Георги Караславов
Орлов камък (8) (Родопска легенда за юноши)

8.

Орфей не можеше да разбере сън ли е това или е наяве. Понякога той гледаше и не вярваше на очите си. Столицата на богатия и силен владетел беше наистина толкова голяма, толкова красива, потънала в такива блясъци, че той не можеше да го изкаже с думи. Сега градът в подножието на тяхната планина и градът на трите реки му изглеждаха при тази столица като малки бедни селища. Само в един дворец, а само владетелят имаше десетина такива дворци, можеха да се съберат всички жители на техния край.

Но богатствата, разкошът и дворците бяха само в центъра на града и край най-красивото морско крайбрежие. Оттам, откъдето те влязоха в този прочут град, Орфей видя малки, схлупени бордеи, вкопани наполовина в земята, покрити със саз и треволяци, претъпкани с мъже и жени, със старци и деца, всички изпити и бледи, с широки хлътнали очи, трескави и гладни. Това беше една мръсна рошава тълпа, която стражата с мъка разгонваше, за да даде път на меките, широки и скъпи коли. И на тази тълпа владетелят хвърли няколко шепи монети. Прислужниците казваха след това, че толкова щедър той никога не е бил. Какво работеха, как живееха и с какво поминаваха тези хора, Орфей не можеше да разбере. Но той постоянно мислеше за тези бедни хора, за тези гладни мършави деца и му се искаше да иде да ги види, да се запознае с тях, да им помогне, ако може, с нещо. Впечатлителен и чувствителен, Орфей мислеше за тези мъченици на крайнините, страдаше за своя роден край и за близките си и се топеше във водовъртежа на дворцовите клюки, интриги и неправди.

Орфей остана да живее в малък, но много хубав дворец на брега на морето. Това море всъщност беше тесен морски ръкав, изпъстрен с малки, китни островчета, но всичко наоколо беше толкова красиво през всички часове на деня и нощта, че Орфей постоянно гледаше от един балкон и не можеше да се нагледа. Той впиваше поглед към отвъдния бряг, дето страшно му се искаше да иде, за да види какво има и какви хора живеят. Но той беше още като зверче, уловено в дивите гори и хвърлено в широка, златна клетка. Но — клетка. Първите два-три дни той само се любуваше и се чудеше на широките и светли стаи, в които имаше толкова блясък и злато. И за какво бяха тези къщи? Кому служеха те? Но скоро той свикна с обстановката — само на морето не можеше да се нагледа.

Една сутрин Орфей слезе до брега на морето, дето имаше тесен кей, направен нарочно за малкия дворец. Орфей клекна, гребна с шепата си вода и я плисна на лицето си. За пръв път той разбра колко солено-горчива и противна е тази вода. И както гледаше как рояк рибки се трупаха към зеленясалите камъни на кея, при него съвсем незабелязано и безшумно спря малка лодка. Лодкарят плесна с веслото си и Орфей погледна плахо. За една монета бедният лодкар го разведе из това прекрасно ясносиньо море и му разказа сума интересни и забавни работи. От него Орфей научи, че това море не е единственото море, че нагоре има друго море, черно и бурно, а надолу има и трето море, бяло, топло и кротко, а колко морета има още нататък, той, лодкарят, не може да каже, защото не е ходил нататък. По говора той позна, че Орфей не е тукашен. На свой ред Орфей му разказа как е попаднал тук. И тогава лодкарят, като се отпусна, отначало двусмислено, а сетне и съвсем открито, разказа какъв жесток и алчен тиранин бил техният владетел и как безогледно и безмилостно ограбвал всички.

Уморен и угнетен от тези страшни разкази, Орфей се върна в двореца. Прислужниците го попитаха дали ще закуси, но той се свря в ъгъла на един от големите балкони и се загледа в този наистина хубав, но чужд и нещастен край. Той мислеше за другите морета и му се струваше, че друго такова красиво море не може да има на земята. В неговите води той виждаше не само всички цветове на дъгата, на която така се е любувал в своя роден край, но като че ли тук се мяркаха отсенки, каквито никъде другаде в природата не се срещат.

