Памела Травърз
Мери Попинз (9)

Девета глава
Какво се случи с Джон и Барбара

Джейн и Майкъл отидоха на гости, облечени в най-хубавите си дрехи и според думите на Елън изглеждаха „като от витрина“.

Целия следобед къщата беше много тиха и спокойна, сякаш потънала в собствените си мисли или мечти.

В кухнята мисис Брил четеше вестник с кацнали на носа й очила, в градината седеше Робъртсън Ай, страшно зает да не прави нищо, а в хола мисис Банкс се излежаваше върху дивана. Къщата беше притихнала, унесена в своите мечти или може би мисли.

Горе, в детската стая, Мери Попинз сушеше дрешките на близнаците край камината, а слънцето нахлуваше през прозореца, пръскаше отблясъци по стените, танцуваше по креватчетата на бебетата.

— Ей, ти, отмести се малко! Грееш ми право в очите! — каза Джон високо.

— Прости ми, но не зависи от мене — отвърна слънчевият лъч. — Волю-неволю трябва да прекося стаята. Заповедта си е заповед. Дневният ми маршрут е от Изток до Запад, а вашата детска стая ми е на пътя. Така че, прости ми. Затвори очички и няма да ти преча.

Златната слънчева струя се удължи. Навярно се опитваше да мине колкото може по-бързо през стаята, за да угоди на Джон.

— Колко си нежен, колко си гальовен! Обичам те! — Барбара протегна ръце към топлата светлина.

— Добро момиченце! — каза слънчевият лъч и ласкаво я погали по косите и бузките. — Приятно ли ти е, като те милвам? — попита той, защото обичаше да го възхваляват.

— Ху-убаво! — прозина се щастливо Барбара.

— Дрънкат ли, дрънкат! Същинска дрънкалница! В тая стая все се бърбори! — прозвуча нечий остър глас откъм прозореца.

Джон и Барбара погледнаха натам.

Беше скорецът, който живееше на комина.

— Мене пък ми харесва! — рече Мери Попинз, като бързо се обърна. — Ами ти? Цял ден — да, и чак до полунощ си на покривите и телефонните стълбове. Цвъртиш, врякаш и кряскаш. Мелиш като воденица. По-бъбрив си от кой да е врабец. Това е чистата истина.

Кацнал на прозореца, скорецът наклони настрани глава и я погледна отвисоко:

— Ами, да — имам много работа, много съм зает. Консултации, съвещания, преговори, дискусии и прочие. Естествено, налага се, хм… спокойно да се поговори!

— Спокойно ли! — Джон се разсмя от сърце.

— Не говоря с теб, млади момко — каза скорецът и нахално подскочи върху перваза на прозореца. — Ти по-добре изобщо не си отваряй устата. Миналата събота ти се наслушах. Ей, мислех си, че никога няма да млъкнеш — цяла нощ ме държа буден.

— Та аз не съм приказвал. Бях… — Джон замълча — болен бях.

— Хм — отвърна скорецът и скокна върху ръба на креватчето на Барбара. Приближи се до възглавничката и каза нежно, подмилкващо се: — Е, Барбара Банкс, имаш ли нещо за стария си приятел?

Като се улови за една от пръчките, Барбара седна в креватчето си.

— Ето вземи, остана ми половин бисквита — каза тя и протегна пухкавото си юмруче.

Скорецът се наведе, грабна бисквитата, хвръкна обратно на перваза на прозореца и лакомо закълва.

— Благодаря! — многозначително подхвърли Мери Попинз, но той беше премного зает с бисквитата и не разбра намека.

— Казах: „Благодаря!“ — повтори Мери Попинз, този път по-високо.

Скорецът вдигна глава.

— Какво? Я остави тези работи, момиче! Нямам време за превземки и любезности. — И с удвоена енергия се залови за бисквитата.

В стаята настъпи тишина.

Сънен от слънчевите лъчи, Джон напъха дясното си краче в устата и затърка венците си там, където започваха да никнат зъбите.

— Защо се мъчиш с този фокус? Никой не те гледа! — весело попита Барбара.

