Крис Муни
Да помним Сара (30)

28.

На другата сутрин, събота, Майк едва успява да свърже отново телефона, когато той вече звъни. Върху дисплея на апарата в кухнята се изписва ЕЛИС, САМАНТА. Майк вдига слушалката. Малко след девет часа е.

— Как я караш?

Всички все това го питат. Сякаш е на смъртно легло, обречен да последва Джона в отвъдното.

— Карам я горе-долу — отвръща той и си сипва трето кафе.

— Какви са ти плановете за днес?

— Работа до гуша. Притискат ме срокове. — Обектът в Нютън изостава. Работата трябва да приключи до края на седмицата. Бил изнася по-голямата част от товара на свой гръб, работи доста извънредни часове. — Ами ти? В офиса ли си?

— Днес за мен няма работа. Решила съм, просто за разнообразие, да правя онова, което правят всички нормални хора в ден като този. Снощи гледах филм за жена, преследвана от убиец, по кабелната, днес ще ходя на йога, а след това ще гледам още скапана телевизия. В момента се забавлявам с трима юнаци, които се състезават в катерене по телефонни стълбове.

— По телефонни стълбове?

— Да, съвсем сериозно. Яки мъжаги с кожени пояси драпат нагоре по стълбовете. Обичам спорта, ама това ми се вижда бая идиотско. Ти какво мислиш?

— Има ли гола жена на върха?

— Не.

— Бира?

— Поне аз не виждам да има.

— Е, тогава споделям мнението ти.

Тя се смее, а звукът на този глас го въодушевява, изпълва го с усещане за лекота.

— Имаш ли планове за довечера?

— Сам, нали не…

— Не ти се обаждам от съжаление. — Сам замлъква, за да подчертае смисъла на казаното. — Защо не идеш на работа? Свърши каквото имаш там за вършене и ако искаш да прекараме заедно вечерта, обади ми се. Можеш да звъниш по всяко време. Тук съм си цял ден. Нали имаш домашния ми телефон?

— Виждам го на дисплея.

— Добре тогава. Гледай да не се преумориш много.

— Ти също — отвръща Майк и затваря, а звукът от нейния глас стопля мислите му.

Остава загледан в люляковите храсти, засадени в ъгъла на задния двор, когато телефонът звъни отново.

— Значи си намислил да ме оставиш тук, докато си изгния — казва Лу.

— За какво говориш?

— Прекрасно знаеш за какво. — Гласът му е задъхан и писклив, също като на току-що спасен от удавяне. — Доколкото те познавам, сигурно вече си прочел сутрешния вестник и сега подскачаш от радост.

Майк поглежда през прозореца отпред, към пощенската кутия, окачена в началото на алеята. Репортерите все така не се виждат, а може би е още твърде рано. Сигурен е, че продължават да рият из Белхам. Притиснал безжичния телефон към ухото си, Майк излиза от кухнята и тръгва по коридора.

— Пукната пара не давам за онова, което разправят — нарежда Лу. — Казвам ти, не съм го направил.

Майк блъсва входната врата, спуска се бързешком по стъпалата и притичва през моравата, в свежия, стоплен от слънцето въздух.

— Чуваш ли какво ти приказвам? Не съм аз.

Измъква от кутията днешния „Глоуб“ и го разгръща.

На първа страница се мъдри голяма снимка на Лу, воден от двама детективи към патрулна кола. Заглавието отгоре гласи: МЪЖ ОТ БЕЛХАМ АРЕСТУВАН ЗА УБИЙСТВО НА БОДИГАРД.

— Адвокатът ми се е преместил в друг щат — съобщава Лу. — Какво ще кажеш за твоя? Свърши ти добра работа.

Майк преглежда на бърза ръка материала, думи и фрази подскачат пред очите му: Лу е уличен в причиняване смъртта на бодигарда, починал вследствие усложнения, настъпили след обгаряния от трета степен; предстои повдигане на обвинение; Лу „уж“ бил свързван с името на прочутия мафиот Джак Кадилака Скарлата; „уж“ имал отношение към обира на няколко бронирани автомобила.

— Ти чуваш ли ме изобщо? Разполагам само с пет минути.

Майк продължава да чете.

— Адвокатът ми почина.

— Тогава ми намери друг.

Майк вдига очи от вестника.

— Какво каза?

— Трябва да ми намериш адвокат.

Погледът на Майк се вдига към тавана. Вещите на майка му — по-точно малкото, които успява да запази са скрити в кутия от обувки. Точно преди да замине за Париж, Лу събира всичките й дрехи и снимки, всичките й лични вещи, останали в къщата, и ги изгаря в задния двор.

— Скапан кучи син — казва Лу и затваря.