Същия ден при Орфей дойдоха двама души. Те казаха, че ги изпраща владетелят да му направят нови дрехи. Орфей се учуди — та само преди няколко дни му шиха нови дрехи. Но шивачите взеха мярка и си отидоха. След два дена те пак дойдоха. По-възрастният шивач, плешив и мършав, премери дрехите, отбеляза си нещо и на следния ден пак ги донесе ушити, стегнати, нагласени — свят да ти се замае. Орфей облече дрехите, а плешивият шивач дълго се въртя около него. Той ту отстъпяше два-три разкрача, ту приближаваше до Орфея. Най-сетне се оттегли доволен и каза, че такива хубави дрехи не е шил дори и на самия владетел. Наистина дрехите бяха много красиви и скъпи, но на Орфей те бяха много неудобни и той се чудеше как ще ходи с тях. Той се учуди, че за толкова късо време, му направиха вече два костюма. И тогава шивачът му обади, че тези дрехи били поръчани от самия господар и че наскоро Орфей щял да излиза пред най-отбраното общество на столицата.

След няколко дни, като поноси новите дрехи, Орфей разбра колко по-удобни бяха те. Всъщност работата била до навика, а не до удобството.

По цял ден Орфей се разхождаше из двореца, любуваше се на морето, радваше се на леките платноходки и гледаше към срещния бряг, откъдето, както му разправяха, започвала друга, голяма, безкрайна земя с много и разноцветни народи. От време на време, притеснен и измъчен, той си спомняше за широтата и свободата на своя роден край, за майка си, за Дика и остра, непоносима болка го прерязваше през гърдите. Когато му домъчнееше до плач, Орфей вземаше свирката си и засвирваше. Той рисуваше със звуци малката къщичка с покрив от сиви плочи, игривия бързей, дето Дика переше със запретната пола и отпуснати руси коси, описваше с най-нежните тонове сбръчкания образ на своята измъчена майка, възпяваше любимия Орлов камък, пътечките в хладния дол, бистрите и студени води на Синия вир, столетните орехи, с кора, напукана като петите на босонога стара баба, говореше за далечните родни върхове, за тъмните гори, които опасваха цялата долина от северозапад.

В такива моменти в коридорите се купчеха не само прислужниците, но към малкия кей се отправяха всички лодки и се събираха пред двореца като риба на стръв. А когато Орфей преставаше да свири, рибарите дълго стояха там и чакаха, отпуснали въдиците, прибрали мрежите, забравили дори за какво са излезли.

В града и в околността приказваха само за Орфея. Най-оживени разговори се водеха в дворцовите кръгове. Жените се интересуваха толкова много от необикновения свирец, че нарочно минаваха край двореца му, та дано да го чуят или видят. Най-сетне те го отрекоха напълно. Той, казваха те, е своеобразна преценка на владетеля, който, всички знаеха, беше капризен и непостоянен като дете. И това мнение сред жените се наложи само защото Лира се изказа крайно отрицателно за малкото овчарче. И когато сановниците и съветниците, които бяха го чули в неговия роден край, я убеждаваха внимателно и учтиво за необикновените му способности, тя махаше нервно с ръка и ги пресичаше нетърпеливо:

— Всички вие — казваше тя — сте подлизурки и щом като баща ми е казал веднъж, че харесва музиката на това диваче, вие сте започнали да го величаете. Как може в някакви диви гори да се роди красива, упоителна музика? Не, това е невъзможно, не ме убеждавайте повече.

Придворните се усмихваха и не смееха да твърдят вече, че Орфей е чудо на музикалната дарба. Нищо, казваха те, скоро ще има концерт, тогава всички ще го чуят и ще преценят дали казваме истината или угаждаме на господаря.

Когато Лира се ядосваше пред баща си, задето постоянно говореше и хвалеше Орфея, владетелят се усмихваше и примижаваше хитро с очи. Като го чуеш, казваше й той, няма никога вече да го забравиш. Лира скачаше и очите й искряха от злоба и завист.

Любопитството на някои сановници и съветници стигна дотам, че те се преобличаха като рибари, наемаха лодки и по цял ден се въртяха несръчно с веслата пред двореца на Орфея, за да го чуят. Но Орфей седеше на балкона и гледаше тъжно и равнодушно в далечината. Той мислеше за своя роден дом, за Дика, за стадото си. Понякога той си спомняше, че владетелят обеща на баща му голяма къща, товар злато и хилядо овце, но, кой знае защо, никак не вярваше на това обещание. И той беше уверен, той дори искаше това — когато се върне в родния си край, да намери всичко така, както го остави.