— Зная — каза Джон, като продължи да свири на въображаема хармоника с крачето си. — Просто тренирам, за да се поддържам във форма. Възрастните толкова се забавляват. Видя ли вчера леля Флоси? Щеше да полудее от възторг, когато й го демонстрирах! „Злато! Умничкият ми! Дете чудо! Рожбичката ми!“ Помниш ли как нареждаше?

И Джон пусна крачето си и избухна в смях, като си представи леля Флоси.

— Тя обича и моя номер — подметна самодоволно Барбара. — Събух си двете терлички едновременно и тя каза, че просто й се искало да ме изяде, толкова съм била сладка! Що за глупост! Когато кажа: „Искам да изям това“, действително ще го изям! Бисквити, сухар, топките на креватите и разни други неща. А възрастните сякаш не съзнават какво говорят. Не е възможно наистина да е искала да ме изяде, нали?

— Разбира се, че не. Това е само идиотският им начин на говорене — отвърна Джон. — Не вярвам въобще някога да разбера възрастните. Всички са някак глупави. Дори Джейн и Майкъл понякога оглупяват.

— Гу-гу — съгласи се Барбара, като замислено изуваше и обуваше пантофките си.

— Ето на — продължи Джон, — те не разбират нищо от говора ни. И по-лошото е, че не само нас не разбират. В понеделник Джейн каза, че би искала да знае езика на вятъра.

— Да, да, помня — каза Барбара. — Удивителна история! А не си ли чувал Майкъл? Той твърди, че скорецът само цвъртял: „Чик-чирик!“. А съвсем не е така, скорецът говори също като нас. Как може Майкъл да не знае? Не ще и дума, от мама и татко не може да се очаква толкова много — те абсолютно нищо не разбират, макар да са така мили — но си мислех, че поне Джейн и Майкъл…

— Доскоро и те са разбирали — подхвърли Мери Попинз, като сгъваше нощницата на Джейн.

— Какво? — извикаха Джон и Барбара в един глас, силно изненадани. — Вярно ли? Искате да кажете, че са знаели езика на скореца и на вятъра, и…

— И на дърветата, на слънчевия лъч, на звездите — да, да, точно така. Доскоро — каза Мери Попинз.

— Но… но как така са забравили всичко? — смая се Джон и в усилието си да разбере, сбърчи челце.

— А-а. — Скорецът вдигна глава от бисквитените трохи. — Иска ли ви се да знаете?

— Защото пораснаха — обясни Мери Попинз. — Барбара, моля те, веднага се обуй!

— Хайде де! — сърдито я изгледа Джон.

— И все пак така е — отвърна Мери Попинз и завърза здраво терличките на Барбара.

— Е, добре, Джейн и Майкъл са глупави — продължи Джон. — Но аз никога няма да забравя, когато порасна.

— А още по-малко аз — каза Барбара и доволно засмука палец.

— О, без друго ще забравите — отсече Мери Попинз.

Близнаците се стъписаха и я загледаха.

— Хи-хи! — надсмя им се скорецът. — Виж ги ти! Смятат се за деца чудо! Мънички феномени! Но аз не съм на това мнение. Всичко ще забравите, гълъбчета, също както Джейн и Майкъл.

— Няма! — Близнаците му метнаха убийствен поглед.

Скорецът насмешливо си свирукаше.

— Бъдете спокойни, всичко ще забравите! — повтори той. — И не по ваша вина — добави малко по-любезно. — Нищо не може да се направи. Никое човешко същество не помни тези неща, помни ги най-много докато навърши годинка. С изключение на нея, разбира се. — Той посочи с човка Мери Попинз.

— А защо тя да помни, а ние не? — упорстваше Джон.

— Ааа! Тя не е като всички. Тя е голямото изключение. Не можете да се сравнявате с нея!

Джон и Барбара се умълчаха.

Скорецът продължи да обяснява:

— Виждате ли, тя е единствена по рода си. Не по външен вид, естествено. Кое да е от новоизлюпените ми птичета е по-хубаво, отколкото Мери Попинз е била, е и…

— Ще те науча аз тебе, нахалнико! — разсърди се Мери Попинз, мигом се обърна и замахна да го перне с престилката си. Но скорецът отскочи настрана, подхвръкна на перваза и почувствал се в безопасност, безочливо си засвирука.

