Памела Травърз
Мери Попинз (1)

Първа глава
Източен вятър

Искате ли да откриете улица Черешово дърво, попитайте полицая на кръстопътя. Той ще побутне леко каската си, ще се почеше замислено зад ухото и ще посочи с огромния си, облечен в бяла ръкавица пръст:

— Първо надясно, после наляво, веднага пак надясно и сте там! Довиждане!

И можете да бъдете уверени, че ако спазите точно указанията му, без друго ще се озовете там — посред улица Черешово дърво, дето къщите се нижат от едната страна, паркът е от другата, а по средата танцуват ли танцуват черешовите дървета.

Ако търсите номер седемнайсет, а повече от сигурно е, че ще го потърсите, защото в цялата ни книга се говори за този дом, много лесно ще го откриете. Първо, това е най-малката къща на улицата. Пък и тя единствена е доста занемарена отвън и явно трябва да се пребоядиса. Само че собственикът й, мистър Банкс, още на времето заяви на мисис Банкс, че може да има или хубава, чиста и удобна къща, или четири деца. Но в никой случай и двете неща заедно, защото не би било по силите му.

Като поразмисли, мисис Банкс реши, че все пак предпочита да има Джейн, най-голямото си момиченце, и родения след нея Майкъл, а и последните две, близначетата Джон и Барбара. Така уредиха въпроса и семейство Банкс се засели на номер седемнайсет с мисис Брил, за да им готви, Елън — да слага и вдига масата, и Робъртсън Ай да стриже моравата, да лъска ножовете и да чисти обущата, или както обичаше да казва мистър Банкс — „да прахосва своето време и моите пари“.

И, разбира се, трябва да прибавим и гувернантката Кейти, макар и да не заслужава да я споменаваме в тази книга, защото тя беше напуснала номер седемнайсет малко преди да започне разказът ни.

— И при това без разрешение, без предупреждение! Какво да правя сега? — вайкаше се мисис Банкс.

— Дай обявление, скъпа — посъветва я мистър Банкс, докато се обуваше. — Няма да е зле и Робъртсън Ай да се изпари така, без предупреждение; ето виж, пак е лъснал едната ми обувка, а не е пипнал другата и изглеждам кривокрак!

— Сега това няма никакво значение — троснато отвърна мисис Банкс. — Кажи какво да правя с Кейти.

— Не виждам какво можеш да правиш с нея, щом си е отишла — каза съпругът й. — Но ако бях на твое място, хм, струва ми се, щях да дам обявление в сутрешния вестник, че Джейн, Майкъл, Джон и Барбара Банкс (а най-вече майка им) се нуждаят от възможно най-добрата гувернантка с възможно най-ниска заплата, и то незабавно! А след това ще чакам, гувернантките ще направят опашка пред вратата ни и ще се ядосвам, защото ще спрат уличното движение и ще трябва да дам един шилинг на полицая, задето съм му отворил работа. Хайде, тръгвам! Бррр, ама че студ! Сякаш сме на Северния полюс! Откъде ли духа вятърът?

С тези думи мистър Банкс подаде глава през прозореца и погледна към къщата на адмирал Бум на ъгъла. Това беше най-интересната къща и улицата много се гордееше с нея, защото беше досущ като кораб. В градината имаше дори мачта със знаме, а на покрива — позлатен ветропоказател с форма на телескоп.

— Ха! — възкликна мистър Банкс, като се отдръпна от прозореца. — Телескопът на адмирала показва източен вятър. Тъй си мислех. Измръзнах до мозъка на костите. Трябва да навлека два балтона.

И като целуна разсеяно жена си по носа вместо по бузата, той махна с ръка на децата и се запъти към Сити.

Сити беше мястото, където мистър Банкс отиваше всеки ден, с изключение на неделята и, разбира се, в дните, когато банката не работеше. Там той сядаше на грамаден стол зад грамадно бюро и печелеше пари. Цял ден се трудеше, правеше пенита, шилинги и монети от половин крона и три пенса^[1], а вечер ги носеше вкъщи в малката си черна чанта. От време на време даваше по някое пени за касичките на Джейн и Майкъл, а когато не можеше да отдели, казваше:

— Банката фалира!

