Памела Травърз
Мери Попинз (3)

Трета глава
Смехотворният газ

— Сигурна ли сте, че ще си бъде вкъщи? — попита Джейн, когато слязоха с Майкъл и Мери Попинз от автобуса.

— Нима чичо щеше да ви покани на чай, ако мисли да излиза, питам аз? — отговори Мери Попинз, явно много засегната от този въпрос.

Беше със синьото си палто със сребърни копчета и синя шапка в тон, а когато беше облечена така, много лесно се обиждаше.

Тримата отиваха на гости при мистър Уиг, чичото на Мери Попинз. А Джейн и Майкъл с такова нетърпение и тъй отдавна бяха очаквали тоя ден, че просто се страхуваха да не би пък сега мистър Уиг да не си е вкъщи.

— Защо го наричат Уиг^[1] — перука ли носи? — попита Майкъл, подтичвайки край Мери Попинз.

— Нарича се Уиг, защото Уиг му е името и не носи перука, макар да е плешив — отговори Мери Попинз. — Ако ми се задават още въпроси, ще се върнем вкъщи начаса! — И изсумтя, както винаги, когато беше недоволна.

Джейн и Майкъл се спогледаха и повдигнаха вежди. Гримасата означаваше: „Не я питай нищо повече, иначе никога няма да стигнем там“.

На ъгъла Мери Попинз пооправи шапката си пред витрината на магазина за цигари: една от ония странни витрини, в които се виждаш утроен и ако гледаш по-продължително, започва да ти се струва, че не си ти, а цяла тълпа непознати. Мери Попинз се усмихна самодоволно на своите три образа, всеки със синьо палто със сребърни копчета и синя шапка в тон. Според нея те представляваха толкова пленителна гледка, че можеше само да се съжалява, задето не бяха двайсет или дори трийсет. Колкото повече Мери Попинз, толкова по-добре!

— Хайде, тръгвайте — отсече тя сърдито по едно време, като че те я бяха забавили.

Свиха зад ъгъла и дръпнаха звънеца на Робъртсън Роуд, номер три. Звънецът отекна слабо някъде вътре в къщата и Джейн и Майкъл вече знаеха, че най-много след минута-две за пръв път ще пият чай с чичото на Мери Попинз, мистър Уиг.

— Ако си е вкъщи, разбира се — прошепна Джейн на Майкъл.

В този миг вратата се отвори и слаба жена с воднистосини очи застана на вратата.

— В къщи ли си е? — запита Майкъл нетърпеливо.

— Ще ти бъда много задължена — каза Мери Попинз, като му хвърли убийствен поглед, — ако ме оставиш аз да говоря.

— Здравейте, мисис Уиг — поздрави Джейн учтиво.

— Мисис Уиг ли? — изписка жената с глас, по-тъничък от самата нея. — Как смеете да ме наричате Уиг? Не, да си имаме уважението! Аз съм просто мис Пърсимън и се гордея с това. Уиг, и таз добра!…

Жената така се разстрои, че децата си помислиха колко странен трябва да е мистър Уиг, щом мис Пърсимън е доволна, че не му е съпруга.

— Право нагоре по стълбите, първата врата на площадката — процеди мис Пърсимън и изчезна бързо в коридора, като не преставаше да мърмори с писклив, тънък и гневен глас: — Мисис Уиг, само това липсваше!

Джейн и Майкъл тръгнаха след Мери Попинз нагоре по стълбите. Мери Попинз почука на вратата.

— Влезте, влезте! И добре дошли! — провикна се отвътре нечий весел глас.

Сърцето на Джейн заби развълнувано.

— В къщи си е! — смигна тя на Майкъл.

Мери Попинз отвори вратата и ги побутна пред себе си. Пред тях се разкри обширна уютна стая. В камината на единия край гореше буен огън, а в средата имаше огромна маса, сложена за чай: четири чаши с чинийки, грамади хляб с масло, кифлички, кекс от кокосово брашно и голяма торта със сливи, покрита с розова глазура.

— Много, много се радвам да ви видя! — приветства ги нечий гръмък глас.

Джейн и Майкъл се огледаха, но не видяха никого. Стаята като че ли беше празна.

Мери Попинз възкликна сърдито:

— Ух, чичо Албърт, пак ли? Нали днес нямаш рожден ден?

