Марина Фиорато
Стъкларят от Мурано (20)

Двайсета глава
Очите на старостта

Леонора стоеше пред университета „Ка’Фоскари“ в квартал „Дорсодуро“. Беше дошла да се срещне с професор Падовани — единствената връзка със семейството й и с миналото й в този град.

* * *

Снощи се бе прибрала вкъщи разтревожена и разстроена от сцената във фабриката. Гаденето, което я бе споходило в Мурано, още не бе отшумяло. Даже и гледката на осветения за нощта площад „Сан Марко“ не успя да оправи настроението й. Бе слязла от корабчето от острова на спирка „Феровия“ и бе направила нещо, което правеше много рядко — бе изчакала морски трамвай номер 82, за да я отведе нагоре по Канале гранде до моста „Риалто“. Когато корабчето изръмжа и спря и лодкарят умело го върза на пристана, тя за първи път, откакто беше дошла тук, си спомни за баща си. Присъствието му тук, дори самото му съществуване й се струваха ефимерни в сравнение с Корадино, живял векове по-рано. Тя едва сега започваше да си дава сметка колко много бе разчитала на Корадино, колко много се бе гордяла с него и дори го беше обичала. Надали щеше да бъде толкова съсипана, ако тези обвинения в държавна измяна бяха насочени към баща й. Чувстваше баща си като принадлежащ единствено на майка й — Леонора никога не го беше виждала, Бруно също не я беше виждал. Връзката между двамата беше чисто биологична.

Колкото и парадоксално да звучи, връзката ми с Корадино ми се струва много по-реална.

Ала ето че Роберто дел Пиеро беше уцелил в самата сърцевина на тази връзка през вековете. Леонора се чувстваше уязвима, ограбена. Дори и гледката на сребърните палати, дремещи в здрача покрай канала, не успя да я дари с обичайното успокоение. Есента беше настъпила окончателно и веселите фасади на сградите постепенно се сдобиваха с тъжен и унил вид, докато живителните сокове на туристическата индустрия се оттегляха от лицата им като избледняващ руж. Декоративните прозорци гледаха безжизнено и отблъскващо. Зачуди се дали е възможно Корадино наистина да е предал всичко това, какви тайни разговори е имал, какви срещи е провеждал в същите тези сгради. Когато слезе на „Риалто“ и се шмугна през тъмните улички към кампо „Манин“, усещането й за дискомфорт се засили. Имаше чувството, че е следена, преследвана, че чува тихи стъпки в сенките зад гърба си. Чувстваше се омърсена от петното върху името на Корадино.

Ако той наистина е сторил онова нещо, значи градът помни и отхвърля и мен.

Леонора се чувстваше отхвърлена от същите онези камъни от уличната настилка, които доскоро я приветстваха. Даже и когато най-сетне се озова на площад „Манин“, продължаваше да има усещането, че е преследвана. Красивите сенки биха могли да таят и много грозота.

По-добре не поглеждай назад!

Смъмри се мислено. Защото не дребна червена фигурка бе причината за страха й, а Роберто дел Пиеро. Тя бе сложила край на кариерата му във фабриката и на семейната професия. Той би могъл, разбира се, да работи и другаде, но именно тя го бе подмамила да напусне родното гнездо.

Втурна се през още топлата каменна настилка на площада и започна да рови в чантата за ключовете си. Имаше чувството, че се опитва да избяга от някакви невидими убийци.

Само да стигна до моята врата…

Когато пъхна ключа в ключалката, почти очакваше нечия ръка да я дръпне за ръкава и дори да я хване за гърлото. Накрая, след известно усилие, успя да отвори. Влезе, затръшна вратата зад гърба си и се облегна на нея. Едва си поемаше дъх. Секунди по-късно едва не изскочи от кожата си, когато телефонът зазвъня. Разтреперана, тя се насочи към кухнята и вдигна слушалката. Но не чу познатото хриптене от филмите на ужасите. Беше той.