Наскоро при него дойде сам владетелят. Той разпита прислужниците как живее малкият музикант, изслуша ги търпеливо дори когато те започнаха да дрънкат надълго и нашироко съвсем незначителни работи, попита дали новите дрехи му прилягат и на отиване обади, че след три дни ще има голям концерт в най-голямата зала на централния дворец и че на този концерт Орфей ще свири пред първите хора на неговата столица. Той посъветва Орфея да не се страхува, да не тъжи, да бъде весел и да се държи спокойно. Искам, заключи той, да видят какъв велик музикант се е родил в моите земи.

Орфей беше забучил поглед в пода и упорито мълчеше. Владетелят сложи ръката си на рамото му и го изгледа изпитателно.

— Е, какво — рече владетелят, — приемаш ли да свириш пред хората, които съм поканил? — Той беше уверен, че малкото овчарче няма да откаже, но все пак имаше малко съмнение — зер, каквото е диво и своенравно, може всичко да се очаква от него.

— Приемам — отвърна като в просъница Орфей. Сега той искаше да го оставят само на мира — тъй сладко беше се замечтал по своя роден край. Той си представяше, че е на Орлов камък, че овцете са струпани долу на стръмната полянка, че погледът му не се откъсва от сивата къща отвъд реката и че пръстите му играят по дупките на малката свирка. И песента се лее, бодра и сладка, вълнува и стари и млади, гората немее, дори дивите зверове се спират, душат и не се помръдват като заковани.

— Ако ти трябва да се приготвиш, кажи — обърна се пак владетелят. — Всичко, каквото ти трябва, ще ти бъде дадено.

— Това, което имам, ми стига — отговори сухо Орфей.

И владетелят си отиде доволен. Никога досега Орфей не беше се смущавал, когато го молеха да посвири, нито беше се страхувал, че ще сбърка. У него песента извираше направо от сърцето му и се предаваше съвсем естествено чрез движението на пръстите. И поради това да свири за него беше толкова естествено, колкото естествено беше и да се усмихва. Неговите песни се раждаха в душата му, оформяха се и той дълго и с наслада ги слушаше, като че ли му ги свиреше някой друг Орфей.

Като му съобщиха, че ще свири пред някаква отбрана публика, Орфей дори и не помисли върху това. Какво значение имаше дали слушателите са сановници, съветници, управители, придворни ласкатели и разглезени господарски роднини или прости планинци, овчари и дървари? Нали всички го разбираха и се възхищаваха от песните му? Но след като владетелят си излезе, Орфей се замисли и го достраша. За пръв път в живота си той се смути. Защо владетелят го попита дали няма да има нужда от нещо — ако иска да се поупражни например? Защо ще трябва да се упражнява, когато всичко е толкова ясно, лесно и обикновено! Ще свири, каквото е на сърцето му, ще свири, тъй както е свирил досега — леко и безпогрешно.

И макар че си се успокояваше, Орфей чакаше това излизане пред най-отбраната столична публика с трепет и смут. Смущаваше го туй, дето не знаеше като какво ще бъде. Какви ли ще да са и хората? Кои ли ще са? Дали знаят да свирят и дали някой от тях не би му излязъл насреща?

И ето, уреченият ден дойде. Привечер пред вратата на неговия дворец спря хубава кола, запрегната с четири едри кестеняви коне. Придворен прислужник му обади, че владетелят го вика в двореца си и че му поръчал да си вземе и свирката. Сетне, когато Орфей се качи в колата, прислужникът му се похвали като на близък, свой човек, че голямата зала била пълна с най-отбрана публика и че всички с голямо нетърпение чакали само него, Орфея.

— Ти не се страхувай от тях — заключи прислужникът. — Всичките са много прости и глупави. Нищо не разбират и само се преструват, да го знаеш.

Този истински другарски съвет възвърна смелостта на Орфея. Но когато влезе в голямата зала на централния дворец, той все пак политна от смущение. Не го смути толкова отбраната публика, която просто го глътна с очи, колкото го смути този нечуван и невиждан блясък, този приказен разкош. Неговият дворец на брега на морето, който отначало му се видя като нещо недостижимо, пред това голямо разточителство му се стори същинска колиба. Златото, разсипано на всички страни под формата на украшения, свещници, сводове, дръжки, съдове, закачалки, столове, маси и хиляди други предмети, на които Орфей дори не знаеше имената и предназначението, отражаваше светлината на хилядите свещи.

