен с най-хубавото си палто. А в деня, в който мис Ларк му купи два чифта кожени ботушки да се разхожда в парка и във влажно, и в хубаво време, всички наизлязоха, за да го видят, и се смяха много в шепите си.

— Уф! — възмути се Майкъл един ден, докато наблюдаваха Андрю през оградата, която отделяше номер седемнайсет от Големия дом. — Уф! Той е мухльо!

— Откъде знаеш? — попита Джейн, силно заинтригувана.

— Зная, защото тази сутрин татко го нарече така — отвърна Майкъл и се присмя много грубо на Андрю.

— Не е мухльо! — отсече Мери Попинз. — Да го знаете!

И Мери Попинз се оказа права. Андрю не беше мухльо, както скоро ще разберете.

Не трябва да мислите, че Андрю не уважаваше мис Ларк. Уважаваше я. Дори я обичаше донякъде, защото не можеше да не изпитва хубаво чувство към човек, който винаги е бил толкова добър към него — още от времето, когато беше паленце, макар и да го целуваше твърде често. Но нямаше съмнение, че животът, който водеше, го отегчаваше до полуда. Той би дал половината от състоянието си — ако имаше такова — за парче хубаво, сурово червено месо, вместо обичайното си меню от пилешко месо или яйца с аспержи. Защото тайно, дълбоко в сърцето си, Андрю копнееше да бъде обикновено куче. Никога не минаваше край родословното си дърво, окачено в гостната на мис Ларк, без да потръпне. От срам. И много често му се искаше никога да не е имал баща или дядо, камо ли прадядо, щом мис Ларк вдигаше толкова шум около тях.

Именно желанието да бъде обикновено куче го караше да си избира за приятели обикновени кучета. При първа възможност той изтичваше до пътната врата и сядаше там да ги дебне, само и само да размени по някоя най-обикновена дума.

Щом го зърнеше, мис Ларк закудкудякваше:

— Андрю, Андрю, ела тук, миличък! Остави ги онези ужасни улични бандити!

Уви, Андрю трябваше да се прибере, иначе мис Ларк щеше да го орезили — щеше да довтаса и да го внесе на ръце. Затова Андрю се изчервяваше и забързваше нагоре по стъпалата, докато приятелите му не са чули да го нарича нейно Безценно съкровище, Радост, Захарче.

Най-близкият приятел на Андрю беше нещо повече от улично куче — беше хулиган. Кръстоска от овчарско и ловджийско куче, той съчетаваше най-лошото от двете породи. Ако на улицата станеше бой, можехте да бъдете сигурни, че той е в дъното на историята. Непрекъснато влизаше в разправии с пощаджията и полицая и най-любимото му занимание беше да души из каналите и боклукчийските кофи. Всъщност беше в устата на всички и мнозина твърдяха, че са щастливи, задето не е тяхно куче.

Но Андрю го обичаше и постоянно го търсеше. Понякога в парка имаха време колкото да се подушат, но при по-щастливи случаи — макар и много редки — се застояваха дълго на приказки край вратата. От своя приятел Андрю научаваше всички градски клюки и по силния смях, с който другото куче му ги разказваше, можехте да се досетите, че не са особено прилични.

В най-интересния момент гласът на мис Ларк прокънтяваше от прозореца, другото куче се надигаше, изплезваше й се, намигаше на Андрю и си тръгваше, като въртеше с престорено нехайство опашката си.

На Андрю, разбира се, не беше разрешено да излиза извън пътната врата, освен на разходка в парка с мис Ларк или на педикюр с някой от прислугата.

Представете си тогава изненадата на Джейн и Майкъл, когато видяха Андрю да се носи съвсем сам в парка, със свити уши и вирната опашка, сякаш по дирите на тигър.

Мери Попинз рязко дръпна количката към себе си, да не би Андрю в лудия си бяг да я преобърне заедно с близнаците, а Джейн и Майкъл му подвикнаха закачливо, когато той прелетя край тях:

— Хей, Андрю, къде ти е палтото? — опита се Майкъл да имитира пискливия и изплашен глас на мис Ларк.

— Андрю, ти си малък немирник! — каза Джейн и понеже беше момиче, гласът й много повече напомни мис Ларк.

Но Андрю изгледа надменно и двамата и излая кратко по посока на Мери Попинз.