— Алесандро!

Отпусна се на един стол и включи лампата. И докато кухнята се изпълваше със светлина и тя слушаше мечтания глас, кошмарите й постепенно изчезнаха.

Той се засмя на радостта, с която тя реагира, и изрече:

— За теб съм детектив Бардолино!

— Значи издържа изпита!

— Да! — изрече гордо той. — Оставам тук още седмица, за да се ориентирам в работата, а после се връщам във Венеция.

Тя за нищо на света не би допуснала да помрачи с нещо радостта му със собствените си проблеми. Все пак „Ил Газетино“ беше местен вестник и новината за нейното унижение и за пострадалата репутация на Корадино надали е достигнала до Виченца. Когато се видят, ще разполагат с достатъчно време, за да говорят и за това, очи в очи. Изведнъж се почувства ужасно изморена. А и някакъв срам, стаен точно под сърцето й, не й позволяваше точно сега да каже на този мъж за своя омърсен предшественик. И докато Алесандро й разказваше за изминалите седмици във Виченца и за изпита, Леонора усети как страхът и паниката постепенно я напускат. Чувстваше се спокойна в защитния кръг на този разговор, предпазвана сякаш от неговата връзка с града. Разбира се, че Корадино не е предател. Това не е вярно! Очевидно е грозна клевета, измислена от конкуренцията му. Пък и какво значение имаше това все пак? Корадино бе мъртъв отдавна. Бе останала единствено работата му, която свидетелстваше за неговия гений.

Да, обаче има значение. Искам лично да разбера как стоят нещата. Искам да се уверя.

И в този момент тя си спомни нещо, което Алесандро й беше казал преди време.

— Когато се запознахме, ти ми каза, че може би ще успееш да ми помогнеш да науча нещо повече за семейството си, за… баща си. Е, реших да опитам. Някакви предложения?

Алесандро се замисли и рече:

— Когато баща ти и майка ти са живели заедно във Венеция, имали ли са някакви приятели или колеги, които все още биха могли да са тук?

— Имало е един човек. Преподавател в „Ка’Фоскари“. Виждали сме се, но когато бях много малка.

— Спомняш ли си името му?

— Падовани. Спомням си го, защото майка ми ми обясняваше, че името му означавало „идва от Падуа“. Даже ме беше научила на едно стихче — „Венециани гран синьори, падовани гран дотори. Вичентини манджа гати, веронези тути мати“^[1]. И винаги съм се питала как е възможно във Виченца да ядат котки! Но сигурно е по-добре, отколкото да си луд като веронците.

— Да, обаче най-хубавото е да бъдеш голям благородник, като венецианците! — отбеляза гордо Алесандро.

— Както и да е. Та професор Падовани и до днес изпраща коледни картички на майка ми. Обаче нямам представа дали все още работи в „Ка’Фоскари“.

Чу го как се протяга в другия край на линията. Безсъмнено беше много уморен, обаче гласът му беше бодър и напрегнат и тя се зарадва, че приема въпроса й на сериозно.

— В такъв случай смятам, че първото, което трябва да сториш, е да говориш с този човек — ако все още е там, разбира се. Той със сигурност ще знае нещо повече за баща ти, което ми изглежда добре като за начало. Обаче отиди в университета утре — допълни с обичайната си деловитост, — защото в неделя ще се прибера за малко и ще направим нещо, ако си свободна!

Тя стисна щастливо слушалката, чувствайки се като тийнейджърка. С последни усилия успя да задържи разговора на темата.

— Наистина ли вярваш, че след толкова много години ще мога да науча нещо за него? — Обаче имаше предвид Корадино.

— Защо не? Та той е починал кога? През 1972-ра, нали? Освен това нали знаеш, че ако искаш да откриеш нещо, не е зле да имаш на своя страна и детектив!

Усети го как се усмихва широко, а после затвори, като обеща да й се обади в неделя.

