Елиф Шафак
Чест (17)

Мъхест пуловер

Лондон, 18 декември 1977 година

От началото на срока Кейти Евънс си падаше — почти пряко волята си — по Искендер. Алекс. Алекзандър. Все едно. Пълен кретен. Надут като пуяк. Вечно се мъкне с приятелчетата си, въобразява си, че е главатар на банда. Но не можеше да не му признае, че с мургавата кожа и изпепеляващите си очи е доста привлекателен. Накрая тя събра смелост да го попита дали иска да излезе с нея, на което Искендер отговори с лаконичното „Добре“. Каза, че в неделя сутринта трябвало да помогне на майка си, а от единайсет до два имал тренировка по бокс. После бил свободен и можели да се срещнат, щом толкова искала.

Часове преди срещата тя пробваше в стаята си дреха след дреха и се цупеше пред огледалото. Пуловерите от мохер в нежни цветове: цикламено, прасковено, теменужено, морска пяна, които беше купила заедно с майка си, й се струваха смехотворно натруфени. Както и полите на „Лора Ашли“, разкроените от кръста надолу рокли, обувките на нисък ток с каишка на глезена. Кейти гледаше гардероба си през очите на Искендер и бе възмутена колко превзето и момичешко е всичко в него. След дълго суетене и ровене, реши да заложи на небрежния стил. Дънки, кецове и морскосиня тениска. Върза косата си на конска опашка и си сложи съвсем малко грим с надеждата Искендер да го изтълкува като знак на самоувереност или скромност, а най-добре — и на двете.

Кейти пристигна в кафенето пет минути по-рано, след като по пътя се бе оглеждала във всяка витрина, за да провери как изглежда. След четирийсет минути Искендер още го нямаше. Прекалено горда, за да приеме поражението, тя повика келнера и поръча още една кока-кола. Първоначално смяташе да си вземе млечен шейк — ягода и банан, любимия й. Но после се отказа — реши, че е прекалено момичешко.

Точно когато и втората кола, и остатъкът от търпението й бяха на свършване, вратата се отвори рязко и в кафенето влезе Искендер — дъвчеше дъвка, носеше на рамо сака със спортния си екип и косата му още беше мокра от душа. Кейти видя, че вместо да побърза за срещата, се е постарал да се среши.

— Как си, любов? — попита той.

И тази дума, тази простичка смешна дума „любов“, превърна гнева й в мека топка, която изхвърча през прозореца. По страните й плъзна руменина.

— Отдавна ли чакаш?

— Не се притеснявай.

Черните му очи я огледаха — косата, устните, торбестата тениска, прикриваща гърдите й. Учуди се, че не се е постарала повече с дрехите.

— Как беше боксът?

— Страхотен — отговори Искендер. — Треньорът е върхът. Бил се е във Виетнам. После се върнал в Щатите, но вече не му е харесвало там. До гуша му дошло от протестите и така нататък. Затова дошъл тук. Нагледал се е на какво ли не.

— Стрелял ли е някога?

Искендер изсумтя:

— Дали е стрелял? Убил е поне десет виетконгци. Бил е военнопленник. Отсекли са му един пръст, а пак не е издал нищо. Бил е принуден да се храни с насекоми, със скорпиони. Живи! Усвоил е бокса по трудния начин, а не в разни спортни зали за мекотели.

Кейти пребледня едва доловимо. Изведнъж се зарадва, че не е облякла някой от мъхестите пуловери.

— Е, какво ще пиеш? — попита Искендер, като посочи празната й чаша.

— Вече изпих две коли. Ти не искаш ли?

— Не, мразя кола — отвърна момчето. — От нея се издувам. Има нещо гнило в тия дрънканици за тайната формула. Предпочитам млечните шейкове.

По лицето на Кейти не трепна и мускулче, докато тя наблюдаваше как Искендер вика сервитьора и му поръчва две напитки: още една кола за нея и млечен шейк за себе си, банан и ягода. Побъбриха за училището, за децата, които не се миеха, и за учителите, които не понасяха. На Кейти тъкмо започна да й става приятно, когато лицето на Искендер изведнъж помръкна.

— Какво правиш тук с мен, Кейти?

Погледът й трепна, после пак се впери в него. Дали можеше да му признае, че предната нощ си е легнала с касетофона и е слушала отново и отново парчето How Deep Is Your Love^[1] на Bee Gees?

— Ами… просто си говорим.