Тя говореше, гледайки към тавана. Джейн и Майкъл също вдигнаха очи нагоре и с изненада видяха един кръгъл, дебел, плешив мъж, увиснал във въздуха, без да се държи за каквото и да било. Всъщност той просто си седеше във въздуха, защото беше кръстосал крака и все още държеше в ръка вестника, който четеше при влизането им.

— Ай, ай! — промълви мистър Уиг, усмихна се на децата и погледна виновно Мери Попинз. — Много съжалявам, но днес наистина имам рожден ден.

— Хайде де! — каза Мери Попинз.

— Едва снощи си спомних и нямах време да ти пратя картичка, за да те помоля да дойдете някой друг ден. Много неприятно, нали? — обърна се той към Джейн и Майкъл. — Май сте доста изненадани.

Действително децата така широко бяха отворили уста от изумление, че ако мистър Уиг не беше толкова дебел, можеше преспокойно да падне в някоя от тях.

— Мисля, че е по-добре да ви обясня — поде той. — Това става ей тъй. По природа съм веселяк и много обичам да се смея. Никой от вас не би повярвал колко много неща ми изглеждат смешни. Почти всичко ме разсмива, истина ви казвам!

И мистър Уиг започна да се мята нагоре-надолу и да се тресе от смях при мисълта за своята веселост.

— Чичо Албърт! — извика Мери Попинз.

Той се сепна и притихна.

— О, извини ме, мила. Та докъде бях стигнал? Ах, да! И така, най-смешното нещо при мен е… е… Мери, няма да се смея, ако мога да се удържа… че ако рожденият ми ден се случи в петък, настроението ми толкова много се повишава, че излитам. В буквалния смисъл на думата.

— Ама защо?… — зачуди се Джейн.

— Но как така?… — слиса се Майкъл.

— Разбирате ли, ако се смея на този ден, така се изпълвам със смехотворен газ, че просто не мога да стоя на земята. Дори да се усмихвам само, пак става същото. При първата смешна мисъл излитам нагоре като балон. И докато не си помисля нещо много, много тъжно, не мога да се спусна долу. — Мистър Уиг пак се закикоти, но като видя изражението на Мери, си придаде сериозен вид и продължи: — Неудобно е, но не и неприятно. Май с никого от вас не се е случвало.

Джейн и Майкъл поклатиха отрицателно глави.

— Не? Така си и мислех. Изглежда, че е единствено моя специалност. Веднъж бях на цирк и на другия ден толкова се смях, че ако щете вярвайте, стоях тук горе цели дванадесет часа. Едва след като часовникът отброи последния удар в полунощ, се пльоснах на пода, защото беше вече събота и рожденият ми ден беше минал. Странно, нали? Да не кажа забавно. А сега отново е петък и имам рожден ден, и вие двамата с Мери Попинз сте ми на гости. Ай, ай! Не ме карайте да се смея, моля ви се… — Макар Джейн и Майкъл да не бяха направили нищо особено забавно, освен дето го зяпаха смаяни, мистър Уиг отново се заля в гръмогласен смях и се запремята и заподскача във въздуха. Вестникът в ръката му се тресеше, а очилата танцуваха по носа му.

Толкова смешен изглеждаше, носейки се във въздуха като голям мехур! Понякога се ловеше ту за тавана, ту за куката на лампата. Колкото и да се стараеха да бъдат възпитани, Джейн и Майкъл просто не можаха да се сдържат: избухнаха в смях. И то какъв! Стискаха устни, за да го заглушат, но нищо не помагаше и накрая се запревиваха на пода, като скимтяха и цвилеха от смях.

— Чудесно! — каза Мери Попинз. — Чудесно! Какво държане!

— Не мога да се спра, не мога! — изписка Майкъл, като се изтърколи чак до решетката пред камината. — Толкова ужасно смешно е! Ах, Джейн, нали е много смешно?

Джейн не отговори, защото с нея ставаше нещо много особено. Както се смееше, почувства внезапно, че става все по-лека, като че ли е напомпана с въздух. Странно и приятно усещане, което я караше да се смее още повече. После нещо сякаш я тласна нагоре и тя усети, че се вдига във въздуха. Майкъл, изумен, проследи полета й из стаята. Главата й леко се блъсна в тавана и тя се оказа до чичо Албърт.