— Реши, че тоз път ме хвана, а? — хихикаше той и пърхаше с криле пред лицето й.

Мери Попинз само изсумтя.

Слънчевият лъч бавно обхождаше стаята, влачейки като шлейф дългия си златен сноп. Навън задуха ветрец и зашепна нежно на черешовите клони по улицата.

— О, слушайте, слушайте, вятърът говори! — възкликна Джон и наведе главичка на една страна. — Вярно ли, че няма да го чуваме, когато пораснем, Мери Попинз.

— Ще го чувате, но няма да разбирате езика му — отвърна Мери Попинз.

Барбара се разхълца. В очите на Джон също блеснаха сълзи.

— Какво да се прави, такъв е животът — каза поучително Мери Попинз.

— Олеле, какъв позор! — присмиваше се скорецът. — Плачат, та се късат. Един дори неизлюпен скорец има повече ум в главата си. Не ви ли е срам!

И действително, сега вече Джон и Барбара жално хлипаха в креватчетата си — задавяха се от плач, дълбоко нещастни.

Внезапно вратата се разтвори и в детската стая влезе мисис Банкс.

— Стори ми се, че бебетата плачат — каза тя и се спусна към близнаците. — Какво има, миличките ми? О, съкровищата ми, сладките ми, златните ми пиленца! Защо така плачат, Мери Попинз? Целия ден бяха толкова спокойни. Какво им стана?

— Да, госпожо. Не, госпожо. Предполагам, че им никнат зъби — обърка се Мери Попинз, като нарочно не гледаше към скореца присмехулник.

— Ах, да, разбира се! Това трябва да е — оживи се мисис Банкс.

— Не искам никакви зъби, ако заради тях трябва да забравя всичко! Всичко, което обичам на света! — скимтеше Джон и се мяташе в креватчето.

— И аз не искам! — хълцаше Барбара, заровила личице във възглавницата.

— Бедничките ми, галените на мама, всичко ще се оправи! Веднъж зъбките да поникнат! — нежно мълвеше мисис Банкс, като се навеждаше ту над едното креватче, ту над другото.

— Не разбираш! — ревна Джон. — Не ми трябват никакви зъби!

— Нищо няма да се оправи, само ще се обърка — плачеше Барбара във възглавницата си.

— Е, хайде, хайде! Мама знае, мама всичко разбира! Всичко ще се оправи, щом зъбките поникнат — успокояваше ги мисис Банкс.

Откъм прозореца долетя лек шум. Там се спотайваше с тих кикот скорецът. Мери Попинз го изгледа по своя си начин. Той мигом се овладя и стана сериозен.

А мисис Банкс галеше своите близначета, ту едното, ту другото, и шепнеше всевъзможни думички с надежда да ги успокои.

И ето че Джон престана да плаче. Беше добре възпитано бебе, обичаше майка си и съзнаваше синовния си дълг. „Та нали тя не е виновна, бедната, че винаги казва обратното на това, което трябва. Чисто и просто нищо не разбира!“ — размишляваше той. За да докаже, че й прощава, той се превъртя на гръб и макар натъжен и едва сдържащ сълзите си, улови дясното си краче с две ръце и напъха пръстчетата в устата.

— Ах, ти, умничкият ми, ах, ти, умникът на мама! — възхищаваше се мисис Банкс.

Джон повтори номера си и майка му много се зарадва.

Тогава Барбара, за да не остане по-назад от него, отлепи от възглавницата мокрото си личице, седна в креватчето и изу и двете си пантофки.

— Чудо, а не момиченце! — каза очаровано мисис Банкс и я целуна. — Е, виждате ли, Мери Попинз, пак са съвсем, съвсем добрички. Винаги зная как да ги успокоя — повтаряше мисис Банкс, сякаш пееше приспивна песен. — И зъбките скоро ще поникнат.

— Да, госпожо — спокойно отговаряше Мери Попинз.

Майката се усмихна още веднъж на близнаците и излезе от стаята.