Леонора се изпълни с внезапна решимост да разбули мистерията на Корадино. Да, срещата с професора би била добре като за начало. Не можеше да си обясни защо не бе напълно откровена с Алесандро, защо го бе оставила да си мисли, че иска да научи нещо най-вече за баща си.

Спа лошо, а на сутринта отново повърна. „Нерви“ — каза си наум.

Обаче знам, че не са нерви.

* * *

Леонора влезе през скромната странична врата, която отвеждаше към територията на университета откъм Кале дела Фоскари. Веднъж попаднала вътре, ушите й бяха проглушени от шум и врява. Макар да бе събота сутрин — учебен ден за повечето студенти, Леонора усети, че става нещо необичайно.

Наоколо летяха яйца и брашно и на нея й се наложи да се сниши неведнъж и два пъти, докато преминаваше през осквернената морава.

Вероятно завършват. Някъде бях чела, че италианските студенти намират превръщането си в торти и кексове за подходящ начин да отбележат прехода си към докторска титла. Скоро всички те ще си заминат оттук, като туристите.

Плъзна поглед по списъка с преподавателите, поставен в стъкления шкаф в централния коридор, и не без известна изненада някъде в него прочете: „Професор Ермано Падовани“.

Ама той е декан на факултета по история на Ренесанса! Може и да извадя късмет! Падуанците са големи доктори, наистина.

Изкачи с разтуптяно сърце старото стълбище, а после пое по пустите коридори, озовавайки се най-сетне в историческия факултет. Спираше се пред всяка врата, за да прочете името на табелката. Тук писъците и виковете отвън се чуваха съвсем приглушено. Леонора имаше усещането, че на етажа няма никого, така че, когато най-сетне се озова пред кабинета на професора, вече не хранеше големи надежди да го завари вътре. Но когато почука и чу тихото „Влез“, едва доловимо иззад дебелите дъбови врати, стомахът й се преобърна при мисълта, че мъжът в тази стая може и да разполага с някои от отговорите, които търсеше. Когато влезе, гледката, която се откри пред очите й, я накара почти да забрави защо е дошла. Пред нея се възправяше огромен, декоративен прозорец, изработен от четири от най-съвършените и сложни мавърски рамки, с които Венеция толкова се гордееше. А отвъд него се простираше най-невероятната гледка към площад „Сан Марко“ и Канале гранде — водата проблясваше в подножието на разкошните палати, сякаш прекланяйки се пред величието им. Леонора дотолкова се отнесе в гледката, че гласът, който чу по едно време, съвсем определено я стресна.

— Една от привилегиите да си преподавал тук трийсет години е да получиш най-хубавия кабинет във факултета. Един от недостатъците обаче е, че понякога ми е много трудно да свърша каквато и да било работа. Сигурно си влязла отзад, през страничната врата, нали? Жалко. Не най-доброто място да се запознаеш с университета ни.

Леонора се обърна към стареца, който се материализира иззад дебелата книга и бюрото си с помощта на бастун. Мил, белобрад, облечен перфектно, с проницателни очи, той я наблюдаваше с усмивка.

— Но пък е твърде красиво за…

— За университет ли? Може, но това невинаги е било университет. Някога „Ка’Фоскари“ е бил палат, изграден за епископите на Венеция, а както знаеш, църковните отци държат на удобствата и разкоша си. Но в твоята страна също имате красиви места за придобиване на знания, нали? Оксфорд и Кеймбридж например?

Леонора се стресна. Досега си мислеше, че английският й акцент е отдавна изчезнал. Но ето че получи добър урок.

Очевидно не можеше да скрие нищо от този безкрайно интелигентен стар човек. Което на свой ред й даде още по-големи надежди, че той ще може да й помогне. Тя си пое дълбоко дъх и изрече:

— Професоре, много се извинявам за нахлуването, но бих искала да ви задам няколко… исторически въпроса, стига да можете да ми отделите от ценното си време, разбира се.