И децата знаеха, че тоя ден баща им не е направил много пари.

И тъй, мистър Банкс излезе с черната си чанта, а мисис Банкс се оттегли в хола и целия ден писа писма до вестниците с молба да й пратят веднага някоя жена за гледане на деца; а в детската стая Джейн и Майкъл наблюдаваха улицата през прозореца и се чудеха каква ли гувернантка ще дойде. Доволни бяха, че Кейти си е отишла, защото не я обичаха. Беше стара, дебела и миришеше на бира. Всяка друга, мислеха си те, ще е по-добра от Кейти, ако не и много по-добра.

Докато отвъд парка денят бавно гаснеше, мисис Брил и Елън се качиха да ги нахранят и да изкъпят близнаците. След вечеря Джейн и Майкъл отново се настаниха край прозореца и зачакаха баща си, като се вслушваха в свистенето на източния вятър в голите клони на черешите по улицата. Стъблата им се виеха и се стремяха в лудешкия си танц да се изскубнат заедно с корените си от земята.

— Ето го! — извика внезапно Майкъл и посочи някаква неясна фигура, която се блъсна с трясък в градинската врата.

Джейн се взря в сгъстяващия се мрак.

— Това не е татко — промълви тя. — Някой друг е.

В този миг фигурата, подмятана и превивана от силния вятър, повдигна резето на вратата и децата видяха, че е жена. С една ръка тя придържаше шапката си, а в другата носеше чанта. Докато Джени и Майкъл наблюдаваха жената, случи се нещо много странно: щом тя влезе в градината, вятърът я вдигна във въздуха и я запокити към къщата. Първо, изглежда, я беше довеял до градинската врата, изчакал я бе да отвори, а после я понесе заедно с шапката и чантата към входната врата. Изумените деца чуха ужасен трясък, а когато жената се приземи, цялата къща потрепери.

— Брей, че забавно! Никога не съм виждал подобно нещо — каза Майкъл.

— Хайде да отидем да разберем коя е! — предложи Джейн, улови Майкъл за ръка и го повлече от прозореца на детската стая чак до площадката на стълбите. Оттам винаги можеха да видят какво става долу във вестибюла.

Този път видяха майка си: тя излизаше от хола, следвана от непознатата. Джейн и Майкъл успяха да забележат, че новодошлата има лъскава черна коса: „Като на дървена холандска кукла“ — прошепна Джейн, и че е слаба, с големи ръце и крака и малки, пронизващи сини очи.

— Ще видите, че са много мили деца — уверяваше я майка им.

Майкъл ръгна силно в ребрата Джейн.

— И не създават главоболия — продължи мисис Банкс несигурно, като че сама не вярваше особено на думите си.

Посетителката изсумтя, сякаш и тя не повярва.

— А сега, препоръките… — захвана мисис Банкс.

— О, не, имам принцип, не признавам никакви препоръчителни писма — отсече другата.

Мисис Банкс се ококори.

— Но, мислех, че така е прието, искам да кажа, винаги така се прави.

— Много старомодно схващане, според мен — долетя до Джейн и Майкъл строгият глас. — Много старомодно. Съвсем отживяла работа, може да се каже.

А мисис Банкс страшно мразеше да я смятат за старомодна. Просто не можеше да търпи подобно нещо. Тъй че побърза да се съгласи:

— Добре тогава. Да оставим този въпрос. Попитах ей така, нали разбирате… в случай, че вие държите. Детската стая е на горния етаж.

И тя тръгна към стълбите, като през цялото това време говореше, без да спре нито за миг. Погълната в приказките си, майка им не забеляза какво стана зад гърба й, ала Джейн и Майкъл много добре видяха необикновеното нещо, което направи посетителката.

