Георги Караславов
Орлов камък (12) (Родопска легенда за юноши)

12.

 

Привечер задуха силен вятър, небето се накачули, заръмя. Вятърът се усилваше все повече и повече и когато се стъмни, над морето забушува истинска буря. Тук рядко се случваха такива бури. В такова време, разбира се, беше лудост да се пътува, и то с малка рибарска лодка, прилична на черупка.

— Ще спиш тук — рече зарадван Кир.

— Никога не сме имали такъв скъп гостенин — обади се и старата.

Орфей се безпокоеше. Той знаеше, че ще го търсят, ще се тревожат за него. Но Кир смигна хитро.

— Нека — каза той. — Те ще те сметнат за изгубен, а утре, като се оправи времето, ще се върнеш. Така ще направиш още няколко пъти и ще го направиш нарочно. Ако владетелят те повика и ти се скара, ти кажи, че не можеш да живееш като затворник, че трябва да излизаш, да се разхождаш и развличаш. И когато избягаш, отначало никой няма да се усъмни. Ние ще вземем преднина, та и с бързоходни кораби да ни гонят, няма да ни настигнат. Най-важното е да минем теснините.

Орфей слушаше и се усмихваше. Колко умен и предвидлив е този Кир! Колко благороден и добър е той. Без него Орфей щеше да си остане в този проклет град и да изсъхне като цвете без слънце в пустия дворец край брега на морето…

Цяла нощ бурята вилня. Тя блъскаше в дебелия гнил и затрупан с пръст и камъни тръстиков покрив на бедната рибарска хижа. Напъваше вратата и свиреше през пролуките. Откъм морето долиташе глухият шум на вълните, които се хвърляха яростно върху брега и се разбиваха безпомощни. Клоните на дърветата се огъваха и сякаш плачеха в страшната катранена нощ. Коминът свиреше като някаква голяма свирка и в тази страшна и еднообразна песен се преплитаха хиляди звуци и гласове. От време на време изпращяваше някой клон от огънатите дървета. Сухи съчки и листа, бишнати със страшна сила, се удряха във вратата и като че ли напъваха да се вмъкнат в завета на стаята.

Към сутринта бурята поутихна, но не престана. Морето все още беше разбушувано и вълните все още се биеха в брега. Много лодки, които не бяха изтеглени на суша или нямаха добър заслон, бяха спукани или съвсем разстрошени. По брега бяха изхвърлени мокри, отъркани пръти, плесенясали дъски, сурови пънове и дебели дървета.

Орфей и Кир бяха излезли да погледат разбушуваното море и да прегледат лодката. Тя беше скътана на добро място, но личеше, че през най-силната буря вълните са я поблъскали. Орфей гледаше пенестите гребени, които се мъчеха да се настигнат и надпреварят. На едно място навътре в морето имаше ниска канара, която като че нарочно беше откъсната от сушата и захвърлена сред водата, за да посреща най-високите вълни. Бяла пяна я обливаше до върха, изцеждаше се бавно и откриваше сивия й корпус.

Орфей знаеше, че в двореца се безпокоят за него и го търсят, и той беше доволен от това. Но той и не можеше да предположи каква тревога беше във всички дворцови среди. Когато Орфей оглеждаше лодката на Кир, прислужниците съобщиха на владетеля, че Орфей излязъл на разходка в морето и че цяла нощ не се е върнал. Владетелят скочи, страшен гняв набърчи сухото му черно лице.

— Да се намери! Веднага да се намери! Незабавно! — викаше той и махаше с юмруци. — До един ще ви избеся, негодници! И ти, стар глупако — обърна се той към разтреперания Мар, — затова ли те изпратих там?

— Но, господарю… — заекна Мар. Той искаше да каже, че Орфей не е затворник, нито е роб и че те нямат право да го спират, но владетелят тъй изфуча, че старият прислужник засече думата си, млъкна и се сви страхливо.

Всички дворцови съгледници, много стражи, прислужници и роби се пръснаха из града, завардиха изходите, тръгнаха по пътищата, препуснаха с най-бързите коне да настигнат Орфей, ако наистина е избягал.