— Ама че работа! — изненада се той. — Само да не кажеш, че и ти имаш рожден ден днес!

Джейн поклати глава.

— Не! Тогава смехотворният газ навярно е заразителен! Ей, внимавай да не счупиш нещо! — Това беше казано на Майкъл, който устремно се беше отделил от пода, политна нагоре, като се заливаше от смях, и мина на косъм от порцелановите украшения върху камината. С един отскок той кацна върху коляното на мистър Уиг.

— Здрасти — каза мистър Уиг и се ръкува сърдечно с него. — Това наричам аз приятелски жест, честна дума! Удивително! Да се качиш при мен, защото аз не мога да сляза при теб!

И те с Майкъл се спогледаха.

— Сигурно мислиш, че съм най-невъзпитаният човек на света — каза мистър Уиг на Джейн, като избърса очите си. — Стоиш права, а би трябвало да си седнала — такава мила мъничка дама като тебе! Боя се, че тук горе не мога да ти предложа стол, но ще се убедиш, че и във въздуха се седи удобно.

Джейн се опита и откри, че може да седне съвсем удобно във въздуха. Тя си свали шапката, постави я до себе си и шапката просто увисна в пространството — ей така, без никаква опора.

— Отлично — кимна мистър Уиг. После се обърна и погледна надолу към Мери Попинз. — Е, Мери, ние се настанихме. А сега искам да разбера как си ти, мила. Много се радвам, че си ми дошла на гости с двамата ми малки приятели. Ех, Мери, защо се мръщиш? Боя се, че не одобряваш… хм…

Той посочи Джейн и Майкъл и побърза да добави:

— Извини ме, скъпа Мери. Но нали си ме познаваш. Все пак трябва да ти кажа, че ни най-малко не очаквах малките ми приятели да се заразят от мене, и през ум не ми е минало! Предполагам, че трябваше да ги поканя някой друг ден или да се опитам да мисля за нещо тъжно, или пък…

— Трябва да призная — подхвана Мери Попинз с достойнство, — че никога в живота си не съм виждала подобно нещо. И то на твоята възраст, чичо Албърт…

— Мери Попинз, Мери Попинз, елате горе, моля ви се! — прекъсна я Майкъл. — Помислете си за нещо смешно и ще видите колко е лесно.

— Хайде, моля те, Мери — подкани я и мистър Уиг.

— Самотни сме горе без вас! — извика Джейн и протегна ръце към Мери Попинз. — Хайде, помислете си нещо забавно!

— А, тя няма нужда от това — въздъхна мистър Уиг. — Стига да иска, може да се вдигне, без дори да се усмихне. И го знае! — Той хвърли загадъчен и тайнствен поглед към Мери Попинз, застанала върху килимчето пред камината.

— Е — каза Мери Попинз, — всичко това е много глупаво и неприлично, ала след като всички сте горе и като че ли не можете да слезете, май ще бъде по-добре и аз да се кача.

С тези думи за изненада на Джейн и Майкъл тя прилепи ръце до тялото си и без да се засмее — без дори следа от усмивка — се стрелна нагоре във въздуха и се разположи до Джейн.

— Колко пъти досега съм ти казвала да си сваляш палтото в топла стая — рече тя хапливо, разкопча палтото на Джейн и го постави внимателно във въздуха до шапката.

— Добре стори, Мери, много добре! — добродушно каза мистър Уиг и се наведе да остави очилата си върху камината. — Сега всички сме удобно настанени…

— Удобно! Вятър! — изсумтя Мери Попинз.

— … и можем да пием чай — продължи мистър Уиг невъзмутимо. Сетне на лицето му се изписа безпокойство. — Ама че работа! — каза той. — Колко неприятно! Едва сега се сетих — ами масата? Тя е долу, а ние сме горе. Какво да правим? Ние — тук, а тя — там. Страшна трагедия, страшна! Но ай, ай, толкова е комично! — Той скри лице в носната си кърпа и прихна да се смее.

Въпреки че не им се щеше да изпуснат кифличките и тортата, Джейн и Майкъл също се разсмяха, защото веселостта на чичо Албърт беше много заразителна.

Мистър Уиг изтри очи.