Вярно, тя последва майката нагоре по стълбата, само че не по обичайния начин. С голямата си чанта в ръка тя се плъзна грациозно нагоре по перилото и се озова на площадката едновременно с майка им. Никой досега, Джейн и Майкъл знаеха това, не беше постъпвал така. Разбира се, самите те често се спускаха надолу по парапета. Нагоре обаче никога! Те любопитно се взряха в странната личност.

— Е, тогава да смятаме, че всичко е наред! — облекчено въздъхна майката.

— Напълно. Докато ми харесва! — каза другата и изтри запотения си нос с голяма кърпа на червени и бели квадрати.

— А, деца — изненада се мисис Банкс, която едва сега ги забеляза, — какво правите тук? Това е новата ви гувернантка, Мери Попинз. Джейн, Майкъл, кажете добър вечер! А ето — тя посочи към бебетата в креватчетата — и нашите близнаци.

Мери Попинз разглеждаше внимателно децата, всяко поотделно, все едно че решаваше за себе си дали й харесват, или не.

— Бива ли ни? — попита Майкъл.

— Майкъл, дръж се прилично! — смъмри го майка му.

Мери Попинз продължи да оглежда изпитателно четирите деца. После пое шумно въздух, което, изглежда, означаваше, че е взела решение, и заяви:

— Приемам мястото.

 

 

— Сякаш ни оказваше особено благоволение — разказваше след това мисис Банкс на съпруга си.

— Може и така да е. — Мистър Банкс показа за миг нос иззад вестника, но побърза да се скрие.

 

 

Когато майка им си отиде, Джейн и Майкъл се примъкнаха към Мери Попинз, все още неподвижно изправена като мумия със скръстени ръце.

— Как пристигнахте? — попита Джейн. — Като че ли вятърът ви довея.

— Довея ме — отговори кратко Мери Попинз.

Сетне размота шала от врата си, свали шапката си и я окачи на металната топка на табления креват.

Мери Попинз явно нямаше да каже нищо повече, затова и Джейн млъкна. Но когато Мери Попинз се наведе да извади вещите си от чантата, Майкъл не се стърпя:

— Каква смешна чанта! — каза той и я заопипва.

— Килим! — отвърна Мери Попинз, докато я отключваше.

— Вътре ли е килимът?

— Не, отвън!

— А, да, разбирам — промълви Майкъл, макар и нищо да не разбираше.

Междувременно чантата беше отворена и Джейн и Майкъл с голяма изненада видяха, че е абсолютно празна.

— Я гледай! — удиви се Джейн. — Та в нея няма нищо.

— Как така — нищо? — Мери Попинз се изправи с обиден вид. — Нищо ли, казваш?

И тя извади от празната чанта колосана бяла престилка и я завърза около кръста си. После взе отвътре голям сапун „Сънлайт“, четка за зъби, пакет фуркети, шише одеколон, малко сгъваемо столче и кутийка с таблетки за гърло.

Джейн и Майкъл стояха изумени.

— Ама аз видях… — прошепна Майкъл, — сигурен съм, че беше празна.

— Шшт! — каза Джейн, тъй като в същия миг Мери Попинз измъкваше голяма бутилка с надпис „По една чаена лъжичка преди лягане“.

Към бутилката беше прикрепена лъжичка и Мери Попинз наля в нея някаква тъмночервена течност.

— Вашето лекарство ли е това? — попита любопитно Майкъл.

— Не, твоето. — Мери Попинз поднесе лъжичката към устата му.

Майкъл я погледна изненадано, сбърчи нос и запротестира:

— Не го искам. Нямам нужда. Не!

Мери Попинз не сваляше очи от него и Майкъл изведнъж разбра, че не можеш да гледаш Мери Попинз в лицето и да не й се подчиняваш. В нея имаше нещо необикновено и странно — нещо, което плашеше и в същото време силно вълнуване. Лъжичката се доближи. Той притаи дъх, замижа и зина. Чудно вкусна течност се разля в устата му. Задържа я върху езика си, бавно преглътна и щастлива усмивка озари личицето му.

— Ягодов сладолед — извика възторжено момченцето. — Искам още! Още!

