Елиф Шафак
Чест (40)

Есма

Лондон, ноември 1978 година

Една тиха вечер, броени седмици преди убийството, майка ми слагаше масата. Три чинии, три вилици, три чаши. Напоследък вечерите бяха станали по-спокойни, по-малки. Колкото и да беше свикнала с отсъствието на съпруга си, й беше по-тежко да приеме честите изчезвания на Искендер. Беше по-скоро уморена, отколкото напрегната. За пръв път я чух да се оплаква колко й е трудно да свързва двата края. Беше ни отгледала почти сама, но напоследък подозирах, че й се иска да има до себе си човек, който да се грижи за нея.

— Къде е брат ти? — попита ме, докато носеше от кухнята панера с хляба.

— Кой от двамата? — промърморих аз. — Ако ме питаш за по-големия, един Бог знае къде. Колкото до Юнус, струва ми се, че е зает да заема място в моята стая.

— Стаята е и негова.

— Всичките ми приятелки си имат стаи, мамо. Семейството им зачитат тяхната нужда от лично пространство.

Мама изви вежда.

— Ти не си англичанка.

— О, я стига. Дъщерите на съседите също си имат стаи.

— Ние не сме съседите.

— Не е честно, мамо. Искендер има стая, а е само една година по-голям от мен. От къде на къде му даваш такива привилегии само защото е момче? Правиш го през цялото време.

— Престани, Есма! Няма пак да се разправяме за това. Не сега.

Под обидения ми поглед тя се запъти целеустремено към стаята, откъдето долиташе странен шум. Тръгнах по коридора след изящния й силует, чувствах се като грозно пате след лебед.

Мама отвори вратата и завари третото си дете, най-малката си рожба, да слуша възможно най-силната и рязка музика на света.

— Какво правиш? — попита тя.

Юнус не я погледна. Не погледна и мен. Беше вперил очи в килима, сякаш се страхуваше, че лицето му ще разкрие нещо.

Тласкана от любопитство, мама взе от пода албума и го огледа. На обложката имаше мъж на кон — зловеща фигура, а друг човек беше легнал на земята и го кълвяха лешояди. В червената рамка отгоре с главни букви пишеше THE CLASH. Отдолу имаше още един ред: Give ’em Enough Rope^[1].

— Какво е това тук?

— Група, мамо — отвърна Юнус. — Музика.

— Знам какво е музика — тросна се тя. — И тя не е това бум-бум-бум.

Юнус вдигна поглед към мен. Аз завъртях очи в сестринска солидарност.

Мама посочи заглавието на албума.

— Какво означава?

— Означава, че ако хората са много тъжни и нямат надежда, ако им дадеш въже, ще се обесят.

Мама пребледня като мъртвец.

— Така ли си прекарваш времето? Съсипваш си мозъка с тази отрова.

Юнус изхлипа:

— Това е само…

— Не, ужасно е! Не е редно някой да дава на когото и да било въже! Как могат да учат на такива неща?

— Недей така, мамо. Не го разбра правилно. Те не учат…

— Не искам децата ми да слушат такива ужасни неща — възкликна тя.

Никога дотогава не я бяхме виждали толкова разстроена, толкова развълнувана. Казах:

— Майко, това е пънк банда. Такъв е стилът им. Нищо лошо, повярвай ми.

Под умолителните ни погледи тя отиде решително при стената и издърпа щепсела от контакта. Касетофонът се задави и спря.

— Защо го правиш? — простена Юнус.

Мама го хвана за брадичката и го накара да я погледне в очите.

— Не слушай мрачни неща. Защо бягаш от мен? Не се променяй и ти, моля те!

Юнус се свъси.

— Не се променям.

С разнежено лице мама притисна до себе си Юнус и двамата продължиха да стоят така, в топла силна прегръдка. Тя го целуна отгоре по главата, вдъхна бебешката миризма на бузите му. После очите й се плъзнаха надолу по врата на брат ми и по кожата под ризата.

— Какво е това петно тук?

Юнус тутакси се изпъна като струна. По лицето му се мярна следа от паника и той започна да умува какво да отговори. Вече беше късно. Пък и Юнус не знаеше да лъже.

— Татуировка, мамо.

— Какво?

Знаех от известно време за татуировката и се притекох на помощ на брат си.

— Не се притеснявай, мамо, това е…

Без изобщо да ми обръща внимание, тя го завлече в банята, въпреки че той се дърпаше. Съблече му жилетката, ризата и панталона и след като го остави само по бельо, пъхна главата му под душа. Затърка тила му първо с ръце, после и с гъба.

— Спри, мамо — проплака Юнус. — Боли.

— Трябвало е да помислиш за това, когато му е било времето.

Както стоях зад нея, направих още един опит да се намеся.

— Това е татуировка, мамо. Не може да се измие!

Тя отмести ръката ми и обхваната от безумен подтик, продължи да търка. — Откога я имаш? — попита.

Аз отговорих вместо него.

— От няколко месеца — казах с горчивина, каквато не подозирах, че нося. — Щеше да я забележиш по-рано, ако ни обръщаш повече внимание.

— За какво говориш?

— Вечно си разсеяна — възкликнах. — Главата ти е пълна с разни неща и за нас няма място в нея. Вече не мога да говоря нормално с теб. Вечно повтаряш: това не прави, онова не прави. Нито друго.

— Не е вярно, Есма — възрази тя вироглаво и отново започна да търка гърба на брат ми. След няколко минути се примири с поражението. Хвърли гъбата с блеснали очи и кресна на момчето:

— Но защо? Защо си решил да се опетниш така?

— Не съм се опетнил — викна през сълзи Юнус — с водата, която се стичаше от него, приличаше на мокро мишле. — Ти се опетни! Видях те на улицата с един мъж. Ти се опетни!

Още щом го изрече, Юнус закри устата си с длани. Погледнах ужасена брат си, чак сега разбрах каква е тайната, която беше крил. Той също ме погледна, личеше, че съжалява. Извърнах се притеснена към майка. Върху лицето й се беше изписало нещо, което не бях виждала никога дотогава. Очите й бяха изцъклени като стъклени топчета. Тя плачеше.

Тишината похлупи и трима ни. В тази плътна неловка застиналост дръзваше да се движи само водата, която бавно се стичаше.

Онази вечер в стаята, след като Юнус ми разказа всичко, се мятах в леглото, а мислите ми се носеха на вихрушка. Беше тъмно, ако не се брои снопът лунна светлина, процеждаща се през прозореца. След малко чух как Юнус шепне:

— Спиш ли, сестро?

— Не.

— Татко си отиде, как мислиш, дали ще си отиде и мама?

— Не, глупчо. Тя няма да ходи никъде, не се притеснявай.

Колкото и да е странно, не се ядосах на мама. Сърдех й се за други неща, големи и малки, но сега, след като осъзнах, че има друг, свой си свят или поне се опитва си изгради такъв напук на всичко, ми се прииска да я защитя. Изведнъж тя се бе превърнала за мен в охлюва под купата. Казах:

— Трябва да направим всичко възможно Искендер да не разбира.