Пръв в голямата зала го посрещна владетелят. Това беше чест, която не беше правена досега другиму. Придворните жени, натруфени с най-новите си премени, съскаха от завист. Владетелят го посочи, каза нещо, но какво каза, Орфей нито чу, нито разбра, защото беше смутен и изчервен.

След малко, като се поокопити, Орфей разгледа салона. Неговият ястребов поглед долови всичко. В средата, на разкошен стол, седеше владетелят. От дясната му страна седеше жена му, от лявата — дъщеря му. Орфей разбра изведнъж какво си мисли в момента тази разглезена капризна девойка. Устните й бяха сключени тъй, че изразяваха най-дълбоката досада и най-силното презрение. Защо ли си губя времето — искаше да каже тя. Тя се ядоса извънредно много, когато видя, че Орфей е облечен с най-скъпите и най-разкошни дрехи, каквито имаха право да носят само членовете на владетелската фамилия. Тя се наведе към баща си и го уязви за това. Орфей, който тъкмо по това време я гледаше, разбра за какво се навежда и шепти на баща си. Тя беше свикнала да се говори само за нея и откак дойде това диво планинче, в придворните кръгове забравиха за нея. Освен това тя самата минаваше за добра музикантка и при едно пътешествие откри малко момче, което свиреше прекрасно. Тя го взе, даде го на най-добрите майстори от придворната музика и само за една година то стана първата им сила. Много причини имаше, за да ненавижда Орфея. Сега тя чакаше само за да види как любимецът на баща й ще се провали. „Аз ще дойда, каза тя на баща си, и ще дойда само за да ти кажа пред всички, че си се излъгал в това диваче.“ „Кажи“, отвърна владетелят, уверен, че никога няма да каже това.

Около владетелското семейство бяха наредени най-близките придворни и роднини, сетне сановниците, съветниците и управителите, висшите служители, техните близки и най-сетне в дъното на салона бяха наредени придворните музиканти. Те чакаха с крайно нетърпение да чуят малкото момче. И всички до един бяха уверени, че то ще се провали. Те се чудеха как така някакво пастирче от някакви далечни и затънтени планини ще излезе да свири пред най-отбраната дворцова публика, преди те, старите признати майстори, да го бяха изпитали и подготвили.

Ония сановници и съветници, които придружаваха владетеля до Големия извор в Орфеевите планини, се мъчеха да убедят своите съседи, че това момче е едно невиждано дарование и че щом засвири, всички ще занемеят и ще се забравят. Жените около тях проточваха любопитно шии, но се усмихваха недоверчиво. Чак пък дотолкова — да занемеят и да се забравят! Наистина владетелят и неговите придружници са решили да се подиграят с най-отбраната публика на столицата, с най-големите любители на хубавата музика.

Орфей гледаше тази пъстра публика, натруфена и наконтена, начервена и ухаеща, и не знаеше какво да прави. Владетелят му даде знак и Орфей извади бавно малката си дървена свирка. Всички в залата се усмихнаха, като разбраха с какво ще им свири. Шега ли им устройва техният владетел или тук се крие някакво чудо? Орфей прегледа свирката си, както я преглеждаше там, в планината, духна в дупките, както духаше там, на Орлов камък, когато привечер изливаше мъката и надеждата на сърцето си, сетне нареди внимателно дългите си тънки пръсти и я сложи бавно в ъглеца на устата си. За миг шумът в залата стихна, всички, заковани на местата си, чакаха да видят какво ще стане сега.

И чудото дойде. Изведнъж в светлините на хилядите свещи, в безбройните отражения на златото и среброто, на скъпоценните камъни се заплетоха толкова сладки звуци, тъй мили и толкова нови, толкова дълбоки и сърдечни, че всички отмаляха от наслада, с очи, разширени и от учудване, и от изненада, и от упоителен екстаз. Нежните и топли тонове, които като че ли извираха като меки нишки, уплитаха всички, галеха сърцата, нашепваха им онова, което беше най-чисто и най-човечно, онова, което ги е вълнувало през най-хубавите дни на детството и младостта, откриваха им един нов, непознат свят на висшето съзвучие, отнасяха ги в далечна, неподозирана страна на бляновете, дето хората бяха братя и дето животът беше радост и възторг, дето блясъкът на утрото и багрите на залеза събуждаха във всички честни души едни и същи пориви за творчество, за съвършенство, за красота…