Но Мери Попинз със строго както преди лице наливаше дозата на Джейн. Този път течността беше сребриста, зеленикавожълта. Джейн я вкуси.

— Лимонов сок със захар — с наслада облиза тя устни.

Ала щом Мери Попинз се отправи към близнаците със същата бутилка, Джейн се втурна към нея.

— А, не, моля ви се! Много са малки! Не е полезно за тях!

Мери Попинз ни най-малко не се трогна. Само хвърли предупредителен, вледеняващ поглед към Джейн и поднесе лъжичката към устата на Джон. Той жадно засмука и от няколкото капки по лигавчето му децата разбраха, че този път течността е мляко. След това и Барбара получи своя дял, замляска и два пъти облиза лъжичката.

Сетне Мери Попинз наля още една доза и тържествено я погълна.

— Ромов пунш — заяви тя и запуши бутилката.

Очите на Джейн и Майкъл щяха да изхвръкнат от почуда, но нямаха много време за маене, защото щом остави бутилката върху камината, Мери Попинз се обърна към тях:

— А сега моментално в леглата!

И почна да ги съблича. Направи им впечатление, че илиците и копчетата, с които така трудно се справяше Кейти, сега мигом се разкопчаваха, едва ли не само от погледа на Мери Попинз. За по-малко от минута децата бяха вече в леглата и оттам, на бледата светлина на свещта, гледаха Мери Попинз, която вадеше останалите си вещи.

От чантата — килим тя измъкна седем бархетни и четири памучни нощници, чифт ботинки, домино, две бански шапки и албум за пощенски картички. Най-накрая се появи походно легло с пълен комплект чаршафи и пухен юрган, което тя постави между креватчетата на Джон и Барбара.

Джейн и Майкъл наблюдаваха, сгушени в леглата си. Всичко беше толкова невероятно, че нямаше какво да кажат. Но и двамата съзнаваха, че нещо необикновено и чудесно се беше случило на улица Черешово дърво номер седемнайсет.

Мери Попинз нахлузи на главата си една бархетна нощница и започна да се съблича под нея като в палатка. Очарован от странната новодошла, Майкъл не можа да се стърпи и извика:

— Мери Попинз, нали никога няма да ни напуснете?

Изпод нощницата не последва никакъв отговор.

Майкъл нямаше търпение.

— Няма да си отидете, нали? — тревожно повтори въпроса си той.

Мери Попинз подаде глава през отвора на нощницата. Изглеждаше разярена.

— Още една думичка и ще извикам полицая — закани се тя.

— Само казвах… — започна кротко Майкъл, — надяваме се, че няма да си отидете скоро…

И млъкна зачервен и смутен.

Мери Попинз изгледа мълчаливо първо него, после Джейн и се намръщи.

— Ще остана, докато задуха западен вятър — отсече тя, угаси свещта и си легна.

— Много хубаво — прошепна Майкъл отчасти на себе си, отчасти на Джейн.

Но сестричката му не го слушаше. Тя си мислеше за всичко, което се беше случило, и не можеше да се начуди…

 

 

Ето как Мери Попинз дойде да живее на улица Черешово дърво номер седемнайсет. И макар понякога да копнееха за по-спокойните, по-обикновени дни, когато Кейти водеше домакинството, всички в къщата бяха доволни от идването й. Мистър Банкс беше доволен, защото тя пристигна сама и не спря уличното движение, така че не му се наложи да дава бакшиш на полицая. Мисис Банкс беше доволна, защото можеше да разправя на всички, че гувернантката на нейните деца е много модерна и не държи на препоръчителни писма. Мисис Брил и Елън пък бяха доволни, защото можеха да си пият силен чай в кухнята по цял ден, без да се грижат за вечерята в детската стая. Робъртсън Ай също беше доволен, тъй като Мери Попинз имаше един чифт обувки и си ги лъскаше сама. Но никой никога не узна какво мисли Мери Попинз по този въпрос, защото Мери Попинз не казваше никому нищо…