Всички дворцови среди говореха само за изчезването на Орфея. Едни уверяваха, че се е удавил в морето. Други се кълняха, че е използувал бурната нощ и е избягал. Имаше и такива, които допущаха, че първият дворцов музикант се е скрил в някой забутан ъгъл на двореца си и че за това знаел един верен негов прислужник. Лира тичаше като луда. Тя беше забравила и високото си положение, и гордостта си, ходеше ту до двореца на Орфея, за да види дали не се е завърнал, ту препускаше с най-леката кола до изходите на града, за да провери как върви издирването. Няколко смели и ловки моряци се спуснаха с лодки да проверят дали не е изхвърлен на някой остров. Бурята още не беше стихнала, много вероятно беше да се удавят, но те знаеха, че ако открият някъде изгубения музикант, ще получат богати награди.

Владетелят се умори от гняв и злоба, прибра се в големия дворец и се тръшна в меката коприна на широкото легло. Той мърдаше нервно пръстите на ръцете си и усещаше как старата болест се връща с предишната си сила. Душеше го задуха, не му достигаше въздух, гърдите му бяха притиснати като с камъни. И само като си помислеше, че малкият музикант е избягал и че неговата вълшебна песен няма да му прозвучи вече и да го успокои, обхващаше го диво и неукротимо отчаяние. Наистина напоследък малкият планинец рядко идеше да му свири, но владетелят се успокояваше само като си помислеше, че Орфей му е подръка. Владетелят скачаше, сядаше на стола, разхождаше се из стаята и обезсилен, пак се тръшкаше на леглото.

— Пропаднах! — стенеше той. — Свърши се с мене! — Безсилен да се бори с пристъпите на коварната болест, която се възвръщаше, той разбираше какво значи да изгуби Орфея.

И в минутите на най-тежките припадъци на гняв и задуха един прислужник му обади, че учителят на дъщеря му иска да го види.

— Да се маха! Да се маха! — скочи като опарен владетелят. — Да върви в пръждомата, да иде да се удави с всичките си проклети науки! — Но като се досети, че този знаменит мъж, най-големият учен, философ и тълкувател в неговите земи, може би идеше да му каже нещо за Орфея, той заповяда да го пуснат. Старият учител влезе плахо, несигурно, измъчен, с виновно изражение на лицето. Владетелят разбра, че не идеше с радостна вест, и клюмна от страх и слабост.

— Казвай! — промълви той само едва чуто, но повелително.

— За Лира, господарю…

— Какво за Лира? — извърна се облещен владетелят.

— Никого не приема…

— Жива ли е? — хвърли се към него владетелят и го раздруса за яката.

— Жива е, господарю — успокои го бързо учителят, — само че се е затворила в стаята си и никого не пуща.

— Доведохте ли другарките й, за да й се обадят и те?

— Доведохме ги, господарю, всички, до една. Но младата господарка не отвори нито на една от тях.

— Отвори ли поне вратата да я видите?

— Не, нито един път.

— И откога е така… затворена? — попита съвсем отпаднал и отчаян владетелят.

— Тя тича дълго време да го търси, сетне отишла при господарката, прегърнала я и извикала: „Удавил се е!“ После се затвори и вече никого не прие.

Владетелят изтича бързо по дългите коридори и се спря пред стаята на дъщеря си. Там пред вратата седеше разплакана и жена му. Като видя съпруга си, владетелката така дълбоко и тъжно въздъхна, че старият учител, който вървеше като сянка след господаря си, се просълзи. Владетелят залепи ухо на ключалката. После той извика дъщеря си, извика я тихичко, нежно, галено и пак залепи ухо. Чуха се стъпки. Лира се приближи и попита със сърдит, но отпаднал глас кой я безпокои пак. Зарадван, че е жива и че чува стъпките й, бащата я помоли тихо и топло да му отвори.

— Върна ли се Орфей — попита тя.

— Всеки момент го очакваме! — извика бащата. — Надяваме се до довечера да се върне.

— Има ли някакво известие от него?

— Двама рибари дойдоха и съобщиха, че са го видели на острова, дето е рибарската хижа. Завардил се е там от бурята. До довечера щял да си дойде. — Владетелят помълча малко. Чуваше се ясно засеченото и неспокойно дишане на Лира.

— Ах, дано само не му се случи нещо по пътя! — рече тя на себе си и се дръпна пак навътре в стаята.

— Лиричка! — извика галено бащата. — Отвори ми за мъничко да те видя.

Тя не отговори.

— Отвори ни, съсипахме се с майка ти! — настояваше бащата. — Ето, и тя е тук.