Старецът се усмихна и ъгълчетата на светлите му очи се набръчкаха.

— Но, разбира се, че ще отделя толкова време, колкото трябва за дъщерята на старата ми приятелка Елинор Манин! Как си, скъпа Нора? Или… — Тук очите на стареца се набръчкаха още повече, — вече трябва да те наричам Леонора, откакто си натурализирана, а?

Леонора се удиви на бързината, с която действаше мозъкът на професора. Той не само че я бе познал веднага, но само за няколко секунди бе отгатнал, че е сменила живота и името си. Усмихна се и отвърна:

— Да, вече съм Леонора. И направо не мога да повярвам, че ме помните. Тогава трябва да съм била на колко… На пет годинки?

— На шест — поправи я Падовани. — Видяхме се на един университетски коктейл в Лондон. И ти с огромна гордост ми показа чисто новите си обувки. Определено бяха по-хубави от тези, с които си днес. — Погледът му се насочи към очуканите маратонки на Леонора, които тя помести притеснено по дъските на пода. — Но не ме мисли за толкова проницателен. Ти стана доста… известна, откакто се премести тук, нали?

„Ил Газетино“. Но, разбира се. Този вестник влиза почти във всеки венециански дом.

— Но пък иначе си израснала като красива млада дама, така че не трябва да бъдем толкова придирчиви, не мислиш ли? „Пролетта“, нали? Мисля, че Ботичели ти пасва много по-добре, отколкото онези превзети пози на Тициан, в които са те сложили. Но предполагам, че си чувала това стотици пъти, при това от много по-млади от мен мъже, прав ли съм?

Поощрена от старомодното му кавалерство, Леонора реши да зададе директно въпроса си.

— Исках да ви питам за моето семейство, ако имате време, разбира се…

— На моята възраст времето е в изобилие — усмихна се професорът и посочи към прозореца, под който бяха поставени четири стола за студенти. — Моля, заповядай! Аз и без това ще седна, така че и ти по-добре го направи.

Настаниха се пред божествената гледка. Столовете бяха удобни, но не чак толкова, че да заспят. Като се настани, професорът започна:

— С риск да прозвуча като злодея от второразреден филм — не знам защо, но като че ли всичките са на английски — но мисля, че очаквах появата ти. Да разбирам ли, че Елинор не знае за пребиваването ти тук?

— Така е, не знае — кимна Леонора. — Или по-точно, знае, че живея във Венеция, обаче няма представа, че съм дошла да разговарям с вас.

Професорът кимна, сключи сгърчените си от старостта ръце върху дръжката на бастунчето си и почука лекичко по пода.

— Дааа, разбирам — рече. — В такъв случай още отсега съм длъжен да ти кажа, че ако става въпрос за нещо, което тя е споделила само с мен, като с приятел, в никакъв случай няма да предам доверието й. Но иначе за всичко останало ще се постарая да ти бъда от максимална полза.

И се обърна бавно към нея. Пръстите на младата жена обгърнаха стъкленото сърце, което висеше на панделка на врата й. Професорът автоматично разпозна този жест като знак за огромно притеснение. Едновременно с това се досети за кого от роднините й ще бъде първият въпрос. И предположението му се оказа вярно.

— Какво знаете за Корадино Манин? — прошепна накрая тя.

— Корадо Манин е бил най-прочутият стъклар не само на своето време, но и на всички времена. Успява да избегне избиването на семейството му и се скрива в Мурано, където започва да се учи да работи със стъклото и постепенно става майстор. Бил е особено добър в изработката на огледала и именно с тях се прочува. Говори се, че в крайна сметка именно живакът от огледалата му го убива, както е убил и много негови колеги.

— Значи е починал на остров Мурано, така ли?

— Не мога да знам със сигурност, но изглежда крайно вероятно.