Това беше нова песен, която не само проникваше в най-дълбоките кътчета на сърцата, галеше ги, шепнеше им слова, каквито езикът не беше изричал, вълнуваше кръвта, пренасяше и малки, и големи в някакви мечтани светове… Владетелят беше се облегнал на стола си и усмивка на доволство и гордост — гордост на откривател — беше отпечатана на цялото му лице. Жена му слушаше с полуотворена уста, потопена в тези нечувани изблици на съзвучия, дъщерята беше заковала погледа си в малкия музикант, забравена, отнесена, поразена. Откъде се родиха тези неземни звуци? Каква тайна се криеше в тази проста дървена свирка? Как се движеха тези дълги, тънки, пъргави пръсти, та бликаха такива удивително хармонични тонове? Къде и при кого беше се учило това чудно момче?

Дълбокото учудване изчезваше полека-лека, всички потъваха в неизразима наслада от тази съвършена, нечувана досега музика. Слушателите забравиха, че се намират в най-големия град, в най-голямата зала на най-красивия дворец. Те се пренесоха в една далечна страна, сред диви и величествени планини, сред островърхи канари, сред била и долини, потънали в гъсти борови гори и глухи, спокойни, вековни букови лесове, напоени с миризмите на цветя и смола… Те видяха една малка пастирка, красива като нимфа, палава като козле, сетне се любуваха на дяволита девойка, потопила белите си крака в бистрите струи на малка планинска река, с отпуснати коси, меки и лъскави като млад мъх. Те слушаха песните на чучулиги и славеи, резкия, ясен предупредителен глас на кукувица, наслаждаваха се от еднообразното цвърчене на хиляди, хиляди щурци… Любуваха се на величавите поднебесни кръгове на горди орли, на изгревите и залезите над величавата планина, на мекия блясък на млада луна и на неуловимия романтичен трепет на звездите… Те видяха уморената походка на възрастна горянка със сиви дрехи и с черна забрадка, с боси, напукани нозе и с две кръгли кахърни очи. Но през всички картини те виждаха меката коса на светлооката девойка, галена от лек ветрец. „Дика! Дика! Дика!“ — две сладкозвучни срички сплитаха и разплитаха едно име непознато на тези хора, но толкова мило, толкова скъпо за Орфея.

„Дика!“ Това име се носеше в широката бляскава зала и галеше ушите, пълнеше сърцата на поразените слушатели.

Орфей свиреше и си представяше как голямото огнено слънце потъва бавно над тъмната черта на северозападните борови реки. Той е застанал върху най-острата скала на Орлов камък и гледа малката къща отвъд реката, сгушена сред овошки и лески, със сив покрив от тънки четвъртити плочи. Една светлоока девойка прекосява като невестулка малкото стръмно дворче над къщата, качва се на широк буков пън и дълго, мечтателно се вторачва нагоре, отдето идат мили, гальовни звуци. Там се пренася Орфей, за там свири, свири оная песен, която толкова пъти е кънтяла над спотаените дървета и острозъбите канари в родния му край. Тази песен беше най-скъпата на сърцето му, защото в нея той възпяваше младостта, радостта, красотата, другарството и обичта. В нея имаше и смях на млади, безгрижни юноши, и блеенето на къдрави агънца, и звъна на кротки сити стада, и плахия шепот на горски листа…

Колко време свири той? Орфей погледна към своите слушатели. Те бяха потънали в дълбок сладостен унес и никой не помръдваше поне един пръст от ръцете си. Те заемаха най-различни пози. Едни бяха отпуснали глави в скутовете си и като че ли бяха заспали дълбоко, други бяха облакътени, трети зяпаха… Но още ли трябваше да свири? Той погледна — никой не му даваше знак. И пазачите на вратите бяха обвесили глави като задрямали. Свещите в свещниците бяха догорели до половината. Значи, отдавна беше засвирил той, но никой не беше се пошавнал от мястото си.