— Казах! — тупна тя нервно с малкото си краче. — Докато не дойде Орфей, никому няма да отворя.

Замислен и разтревожен за дъщеря си, владетелят мина пак в своята стая и започна да се разхожда неспокойно от край до край. Той кривеше устни, приказваше си нещо на глас, мърдаше пръстите си, махаше нервно ръце. После поръча на всеки час да му съобщават дали няма някаква вест от малкия музикант. Главният управител на двореца нареди, щото на всеки час да идват запъхтени по двама души от прислужниците и с изглед на хора, които са бързали от далечен път, да съобщават какви да е новини за изгубения музикант. Тази игра обаче трябваше да бъде организирана много добре, защото ако владетелят се досетеше, че го залъгват по този начин, щеше да обеси най-малко десет души. Трябваше да му донасят само добри, макар и неопределени вести.

И когато главният управител не знаеше вече как да продължи тази игра, тъй като всички дворцови прислужници се изредиха да донасят новини за Орфея, пристигна тромавият Мар. Той тичаше с такъв устрем, че дори и стражите не можаха да го спрат. Никой никога не беше виждал този пълничък мъж да се носи с такава необикновена бързина. Пот като град се сипеше от зачервеното му лице. Той се втурна в стаята на владетеля, без да предупреди. Но когато влезе, той беше до такава степен изморен и задъхан, че не можа да продума нито думица и само притисна с две ръце сърцето си. Владетелят побеля като шума.

— Мар, какво ти е?

Владетелят помисли, че верният прислужник му носи някоя печална вест. Сигурно Орфей е загинал. Какво ще прави той без неговите нечувани песни? И какво ще стане с Лира? Но Мар се съвзе и посочи с ръка към малкия дворец край морето:

— Дойде!

— Кой? — скочи владетелят и хвана стария прислужник за лакътя. — Орфей?

— Орфей.

Владетелят се спусна към вратата, но се спря, хвана пак прислужника си за ръката и го стрелна:

— Ти видя ли го с очите си?

— С очите си, господарю.

Владетелят изтича при Лира.

— Дойде! — извика той и хвана дръжката на вратата.

— Ако ме излъжеш, ще се хвърля от покрива на двореца — отговори троснато Лира.

— Ето, Мар го видял с очите си.

Лира отвори и се разгледа в коридора.

— Къде е? — извърна се тя недоверчиво.

— В малкия дворец.

Момичето изскочи бързо и се хвърли в първата кола, която беше спряна пред входа. Тя поръча да карат колкото се може по-бързо към малкия дворец край морето. Тя искаше да види със своите очи, да се увери сама, да разбере, че младият музикант е здрав и читав.

Орфей беше се качил в голямата стая с изглед към морето и загледан към оня бряг, на който прекара незабравими часове и дето отново почувствува силата и сладостта на природата, той мечтаеше за близкото бъдеще, когато отново ще бъде в своя любим роден край. Ето го, той е пак в тези противни салони, сред тези натруфени стаи, в които не може да се въздъхне свободно и в които духът е притиснат като с камък.

Лира се втурна към него и посегна да го хване за ръцете, но Орфей се отдръпна и дори се потресе слабо. Той беше сериозен и студен, дори недоволен и сърдит. Лира се спря смутена и не знаеше какво да прави, след като забеляза как той се дръпна назад.

— Как се безпокояхме за тебе! — рече тя с участие.

— Защо се безпокоите — отвърна равнодушно Орфей, — няма рибите да ме изядат.

— И ти никому не си се обадил, когато си излязъл! — укори го приятелски Лира.

— Кому съм затрябвал, та да се обаждам! — сбърчи леко веждите си Орфей.

— Какво говориш, Орфей! — извика тя с укор. — Татко тъй много те обича. Той не може без тебе нито един миг…

— Той не може нито един миг и без колата си.

Тя го изгледа смаяна, непривикнала на такива бунтовни отговори. Той се е събирал с грубите рибари, прекарал е с тях някое време и е станал такъв дързък, невъзпитан и лош, помисли си тя. На него му трябва общество, той трябва да се превъзпита основно. И Лира се зарече да не го оставя вече, да идва по-често при него, да разговаря, да го поучава…

А Орфей я гледаше нацупен. „Барем тя да ме остави на мира! — мислеше си той. — Не мога да я търпя повече тази глупава и разглезена тиранка!“…