Леонора въздъхна облекчено, но въпреки това продължи да разпитва:

— А чували ли сте за слуховете, че може и да е заминал за Франция?

Тук професорът се помести притеснено в стола си и промърмори:

— Да, вече прочетох за тази версия. Както става ясно, колегата ти очевидно има доста незараснали рани. Обаче много бих искал да разбера какъв е този „първоизточник“, който твърди, че има. Предполагам, че ти няма да можеш да го попиташ лично, нали?

— Роберто за нищо на света не би ми казал нищо, още по-малко — ако става въпрос за реабилитацията на Корадино. Толкова ме ненавижда, че вече се ужасявам от него. Непрекъснато го очаквам да се появи някъде от сенките. — Опита се да се засмее, но забеляза, че професорът не изглежда особено убеден. Той не настоя да знае повече за страховете й, а продължи нататък.

— А младата дама от вестника? Нея не бихме ли могли да попитаме?

Леонора поклати глава. Тя се бе свързала с редакцията на вестника в мига, в който бе прочела разкритията на Роберто. И накрая я бяха прехвърлили на ледено звучащата Витория, която очевидно бе решила, че вече няма смисъл да се преструва на любезна пред нея и я бе отрязала. Много съжалявала, обаче документите в подкрепа на твърденията й били строго конфиденциални, особено в този случай, тъй като господин Роберто дел Пиеро изрично бил помолил за това. Съществувала известна вероятност да пуснат втора статия по темата, в която вероятно щели да представят и документите, така че госпожица Манин можела да очаква следващия брой с нетърпение.

— Хммм — поклати многозначително глава Падовани. — Е, ще видим. Едно от най-хубавите неща в изучаването на историята е, че категоричните източници никога не се ограничават само с един, а обикновено са доста повече. Ако сравним фактите с диаманти, то тогава различните ни източници за тях са като фасетките — всяка от тях разположена под различен ъгъл и всички заедно оформящи красивия камък. Така че, нищо не ни пречи в случая сами да свършим част от детективската работа и да открием останалите фасетки.

Леонора се почувства обнадеждена от факта, че професорът използва множествено число. А споменаването на детективската работа стопли сърцето й с мисълта за Алесандро.

— Възможно е Корадо да е ходил в чужбина — продължи Падовани. — Но е крайно невероятно. Вярно е, че в края на седемнайсети век изработването на огледала във Франция прави огромен скок, както се вижда и от двореца във Версай, превърнал се в център и водач на новата епоха. Някои твърдят, че това е последица от доброто разузнаване на французите, други — че са достигнали до тези методи за изработването на огледала чрез конвергентна еволюция.

— Какво е конвергентна еволюция? — изгледа го неразбиращо Леонора.

Професорът с удоволствие започна да й обяснява:

— От първичната едноклетъчна супа в Африка еволюира огромен мастодонт с големи уши, който днес наричаме африкански слон. В Индия, приблизително по същото време и по същия начин, се развива същество сходно с африканското във всяко едно отношение, с изключение на ушите. И двете същества се зараждат независимо едно от друго, разделени от океаните и сушата. Нито едно от тях не е „копирало“ другото. Просто и двете имат общ предшественик — първите едноклетъчни, така, както всички стъкларски изделия имат една обща майка — пясъкът. Подобно развитие наричаме конвергентна еволюция, еволюция по сходство.

— Но, професоре, защо твърдите, че е крайно невероятно Корадино да е заминал за Франция? — не се отказваше Леонора.

— Защото Десетимата — управляващото тяло на Венеция, наречено Висш съвет, са се отнасяли невероятно сурово към държавната измяна на своите майстори. Заплашвали са семействата им със смърт, ако някой от майсторите издаде тайните на своя занаят на чужденците. А самият остров Мурано бил нещо като затвор, макар че за човек като Корадо не е било точно така — поради невероятния си талант той е получил специално разрешение да посещава града винаги когато си поиска във връзка с работата си.