— Джаф, джаф, джаф!

— Чакай да помисля. Струва ми се, че е първата улица вдясно и втората къща вляво — отвърна Мери Попинз.

— Джаф!

— Не, няма градина. Само заден двор. Обикновено вратата е отворена.

Андрю излая трети път.

— Не съм сигурна — каза Мери Попинз, — но така мисля. Обикновено се връща вкъщи за следобедния чай.

Андрю отметна назад глава и пак се втурна да бяга. Очите на Джейн и Майкъл се бяха ококорили от почуда.

— Какво каза той? — попитаха в един глас двамата, притаили дъх.

— Нищо особено — отвърна Мери Попинз и стисна здраво устни, явно решена да не каже повече.

Джон и Барбара загукаха от количката.

— Не ви е казал това! — възмути се Майкъл.

— В никакъв случай — подкрепи го Джейн.

— Е, разбира се, вие по-добре знаете! Както винаги! — сви рамене Мери Попинз.

— Май ви питаше къде живее някой, сигурен съм… — захвана Майкъл.

— Е, добре, щом знаеш, защо си правиш труда да ме разпитваш? — намуси се Мери Попинз. — Да не съм енциклопедия.

— О, Майкъл — примоли се Джейн, — тя никога няма да ни каже, ако говориш така. Мери Попинз, кажете какво ви каза Андрю, моля ви се!

— Питай него. Той знае — мистър Всезнайко! — отвърна Мери Попинз, кимайки презрително към Майкъл.

— О, не, не зная. Честна дума, не зная, Мери Попинз. Кажете!

— Три и половина. Време е за чай. — Мери Попинз обърна количката и отново затвори плътно уста, все едно я заключи с катинар.

През целия път до вкъщи не продума.

Джейн и Майкъл се мъкнеха подире й.

— Ти си виновен — каза Джейн. — Сега никога няма да узнаем.

— Не ме и интересува — нацупи се Майкъл и подкара колелото си по-бързо. — Пет пари не давам!

А му се искаше да узнае, и то много. Но стана така, че и той, и Джейн, а и всички останали разбраха каква е работата още преди следобедния чай.

meri_popinz_andru_se_zagubi.png

Тъкмо се канеха да прекосят улицата, когато чуха силни писъци откъм Големия дом и видяха странна гледка: двете прислужници на мис Ларк се щураха из градината, надзъртаха под храстите, оглеждаха клоните на дърветата, сякаш бяха загубили най-голяма скъпоценност. И Робъртсън Ай от номер седемнайсет се мотаеше там и човъркаше с метла чакълестата алея на мис Ларк, като че ли очакваше да намери под някое камъче изгубеното съкровище. Самата мис Ларк тичаше из градината, кършеше ръце и се вайкаше:

— Андрю, Андрю, ай, загуби се! Милото ми момче се загуби! Трябва да извикаме полиция. Ще отида при министър-председателя! Андрю изчезна! Олеле божичко!

— Горката мис Ларк! — промълви Джейн и бързо пресече улицата. Не можеше да не я съжали, защото наистина изглеждаше страшно разстроена.

Но затова пък на Майкъл се удаде да успокои мис Ларк. Преди да влезе в двора на номер седемнайсет, той погледна надолу по улицата и видя, че…

— Ама ето го Андрю, мис Ларк! Вижте го, ей там, точно завива край къщата на адмирал Бум.

— Къде? Къде? Покажи ми! — останала без дъх, мис Ларк тревожно се взираше натам, накъдето й сочеше Майкъл.

Да, действително беше Андрю. Вървеше си бавно и безгрижно, като че нищо не се е случило. А край него подтичваше огромен пес, полуовчарски-полуловджийски, съчетал най-лошите черти и на двете породи.

— Ах, олекна ми! Какво бреме се смъкна от плещите ми! — И мис Ларк въздъхна дълбоко.

Мери Попинз и децата останаха на улицата: мис Ларк и двете прислужници се надвесиха над оградата; Робъртсън Ай се подпря на дръжката на метлата, за да си почине след усилната работа, и всички мълчаливо наблюдаваха завръщането на Андрю. Той и приятелят му важно се приближаваха към групата чакащи. Размахваха енергично опашки, наострили уши, и по очите на Андрю се разбираше, че смята да бъде делови.