— Има само един изход — провъзгласи той. — Настроението ни да падне под нулата. Да си спомним нещо печално, много тъжно. Тогава ще слезем долу. Хайде — едно, две, три! Нещо много тъжно, не забравяйте!

Мислиха, мислиха, подпрели брадички върху ръцете си.

Майкъл се замисли за училище — един ден все трябва да ходи там. Но днес дори това изглеждаше смешно и той се разсмя.

Джейн си помисли: „След четиринадесет години ще бъда голяма“. Но никак не беше тъжно, напротив — много хубаво и при това смешно. Не можа да не се усмихне при мисълта как ще изглежда като голяма, с дълга пола и дамска чанта.

— Живееше някога клетата ми леля Емили — мислеше на глас мистър Уиг. — Автобус я прегази. Тъжно. Много тъжно. Непоносимо тъжно. Бедната леля Емили. Но чадърът й оцеля. Ама че смешна история!

И преди да се опомни, той вече се кискаше и тресеше при мисълта за чадъра на леля Емили.

— Няма смисъл — каза той, като се изсекна шумно. — Предавам се. Но и малките ми приятели, изглежда, не са по-силни в тъжните мисли. Мери, ти не можеш ли да направиш нещо? Искаме да пием чай!

До ден-днешен Джейн и Майкъл не могат да кажат какво точно се случи тогава. Знаят със сигурност само едно: щом мистър Уиг призова на помощ Мери Попинз, масата под тях се размърда и се залюля върху краката си, после се заклати застрашително. Порцелановите чаши и чинийки задрънчаха, сладкишите се разсипаха върху покривката и тя заплува през стаята, завъртя се грациозно и се закова пред тях така, че Мистър Уиг се озова на челното място!

— Умница! — усмихна се той, изпълнен с гордост. — Знаех си, че ще наредиш нещо. А сега ще седнеш ли срещу мен на масата, за да ни сервираш, Мери? Гостите пък — от двете ми страни. Ей така — каза той, когато, подскачайки във въздуха, Майкъл се настани от дясната му страна, а Джейн — от лявата.

И ето ги всички във въздуха, а между тях масата. Нищо не липсваше — долу не остана нито един сандвич, нито една бучка захар.

Мистър Уиг се усмихваше доволно.

— Струва ми се, че е редно да започнем със сандвичите — обърна се той към Джейн и Майкъл, — но тъй като днес имам рожден ден, ще започнем отзад напред — според мен така е винаги по-правилно, с тортата!

И отряза на всеки по едно голямо парче.

— Още чай? — попита той Джейн, но преди тя да успее да отговори, на вратата се почука припряно и рязко.

— Влезте! — извика мистър Уиг.

Вратата се отвори и на прага застана мис Пърсимън с кана гореща вода върху поднос.

— Помислих си, мистър Уиг — поде тя, като шареше с очи из стаята, — че ще имате нужда от още гореща вода. — Олеле, и таз добра! Нечувано!… — ахна тя, съгледала във въздуха цялата компания, разположена спокойно около масата. — Такова чудо никога не съм виждала. Никога в живота си не съм виждала подобно нещо. Знаех, мистър Уиг, винаги съм си знаела, че сте малко странен. Но си затварях очите, защото си плащахте редовно наема. Ама такова поведение — да пиете чай с гостите си във въздуха! Изумена съм! Толкова е непристойно за джентълмен на вашата възраст — никога не съм…

— Ами ако внезапно, мис Пърсимън? — попита Майкъл.

— Какво — внезапно? — попита високомерно мис Пърсимън.

— Ако внезапно се заразите от смехотворния газ, като нас? — отвърна Майкъл.

Мис Пърсимън гордо отметна глава.

— Надявам се, млади човече, че не съм загубила всяко достойнство, за да се подмятам нагоре-надолу из въздуха като гумена топка. Да си имаме уважението, но винаги ще стоя върху краката си или името ми да не е вече Ейми Пърсимън! Олелеее! Божичко! Мамо! — какво става с мен? Не мога да ходя, аз… аз… Помощ!

Защото мис Пърсимън съвсем не по своя воля се откъсна от пода и замаха крака във въздуха, залитайки ту на една, ту на друга страна като плоска риба, и през цялото време с мъка крепеше подноса. Когато стигна до масата и остави каната с вряла вода, почти стенеше от отчаяние.