Тук Леонора зададе въпроса, който й се струваше най-логичен:

— Но, професоре, каква власт са имали Десетимата върху Корадино, когато цялото му семейство е било мъртво?

— Защото, скъпо мое момиче, не цялото му семейство е било мъртво! Биологичните науки не са стихията ми, но все пак знам, че ако наистина всички негови близки са били мъртви, то тогава той нямаше да има наследници! Нямаше да те има и теб! Не, Корадино е имал дъщеря!

* * *

Леонора притисна хавлиената кърпа към лицето си, без да й пука колко студентски ръце са се подсушавали преди в нея. Чувстваше се като пълна глупачка — да избяга така грубо от кабинета на професора, за да се вмъкне в най-близката тоалетна и да повърне в най-близката мивка! Защо това негово разкритие й повлия толкова шокиращо? И защо досега не бе помислила логично? Разбира се, че за да я има и нея, Корадино би трябвало да е имал някакви наследници! Как иначе това стъклено сърце, което сега висеше на врата й, щеше да стигне до нея, а?! Стисна сърцето за кураж и пое с нестабилна стъпка по коридора. Влезе тихичко в кабинета на професора, който кавалерски се изправи и я огледа разтревожено. Тя седна и се извини:

— Извинете. От няколко дена нещо не ми е добре.

Старецът само кимна и продължи разказа си:

— Дъщерята на Корадо се е казвала също Леонора, като теб. Тя е била плод на незаконната връзка между Корадо и една благородническа дъщеря — Анджелина деи Вескови, която е починала при раждане. Леонора е била отведена в сиропиталището към Църквата на милосърдието, където е била обучена за музикант. Получила е фамилията „Манин“, разбира се, но по онова време в сиропиталището никога не са използвали фамилни имена. Момичетата там са били познати с инструментите, на които са свирили — чело, виола и други, — за да се запази анонимността на незаконните издънки на благородническите фамилии. Затова тя е била наричана Леонора дела Виола и е била съвършен музикант. Никой не би допуснал наличието на връзка между нея и Корадино, нито дори съществуването й, ако той самият не го е споделил с някого. Дори и Десетимата са били длъжни да уважават тайните на сиропиталището, тъй като фондацията е имала ранга на църква и законите за убежище са важали с пълна сила там. Та след смъртта на баща си Леонора е била открита от един далечен братовчед — миланец на име Лоренцо Висконти-Манин, който от известно време се опитвал да открие останали живи роднини от фамилията. Двамата се влюбили и се оженили и така тя отново си върнала името, което по право е притежавала. Постепенно семейство Манин се превръщат отново в могъща сила във Венеция и техният наследник Лудовико Манин става дож — последният дож на Венеция преди падането на Републиката!

На Леонора й се зави свят, но за щастие гаденето й беше потушено от новата надежда, която изпълни сърцето й.

— Значи искате да кажете, че заради безопасността на дъщеря си Корадино никога не би избягал в чужбина, така ли?

— Не, нямах предвид това — отговори Падовани. — Десетимата не са имали никаква представа за детето му, тъй като тя е била изпратена в сиропиталището от дядо си по майчина линия и никой не е имал представа кой е истинският й баща. Анджелина никога не издала името на любовника си и отнесла тайната си в гроба. Исках да кажа само, че ми се струва крайно невероятно Корадино да се реши да напусне Венеция, при положение че е имал тук дъщеря. Посещенията при тайното му дете в сиропиталището са били рисковани, но не и невъзможни. А предполагам, че на него му е било много трудно да устои на подобно изкушение и всъщност често е наминавал да я види.

Леонора замълча, осмисляйки чутото.

Значи историята за предателството, макар и малко вероятна, все пак би могла да бъде вярна. А какво ли е станало с тази нова героиня в нея — изгубеното момиче с моето име, което не е имало никакво друго семейство освен сиропиталището и музиката си? Поне накрая е срещнала любовта.