— Виж какво, не ме разбирай погрешно. Мисля, че си страхотна, наистина, но ние с теб не си пасваме. Знаем го и двамата В смисъл… Не съм момче за теб. Моят свят е различен.

Тя прехапа долна устна и беше на път да се разплаче, сякаш са й откраднали нещо ценно. И именно защото Искендер я отхвърляше толкова открито, именно защото смяташе, че не си пасват, именно защото беше толкова недосегаем, изведнъж да спечели сърцето му, се превърна в най-важната цел в живота и.

— Но ти изобщо не ме познаваш — възрази тя, като внимаваше да не прекрачи чертата между привличането и сблъсъка.

— О, не исках да те разстройвам — отвърна Искендер, но не пролича да съжалява. За него бе приятна изненада да види надутата Кейти Евънс толкова плаха и уязвима, явно беше хлътнала по него. — Знаеш ли какво? Това начало не ми харесва. Дали да не опитаме още веднъж? — Той се пресегна и я хвана за ръката. — Здрасти, как си? Аз се казвам Искендер. Можеш да ме наричаш Алекс.

Устните й се пораздалечиха, когато тя отвърна:

— Приятно ми е да се запознаем.

Преди да си тръгнат от заведението, Искендер се извини и отиде до тоалетната. Докато слизаше по стълбището, някъде по средата срещна изпит младеж с бръсната глава, мънистени сини очи и пъпчиво лице. Мъжът, продавач в местната хлебарница, за миг се взря изпитателно в Искендер и в усмивката на стиснатите му устни блесна едва доловима искра.

След като влезе в тоалетната, Искендер видя при писоарите чернокож мъж и като си свирукаше весела мелодия, побърза да влезе в една от кабинките. Затвори вратата и застина от онова, което видя. Върху вратата имаше половинметрова свастика и до нея расистки призиви и ругатни. Най-отдолу пишеше „Бялата сила“. Някои от думите бяха надраскани по повърхността с метален предмет, други бяха набързо изписани със спрей. Искендер пипна боята. Който и да го беше направил, не си беше тръгнал оттук много отдавна.

Младежът изскочи от кабинката, кимна на мъжа, който вече си миеше ръцете, и се смути от погледа му. Докато вървеше към Кейти, съжали, че не е бил тук преди минута, преди извършителят да си тръгне.

Решиха да се разходят, което бе истинско облекчение за Кейти, след трите й коли. Вървяха напосоки, покрай магазини за плодове и зеленчуци, аптеки и пунктове за залагания, а последните лъчи на слънцето ги следваха по петите. Въпреки че беше ветровито и небето бе тъмна мантия, навън имаше много хора, излезли по работа.

В парка Абни двамата застанаха при езерото и загледаха гълъбите. Тревата под тежестта им изглеждаше мека, свежа и обещаваща. Искендер прегърна Кейти и след като я придърпа към себе си, я целуна. На нея й харесаха миризмата и вкусът на устните му и фактът, че не се бе опитал да й бърка под дрехите и да я хваща за гърдите, както правеха другите момчета с надеждата за нещо повече. Тя забеляза колко разпалено говори той, колко дързък е погледът му, колко гладна е душата му.

Хванати за ръце, седнаха на една пейка и докато гледаха минувачите си шушукаха весело за всеки. Ненормалник. На този му хлопа дъската. Стара чанта. Измамник. Някои им се усмихваха зарадвани да видят още една млада влюбена двойка. Други връщаха поглед.

— Ами онзи там? — попита Кейти. — Не ти ли се вижда съмнителен?

Искендер проследи погледа й и видя слаб тъмнокос мъж, който вървеше към тях. Веднага изправи гръб и пусна момичето.

— Какво? Познаваш ли го?

Без да казва нищо, той се обърна с гръб към пътя и вдигна яка, за да скрие лицето си. След няколко секунди мъжът, когото всички наричаха Оратора, мина покрай двамата на пейката, без дори да ги поглежда.

— Какво става? Това е някой, когото не искаш виждаш ли? — попита Кейти.

— Няма проблем. Просто предпочитам той да не ме вижда с теб.

Кейти бе заинтригувана от факта, че Искендер се затваря като метален капан всеки път, когато му зададеше въпрос, на който не иска да отговаря, включително за семейството и детството му. Имаше неща в него, които не разбираше. Беше готин тип, но склонен към гневни изблици, помисли си тя. Когато се срещнеха следващия път — а тя беше сигурна, че следващ път ще има, — щеше да се държи по-добре с нея. Беше сигурна.