— Покорно благодаря — каза Мери Попинз със спокоен и много учтив глас.

Мис Пърсимън се обърна и закръжи надолу, като се вайкаше:

— Такъв позор, аз, така добре възпитана и солидна жена. Трябва да отида на лекар…

Едва докоснала пода, тя се втурна към вратата, без дори да погледне назад.

— Такъв позор! — мърмореше тя, докато излизаше от стаята.

— Няма вече да се казва Ейми Пърсимън, защото не остана на краката си! — прошепна Джейн на Майкъл.

А мистър Уиг гледаше Мери Попинз и погледът му беше много странен — полушеговит, полуукоризнен.

— Мери, Мери, не трябваше да правиш това, честна дума, не трябваше, Мери! Бедната старица няма да го преживее. Милостиви боже, ама нали много смешно риташе във въздуха?

И те заедно с Джейн и Майкъл отново се запревиваха във въздуха, мятаха се и примираха от смях, като си представяха колко смешна изглеждаше мис Пърсимън.

— Олеле! — викаше Майкъл. — Не ме карайте да се смея повече. Не мога! Ще се пръсна!

— Ой, ой, ой! — пискаше Джейн задъхана и притискаше с ръка сърцето си.

— О, всемилостиви боже — смехотворецо — гърмеше мистър Уиг и бършеше сълзите си с края на сакото, защото не можеше да намери носната си кърпа.

— Време е да си вървим! — гласът на Мери Попинз прозвуча като тръба над гръмките смехове.

И в същия миг мистър Уиг, Джейн и Майкъл бързо слязоха долу. Те се приземиха едновременно на пода, като здравата се раздрусаха. Мисълта, че трябва да си отиват вкъщи, беше първата тъжна мисъл този следобед и щом се промъкна в главите им, смехотворният газ мигом излетя.

Джейн и Майкъл въздишаха, докато Мери Попинз се спущаше плавно надолу с палтото и шапката на Джейн.

Мистър Уиг въздъхна също шумно и продължително.

— Е, жалко! — каза той със сериозен глас. — Много тъжно е, че трябва да си отивате. Никога не съм прекарвал по-приятен следобед, а вие?

— Никога! — отвърна Майкъл тъжно, чувствайки колко скучно е да си отново на земята.

— Никога! Никога! — повтори Джейн и се повдигна на пръсти, за да целуне приличната на спаружена ябълка буза на мистър Уиг. — Никога, никога.

* * *

На връщане в автобуса те седяха от двете страни на Мери Попинз. И двамата бяха много тихи, потънали в мисли за чудния следобед. По едно време Майкъл сънено попита Мери Попинз:

— Чичо ви често ли е такъв?

— Какъв? — сряза го Мери Попинз, като че ли Майкъл умишлено беше казал нещо обидно.

— Ами такъв — подскача, мята се, смее се, дига се във въздуха.

— Във въздуха ли? — Мери Попинз повиши ядосано глас: — Как така „във въздуха“?

Джейн се опита да обясни:

— Майкъл иска да каже — дали чичо ви често се пълни със смехотворен газ и дали се мята и подскача по тавана, когато…

— Да се мята и подскача по тавана! Що за измислица! Мятал се и подскачал по тавана! Възмутена съм! Как може да помислите подобно нещо!

Явно Мери Попинз беше дълбоко оскърбена.

— Но така правеше! С очите си видях! — настояваше Майкъл.

— Какво — мятал се и подскачал? Как се осмеляваш! Трябва да знаеш, че моят чичо е приличен, порядъчен и работлив по природа мъж. Бъдете така любезни да говорите за него с уважение. И не лапай автобусния билет! Мятал се и подскачал! Вижте ги какво измислили!

Майкъл и Джейн се спогледаха през рамото на Мери Попинз. Нищо не казаха, защото бяха разбрали, че е по-добре да не спорят с нея, колкото и чудни неща да стават.

Но погледът, който си размениха, означаваше: „Нали е вярно за мистър Уиг? Кой е прав — Мери Попинз или ние?“.

Но нямаше кой да им отговори.

Автобусът продължаваше да гърми, да трещи и да препуска в нощта. Мери Попинз седеше между тях обидена и мълчалива, и накрая, понеже бяха много уморени, децата се примъкнаха по-близо, притиснаха се до нея и заспаха.