А после запита:

— А как бихме могли да научим нещо повече? Възможно ли е някога със сигурност да се уверим дали Корадино е избягал от Венеция или не?

— Може да пробваш в голямата библиотека на площад „Сан Марко“ — „Сансовиниана“. Там разполагат със златните архиви на целия град, водени векове наред. В тях ще намериш датите на раждане и смърт на поколения венецианци. Но аз ти разказах всичко, което знам за историята на Корадино, и именно това разказах и на майка ти. — Тук професорът се изправи и изпъна болния си крак. След което продължи: — Единственото друго, което бих могъл да ти предложа, е да се опиташ да намериш нещо във френския край на историята. Имам няколко познати в Сорбоната, които с удоволствие ще ти помогнат.

Леонора разбра, че това е знак за края на срещата им, и също се изправи.

— А може ли да ви потърся пак? — попита. — И мога ли да разчитам, че ще ми се обадите, ако се сетите за нещо друго?

— Разбира се. А ти можеш да споменеш името ми, когато поискаш достъп до колекцията с редки книги на „Сансовиниана“!

Спомням си за първото си влизане там, когато едва ли не отказаха да ме пуснат в библиотеката. Сега обаче ще вляза в най-тайните й недра.

Професорът отиде до бюрото си, за да й запише няколко цифри и имена на различни колекции документи, които биха могли да й бъдат от полза. Леонора пък му записа на едно листче телефонния си номер. Докато си разменяха листчетата, Падовани се запита дали тя в крайна сметка ще се сети да попита и за другия Манин. Накрая я чу да казва:

— А баща ми? Познавахте ли го?

Професорът поклати глава и в погледа му се изписа огромно съчувствие. После каза:

— Подобно на всички млади и влюбени жени, и Елинор избягваше срещите с приятелите си и пазеше Бруно само за себе си. Научих за смъртта му от местните новини.

При споменаването на името на баща й в този контекст Леонора се изпълни със срам, че досега изобщо не си бе направила труда да научи нещо за него — толкова обсебена бе от мисълта за Корадино.

— А дали има останали някакви роднини тук?

— Нямам представа. Елинор веднъж спомена, че родителите на Бруно живеят във Верона, но доколкото знам, те отдавна са починали.

Леонора също го знаеше, но досега не се бе замисляла за тази загуба — за тези най-близки роднини, които повечето от хората приемаха за даденост: баба и дядо. Те си бяха заминали без нито една от обичайните срещи, плетените шапчици, шоколадчетата, разходките в парка. Тя се опита да се овладее. Знаеше, че вече е крайно време да остави стареца на спокойствие, пък и нямаше търпение да започне проучванията си в библиотеката, но все пак усещаше, че в главата й напират още стотици въпроси.

Когато се обърна, за да си ходи, мърморейки благодарностите си и обещавайки да се върне, професорът я прегърна топло. После хвана ръката й и каза:

— И още едно нещо. Утре е Празникът на мъртвите, когато народът на Венеция отдава почит на своите мъртъвци. Та ако искаш да намериш баща си, той е погребан на Сан Микеле. Може би ще пожелаеш да го посетиш на гроба му. Той също заслужава някаква почит, нали?

Леонора долови в тона на стареца упрек, но също така и много обич.

Знам, че трябва да отида на гроба му. Така най-сетне ще се срещнем. Ще помоля Алесандро да дойде с мен!

Излезе от кабинета и тръгна по коридора. Професорът подвикна след нея:

— Леонора!

Тя се обърна. Старецът я погледна право в очите и изрече тихо:

— Има някои неща, които очите на старостта виждат по-добре от очите на младостта! Грижи се за себе си!

— Непременно! — усмихна се тя.

Дъбовата врата на кабинета се затвори и тя тръгна надолу по стълбите.

Чудя се как професорът се досети?