Най-сетне пръстите на ръцете му отмаляха, той скърши кръшните звуци с една ловка и красива извивка на главата си и млъкна. Но никой пак не се помръдна, никой не вдигна глава, за да види какво става. Владетелят, жена му, дъщеря му, сановниците, съветниците, управителите, придворните, дворцовите музиканти, прислужниците — всички като че ли бяха упоени. Най-сетне някои от слушателите мръднаха, като че ли се събуждаха от дълъг и сладък унес. Но никой още не продумваше, като че ли челюстите на всички бяха сковани. Само очите им светеха щастливо и възторжено.

Сепна се дъщерята на владетеля и погледна учудена. „Къде съм?“ — питаха потънали във влагата на блаженството нейните очи. Тя дигна глава и се вторачи в Орфея. Кое е това чудно момче? Откъде е? На него ли се ядосваше преди малко, когато дойде да го чуе? Заради него ли се сърдеше на баща си? Тя ли разправяше на баща си, че това диво планинско овчарче ще го засрами и ще го изложи пред най-отбраната публика на столицата? Тя ли твърдеше с непоколебима увереност, че нейният любим музикант ще го надсвири, защото е даровит и с отлична музикална подготовка?

И ето, сега младата своенравна дъщеря на владетеля гледаше като паднала от небето. Тя още не вярваше на очите си, не вярваше на ушите си. Нима е възможно такова чудо? Нима е възможна такава дарба? Откъде наистина беше това дивно момче? Не е ли измама, че то е намерено в някакви диви гори? Не е ли доведено то от някоя културна страна, от някой по-голям град, не е ли от школата на някой прочут майстор-музикант? Но може ли да има в света град, по-голям и по-красив от техния град, и може ли да има по-добри музиканти от музикантите на владетеля?

Постепенно залата се разбръмча. Всички се кланяха наляво и надясно и търсеха думи да изкажат възторзите си. И докато те търсеха думи и сравнения, за да го нахвалят, владетелят стана гордо и важно, приближи се до Орфея, хвана го за ръката като някакво дете и го издърпа още две-три крачки напред. Орфей вървеше покорно като вързан, защото той за пръв път виждаше толкова много хора, събрани в една зала и облечени толкова богато и разкошно.

— Това е Орфей, моят добър приятел! — рече натъртено владетелят, като го посочи с поглед. — Аз го открих в една от най-отдалечените провинции на моята държава. Той наистина е едно чудо на музикалното дарование и аз съм сигурен, че втори като него няма да се роди вече. Вие го чухте, вие знаете вече как свири той и смятам, че ще се съгласите с мене и че ще бъде напълно справедливо да го провъзглася за пръв придворен музикант. И аз пак подчертавам, че той ще носи с достойнство това звание и че не само сега, но и за в бъдеще няма да се роди по-голям майстор на мелодията от него.

— Няма да се роди — повториха като ехо всички.

След това столовете се разместиха и публиката се разшава. Най-доверените сановници и роднини на владетеля заобиколиха малкия музикант и започнаха да го разпитват откъде е, кога е започнал да свири и при кого се е учил. Смутен, объркан и зачервен, Орфей отговаряше наивно и просто и при друг случай те биха му се смели, но сега само защото им го представи владетелят, а не защото свиреше така вълшебно, те ахкаха от възторг и намираха, че е много културен и учтив. Те намираха също, че е много красив, не защото той наистина беше много красив, но само защото искаха да угодят и да се харесат на неговия покровител. Орфей слушаше тази врява и му ставаше противно. Той беше уморен от този шум, от тези необикновени впечатления, от тази чужда лицемерна тълпа.

Най-сетне приближи и Лира. Нейната гордост беше победена. Тя виждаше, че няма защо повече да стои настрана, защото някои нейни другарки, дъщери на сановници и роднини, се притискаха към малкия музикант. Направиха й чинно път.

— Аз — рече тя бавно, но твърдо — наистина не мога да изкажа с думи възторга си от твоите песни. И за награда на твоята чудесна дарба ще ти подаря свирка, каквато още никой музикант в света не е имал. И ако ти с тази проста свирка свириш така, че човек се забравя, със свирката, която ще ти подаря, ти ще свириш още по-леко и по-вдъхновено.

Орфей смутолеви, че той свири добре и с дървената си свирка, но думите му бяха така накъсани и объркани, че никои не го разбра. Той си мислеше, че изказа и някаква благодарност, но не беше дотам уверен — толкова голямо беше смущението му през тази незабравима вечер…