— Този ужасен пес! — измърмори мис Ларк, поглеждайки към спътника на Андрю. — Чиба! Чиба! Върви си у вас! — извика тя.

Но песът се разположи на тротоара, почеса дясното си ухо с левия крак и се прозя.

— Махай се! Марш у вас! Чиба, ти казах! — Мис Ларк размаха ядосано ръце към кучето. — А ти, Андрю, веднага влизай вътре! Да излизаш съвсем сам и без палто! Много съм недоволна от тебе!

Андрю излая лениво, но не се помръдна.

— Какво значи това, Андрю? Веднага вкъщи! — повтори мис Ларк.

Андрю отново излая.

— Той казва — намеси се Мери Попинз, — че няма да се прибере.

Мис Ларк се обърна и я изгледа високомерно.

— Смея ли да попитам откъде пък вие знаете какво казва моето куче? Разбира се, че ще се прибере!

Андрю обаче поклати глава и изръмжа веднъж-дваж тихичко.

— Няма — каза Мери Попинз. — Няма да се прибере, докато не влезе и неговият приятел.

— Празни приказки! — ядоса се мис Ларк. — Не може да каже такова нещо. Като че ли бих допуснала в градината си този безобразен пес.

Андрю излая три-четири пъти.

— Казва, че така е решил — поде Мери Попинз. — И нещо повече — ще отиде да живее със своя приятел, ако не му бъде позволено да живее с него тук.

— О, Андрю, ти не можеш, ти не би могъл след всичко, което съм направила за теб! — Мис Ларк почти плачеше.

Андрю изджафка и се извърна. Големият пес се надигна от тротоара.

— О, той ще изпълни намерението си! — зарида мис Ларк. — Виждам, че е решен. Тръгва си! — Тя изхълца в кърпичката си, после издуха носа си и каза примирително: — Много добре, Андрю, предавам се. Това… това просто куче може да остане. При условие, разбира се, че ще спи в мазето.

Ново излайване на Андрю.

— Той настоява, че това не е достатъчно. Приятелят му трябва да има копринена възглавница като неговата и да спи също във вашата стая. Иначе самият той щял да отиде да спи при него в мазето! — обясни Мери Попинз.

— Андрю, как можеш! — простена мис Ларк. — Никога няма да приема подобно нещо.

Андрю я погледна, сякаш се канеше да се сбогува. Същото направи и другото куче.

— О, той ме напуска! — изпищя мис Ларк. — Много добре тогава, Андрю. Да бъде, както ти желаеш. Той ще спи в моята стая, но аз никога няма да бъда същата с теб, никога! Такова обикновено куче!

Тя избърса сълзите, рукнали от очите й.

— Никога не съм очаквала такова нещо от теб, Андрю! Но повече няма да говоря, независимо какво мисля. И това, хм, изчадие… би трябвало да го наричам „Бездомния“ или „Безпризорния“ или пък…

При тези нейни думи песът я изгледа възмутено, а Андрю пролая високо.

— Казват, че трябва да го наричате Желания и нищо друго — преведе Мери Попинз, — защото Желания е името му.

— Желания! Ама че име! — изпъшка мис Ларк в отчаяние. — Сега пък какво казва?

Защото Андрю отново лаеше.

— Андрю казва, че за да се върне, трябва да обещаете, да не го карате да носи палто и да ходи на фризьор. Това е последната му дума! — обясни Мери Попинз.

Настъпи мълчание.

— Чудесно — въздъхна най-сетне мис Ларк, — но предупреждавам те, Андрю, че ако се простудиш до смърт, не бива да се сърдиш на мен.

С тези думи тя се обърна и заизкачва надменно стъпалата, избърсвайки последните си сълзи.

meri_popinz_dve_kucheta.png

Андрю кимна с глава към Желания, сякаш му казваше: „Хайде!“.

Двамата тръгнаха един до друг с бавна, танцуваща стъпка нагоре по градинската алея и размахвайки опашки като знаменца, влязоха след мис Ларк в къщата.

— Както видя, той съвсем не е мухльо — избъбри Джейн, докато се качваха в детската стая да пият чай.

— Не — отговори Майкъл, — но откъде, мислиш, Мери Попинз знаеше?

— Не знам, пък и тя никога, никога няма да ни каже, сигурна съм в това…