Едва затвори вратата след себе си и скорецът най-нахално прихна да се смее.

— Простете, че не се сдържах — викаше той, — но, честна дума, не мога! Ой, каква сцена! Ой, каква сцена!

Джон не му обърна никакво внимание. Провря лице между пръчките на леглото си и извика тихо, но решително на Барбара!

— Няма да бъда като другите! Няма да бъда, казвам ти! Нека те — той посочи с глава скореца и Мери Попинз — си говорят, каквото щат! Никога няма да забравя, никога!

Мери Попинз се усмихна с тайнствената си, всезнаеща усмивка.

— И аз няма да забравя — каза Барбара. — Никога!

— Кълна се в опашката си! Чуйте ги! — изписка скорецът, подпря криле на хълбоците си и се заля в смях. — Като че ли от тях зависи ще забравят ли, или не! Ами че само след месец-два, най-много три, те дори няма да знаят как се казвам, глупави кукувичета! Глупави, проскубани кукувичета! Ха-ха-ха!

И с нов изблик на смях скорецът разпери пъстрите си крилца и отлетя.

* * *

Мина известно време.

След немалко страдания зъбките, както винаги става, поникнаха и близнаците отпразнуваха първия си рожден ден.

И ето че точно на другия ден след празненството скорецът, който беше заминал на курорт в Борнмът (град край морето), се завърна на улица Черешова номер седемнайсет.

— Здравейте, здравейте! Ето ни и нас! — изцвърча весело той, като се приземи върху перваза и заподскача. — Е, как е момичето? — безсрамно попита той Мери Попинз, кривнал глава на една страна и вперил в нея светналите си, присмехулни, мигащи очи.

— Няма да стане по-добре от въпроса ти! — тръсна глава Мери Попинз.

Скорецът се разсмя.

— Все същата Мери П.! — каза той. — Не си се изменила! А как са другите? Имам предвид кукувичетата — поясни той и погледна към креватчето на Барбара. — Ей, Барбарина — захвана той тихо и ласкаво, — имаш ли нещо за стария си приятел днес?

— Бъ-ра, бъ-ра, бъ-ра! — занарежда Барбара и продължи да дъвче бисквитата си.

Скорецът се сепна изненадан и подскокна по-близо до нея.

— Питах — повтори той съвсем отчетливо, — дали днес имаш нещо за стария си приятел, мила Барби?

— Бъ-ра, бъ-ра, бъ-ра! — бъбреше си Барбара с очи към тавана и погълна последната сладка троха.

Скорецът втренчено я изгледа.

— Ха! — каза той най-сетне и се обърна въпросително към Мери Попинз.

Тя спокойно срещна погледа му. Известно време те се гледаха, сетне скорецът литна към леглото на Джон и кацна на ръба. Джон стискаше в ръцете си голямо плюшено агънце.

— Как се казвам? Как ми е името? Как се казвам? — изписука тревожно скорецът.

— Та-та-та! — каза Джон и напъха в устата си крака на агънцето.

Скорецът поклати глава и се извърна.

— Значи това се случи — каза тихо той на Мери Попинз.

Тя кимна.

За миг скорецът тъжно се взря в близнаците, после сви пъстрите си рамене.

— Е, няма що! Знаех си, че тоя ден ще дойде. Винаги им казвах, но не им се вярваше.

Помълча малко, загледан в децата, сетне енергично отърси пера.

— Е, хайде! Време е да си вървя. Коминът ми се нуждае от основно чистене, уверен съм в това.

Той хвръкна на перваза на прозореца, спря се там и погледна през рамо.

— Както и да е, ще ми бъде криво. Обичах да си приказвам с тях, много обичах. Ще ми липсват.

Той бързо прекара крило през очите си.

— Нима плачеш? — подхвърли подигравателно Мери Попинз.

Скорецът се овладя.

— Да плача? Нищо подобно! Аз… ммм… малко се простудих при пътуването. Това е всичко. Да, лека простуда. Нищо страшно.

Той се стрелна към малкото горно прозорче и изглади с човка перата на гушата си.

— Останете си със здраве! — извика безгрижно, разпери криле и изчезна…